Съвместна публикация на
сп. ТЕМА и Filibe.com
Хората от един софийски квартал си припомниха, че най-важните неща в живота все още са безплатни
Елица Димова
Снимки Кирил Константинов
Студът щипе отрано в мъгливия зимен следобед. Близкият парк вече е тих и малкото детски гласчета в далечината са единственият ориентир по калната улица. Около „Седемте рилски езера“ стъпвам внимателно и само светлинката от телефона ме спасява от цопване до глезен в локвата. Най-малко! Така наричат хората от квартала тясната улица „Бетовен“, зяпнала най-отпред на парка „Гео Милев“. Суетнята в съботния ден тук е нетипична – пред единственото ярко светещо място се мотаят майки, бащи, баби, дядовци и гордите им наследници, а ароматът на печен хляб надвива натрапчивата миризма на зима и тегли все по-силно към новоизлюпилата се фурна.
„Какъв хляб месите“, достолепна дама пита усмихнатото до уши момче на входа на Хлебна къща София – фурна „Надежко“. Припрян съпруг подпира колело, опитва от панерите, пълни с топли квасени филии, а съседските деца влизат като у дома си, явно надушили мястото още преди седмица. Светло, ново, уютно и ухае вкусно. Още от вратата дългата маса, посипана с брашно, тесто, сладки и детски ръце, пипащи доволно в бъркотията, дърпа всеки прекрачил прага му. Пък и плакатът за „добре дошли”:
Not high tech, but high touch
звучи обещаващо. Живка Гарагушкова кръжи наоколо от час. Уж наднича към фурните с хляб, но като войник на пост и за миг не изпуска от поглед двете брашнени мишлета на масата с тестото. „Вчера разхождах внучката в парка и младият мъж от фурната ни срещна на алеята. Беше толкова усмихнат – не можех да повярвам на очите си. И, естествено, не можах да откажа на поканата му. Попаднахме в това чудно място – цял следобед децата месиха, правиха сладки, съчиняваха приказки в театъра на трохите, пекоха и похапваха вкуснотии, затова днес доведох и другите си двама внуци.“
Живка е баба на четири внучета, които редува през уикенда. Няма представа какво е това място, коя е къдрокосата Надежда, която тази вечер ще разказва за приключенията си в Етиопия, нито защо събитията тук са безплатни. „Това момиче е страхотна чаровница и се радвам, че е избрала нашия квартал. Преживях нещо много хубаво – нещо, което в ерата на моловете и шумните детски кътове рядко се случва. Различно е, пък и е полезно дори и за мен“, намига Живка.
Вечерта в „Хлебна къща София – фурна Надежко” настъпва бързо. В единия край на дългата стая шепа родители са заболи носове в книгите по антропология, психология и екопедагогика, хлапетата им вдигат кълба от брашно, а Надя звъни за пореден път по телефона. Изглежда угрижена: „Етиопците ги няма! Не вдигат телефона, май са се изгубили в тази мъгла…“ И все пак се смеем – дано не са потънали в „Седемте рилски езера“ на ул. „Бетовен“…
Надежда Савова е онова момиче с докторска степен по антропология от Принстън и титла на географското дружество на „Нешънъл джиографик” – „Пътешественик с мисия на 2012 г.”, което през 2009 г. отвори
първата Хлебна къща в Габрово
„Св. Христофор”, а малко след това заработи и втората в Златарица. През годините къдрокосата антроположка натрупа опит с брашното, обичаите, поверията и отношенията между хората в Бразилия, Етиопия, Индия, Китай, Корея, Чили, Канада, Италия, Великобритания… По пътя си Надежда никога не отседна в хотел, а гостуваше в домовете на местни семейства и с времето разбра, че хлябът не е просто вкусен повод за среща, а сила, която ни събира и стопява уж непримиримите различия.
„Хлебната терапия намали агресията сред криминално проявени в Лондон, а фурната в Златарица успя да сплоти власи, роми, турци, помаци и българи. В Барселона слепи хора месиха хляб заедно със зрящи, но със завързани очи и това съвсем скоро ще се случи и в София…”, допълва Надежда. Мечтата й да създаде Мрежа от хлебни къщи – социални предприятия, в които различни хора и маргинализирани общности си помагат, общуват, споделят опит, знания, умения и приятелство, вече се сбъдва. Концепцията й е призната като уникален световен модел от Slow Food International (www.slowfood.com), а след Габрово, Златарица, Велико Търново, Стара Загора, Пловдив и десетките хлебни инициативи и терапии с хляб в Сърбия, Бразилия, Аржентина, Перу, Южна Корея, Швейцария, Таджикистан и др. от месец заработи и софийската фурна „Надежко”.
Голямата крачка е трудна – в столицата с високите наеми и многотията от предлагане идеята „социално предприятие” все още предизвиква объркани погледи, но пък нали животът обича смелите: „От години мечтаех за фурна в София, но мрежата не се финансира отвън и е трудно – издържаме се сами, продаваме хляб, за да покриваме разходите и безплатните инициативи, които организираме. Но появата й е свързана и с друга промяна в живота ми – омъжих се! След сватбата със съпруга ми имахме прилична сума за сватбено пътешествие, но вместо да стегнем куфарите, той ми каза: Ще опитаме!”, и лицето на Надя пак засиява.
