Интервю с Петя Александрова.
Петя Александрова е позната на българския читател със своите стихосбирки и книги с любопитни истории от нашето минало, както и с множеството сборници с детски приказки и стихове.
Носител е на Наградата на Министерство на образованието и науката „Петко Р. Славейков“ за цялостно детско творчество, Националната награда „Константин Константинов“ за принос в детското книгоиздаване и на много други. Нейни произведения са включени в училищните читанки, а стиховете й са преведени на английски, полски, румънски, руски, словашки и турски език. „Любовни драскотини“ е първият й сборник с разкази.
Преди всичко искам да те попитам дали вярваш все още в любовта? Защото тя присъства под една или друга форма във всичките ти книги, но в „Любовни драскотини“ като че ли е взета на мушка и е малко застрашена.
Вярата или съмнението в любовта е като отношението ни към зелените човечета – всеки се подхилква, като стане дума за тях, но всичко необяснимо им го приписваме, включително построяването на Пирамидите, рисунките в житните ниви, изчезванията в Бермудския триъгълник, пророчествата на Ванга, чудесата в Библията… И тъй като признанието може би ще направи любовта по-милостива към мен, ПРИЗНАВАМ си, че ВЯРВАМ в нея. И НЕ, в „Любовни драскотини“ тя не е застрашена, защото вътре най-често става дума за разни фалшиви нейни подобия, нещо като „скъпоценните“ камъни за левче парчето, които продават на разни улични сергии.
В няколко от разказите с неочакван край се появяват твърдения като „на мъже вяра да нямаш“ или „никакви мъже повече“. Наистина ли на мъжете не може да се има вяра или в днешно време това важи и за мъжете, и за жените? И дали всъщност страстта и верността изобщо могат да съществуват заедно?
Все още съм в процес на добиране до истината за страстта, ревността, доверието към мъжете… Ако мъъъничко поизчакаш, поне десетина години, може и да ти кажа най-после какво точно се случва в тази мъглива, но магическа реалност…Върху капризната планета, наречена ЛЮБОВ. Със сигурност тогава ще знам дали изобщо там има въздух за дишане и вода за пиене.
Все пак верността не би ли трябвало да е преди всичко към себе си – към собствените си ценности и собствените представи за живота?
Малко съм объркана от този въпрос. Ние, хората, растем и се променяме, всеки следващ миг на живота ни нещо преправя у нас, нещо маха, нещо добавя…Защо тогава искаме верността да е нещо неизменно, едно и също, като бетонно блокче…? На каква възраст се предполага, че човек е напълно узрял за любовта и ценностите му, и представите му за това или онова вече са напълно ясни и уточнени според таблицата на някой умен учен? Даже и не е смешно, направо си е нелепо.
В разказите ти доста зрели мъже и жени се държат като младежи. Хората не помъдряват ли с възрастта? Или по отношение на любовта и страстта винаги си оставаме незрели и реагираме като младежи?
Ти сама си отговаряш и съвсем добре го правиш. И не е само по отношение на любовта и страстта – някои хора до края на живота си се радват на таланта и възможността да бъдат “незрели“, което означава нещо много хубаво: дарба и стръв да добиеш нови знания, да се добереш до нови истини, да бъдеш гъвкав, да експериментираш, да си любопитен, дързък, решителен… Тоест мъничко луд, според житейския израз за младостта.
В един от разказите пишеш, че „синът е единственият мъж, когото една жена не може да загърби“. Наистина ли за жената връзката със сина ѝ е най-трудната връзка с мъж?
В разказа, за който става дума, този финал се лепна като… петно от черници на тениска, но да не забравяме, че все пак става дума за литературна творба. Може би, ако река, бих написала не по-малко добър и „верен“ разказ за отношенията баща-дъщеря, и в тях има много хляб по темата.
Описала си много женски роли – съпруга, любовница, приятелка, майка… Не е ли прекалено изтощаващо да се опитваме да влезем пълноценно във всяка една от тях или напротив – трябва да се стремим да се докажем само в няколко и то тези, които наистина ни носят удовлетворение?
Само в младостта си имаме великите планове да бъдем пълноценни във всяка житейска роля, така ни подсказват и услужливите „медии“, и умните наръчници за живота, и статиите на психолози и психиатри… Всъщност в реалността нищо не е в чист вид, както няма чисто злато, винаги има примеси. И всяка жена по своему, без да го мисли даже, прави каквото може по отношение на отделните „квоти“, като от време на време, в кратките антракти, се вайка, че май е сбъркала…
Четейки „Любовни драскотини“ стигам до извода, че не любовта, а хуморът ще ни спаси. Защото той е основен герой в разказите ти. Вярваш ли, че той понякога е по-силен дори от любовта?
Ласкателно е да чуя такова твърдение, тази книга май наистина стана доста хумористична. Имах добри учители (и приятели) в това отношение – Борис Димовски, Радой Ралин, Катя Воденичарова, Митко Бежански, Цветан Пешев…Да съумееш да погледнеш на всяка драма с очи, уши и устни, които едва възпират смеха… ами че какъв по-добър дар от Боговете. За разлика от любовта, той не се влияе от бръчките, побелелите коси и болките в колената…
Бела Чолакова
www.hermesbooks.bg