Мексиканската литература оформя своя съвременен облик преди по-малко от столетие, между 20-те и 40-те години на ХХ век.
Нейната самостоятелна история обаче започва поне век по-рано – още преди обявяването на независимостта на страната през 1821 г.
Настоящата антология е първият опит за последователно и пълноценно представяне на зараждането и развитието на мексиканската проза през този първи век от нейното възникване. В своите просвещенски дирения мексиканските творци ще поведат читателите през още неизследвани исторически лабиринти в нелекия път към осъзнаването на младата нация. Духът на позитивизма ще се изправи срещу едно традиционно и дълбоко религиозно съзнание и вътрешното преобразяване ще трябва да мине през модерното възприятие за заобикалящия ни свят. Срещата с лицата на първия век ще започне със запознанство с „бащата“ на латиноамериканската литература, автора на „първия роман на Новия свят“, Хосе Хоакин Фернандес де Лисарди. Редом с бележити фигури като Игнасио Алтамирано ще се появят забравени майстори на перото като Анхел де Кампо.
Генерал Висенте Рива Паласио започва да пише своите разкази само десетина години преди вездесъщия Мануел Гутиерес Нахера, но в естетическо отношение тяхното творческо наследство ще се открие пред погледа като два бряга на една и съща река – разделени, но и неизменно свързани. Прозренията на западния свят отчетливо нахлуват в Мексико с творбите на малко познатия днес Ефрен Реболедо, но историческата динамика ги отхвърля, като не пощадява дори нововъведенията на широко известни творци като Амадо Нерво. В крайна сметка търсенията на пълноценен израз на мексиканската идентичност, разпокъсвана през своя „първи век“ от войни и диктатури, стават мост към по-единен свят, завещавайки ни история, която може едновременно да развеселява и да натъжава, но неизменно носи безценни послания.
Откъс
Предговор
Допреди началото на 70-те години на ХХ век мексиканската литература беше на практика непозната в България. Това се промени с превеждането и публикуването на „Онези… долу“ от Мариано Асуела и „Смъртта на Артемио Крус“ от Карлос Фуентес в самия край на 60-те години.
Вярно е, че самата мексиканска литература, въпреки че почти до края на XIX век е най-напредничавата на континента, в началото на ХХ век внезапно изостава не само спрямо тенденциите в Европа и Съединените щати, ами спрямо държави като Аржентина и Бразилия.
Вероятно за първи „съвременен“ мексикански прозаик може да се посочи Мариано Асуела заради неговия роман „Онези… долу“ (1915), оценен десетилетие след своето издаване, и шедьоври като „Неволите на едно почтено семейство“ (1918) и „Светулката“ (1932). Асуела е последван от Мартин Луис Гусман с романите „Орелът и змията“ (1928) и „Сянката на каудильо“ (1929), макар че неговата слава също закъснява и не успява да се разгърне.
Вероятно отначало непосилният за пълноценно осмисляне исторически опит, свързан с Революцията (1911–1921), е водеща причина за отложеното раждане на съвременната мексиканска национална литература. Вярно е, че все пак в морето от книги се появяват още четири знакови романа, посветени на въпросното преломно десетилетие: „По пътя на мандрагорите“ (1920) от Антонио Анкона Албертос, „Патрондаш“ (1931) от Нели Кампобело, „Да вървим с Панчо Виля“ (1931) от Рафаел Ф. Муньос и „Земя“ (1932) от Грегорио Лопес-и-Фуентес, в които стилът е строг, стегнат, накъсан, несантиментален, обективен като репортаж. Техен основен принос е още стремежът към обективност, мозаечната структура и отвореният финал.
В кратките жанрове по-ясно личи субективизирането на етичните и естетическите ценности, характерно за късния модернизъм и авангарда, които започват да се очертават след 1920 г. Като отделен кратък, паралелен период, определящ за по-голямата част от ХХ век, може да се обособят годините на Мексиканската революция: 1910–1921. Трети, също отчетлив и кратък период е „преходът“ от 20-те до 40-те години на XX век, тъй като по това време разказите на Хуан Хосе Ареола (събрани в „Разни открития“ през 1949 г.) и на Хуан Рулфо (събрани в „Долината в пламъци“ през 1953 г.) вече са станали известни.
