След четири сборника с разкази писателят Иван Станков създаде роман. И то какъв!
И тъй, остават тия трите:
вяра, надежда и любов;
но най-голяма от тях е любовта
Сюжетът проследява любовта между трима души – двама мъже и една жена, родени в един и същ провинциален град, които се озовават в София. Съдбите и на тримата се преплитат от детинство. И тримата живеят неестествено дълго, по маркесовски.
Единият мъж е влюбен в душата на героинята, а другият иска да я покори. Особено са интересни отношенията между мъжете – няма намек да гледат един на друг като на съперници, защото осъзнават, че отношението им към жената между тях е различно. Любовен триъгълник, който не е съвсем триъгълник. Самият писател казва, че това е триъгълник, чиито рамена не се докосват.
В романа на героинята е дадена думата само в едно-две писма, така че я виждаме през погледа на мъжете. И все пак това е достатъчно, за да се превърне веднага в един от най-женствените образи на българската литература. (А защо да се ограничаваме само до нея?)
Действието обхваща времето от Освобождението до края на управлението на Пожарникаря, като цялата българска история през този период минава мимоходом на фона на тази любов. И остава внушението, че нищо не е по-голямо от нея. А самата тя не е представена като нещо категорично, не изисква от героите на романа да избират между живота и смъртта – никой не се отказва от живота си и никой не се самоубива.
Всъщност любовта се проявява по различни начини, проследени са различни връзки. Включително е засегната и темата за любовта табу. Тази сложна сюжетна линия, макар и изключително неестествена, е толкова драматична! А читателят успява да прояви съчувствие и почти разбиране (колкото и шокиращо да звучи), защото чувството е обречено от своя зародиш, а неговата сила напомня, че всеки от нас познава дори и бегло чувството на копнеж към нещо, което не може да бъде осъществено.
Езикът на романа е спокоен, уравновесен, красив. Затова си мисля, че ако Йовков и Маркес си имаха дете, то щеше да се казва Иван Станков.
И за финал, един от любимите ми цитати:
„Човек трябва да отвиква от земята, казваше на Аристотел, когато малкият идваше да му носи храна. Защо трябва да отвиква, дядо?
Защото по-голямата част от живота си ще прекара в небесата. А за отидеш там, не е достатъчно да умреш. Трябва да си подготвен.
Марина Братанова, книжарница „Хермес“ – Русе
www.hermesbooks.bg