Рак коси Белозем! Прокобата на урана

В земята ни има още киселина от сондажите, открият ли ги пак, излизаме на магистралата, предупреди кметът Иван Тачев

22 г. след решението да се закрие  уранодобивът в България, гравитиращите непрекъснато слухове за възраждане на тази дейност разбуниха духовете в Белозем. И бой да ядем, няма да се предадем, зарече се кметът Иван Тачев. Той е категоричен, че няма да допусне откриването на сондажи, защото това би обезлюдило селото му.

Тачев обяснява, че община Раковски в национален план се нарежда на първо място по раково болни и според него това най-вероятно е следствие от уранодобива, извършван тук в годините 1982-1992. Той смята да повдигне въпроса и на следващата сесия, за да заяви категорично, че селото му е против възраждането на тази дейност.  В Белозем  наричат комплекса за уранодобив филм на ужасите.

На 300 метра от последните къщи все още стои утайникът, в който се е складирала сярната киселина. Обезкостена, но страховита се издига огромната сграда на бившето компресорно, от което с помпи е нагнетяван въздух и 150 метра под земята е вкарвана киселина. Извлеченият уран се  смесвал със смола и с цистерни поемал към последваща обработка.

Така близо 2000 дка от най-плодородните земи на селото били надупчени като швейцарско сирене, а по повърхността – прекарани хиляди километри магистрала от тръби и маркучи. В добива били заети около стотина души от селото. 40 били работниците и повече администрация. Първо на място започнали работа строителните бригади. Денонощно, на три смени, се наливал бетон и били влагани тонове арматура в утайника. След това започнала същинската дейност по добива – отново на три смени.

Работата беше опасна, подходяща повече за затворници и обречени. Чувахме, че е опасно за здравето, но тогава цареше пълно информационно затъмнение. Шефовете ни само стояха над главите ни и викаха: давай, давай. Никой нищо не обясняваше, нито ти казваше какво количество се добива.

От сондьорите чувахме, че тук уранът е на 150 метра, засичали са и на 11 м, но залежите били минимални, разказва Петър Николов. Той работи 10 г. на сондажите в Белозем. Всичко тук – от дъските за кофража до оборудването, било руско. Николов започва през 1982 г. и тук се пенсионира.

Първо работил на бетонарката, докато се изграждали съоръженията, а после поел компресорното. Спомня си, че работно облекло давали, но то не било със специална защита. Работниците газеха до кръста в киселина и вода, особено като се спука някой маркуч или тръба, спомня си Петър. Убеден е, че това е оказало и влияние върху здравето им.

Много от колегите му вече не били сред живите. Разказва, че дори негов роднина си отишъл млад, на 40 г., от тумор още докато работел на урановите сондажи. Смята, че и днес утайникът може би е опасен за здравето, тъй като всеки знае, че разпадът на урана е 300 години.

Днес и циганите не стъпвали до него, а в него е вложен страшно много метал. Въпреки че сондажното поле е рекултивирано, земите отдавна върнати на хората и върху тях  отглеждат селскостопанска продукция, страх все още витае от радиация в селото. Оказва се, че малко след като добивът е закрит, започва рекултивацията. Тя продължава около две години. Сондите са запечатани с бетонови шапки. Върху бившето сондажно поле няколко години се сеела пшеница, а след това я жънели и отнасяли някъде. Всичко това било част от биологичната рекултивация, разказват местните. Според Петър и жители на Белозем по време на добива на уран  растителността в околността изчезнала, всичко побеляло и изгоряло. Беше като лунен пейзаж. Покрай реката дърветата изсъхнаха, много от хората в селото ни, които работиха на сондажите, си отидоха млади от отровите, разказва 78-годишният Никола Рангелов от съседното село Чалъкови. Много от съселяните му пътували до Белозем, за да работят на урана. 23-годишната Антония Илиева от Белозем е категорична, че добивът не бива да се връща.

Ще изляза на протест, категорична е жената. Причината е, че има дъщеричка на 1 г. и вярва, че сондажите биха засегнали здравето на местните.  Анета Илиева също обяви, че излиза на протест, върне ли се добивът на уран. Знам, че е било страшно. Тогава е царяло пълно информационно затъмнение, сега обаче имаме достатъчно информация за вредата и рисковете, смята жената от селото. Според кмета на Белозем най-вероятно в земята все още има киселина. А и поради невежество много от жителите на селото в годините назад отнесли част от маркучите и тръбите в дворовете си, за да си направят сонди за поливане.  Според Тачев изследване на подпочвените води правели всеки месец, имайки предвид уранодобива в миналото, но водата не била в риск.

Цистерните минавали през центъра на селото
Цистерните с добития уран минавали през  центъра на Белозем. Родители още тогава  поискали те да бъдат отклонени по обходен  път, тъй като било недопустимо да се движат  покрай деца. Местни си спомнят, че премитали след всеки камион, тъй като поради недобре затворен кран или капак по уличното платно често се изливала смола с уран. Не липсвали  и инциденти. Жена от селото се оказала с обгорено лице, след като цистерна със сярна киселина хлътнала в дупка на пътя и част от съдържанието є плиснало върху тротоара, където стояла тя.

Вадили го по руски метод
Методът, използван за вадене на уран в  Белозем и околностите на Раковски, е известен като геотехнологичен, познат още като руски. При него се е използвала сярна киселина, вкарвана със сондажи на 150 м дълбочина. За времето си той бил определян като икономически изгоден, прогресивен и щадящ околната среда. Чрез този метод, основно използван в Горнотракийската низина, е добиван 70 процента от урановия концентрат в България към 1989 г., обясняват специалистите. В районите, в които е провеждан такъв добив, е установен и най- нисък риск от надфоново облъчване на населението.

Канадци и австралийци се натискат да проучват нашите залежи
Поне 15 световноизвестни фирми за добив на  уран, главно от Канада и Австралия, са  проявявали интерес да проучат нашите  уранови находища. Това са и страните, които  заедно с Русия имат едни от най-големите находища на ценната суровина. Макар да е с по-лошо качество, оползотворяването на нашия уран е икономически оправдано, смятат запознати.

Първите
Първи започват да вадят уран в България  немците – през 1938 г. в Бухово. Още през първата година добиват 100 тона. През 1939 г. спират. След края на Втората световна война уранодобивът е подновен в строга секретност, но вече от Съветско-българската минна компания. Тя съществува до 1956 г., когато като шапка на уранодобива е създадено обединението “Редки метали”, което е наричано “държава в държавата”. В него са работили 13 000 души. То е контролирало геоложките проучвания, добива, преработката и износа на получения уранов концентрат. Под шапката му са били и останалите предприятия: “Бухово”, “Тракия” – Пловдив, и “Възход” – Смолян. 48 мини са вадили уран според постановление № 74 на Министерски съвет от 1992 г., с което правителството на Филип Димитров взима решение да ликвидира уранодобива, а още 30-ина са били в стадий на проучване и пробна експлоатация. По-основните са базирани в Южна България. В Родопите районите са четири: около Елешница (на 15 км от Банско), Доспат, Смолян, Велинград. В Тракийската низина – Стряма и Раковски около Пловдив, Ямбол и Тополовград.

Добивът в страната
През 1974 г. добивът в страната достига 400 тона на  година. Преди решението за ликвидация на  отрасъла през 1992 г. добивът на уран е достигнал  645 тона годишно. През цялото време до 1989 г. той е секретен, а производството се води стратегическо. Износът е изцяло към Съветския съюз. /Марица/