И все пак прозаичните творби до началото на 40-те години са по-тясно свързани с преодоляването на традициите на натурализма и неореализма. Втората световна война се превръща в събитието, което изиграва ролята на катализатор и през 1943 г. се появяват „Корона от сянка“ на Рудолфо Усигли и „Човешката горест“ от Хосе Ревуелтас.
Преди това мексиканската литература изминава дълъг, криволичещ и трънлив път. Тук се прави опит да се представят пълноценно лицата на нейния „първи век“, започнал с десетгодишната война за независимостта и завършил с десетгодишната революция. Посочените две десетилетия са изпълнени със значими събития както от национален, така и от световен мащаб – първият период е свързан с войните на Наполеон Бонапарт, а вторият – с Първата световна война и Октомврийската революция. Не по-малко значими обаче са вътрешнополитическите събития, като например обявяването на Конституцията от Кадис през 1812 г., която за първи път гарантира свободата на печата в Мексико, макар и само за няколко месеца, и падането от власт на диктатора Порфирио Диас през 1911 г. след повече от четвърт век на управление.
В настоящата антология са включени всички значими автори на кратка проза от посочения период и са отразени всички важни тенденции в развитието на мексиканската национална литература. Подборът е съобразен със значимостта на произведението, актуалността на идеите и вкуса на съставителя.
Въпреки споровете относно формалните характеристики на „разказа“, „повестта“ или „новелата“ в мексиканската литература тяхното „начало“ в съвременния смисъл на понятията, като нещо различно от приказката, очерка, хрониката или фрагмента, се търси около основаването на първия мексикански вестник „Диарио де Мексико“ през 1805 г. Дебатите продължават, но за „първи“ национален автор на кратка проза традиционно се приема Хосе Мария Роа Барсена, с неговия сборник „Нощ под открито небе“ (1870) и фантастичния разказ „Ланчитас“ (1878). Първите върхове в кратката проза следват малко след това: „Зимни истории“ (1880) от Игнасио Мануел Алтамирано, „Чупливи разкази“ (1983) от Мануел Гутиерес Нахера и „Лентяйства и бележки“ (1890) от Анхел де Кампо. Подир тях ярко се открояват „Романтични разкази“ (1896) от Хусто Сиера и „Разкази на генерала“ (1896) от Висенте Рива Паласио, като първият сборник е започнат най-късно през 1971 г., а вторият – някъде преди 1882 г.
Около тези автори могат да се откроят автори на „чисти“ разкази като Мануел Санчес Мармол, Хосе Лопес Портильо-и-Рохас и Рафаел Делгадо.
Не е случайно, че тримата най-значими творци, с които започва настоящата антология, са всъщност стожерите на либералната мисъл в страната през целия ХIX век: Фернандес де Лисарди, Прието и Алтамирано (като либерални мислители могат да се добавят също Игнасио Рамирес и Франсиско Сарко). Избраният период започва от просвещенските пориви на Хосе Хоакин Фернандес де Лисарди и завършва с творческите дирения на разноликия неоромантик Амадо Нерво, които обаче хронологично вече съвпадат с епохата на високия модернизъм в западния свят. Заради своята поезия Мануел Гутиерес Нахера обикновено е определян като първия модернист в страната, но „протейската“ му проза го превръща в по-скоро гранична фигура между късния романтизъм и ранния модернизъм, без да може да се прокара ясен вододел в принадлежността му. Автори като него успяват да разширят обхвата на традицията и произведенията им, вдъхновени от личния опит, посадени в мексиканска земя и черпили от нейните сокове, успяват да се издигнат специфично-националното до общочовешки-значимото.
На фона на драматичното социалнополитическо развитие на Мексико през по-голямата част от ХIX век раждането и оформянето на прозаичното жанрово разнообразие в страната отнема повече от петдесет години. Оскъдните историографски извори за този първи период пречат да се изгради достатъчно ясна картина за естетическите влияния и взаимодействия. От друга страна, възстановка може да се направи с помощта на наблюдението и сравнението със сходни процеси в развитието във френската, испанската и английската литература, които по това време имат най-силно влияние в Мексико и отделни колонии в Новия свят.