От близкия плот, отрупан с панери с топъл хляб, Стефан подхвърля небрежно: „Исках да й помогна…” Звучи като човек, който няма какво да губи, нищо че само допреди няколко месеца трупа стаж не къде да е, а в Google и в биографията му са подредени: политология в Софийски университет, социология в Тренто и седем години, преминали в изследване и развитие на алтернативната на консуматорското общество наука – екопедагогика. „Като малък исках да се занимавам с нещо близко до земята и животните – днес част от градските деца не знаят защо е полезно да засадиш дърво, но ние с брат ми сме израснали в къща с градина и добитък, засаждали сме зеленчуци, които сме продавали на пазара, и това ме правеше щастлив. Затова реших да стана ветеринар, но докато порасна, всичко в България беше разрушено и се заех с политологията, за да поправя нещата. После видях, че проблемът не е у нас, а е глобален. Тръгнах към международната политика и седем години от живота си прекарах в учене, но признавам си – отчаях се! Осъзнах, че ако искаме светът да стане по-добро място за живеене,
няма нужда от глобални мисли
просто трябва да правиш добро там, където си”, обяснява личната си философия Стефан Григоров. Съзнава, че фурна „Надежко” е риск, и то не малък, но не това е важното в момента. „Тук ни е хубаво – работим за себе си, осъществяваме мечтите си, прилагаме наученото през годините. Всеки ден месим по десет хлебчета, които даваме на бедни хора и създаваме приятелства. Важното е да правиш нещо добро, пък дали това добро ще стане или не, си е Божа работа. Има неща, които човек, колкото и да се напъва в живота, просто не стават, а други се случват с лекота…”
Докато Надежда се занимава с лекциите, общностното месене на хляб, хлебната терапия, театър на трохите и развитието на социалната мисия на фурната, Стефан и брат му Кирил – дипломиран с отличие психолог в Италия, са посветили дните и много ранните си сутрини на месенето на квасен хляб. „Като студенти живеехме по осем-десет души в едно общежитие и се научихме да си правим хляб. Този по 1-2 евро в магазина беше ужасен, а пък и кой може да устои на домашния… Въведохме си график и така винаги имахме топъл хляб”, допълва Кирил, който заедно с Надя три години изследва как хлябът и работата в групи влияят на хора с депресии, аутизъм, шизофрения, на жени жертви на домашно насилие и разработва специални арт терапии и игри за Мрежата от хлебни къщи. „Психологията е само част от причината да съм тук заедно с Надежда и брат ми. Приемам къщата като притегателен център за хората от квартала, защото днес живеем във време, в което не познаваме съседите си. В Италия например един мъж създаде Фейсбук страница на улицата, на която живее, и покани всичките си съседи в нея. Започна да организира събития и така хората се опознаха…”
Хлебна къща София – фурна „Надежко” вече чака първите си групи от два центъра за хора с умствени увреждания, един старчески дом и дом за сираци, които ще месят хляб с хората от квартала. „На съседите ни им е трудно да разберат какво точно правим, нищо че в чужбина всяко второ кафене, фурна или магазин вече е социално предприятие. Но помагат – купуват редовно хляб, за да издържим”, допълва Надежда. Мечтае в София да се случи онова, което вече е факт в Габрово. „От 2009 до 2013 г. всяка седмица организирахме общностно месене с децата от близкия дом за сираци и след някоя и друга година две момчета и едно момиче поискаха да изучат занаята при нас. Вече бяха на 18 г. и трябваше да поемат по своя път.” И тогава не е лесно – в онзи момент фурната е само за малки хлебни инициативи, но хората в града помагат – даряват стари печки, фурни, мебели, габровската болница прави ремонт и дава старите си лампи на Надежда и нещата някак потръгват. „След това кандидатствахме по проект, купихме нови машини и днес къщата се самоиздържа. Така че социалните предприятия вече са две – на шега ги наричаме
социален франчайз” смее се Надежда.
Вечерта, посветена на обичаите и хляба в Етиопия, вече закъснява неприлично. От час телефонът на гостите от Източна Африка дава заето, а мъглата пъпли все по-гъсто в мрака. „Избрах Етиопия за първата лекция в София, защото ми е любима. Това е друг свят! Празнувала съм там Рождество Христово, Нова година и Йордановден – всичките дни местните спят на слама, ако изобщо мигнат, защото денонощно обикалят улиците със свещи, икони и пеят християнски песни. Месят огромни кръгли хлябове като палачинки (инджера) и ги разнасят в плетени кошници на главите си. Бедни са, но невероятно добри и щедри хора. Милион пъти съм се питала защо тези племена и изобщо защо бедните народи са по-щастливи от нас? И днес съм напълно убедена, че те не са по-щастливи от нас, но са по-благодарни. Това е разликата – благодарни са за най-малките неща в живота си, защото знаят какво е да нямаш…”
Подпряла ръка на дългата маса, отрупана с деца, Надежда звучи като живата закваска на това чудновато място. „Време е да си припомним и да научим децата си, че най-хубавите неща в живота са безплатни – отношенията между хората, здравето, любовта, семейството, спокойствието, жестът да дадеш, да засадиш градинка, да си отгледаш зеленчук… Технологиите ни объркаха и днес всичко има нужда от преосмисляне.” Докато това се случи, Надежда ще чака на вратата на хлебната си къща с обяснението, че тази безкрайно дълга набрашнена маса е нашата точка на единство, която руши различията и събира хората без значение от цвета на кожата, вярата, способностите, знанията и нравите. „С една-едничка цел – да замесим любов помежду ни.“