.gif)
Съвместна публикация на
сп. ТЕМА и Filibe.com
Раждаемостта пада, разводите се увеличават, а младите не искат да се женят. Днешните баби и дядовци трудно намират път към мултимедийните си внуци, но и това не означава край на патриархалния модел в България
Ирина Вагалинска, Елица Димова
От голямата дневна в сглобяемата къща американски тип в Драгалевци се чува само леко чаткане на клавиши: съпругът проверява резултатите от „Еврофутбол“, съпругата пуска питане в женските форуми как се прави пиле беарнез. През това време 3-годишната им дъщеричка шава с пръсти по таблета, а пекинезът гризе силиконов кокал в ъгъла. Тиха семейна вечер през януари 2015-а.
А едва 30-ина години преди това шумовият фон би бил съвсем различен: съпругата щеше да пита по телефона майка си как да опече свинското с картофи, съпругът щеше да усилва звука на телевизора, за да не изпусне спортната емисия, а момиченцето им щеше да навива до безкрай механизма на новата си говореща кукла. Всъщност по-вероятно би било да бъбри над креватчето на братчето си, родено няколко месеца преди това, докато другата баба му глади пелените. Да, пелените – защото през 80-те нямаше памперси по магазините. Даваме ли си сметка колко други неща са се променили в българското семейство за няколко десетилетия?
Можем да се върнем и още малко по-назад – в края на XIX век, когато в тогавашното село Драгалевци има поне две процъфтяващи задруги – Алулови (36 души) и Даневи (34 души). Две домакинства, в които близки роднини „живеят на едно гумно, работят наедно, принасят наедно, ядат наедно и се управляват наедно“ (по Димитър Маринов, 1892 г.)
Те нямат дори радио, около което мъжете да бистрят политиката, докато жените шетат, но пък имат огнище, около което да се изсушат, да се нахранят и да се стоплят. Вместо с електричество разполагат с кандило с лой или с тенекия с газ, за да им свети. Не знаят какво е канализация – помията се излива на двора, но пък са наясно откъде идват надениците: не от супера, а от прасето в кочината наблизо. За тях „едно дете не е дете“.
Впрочем дори извън калъпа на отмиращата в началото на ХХ век задруга българското семейство поддържа висока раждаемост, ранна брачност и ниска бракоразводност през онези години. Според първите статистики след Освобождението средният брой членове на едно домакинство през 1900-а е 5.65 и се задържа почти без промяна поне две десетилетия по-нататък. Числото слиза под 5 след 1926 г., а през 1946 вече е 4.0 и продължава да пада, особено в средите на градските високообразовани жители.
Днес вече сме свикнали със статистика, която се върти около 2.2-2.4 членове на домакинство въпреки традиционно високата раждаемост в рамките на отделни етнически групи. Все още най-много жени у нас стават майки на възраст 25-29, но вече има и родилки на „45 +“ – те са дали живот на 74 от общо 66 578 живородени български бебета през 2013 г.
Миналата година разводите пак са били много – „само“ около два пъти по-малко от сватбите, но и това съотношение ще продължи да се променя, докато става все по-маловажно. Защото българите все по-рядко се грижат за „подписа“ и за останалите ритуали в гражданското. Извънбрачните деца вече са повече от родените в „класически“ оформено семейство – и по градовете, и в селата.
Брачната криза
Тази тенденция е отбелязана още при коментирането на резултатите от Европейското изследване на ценностите през 2008 г. Според социолозите и у нас е настъпила „съществена промяна в ценностното възприятие на брака“. Очевидно е: щом през 2008 г. два пъти и половина повече анкетирани, отколкото през 1990 г . (цели 28.9%! ), заявяват, че според тях бракът е отживяла институция. „Макар че две трети от населението на страната не са съгласни с подобно твърдение, може да се очаква, че през следващата вълна на изследването (през 2017-а) делът на съгласните ще достигне ниво около 40%… В най-младата възрастова група (18-24-годишните) съгласните с това твърдение вече са 37, 9%“, отбелязва тогава преподавателят по социология на семейството в СУ „Св. Кл. Охридски“ Алексей Пампоров. Как би обяснил това сега?
„Факторите за несключването на брак в България през последните 25 години са два – бедността и кризата на институциите – обобщава доц. Пампоров. – От една страна, хората вече не вярват в общинската ритуализация, тя започва да изглежда смешна и кичозна на фона на „брачните обети“, налагани от Холивуд. Това ги кара да се завръщат в лоното на православния брак, макар че вероятно над 90% от младите в България са нерелигиозни. Забележете, че не казвам, че не вярват в Бог, Аллах или Нещо, а че не познават и не спазват каноничния догмат на нито една религия. Църковният брак обаче обикновено се свързва с по-пищна сватбена обредност и множество гости, което изисква сериозни финансови ресурси. Ако не могат да си го позволят в момента, мнозина отлагат брака (а с това и разходите по сватбата) за по-добри дни. Налага се мнението, че „подписът не решава нищо“, защото вече е лесно да се разведеш, без да бъдеш заклеймен от обществото, защото вече няма ергенски данък, защото е лесна процедурата по припознаване на дете… А в някои случаи на дълбока бедност липсата на официално оформен граждански брак всъщност е икономическа стратегия за по-добре заплатено майчинство – поради грижата на държавата за самотните майки.
