Добра компания и на плажа, и в парка са двайсетте разказа в сборника на Ганка Филиповска.
Талантливата писателка Ганка Филиповска („Сонет 130“, „30 щриха за любовта“) е човекът, благодарение на чиято веща редакция някои от най-любимите съвременни български романи и сборници са достигнали до читателите.
Светът се подмладява този път под магията на нейното собствено леко бодливо и талантливо перо в сборника с разкази „Хубавата Холмиер“!
В 20 вкусни и необичайни разказа лудостта на живота се преплита с магическите нишки на литературата, за да се роди шантава амалгама от реалност, мит и фантазия, в която всяка история дава началото на шеметно бягство от рутината.
Тук ще откриете ангел, който продължава да пише поезия; шивач, чието око не може да остане безразлично към женските прелести; една Пани Дора, която отваря тайна сребърна кутия, за да намери любовта; папагал любовен корифей; бобово растение психотерапевт; клета домакиня, почти решена да извърши чутовен подвиг – да изпече едни люти чушлета; зла орисница, която не искате да каните на кръщенето на детето си.
Тези чудати и не толкова непознати герои оживяват в омайно литературно гурме за ценители, което ще ви разсмее, разплаче и със сигурност ще ви докосне така, както само силната и премислена литература може да направи.
Следвайки безпогрешен повествователен механизъм, граничещ с абсурдното, Ганка Филиповска успява да създаде ударни, кратки и запомнящи се разкази, които разкриват трепетите на човешкото сърце с цялата им непредвидимост и непримиримост.
В „Хубавата Холмиер“ се преплитат смях и сълзи, комедия и трагедия, реалност и абсурди, за да изваят живота такъв, какъвто е. Или какъвто би могъл да бъде при по-добро стечение на обстоятелствата.
Ганка Филиповска е родена във Варна и завършила българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Автор е на сборниците с разкази „Сонет 130“ и „30 щриха за любовта“. Редактира произведения на съвременни български автори и публикува поезия и проза в списанията „Пламък“, „Везни“, „Знаци“ и във вестниците „КИЛ“ и „Труд“. Награждавана е за поезия в конкурса „Още стихове за вечните неща“ и за разказ в „Състояние на полет“ и в „Елате ни вижте“.
Откъс
ХУБАВАТА ХОЛМИЕР
Трета година, откакто не съм самотник – Лиза е с мен. Тя е голдън ретрийвър и казват, че в козината ѝ е златото на всички изгреви и залези. Обожава ме, както и аз нея. Лиза ще живее най-много още осем години, аз нямам толкова пред себе си, така че не тя моето, аз ще разбия нейното сърце. Но сега е рано за скръб и е разгарът на лятото. Горещници. Обикновено я разхождам привечер, мотаем се в парка, оба¬че днес нещо не ме свърта и излизаме в жегата. Слънцето е толкова безмилостно, че ако нямам тъмни очила и шапка, ще прогори дупки в мозъка ми.
Някога кварталът ни беше тихо място с раздалечени от големите си дворове къщета, но днес е свръхзастроен с ко¬операции лабиринт, в който можеш да се луташ с часове, докато откриеш блока си, а ако си дете и се изгубиш, шансът да бъдеш намерен бързо, е почти нулев. С Лиза си имаме от¬работен маршрут и винаги безпогрешно стигаме до кръсто¬вището, после близо километър право надолу и се гмурваме в лоното на прохладата и тишината.
Още преди кръстовището чувам скандала – младеж, на¬дул чалгата, и старица. Тя е пресякла на пешеходната пътека на косъм пред колата му.
– Пътеката е зебра! – гняв и тютюн в гласа ѝ.
– Слушай ма, дърто, няма тука зебра-мебра, видиш ли кола, спираш!
– Ти си длъжен да спреш! – съсък на естествена копри¬на, която свободно се завихря около слабо тяло.
Вече съм до тях.
– Айдеее, още една пенсия дойде! Няма ли най-сетне да пукнете, бе! – провиква се младокът.
Лиза напряга мускули и изръмжава, навеждам се и я по¬галвам, тя се кротва, но е нащрек. От момчето се носи воня на ганджа – смачкана и препикана зеленина, напечена от слънцето.
– Разкарай се, дърто, че да не те разкарам аз!
– Не можеш така да говориш на жена! – Гърдите ѝ, на¬пуснати кораби, инфарктно шумно се вдигат и спускат в пре¬калено голямото пристанище на сутиена.
– Ти си бивша жена, ма! Може преди 100 години и да си била хубава, но я се виж сега к’ва си сбръчкана стафида!
Усещам как яростта се втурва от пръстите на краката ѝ към главата. Тя отстъпва зад мен. Марков парфюм с ори¬енталски нотки, който така добре се разгръща върху чиста, мургава кожа. Отваря чантата си, звукът на ципа е оглуши¬телен. После е онова прищракване, което не мога да сбъркам и насън. Тя задържа дъха си, ръката ѝ разсича въздуха и застива. Хвърлям се към нея, но нещо ме кара да го направя по-бавно с незначителна част от секундата и вече е фатално късно, после се втурвам към колата, повдигам клюмналата глава на младия идиот, а мозъкът му омазва ръцете ми.
Стъпките ѝ са бързи и почти птичи. Тя бяга към парка.
– Не! – изкрещявам ѝ. – Обратно! Към блоковете!
– Благодаря! – прошепва до ухото ми, аромат на тютюн и бяло вино. 109
Чалгата гърми, собственикът на колата вече не може да я спре. Успокоявам Лиза и чакам ченгетата – бих ли могъл да отида където и да е, целият в кръв и мозък? След минута се разнася момичешки писък, някакво момче говори по теле¬фона… Полицаите идват след още десетина.
– Видяхте ли кой го направи? – пита ме един от тях с все още мутиращ глас и продължава да жвака с ментовата си дъвка.
– Тази, която беше хубавата Холмиер – казвам.
– Какво?!
– Огюст Роден. Извинете, бях се отнесъл.
– Ти подиграваш ли ми се?! – изкрещява ченгето.
– Не, ти ми се подиграваш – отвръщам аз, свалям тъмни¬те си очила и слънцето опарва незрящите ми очи.
Филибето