Квинтесенцията на италианската душевност бе разгърната пред българска публика. Десетки хиляди успяха да се докоснат до великите опери на Верди и Пучини, световноизвестните неаполитански канцони, мистичните звуци на Енио Мориконе и емблематичните дуети от оригиналните албуми на Андреа Бочели.
За изпълнението на ангелогласния тенор и 150-членен състав на Софийска Филхармония дори и небето се усмихна с пъстра дъга над стадион „Васил Левски“, а обилният дъжд сякаш пречисти земята и отстъпи за събитието, в което явно имаше нещо божествено. След почти 20 години от първото си гостуване у нас Бочели категорично развя флага на Италия и нейната богата музикална история в разнообразна програма, обхващаща столетия творчество.
Част първа
Основният акцент в програмата беше, разбира се, любимата на Андреа опера. Веднага щом ръководените от Марчело Рота музиканти на Софийска Филхармония настроиха инструментите си, тенорът започна с мажорната Ла дона е мобиле, заради която публиката скорострелно чу, в неподправен вид, мощните му височини. След приповдигнатия валс последва и друго произведение на Верди, както и части от опери на Джордано.
Първата изненада – лиричният сопран Кристина Пасаройу – блесна още в началния етап на концерта със завиден диапазон за избраната от нея „Ария на Джудита“. Гостите се натъкнаха на редкия случай, в който строгостта и остротата на немския език могат да бъдат значително обрани чрез майсторство в динамиката. Освен това Пасаройу успя и да раздвижи гостите със своя темперамент, като яростно затанцува по време на соловото си изпълнение.
С железен репертоар от задължителните композиции на Верди, включително Libiamo ne’ lieti calici (в дует с Кристина Пасаройу), Бочели не остави съмнения за пристрастията си и задоволи основните очаквания на любителите на класическата опера още в първата част на програмата.
Балансьор срещу мощните вокали на сцената се оказа солистът Андреа Гриминели, който внесе коренно различна атмосфера след първите дуети. Изумителният флейтист се изяви с фина адаптация на Чардаш, популярното кончерто за цигулка и пиано от Виторио Монти. Въпреки лекото разминаване в темпото между флейтиста и софийския оркестър, Гриминели бързо успя да прикани публиката към ритмично ръкопляскане върху познатите унгарски фигури.
Имаше една осезаема липса на сцената обаче и това бе Дейвид Фостър – продуцент и композитор на редица албуми с марката Бочели. За жалост на българските почитатели, отсъстваше не просто неговото Yamaha пиано, а и ключовата му роля на водещ и сладкодумен разказвач.
Посветен в самото създаване на песните, именитият продуцент често разкрива тайни от музикалната „кухня“, първи впечатления и тънки нюанси около творбите, които предразполагат слушателите към по-дълбока и незабравима интерпретация на събитието. Липсата на приятелско рамо сякаш остави великия певец без опора при честите смени на сцената – изпълнителите се ротираха интензивно, но за тази интимна комуникация, чрез която Фостър приобщава дори и най-трудната публика, маестро нямаше.
Макар сцената на пловдивския Античен театър да е малка за спектаклите на популярния тенор, нашият древен форум би могъл да домакинства на далеч по-непринудени вечери а ла Портофино, ако тандемът Бочели-Фостър бъде прелъстен от идеята за няколко поредни концерта и седмица във Филипополис.
Втора част
След приповдигнатата класика на Верди преди антракта, мажорни изпълнения не липсваха и през последната част, когато Бочели и компания пристъпиха напред в музикалната история: от италианския шлагер на Боксио, Мама, и бърканата до наши дни за традиционна италианска песен – Funiculì, funiculà, до оставената за десерт в първия бис – ‘O sole mio.
Носителят на Грами, Ангреа Гриминели, отново внесе ярък контраст, когато флейтата му буквално ни пренесе в друг свят с хипнотичната тема от филма „Имало едно време в Америка“. Още с първите няколко тона Гриминели утвърди изключителното си умение да използва гениални композиции като интродукцията в „Песента на Кривогледия“, за да ни изстреля в неочаквания Див Запад – земята на уникалните индиански тембри.
Кратка изневяра с мексикански композитор Андреа Бочели си позволи с „Гранада“ – бурния химн на прочутия испански град. Развихряща страстни емоции, песента буди първични асоциации като кърваво бикоборство, цигански танци и пищни празненства, без да е нужно слушателят да познава текста. Пред аленочервените кадри по видеостените, Бочели изпя песента със същата страст, както и редица велики имена преди него, включително Тримата тенори и Франк Синатра.