Както всяка нация, която дълго време е трябвало да понася чуждо управление, но е успяла да съхрани своята идентичност, Мексико също съвсем скоро усеща живителния полъх на Френската революция – донякъде защото Испания се оказва силно ангажирана с военните сблъсъци на Стария континент и спира да се занимава така интензивно с колониалните си владения. Подир няколко атентата и въстания Конституцията от Кадис от 1812 г. става следващата важна стъпка към републиканската конституция от 1824 г. – на първо място се гарантират основните човешки права и се забраняват изтезанията и конфискациите на имущество.
Аристокрацията бива отслабена, но едновременно с това католицизмът остава единствената позволена религия. Сред гарантираните права е свободата на печата, която Франсиско де Лисарди описва по следния начин:
[…] единствената сила, която подкрепя и винаги ще подкрепя обществената свобода на гражданина, която ще го накара да се подчинява на законите, ще го просвещава в науките и изкуствата, ще го подтикне да узнае какво ще рече върховната власт да остава по същество в нацията, ще го насърчи да отстоява с цената на живота си тази върховна власт и своите собствени права, ще го предпази от интригите и сплетните на деспотите и в крайна сметка ще го накара да уважава и да защитава правата на свободния човек […].
Това са годините на вече залязващото Просвещение и макар и разпокъсана и малобройна, мексиканската интелигенция предприема решителни стъпки към разпространението на просвещенските идеи в страна, в която населението, което може да чете, все още е по-малко от 10%. Нахлуването на скептицизма и секуларизма в едно толкова консервативно, традиционалистко, религиозно общество силно ще поляризира отношенията с Църквата за повече от век. Показателно е дори това, че около половината изтъкнати автори, подбрани за настоящата антология, са със силни религиозни чувства, които са основополагаща част от възприемането им на света и които не крият в своите произведения; другата половина обаче или следват субективизирани религиозни доктрини, или са позитивистично настроени. Още по-показателно е, че тъкмо първата група по-решително изразява своите критики срещу църковната институция.
На просвещенските идеи в Мексико се дава израз след дълбокото осъзнаване на личната отговорност и на невъзможността за организирането на масово просвещенско движение. Няколко десетилетия по-късно, макар тези идеи да са намерили благодатна почва и да са подхранвани допълнително от негативизма към Църквата, етичните нагласи отново връщат мислителите към ролята на отделната личност за реформирането, обновяването и облагородяването на обществото, макар и това да позволява налагането на деспотични режими.
Географското разположение и антииспанските нагласи биха тласнали Мексико към сферата на влияние на Съединените щати, Великобритания и Франция, ала през ХIX век Мексико влиза в открити конфликти и с трите посочени държави. Реформата, започната през 1854 г., слага началото на нови тринайсет години на военни сблъсъци. В периода от 1810 до 1867 г. в страната има само четири години на мир, което води до жертви, разрушаване на инфраструктурата, загуба на ресурси и несигурност. Макар че естетическите лутания в страната спомагат в местната литература да намерят отражение почти всички най-напредничави европейски естетически идеи, до първите години от „стабилизирането“ на страната по времето на Бенито Хуарес след 1867 г. не може да се открои някоя преобладаваща тенденция в литературното развитие.
И все пак, макар и бавно, през почти целия ХIX век идеите на Просвещението укрепват едновременно с идеите на романтизма, който насърчава по-решителното заявяване на индивидуалните възприятия, но често залита в сантиментализъм. Примери за това са романи като „Нецула“ (1832) от Хосе Мария Лафрагуа и „Тайна любов“ (1843) от Мануел Пайно, защитаващи равенството, независимо от расата и социалното положение. През тази епоха стават популярни и романите, публикувани като подлистници.
По-значимо и по-трайно отражение върху литературното развитие в страната обаче има романът на костумбризма, чийто най-ярък представител е плодовитият Хосе Томас де Куилар, прочут със своята поредица от 24 романа „Вълшебният фенер“, а върху кратката проза оказват влияние костумбристката скица и хрониката – като бележит майстор на костумбризма се откроява и Гилермо Прието, а като майстор на хрониката по-късно изпъква особено ярко Мануел Гутиерес Нахера. Така до началото на 70-те години на XIX век като основни прозаични жанрове се очертават романът, костумбристката скица и хрониката.
Филибето