Стефан Грабински (1887–1936) е полски автор на фантастична литература и разкази на ужаса.
Понякога го наричат „полския По“ или „полския Лъвкрафт“, въпреки че произведенията му често са твърде сюрреалистични или подчертано еротични по начин, който го отличава от двамата.
Сравнението не е случайно обаче. Грабински несъмнено е повлиян от По, на когото дори посвещава есе, а през последните години от живота си превежда под псевдоним Лъвкрафт на полски. Творчеството му е пропито с магия, окултизъм, езотерика и мистицизъм и съдържа характерни за По и Лъвкрафт теми и мотиви – зловещото, смъртта с нейните физически характеристики, мрачни обсесии, влиянието на наркотиците и алкохола върху възприемането на действителността, лудостта и размиването на границата между сън и реалност, паралелни светове, зли духове и двойници, демонични жени, напомнящи на Лигея, Беренис и Морела.
Нещо повече – също като Лъвкрафт, той развива своя митология с пантеон от свръхестествени същества. За разлика от своите кумири обаче, Грабински обича да смесва окултното и демоничното с материалното, модерното и технологичното, да представя прогреса и научния напредък като нещо, което буди не само възхищение, но и страх; при него свръхестественият ужас често се проявява в съвремието – в електричеството, пожарната, влака…
В настоящия сборник са включени избрани разкази на полския фантаст.
Четенето му е истинско откровение, той е единствен по рода си.
Чайна Миевил
Откъс
Хълмът на розите
От онази уста, от която се разнасяше аромат на цветя, сега излиза червей… Болезнена гледка!
Неаполитанска песен
Беше лято – задушно, знойно: време, когато градът опустява, по улиците се вдигат облаци прах, а по тротоарите бродят забравени самотници.
Бяха ми предписали слънчеви бани и ваканция в провинцията, където спокойно да изкарам курса на лечение. За съжаление, задълженията и работата ми попречиха да напусна града. Така че, за да избегна любопитството и настойчивостта на хората, трябваше да намеря подходящо място в околните предградия.
След известен период на безуспешно търсене най-накрая открих най-подходящото отдалечено място на около четири километра от центъра на града. Всъщност го намерих съвсем случайно, докато бродех из непознатите ми райони. Мястото се простираше отвъд малка гора – от пътя я отделяха дълбоки клисури, а от погледа я криеше верига от хълмове.
Представляваше просторна поляна, обрасла с копринена трева и изпълнена с аромата на билки и полски растения. В средата се издигаше самотна висока стена от червени тухли, която оформяше затворен четириъгълник. В първия момент ме притесни леко, защото предположих, че във вътрешността ѝ се крие някакво жилище, но след като я огледах подробно, видях, че тя няма нито вход, нито какъвто и да е отвор. Освен това наоколо не забелязах никакъв път, нито дори утъпкана пътека. Само през първите няколко дни ми се стори, че виждам следи от конски копита. Огледах стената на мястото, откъдето минаваха следите, но не забелязах нищо особено, което да събуди подозренията ми.
Скоро след това престанах да се притеснявам за тези следи, защото дъждовете ги размиха и те обраснаха с трева. Накрая окончателно се успокоих от абсолютното отсъствие на каквато и да е човешка дейност в този край.
Тишината бе нарушавана единствено от песента на щурците или трополенето на някоя каруца в далечината. Изглеждаше така, сякаш стената се слива с небосклона; над нея не се извисяваше нито едно дърво, не се чернееше нито един покрив, отвътре не се извиваше никакъв пушек – високите тухлени стени се издигаха право нагоре и изчезваха в синевата.
Удовлетворен, че съм намерил толкова удобно място, аз се излагах с ентусиазъм под слънчевите лъчи. Облягах се на стената и така, седнал на земята, се припичах. Нарочно избирах обедните часове, когато слънчевата енергия беше най-силна.
Около мен билките, нагорещени от слънцето, излъчваха своя богат и упойващ аромат, а цвъртенето на скакалците разкриваше присъствието им. Мирисът на лайка и мента, омайният аромат на мащерка се носеха из въздуха на плътни, тежки талази като океански вълни. Имах чувството, че мога да ги докосна. Освен това я имаше тишината – безветрена, сънна. Понякога чувах едва доловимото пърхане на яркожълтите крилца на някоя пеперуда лимонница или разпръсването на прашеца от нечия напращяла цветна поленова торбичка. Понякога в далечината се чуваше песента на чучулига и колебливият отговор на някой пъдпъдък.