Живеят за нея
Това, за което публиката бленуваше, започна с ярко изразения преход към поп звученето с кавъра на парчето Titanium, изпълнен от втората гост-певица – Елиза Джи. Добила популярност с участието си в Гласът на Италия, Елиза внесе американско звучене, досущ като Сиа, и успешно допълни Бочели в дуетно изпълнение на I Can’t Help Falling In Love (Елвис Пресли).
Почти час и половина след старта на събитието най-после зазвуча първият от дуетите, които поставят Андреа Бочели в специална категория изпълнител – на прага между нежното и мощното, между естественото и преднамереното, между вечното и популярното. С топлите, но дълбоко пронизващи вокални линии на Vivo per lei, Андреа и Елиза преплитаха не само гласовете, но и душите си на сцената. Именно двугласът им в една от най-красивите италиански балади беше катализаторът на събитието – моментът, който те сграбчва през гърдите и не пуска същността ти, докато не потръпнеш на същите честоти, на които трептят и самите певци, „живеещи за музиката“.
Време е да си вземем довиждане
Продължителни аплодисменти неколкократно изкарваха звездата на шоуто обратно на сцената. Първия път Андреа провокира с универсално познатата ‘О sole mio, която отвори поле за изява и на българския филхармоничен хор. В кулминацията на концерта, за втори бис, редом до тенора отново застана румънката Кристина Пасаройу, която трябваше да стъпи в огромните обувки на Сара Брайтмън за епичния дует Con te partiro (Time To Say Goodbye).
Самият Бочели дефинира дуетите като алхимия – тайнствено смесване на гласове, което носи неописуемо въздействие. Критичният елемент в това мистично изкуство обаче, е мекият като въздух регистър, в който певецът се разхожда по тоновете като безгрижно дете. Именно умереният тембър, продукт на непретенциозната оперна постановка и искреността в естествения глас на Андреа, е магическият инструмент, който не само изкусно лавира според законите на музиката, но и налучква ключалките към човешката душа.
Сюблимният момент в края на песента – високите тонове, които и двамата вокалисти трябва да задържат в хармония за над десет секунди, беше белязан от невинен пропуск на Андреа, който може да се нарече единствено ангелска грешка. След като оркестърът поде последните акорди и Пасаройу взе финалния опорен тон, Бочели за кратко се увлече в ново повторение на магичния припев, после спря за миг и направи нещо изумително…
Макар закъснял след Пасаройу, без никакво видимо усилие, без дори и миг на притеснение или дълбоко вдишване, Андреа просто отвори уста, извърна длан, и сякаш като предавател директно канализира критичния тон в епичната фраза „Io con te…“, вливайки се в перфектно благозвучие с гласа на стабилната си партньорка. Този дълготраен климакс просто отекна.
Триумфа на тенора
Въпреки че Павароти остава недостижим в класическото пеене, има произведение, което зове към себе си само определени тенори – драматичната Nessun Dorma. Оставена за бис на бисовете, неповторимата композиция на Пучини позволява на майстор като Бочели да демонстрира по безапелационен начин контрола върху значителния си вокален капацитет.
Чистилище за съзнанието на аудиторията, Nessun Dorma е и истинска преизподня дори за най-добрите оперни певци. Трудно податлива на овладяване, песента изисква от дръзналите да я изпълнят пълна отдаденост, тъй като и най-малката непрецизност, прибързване или прекомерен натиск правят резултата непоносим за слушане. Финалните й тонове пък са същински връх Еверест за теноровия регистър – на самата граница на пълния мъжки глас, изпитание и за най-опитните, те остават значителен риск при всяко едно изпълнение.
От нежните куплети, през резките обрати, до триумфалната кулминация – 65-годишният тенор се спускаше и изкачваше по стръмнините на великата ария по начин, по който малцина в историята са успявали. Паралелите с други велики певци ще бъдат неизбежни и музикалната критика винаги ще бъде жестока към Бочели, но това, което никой не може да отрече или сдържи, са очите пълни със сълзи, когато Андреа пее ангелски в последния си акт.
Този дълбоко затрогващ феномен не е плод на школоване или техническо съвършенство, а на способността да вникнеш в същността на музиката и да я предадеш на хората чрез най-чистия инструмент – искрения глас на сърце, отворено за другите.
Въпреки загубата на най-ценното от сетивата ни, Андреа е развил своя вътрешна представа за обкръжаващото. „Когато пея, си представям как се свързвам с всеки един, който ме слуша.“ – споделя романтикът за невидимия си свят. Ако Бочели носи мисия да събуди и разтърси душите ни, то тя, дори само за миг, беше успешно изпълнена.
Събитието се осъществява благодарение на Фест Тийм, официален представител на Live Nation – най-големия промоутър на концерти в музикалния бизнес, отговорен за наемането на топ артисти от актуалния билборд.
/Галерия: Fest Team, репортаж: Филибето/