Някои жени получават всичко. Други получават всичко, което заслужават.
Когато Лин и Валъри Константин написват „Последната госпожа Периш“ под псевдонима Лив Константин, двете са наясно, че са сътворили бестселър.
И са прави. За разлика от първата им съвместна творба, психологическият трилър за Дафни и Джаксън Периш веднага е поет от агентка, която продава правата му за отрицателно време. Скоро след излизането си „Последната госпожа Периш“ оглавява класациите за бестселъри на USA Today и Wall Street Journal и привлича вниманието на Рийз Уидърспун, която я избира за книга на месеца в световноизвестния си литературен клуб. Книгата е преведена на 29 езика, има над 200 000 ревюта в читателската платформа Goodreads и десетки допечатки на оригиналното издание, а стрийминг гигантът Netflix е в процес на разработка на екранизацията на романа.
Всичко обаче започва от две сестри, които като малки обичат да слушат и преразказват историите на баба си от Гърция. Тази любов не избледнява дори когато двете се ориентират професионално – Валъри към Белия дом, където работи в екипа на президента Никсън, а Лин към маркетинга. И двете не могат да си представят, че действително е възможно да си изкарват хляба с разказването на истории. Всичко това се променя, когато децата на сестрите порастват и те решават да се отдадат на хобито си – перфектния начин да прекарват повече време заедно. Когато Лин и Валъри творят в дуо, се чуват всеки ден и обсъждат план за деня. Всяка от тях работи по една глава от романа, след което си ги разменят за редакция и дописване. „В момента на завършване на дадена книга вече всяка страница е пипната и от двете ни – казва Лин в интервю за „Асошиейтед Прес“.
Така през 2017 г. се ражда „Последната госпожа Периш“ – история за безскрупулна златотърсачка, която подлъгва красавицата с добро сърце Дафни в приятелство с единственото намерение да отнеме съпруга ѝ – ослепителния богаташ Джаксън Периш. Сестрите Константин не се ограничават жанрово, когато започват романа по идея на Лин, но шокиращите обрати и тъмните тайни естествено го позиционират редом до най-свежите и апетитни психологически трилъри на десетилетието. Плашеща, но завладяваща динамична история за необуздана похот и истинска лудост, „Последната госпожа Периш“ обещава на читателите пристрастяващо изживяване, перфектно за летните месеци.
„Невероятно реалистичен, хипнотично завладяващ и възхитително страховит и ужасяващ – един от най-добрите психологически трилъри, които ще прочетете през годината.“ – Лий Чайлд
Лив Константин е литературният псевдоним на Лин и Валъри Константин. Понеже ги делят три щата, двете постоянно говорят по Скайп и непрекъснато си разменят имейли. Отдават умението си да съчиняват мрачни сюжети на факта, че с часове са слушали историите, които баба им гъркиня им е разказвала.
Можете да научите повече за тях на: livconstantine.com.
Откъс
ПЪРВА ГЛАВА
На Амбър Патерсън ѝ беше писнало да бъде невидима. От три месеца идваше във фитнес залата всеки ден – три дълги месеца, през които бе наблюдавала тези безделнички да се трудят върху единственото, за което ги беше грижа. Бяха толкова самовлюбени: беше готова да заложи и последния си долар, че никоя от тях не би я разпознала на улицата, въпреки че всеки божи ден стоеше на метър и половина от особите им. В техните очи тя беше просто част от пейзажа – маловажна и недостойна за вниманието им. На нея обаче не ѝ пукаше – за никоя от тях. Имаше една-единствена причина всеки ден да се влачи тук, до този уред, точно в осем.
Беше ѝ писнало до смърт от еднообразието – ден след ден си скъсваше задника в изчакване на удобен момент да действа. С ъгълчето на окото си зърна добре познатите златисти маратонки „Найки“ да стъпват на уреда до нея. Амбър изправи рамене и се престори, че е погълната от списанието, поставено на стратегическо място върху рамката на собствения ѝ уред. Тя се обърна и удостои блондинката до себе си със свенлива усмивка, която ѝ спечели вежливо кимване в отговор. Амбър се протегна за бутилката си с вода, като нарочно премести крак до ръба на уреда и се подхлъзна, събаряйки списанието, което се приземи на пода под педала на съседната машина.
– О, господи, много съжалявам – каза тя и се изчерви.
Преди да е успяла да слезе, жената спря да върти педалите и вдигна списанието вместо нея. Амбър видя как веждите ѝ се сключиха.
– Четете списание „ИС“? – рече тя и ѝ го подаде.
– Да, журналът на Тръста за лечение на мусковисцидоза. Излиза два пъти годишно. Чували ли сте го?
– Да, чувала съм го. В медицинската сфера ли работите? – попита я блондинката.
Амбър сведе очи към пода и пак вдигна поглед към нея.
– Не. Малката ми сестра имаше мусковисцидоза. – Остави думите да увиснат в пространството помежду им.
– Съжалявам. Беше грубо от моя страна. Изобщо не ми влиза в работата – отвърна жената и отново стъпи на кростренажора.