Слънцето грееше силно, като разтопено злато, и притискаше тревата по поляната със сияйната си сила.
Омаян от заобикалящите ме аромати и изпепеляващата горещина, аз отпусках главата си назад и проследявах с поглед трескавия бяг на облаците, които криволичеха като пияни по небето, без да се осмелят да скрият твърде силното в този час слънце. С пулсиращите си лъчи то ги изтласкваше надалеч.
Накрая, около пладне, се поддавах на влиянието на горещината и ароматната оргия и потъвах в нещо като сън или транс. Това състояние обикновено не траеше дълго, може би около петнайсетина минути, но бе толкова опияняващо, че с радост бих го удължил до час.
Първоначално в този транс не се появяваше нито едно конкретно видение, след което да остане поне някакъв спомен във вид на мисловен образ, но пък се създаваше усещането за ухание на рози. Казвам „се създаваше“, защото в началото така се опитвах да изтълкувам това явление. Мислех си, че розите са просто вътрешен плод на моето извънредно изострено под въздействието на транса обоняние. Само че постепенно промених мнението си, защото в следващите дни ароматът на рози ми създаде усещане, че се е носил наоколо още преди да се появи споменът ми за него; което означаваше, че този мирис идва от истински цветя, които можеха да растат единствено във вътрешността на заграденото пространство, тъй като наоколо не се виждаха рози. Понеже розите миришеха по-силно всеки път, когато вятърът преминаваше през затопления въздух над ограденото място, аз осъзнах, че цветята цъфтяха от другата страна на заграждението.
Оттогава моето въображение, тласкано от любопитството, започна да броди из мъгливата страна на най-невероятни предположения. Може би някой ексцентричен градинар бе задоволил блестящото си хрумване да се затвори между тези четири тухлени стени и да отглежда цветя? Или пък беше някой преситен от живота, леко откачен естет?
Допирах ухо до стената, почуквах я с камъни; дори хвърлих няколко от другата ѝ страна – напразно: така и не получих отговор отвътре.
Така че я оставих на мира, убеден, че зад стената има само празно пространство, необитавано от човешко същество; най-много просто да беше обрасло с рози. Въпросът какво се криеше вътре вероятно щеше съвсем да престане да ме интересува, ако не бяха някои обстоятелства, които започнаха да придружават моя транс, както и някои промени, които взеха да се появяват с времето.
На четвъртия ден усетих, че обичайният аромат на билки и рози е примесен с някакъв друг, особен мирис.
Уверявам ви, че до самия край, когато загадката бе разрешена, аз нямах дори най-малката представа за произхода му, за да мога, с помощта на напълно нормалните, обикновени „функции на обонянието“, както ги наричам, в съчетание с някои разумни предпоставки, да мога да направя извод за източника му. Просто предположих, че този специфичен мирис, който се бе промъкнал сред съществуващите, сигурно е бил доста по-силен и по-отчетлив, но в дадената ситуация е бил задушен и видоизменен от останалите и е достигнал до мен случайно чрез взаимното им наслагване. Въпреки всичките ми усилия не можах да го определя: беше ми чужд и непознат. Надушвах го за пръв път в живота си.
Впоследствие започна да се променя и състоянието на моя следобеден транс. Един ден, опиянен от слънцето, когато отпуснах главата си назад и погледнах нататък, където стената докосваше небесния купол, ми се стори, че там бързо се скрива човешка глава. По тялото ми пробягаха тръпки на смътен страх. Като че ли през цялото време, без да подозирам, някой ме бе наблюдавал от стената и бързо се беше скрил, щом бе усетил, че съм го забелязал. Когато се освестих, започнах да убеждавам себе си, че това е обикновено видение, от онези, които често съпътстват транса, и пробвах да се успокоя. Но напразно: непрекъснато се опитвах да си спомня изражението на лицето и формата на главата. Само че тя се бе появила за толкова кратък миг, че ми бе невъзможно да създам ясен мисловен образ.
Върнах се вкъщи изключително развълнуван и с нетърпение зачаках следващия ден, уверен, че ще ми се предостави възможност да понаблюдавам по-подробно това тайнствено явление. Но на следващия ден заваля, което ме хвърли в отчаяние. Очакването за по-хубаво време ме раздразни, докато най-накрая, три дни по-късно, се появи спасителното слънце.
Филибето