Днес няма „скандал“ в живеенето на семейни начала без договор и е трудно да бъдем изненадани от какъвто и да било модел на съжителство. Има ги всякакви: две жени или пък двама мъже заедно; мъж и жена без деца докъм 35-40 не защото не могат да имат наследници, а защото не искат да бързат; самотен родител с едно или няколко деца не защото е разведен или вдовец, а защото другият родител издържа семейството с работа в странство. Това се случва не само у нас, а и на други места в Европа, от която отдавна не ни делят непреодолими бариери в буквалния или в преносния смисъл.
Какви тенденции още споделяме със света, откакто той стана глобално село?
Поколението М² и дигиталните имигранти
Ако единият дядо чете само хартиени вестници и нарича компютрите „тия дяволски машинки“, а другият се е научил да сърфира в интернет със стария лаптоп на сина си, кой от тях ще спечели повече от вниманието на общия им внук? Тази съвременна задача изглежда лесна само на пръв поглед. А над нейните вариации от няколко години се трудят културолози и социолози от Европа и САЩ.
Според водещите специалисти по темата информационното общество поражда още един критерий за социално неравенство – достъпа до новите технологии и медии, който води до дигитално разслояване. А това разслояване се проявява и в „микроплан“ – тоест в семейството, където и без това има проблеми с различията между генерациите. Сега става възможно тези различия да се разширят до размера на обезпокоителни „дупки“ в общуването между телевизионното поколение на дядовците и бабите („дигиталните имигранти”), на родителите (интернет поколението) и на децата – М² (media multitasking поколението или „дигиталните граждани”).
Най-важната отличителната черта на родените след 2000 година е тъкмо „раждането им с пръст върху таблета“ и рано придобитата способност да използват едновременно няколко вида медии. Както и децата от 90-те, те също са по-грамотни в технологично отношение от родителите си, но увеличените дистанции вече са две. И тази спрямо бабите и дядовците им е още по-дълбока.
А социолозите обръщат внимание не само на различния език, който може да попречи на разбирателството, но и на промяната в ролите, на обърнатата посока на предаване на грамотност, знания, опит, култура. Защото ако досега в човешката история ключовите умения са текли от старите към младите, вече редовно се случва обратното. А при специфичните условия в България (ниски пенсии, ниско самочувствие, зависимост на възрастните от децата им) нещата се усложняват още повече.
Подобни теми са обсъждани преди около две години и у нас на конференцията „Семейство и солидарност между поколенията”, организирана от Института за изследване на населението и човека към БАН. Според специалистите излиза, че в България се мъчат да се разберат поне пет генерации: преспоколението – на родените преди 40-те години на ХХ век, радиопоколението (50-те и 60-те), тв поколението (70-те и 80-те), интернет поколението (90-те до 2000 г.) и мултимедийното – след 2000 г. Постъпило е предложение да се добави още едно, специфично българско „барабанно поколение“ – на родените през 20-те-30-те години на миналия век, чиято „доминантно употребявана медия е барабанът, събиращ младежите на мегдана“…
Психология на партньорството
„Факт е, че днес покрай промените в обществото и в технологиите има много по-голяма разлика между три поредни поколения, отколкото е имало преди сто години – съгласява се психоложката Мадлен Алгафари. – Някога мъдростта и опитът бяха събрани у бабите и дядовците, които приемахме като извор на информация и ценности. Сега за всичко питаме Google. Възрастните, които не полагат усилия да вървят в крак със съвременността, изпадат в изолация. Лично аз съм привърженик на съвместяването – днес трите поколения да стоим на свещи около масата и да си говорим, пък утре да потънем в лаптопите си. Важен е балансът: да даваме и на миналото да диша, и на настоящето да се развива, защото самите ние живеем в преход.“
Мадлен Алгафари не употребява думата „преход“ в тесния й политически смисъл. Тук става дума за глобалните промени в обществото и за това, че не само българското семейството е в процес на трансформиране на старите патриархални ценности – те са станали „малко по-либерални, по-свободомислещи и свобододаващи“ и сред други народи, близки до нашия манталитет. Но българите все още сме далече от северняшкото отчуждение – и слава Богу.
