Романът „Светулките ще ти покажат пътя“ от Христо Добротинов е потресаваща в деликатната си човечност (и смълчаност, омълчаност, потъваща в мълчание) книга, най-добрият, според мен, за отминалата 2021, поне от двайсетината други, които съм успял да изчета.
Това бе първото ми впечатление, което и споделих в социалната мрежа, след като прочетох романа на един дъх, макар той да предполага и по-бавно четене.
Първото впечатление, разбира се, е емоционално и предизвикано от самия романов свят, в който читателят – в случая аз, а надявам се и вие, сме потопени и според мен то е най-важното за сполуката на едно повествование – успява ли да те накара да заживееш в него, да се превърнеш в част от него, да измести днешното с едно въобразено и въображаемо време, каквото е романовото време.
Ще тръгна именно оттук – от романовото време в „Светулките ще ти покажат пътя“. Нека кажа, че романовото време има различни измерения, както и самото време. Едното е обективното време – историческият отрязък, фундиран в сюжета. В романа на Христо Добротинов този отрязък е цял век, българският ХХ в. и, струва ми се, няма такъв аналог в литературата ни – опит в един сравнително сгъстен наратив да се заключи цял исторически век.
И тук минавам към онова, което наричаме нелинейно време, време от пресичащи се, пулсиращи точки, непрестанното облъщение между минало и сегашно, минало и бъдеще, сегашно и бъдеще.
Добротинов избира високите и драматични пулсации на българския ХХ в. Първо – войните, после деветосептемврийския преврат, после – разлома 1989-90-та. Между тях линейното време минава сгъстено предимно през крушенията на идеи, идеали, лична и историческа съдба.
Този избор носи своите рискове, разбира се, тъй като всеки потенциален читател си има своя представа за въпросните високи исторически точки и ще съвпадне ли тя с тази на писателя, е изпитание и за двамата. И тук, струва ми се, се крие първият успех на романа на Христо Добротинов – в това, че „Светулките ще ти покажат пътя“ не е разказ за българската история, а разказ за повторенията в историята, в частност повторенията в повратите на българския ХХ в. Паралелът между върховете и пропастите, между хребетите и низините в иначе различни исторически отрязъци, е онова, което е сърцевина на романовото време в „Светулките ще ти покажат пътя“.
Изборът на такава, бих казал, паноптична и оценъчна гледна точка, предполага другата основна компонента на романовия свят в книгата, а това е пътят – пътят, през който минава личната съдба на героите, но и историческата съдба на народа. Дори в един обективен (доколкото обективно то е функция на факта) исторически план читателят да предполага и да знае какво следва, той няма представа как ще се стигне до следващото, а начинът, по който ще извърви този фикционален, изграден от писателя, път между десетилетията, е художественият ребус на романа на Христо Добротинов.
Третият пункт, който бих отбелязал като постижение на книгата и автора й, е рисковото начинание да обговориш във фабулата един класически сюжет, какъвто е този на новелата „Крадецът на праскови“ от Емилиян Станев. Впрочем Добротинов разгръща „заемките“ си и върху „Търновската царица“. Роман върху новели и то роман, в който авторът на Крадеца и Царицата е сред героите на романа върху собствените му новели, е писателски опит, какъвто, струва ми се, нямаме в нашата литература. Защото не става въпрос за „дописване“ на класически образци, още по-малко за ползването им като матрица за писане в същия стил, а за оживяване на места, време и герои чрез пренасянето им в различни места, времена и нови герои.
Тъй че „Светулките ще ти покажат пътя“ е вероятно най-търновският роман след класическите новели „Търновската царица“ и „Крадецът на праскови“ на Емилиян Станев.
Четвъртият пункт е, разбира се, стилът на романа – калейдоскопичен, с непрекъснати сюжетни обрати, с десетки преплитащи се и дори повтарящи се в нови исторически роли герои (родословни наследници на старите, унаследили характеропатиите им), но и с неизменния „аз“ герой – момчето, което държи калейдоскопа и наблюдава очуднено и възхитено въртежа на цветните стъкълца в него, докато димното петно на историята не ги отнесе там, откъдето са се появили – спомена за изживяното, но и спомена за въобразеното, спомена за нас, каквито сме били, но и спомена за нас, каквито можехме да сме били.
Самият „аз“ герой започва да говори от първо лице едва към края на романа, в новото време, времето на 90-те. Досега сме го усещали като някакъв детски Deus ex machina, наблюдател и пазител на историята, сега е участник в самата история. Тук вече не препредаденият спомен, калейдоскопичните картинки на миналото, а лично изживяното е оптичната точка към оценяващото описание на десетилетието, което в романа се оказва една поредна разруха. Този път бащата, а не старият учител, са контрапункът на случващото се в безрезултатната си срещу историята, но пък човечна спрямо ценността на смисъла съпротива.
Исторически ли роман ли е „Светулките ще ти покажат пътя“?
Отговорът едва ли е от особено значение, но това не е роман-хроника с каквито обикновено свързваме историческите наративи, не е и роман за исторически лица, какъвто е другият традиционен ракурс към историческия роман.
Това е роман-история върху историческия български ХХ век, но и роман за личната история на няколко поколения герои. „Безсмъртните не винаги влизат в историята. Те могат да се разминат с нея, могат да останат и в дебелата й сянка“, казва писателят Добротинов още в началните страници на романа. Но нали това е сърцевината на литературата – да впише по свой начин невписаните в дискурсивната и винаги изпускаща човешкото история „безсмъртните ни“.
Роман, в който по един калейдоскопичен начин Невена Коканова се превръща ту в героинята от „Крадецът на праскови“, ту – в „Търновската царица“, момчето – ту в писателя Емилиян Станев, ту в неговия читател. И в тази игра с времето и пътя Христо Добротинов успява не просто да разкаже една история, но разказвайки я, да разкаже сгъстената история на нашия ХХ в.
Прочитайки докрай книгата, у читателя остава преди всичко романовия свят на Добротинов, не толкова отделните герои, колкото смешението на съдбите им в едно място и време, които – и преобръщайки се според различно историческо статукво, са вечно повтарящи се, неизменни; едноутробни са както убийците, така и жертвите им, и винаги могат да разменят местата си.
Въпреки че се базира на високите исторически пулсации, историята в романа на Добротинов е повече кръг, отколкото спирала. Вечно повтарящо се колело. Но как спиците въртят колелото е сърцевината на историята в романа.
Горещо препоръчвам романа „Светулките ще ти покажат пътя“ на всеки, който иска да завърти калейдоскопа на времето, първо да разпръсне, а след това и да подреди чудесните цветни стъкълца-картини от този интересен, увличащ и оценяващ романов свят на Христо Добротинов.
www.hermesbooks.bg