Амбър поклати глава.
– Не, всичко е наред. Вие познавате ли някого с това заболяване?
Когато жената се обърна повторно към нея, в очите ѝ се четеше болка.
– Сестра ми. Изгубих я преди двайсет години.
– Много съжалявам. На колко години беше?
– Само на шестнайсет. Имахме две години разлика.
– Шарлийн беше едва на четиринайсет.
Амбър забави темпо и избърса очи с опакото на дланта си. Изискваха се доста добри актьорски умения, за да плачеш за несъществуваща сестра. Трите ѝ сестри от плът и кръв бяха живи и здрави, макар да не беше говорила с тях през последните две години.
Уредът на жената постепенно спря.
– Добре ли сте? – попита тя.
Амбър подсмръкна и сви рамене.
– Дори след всичкото това време не става по-лесно.
Блондинката я изгледа продължително, сякаш се мъчеше да вземе решение, след което протегна ръка.
– Аз съм Дафни Периш. Какво ще кажете да се махнем оттук и да си побъбрим на по чаша кафе?
– Сигурна ли сте? Не искам да прекъсвам тренировката ви.
Дафни кимна.
– Да, наистина бих се радвала да поговоря с вас.
Амбър я дари с нещо, което се надяваше да изглежда като признателна усмивка, и слезе от уреда.
– Звучи чудесно. – Пое ръката ѝ и рече: – Аз съм Амбър Патерсън. Приятно ми е да се запознаем.
*
По-късно вечерта Амбър лежеше във вана с мехурчета, отпиваше от чашата си с мерло и се взираше в снимката, поместена в списание „Антрепренюър“. Остави го с усмивка, затвори очи и облегна глава на ръба на ваната. Чувстваше се изключително доволна от успешния развой на деня. Беше се подготвила психически, че нещата ще се проточат, но Дафни я беше улеснила. След като бяха отметнали празните приказки и кафето, двете бяха стигнали до истинската причина, поради която Амбър бе привлякла интереса ѝ.
– Човек, който няма личен опит с мусковисцидозата, няма как да разбере – каза Дафни, а сините ѝ очи искряха разпалено. – Никога не съм възприемала Джули като бреме, но в гимназията приятелките ми вечно ме караха да я оставя, да не ѝ давам да ни придружава. Не разбираха, че нямаше как да знам кога ще влезе в болница и дали някога изобщо ще излезе оттам. Всеки момент, прекаран с нея, беше скъпоценен.
Амбър се наклони напред и положи усилие да изглежда заинтересована, докато пресмяташе стойността на диамантите на ушите на Дафни, на тенис гривната на китката ѝ и огромния диамант на пръста ѝ със съвършено оформен маникюр. Разхождаше поне сто хилядарки по тялото си трийсет и четвърти размер, а само хленчеше за тъжното си детство. Амбър потисна прозявката си и ѝ отправи скована усмивка.
– Знам. Някога и аз оставах у дома след училище, за да бъда със сестра ми и мама да може да ходи на работа. Беше на косъм да я уволнят, защото постоянно си вземаше отпуск, а последното, което можехме да си позволим, беше тя да изгуби здравната си застраховка. – Изпита удоволствие от лекотата, с която лъжата се откъсна от устните ѝ.
– О, колко ужасно – тръгна да каканиже Дафни. – Това е още една причина моята фондация да ми е толкова на сърце. Ние осигуряваме финансова помощ за семействата, които не могат да си позволят необходимите грижи. Тази мисия е голяма част от дейността на „Усмивката на Джули“, откакто се помня.
Амбър се престори на шокирана.
– „Усмивката на Джули“ е твоя фондация? За същата Джули ли става дума? Знам всичко за „Усмивката на Джули“, от години чета за нея. Направо съм удивена.
Дафни кимна.
– Основах я веднага след като завърших гимназия. Всъщност съпругът ми беше първият ми дарител. – Тя се усмихна, като че ли леко засрамена. – Така се запознахме.
– В момента не се ли подготвяте за голямо благотворително събитие?
– В интерес на истината, да. Остават няколко месеца дотогава, но все още има куп работа за вършене. Я ми кажи… о, няма значение.
– Не, довърши си мисълта – подкани Амбър.
– Ами, просто щях да попитам дали би желала да помогнеш. Би било хубаво на борда да има някой, който разбира…
– Ще се радвам да помогна по всякакъв начин – прекъсна я Амбър. – Не изкарвам много пари, но определено мога да отделя време. Това, което вършите, е изключително важно. Като се замисля колко допринасяте… – Тя прехапа устни и замига, за да прогони сълзите.
Дафни се усмихна.
– Прекрасно. – Извади визитка, на която бяха отпечатани релефно името и адресът ѝ. – Заповядай. Комитетът има събрание в къщата ми в четвъртък сутрин в десет. Можеш ли да присъстваш?
Амбър я беше дарила с широка усмивка, без да спира да си придава вид, че болестта е на първо място в ума ѝ.
– За нищо на света не бих го пропуснала.
Филибето