„Защото има много красиви неща от патриархалното семейство, които не бива да бъдат погребвани, те ни държат заедно – напомня психоложката. – Новото е в партнирането: то се засилва на всички нива, сега нещата са по-равностойни. Онези полярни мъжественост и женственост, които са били необходими на нашите прапрабаби и дядовци, за да оцеляват, избледняват. Сега имаме апартаменти, ток, парно, технологии, автомобили, метро, самолети: изкуствен комфорт, който не изисква от мъжа да е набит ловец на глигани, нито от жената – да си стои само в пещерата. Имаше период, в който Тя възприе свободата си твърде крайно, но фазата на пародийния феминизъм бързо отмина. А Той не просто влиза повече в дома, ами и малко повече в себе си. Повече е на „ти“ с емоциите си и с правото да ги изразява, съзнавайки, че това не го прави по-малко силен.“
Ако нещо от патриархалното семейство си отива безвъзвратно, то е онова някогашно чувство за брака като доживотна присъда, добавя Алгафари. Мислене от типа: „Щом си го избрал/а, ще си го търпиш до края“, се отхвърля като остаряло. Ако партньорството носи страдание или досада, просто може да му се сложи край и толкова…
При мама и над 30
Това мислене означава повече бързи раздели, но и повече самоуважение в отношенията. Ами децата?
Те са потърпевши и при лоши съжителства заради слаба връзка, и при силна връзка, но в лоши материални условия. Когато родител отива да работи в чужбина, за да издържа семейството си в България, той/тя става „баща/майка от разстояние“. Парите вече не са проблем, но децата растат без единия важен модел за подражание. И те не могат да наваксат липсата нито с баба си и дядо си, нито с разширяване на контактите във Фейсбук. Да не говорим за кошмарните семейни модели, които им пробутват по риалити форматите.
„Но не мисля, че дори разделянето на семействата е толкова опасно, колкото друго явление – нездравият ред на подреждане по близост вътре в системата – казва Мадлен Алгафари. – Поголовно у нас хората слагат на първо място децата си, а това не е здравословно за никого, ощетява партньора и руши енергийната верига. Оттам до голяма степен идва и проблемът с удълженото детство. Сега доста често виждаме как растат несамостоятелни, зависими от родителите си до късна възраст момчета и момичета. А узряването се нуждае от трудности. Добрият родител не е този, който предпазва от падане, а онзи, който превързва рани.“
Детството се удължава и защото в съвременните условия можем да си позволим малко по-дълго да сме деца. И все пак фактът, че само у нас и в Италия от европейските страни момчетата масово си тръгват от дома на възраст малко над 30, ни звучи неособено успокоително.
А дали е добре, че въпреки всички кризи по света и у нас за българите семейството продължава да е най-важното нещо? Дори именно заради кризите, както се оказва при по-близък поглед върху това интересно явление.
Фамилизъм и семейственост
При провеждането на споменатото вече Европейско изследване на ценностите у нас е зададен и въпросът „Доколко следващите неща са важни във вашия живот?”. Ето как са разпределени отговорите: семейството – 98.5%, приятелите – 90.7%, работата – 88.5%, свободното време – 81.8%, религията – 51.7%, политиката – 31.4%.
Разбира се, тази класация може да бъде коментирана по много начини, да се търси връзка с възпитанието, с традициите или пък с историческата ни обремененост да оцеляваме при всякакви политически обстоятелства в малък затворен кръг. Социолозите го казват така: при силно изразена липса на доверие както в институциите, така и на междуличностно ниво като цяло търсенето на сигурност се ориентира в кръга на най-близките родственици.
Тази привързаност към семейството си има име – фамилизъм. И не бива да се бърка с фамилиарност и семейственост, доказано вредни явления в политиката. Може ли да се окаже, че не бива да се радваме чак толкова и на здравите връзки между роднини извън контекста на властта?
Тук ще цитираме Харлан Александров, който припомня формулировката „аморален фамилизъм“, въведена от антрополога Едуард Бенфийлд. Става дума за „определен тип морална дисфункция, присъща на разпадащите се традиционни общности, които не успяват успешно да се модернизират“. В сърцевината си това е феномен на „парциално мислене за социалния свят, при което всички значими социални връзки са свити до отношенията на лоялност в семейството“. И съответно „краткосрочната материална изгода на индивида и семейството му се поставя винаги над дългосрочния интерес на институцията или организацията, в която работи, както и над обществения интерес“. А когато „индивидите не схващат своя просперитет като обвързан с просперитета и развитието на общността, а по-скоро като парчето, което съумеят да заграбят за себе си от ограниченото общо благо“, имаме проблем. И нещо като „параграф 22“ в обществото ни като цяло.
Защото тъкмо липсата на морал, корупцията и клиентелизмът в управлението рушат доверието в институциите, насърчавайки фамилизма. А, от друга страна, фамилизмът на хората, стигнали до властта, поражда още корупция, клиентелизъм и двойни морални стандарти.