Архив на категория: Мнения и анализи

Комплексът „Путин“

Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+

През 2010 година, когато Бойко Борисов подари на Владимир Путин кученце, след като подписа с него за „Южен поток“, нарекох това „дипломация на четири лапи“.

Не заради кученцето, а заради тръбата – българският премиер не просто подписа, а остави Путин да критикува европейската енергийна политика от София, че даже и му пригласяше, че „Южен поток“ бил европейски проект. Което още тогава знаехме, че не е вярно, но въпреки това, малцина се възмутихме както от наглостта на Путин (по това време премиер), така и от българската реакция.

Припомням тази история заради бурното възмущение с елементи на изненада от думите на руския президент за македонския произход на славянската писменост и свръхочакванията към българската реакция по повода. Естествено, че Путин е нагъл, но това не е нито първата, нито най-голямата му наглост (поне според мен). Разбира се, че думите на Путин са провокация. Важен е контекстът – среща с македонския президент. Почти осезаемо е удоволствието на руския президент от хвърлянето на българи и македонци в поредните крамоли за историческия прочит. Доколко и едните, и другите имат основания да се горещят толкова – вижте текста на проф. Ивайло Дичев „И ний сме дали“ в dnevnik.bg.

Но е показателен коментарът на социалистите, които са изненадани от думите на Путин и бързат да напомнят, че през 2015 г. пак той бил казал: “С българския народ сме тясно свързани – ние сме им дали свободата, те са ни дали азбуката”. „Сигурно това е някакъв сигнал към нас и трябва да го разчетем“, допуска Корнелия Нинова. Не бива така, брат, гълчат го дружески от първа страница на „Дума“. Така е – Путин е прав, дори когато греши. Затова и местната публичност сега бълбука на тема кой е създал кирилицата, чий светец е Климент Охридски и българската или славянската писменост честваме на 24 май. И така и няма да стигнем до истинския проблем – а той е „комплексът Путин“. Той се изразява в неспособността да се изгради и поддържа ясна, рационална и твърда позиция по отношение на Русия на Путин. Вместо това предпочитаме „силно да любим и мразим“, да се джафкаме като кученца всеки път, когато Кремъл ни хвърли информационен кокал. Публичните дебати са силно заразени от кремълската пропаганда, дотолкова, че без нейните „опорни точки“, афиширани или не, вече не се води спор по никакъв въпрос – бил той за Тръмп, френските избори или европейските ценности. Този проблем ми изглежда далеч по-важен от възгласа „И ний сме дали нещо на света“ – все едно оценката ни за собствената ни история и принос зависи от мнението на Путин.

Погледната в цялост, ситуацията е силно символично натоварена и Путин, очаквано, се е възползвал от нея. Македонският президент Георге Иванов е бил в Москва, за да получи присъдената му награда от Международния обществен фонд за единство на православните народи. Православието, наред със славянофилството и панславизма, формират духовната основа на съвременната руска геополитическа доктрина, която според идеолозите й  отрежда на руския народ специалната мисия да обедини и води православните славяни и да покаже истинската вяра и духовен път на Запада. Защото именно Русия има „най-големия интелектуален капитал в целия свят, който ще я изведе на лидерски позиции в 21 век“, пише Игор Панарин. Същият учен вижда в панславизма оръжие в информационната война, която Западът води срещу Русия. Ако разлистите книгата на Панарин „Великият път“ ще срещнете доста тези, които сте чували от българския телевизионен екран.

Панарин, в най-екзотичните си идеи, провижда създаването на нова държава, която нарича „Евразийска Рус“, в която Русия последователно присъединява държавите от „византийското, източноевропейското и централно-азиатското пространство“.  Според графика на Панарин, България (заедно с Гърция, Словения Хърватия и Балтийските държави) трябваше да се е присъединила към „Евразийска Рус“ през юни 2010.  А през 2012 трябваше да е присъденинен град Истанбул-Константинопол, управляван съвместно с Турция. Което ни отвежда към идеите на Петър Първи и Екатерина Велика за освобождаване на славяните от Османската империя и възстановяване на Византия, начело със сина на Екатерина като император. Оттук и образът на Русия като покровителка на поробените славяни и вярата, че „от Турция ще ни освободи дядо Иван“ („Под игото“).

Макар идеите на Панарин да звучат на места като чисти фантасмагории, някои от тях очевидно са възприети – за отношенията с медиите, публичната дипломация, меката сила и пропагандата. Самият Панарин не е случаен човек – кадър на КГБ, професор в Дипломатическата академия на Министерството на външните работи на Русия, кандидат на психологическите науки, доктор на политическите науки, академик на Академията на военните науки. Преди месец беше награден с почетната грамота на президента на Руската федерация за заслуги в укрепването на мира, дружбата и сътрудничеството между народите и голям принос в развитието на системата за колективна сигурност.

Разказвам всичко това, за да покажа, че във всичко, което Путин казва и прави, трябва да търсим знаци (сигнали, по К. Нинова), при това не просто към София. Кремъл води агресивна информационна кампания, която в последните години има много ясни послания и цели: дискредитиране на западните (либерални) ценности, подкопаване на европейската интеграция, всяване на страх и чувство на несигурност. В България се акцентира силно на традиционно топлите отношения между двата братски народа, като от време на време с възпитателен ефект ни се напомня, че може да има и по-братски, ако не се държим подобаващо.

Разбирам, че острата обществена реакция в конкретния случай е провокирана от засегнатата национална гордост, което ми изглежда твърде плитка мотивация, за да генерира състоятелна аргументация и рационален дебат. За сравнение, други, не по-малко възмутителни по моему изявления, не успяха да провокират подобна реакция, заради липсата на експлицитни външни влияния и маската на „националния интерес“ – например  твърденията на български политици, че България губи от европейските санкции срещу Русия и трябва да наложи вето на санкциите. Нито опитът на депутати от БСП през 2014 г. да прокарат проекта „Южен поток“ покрай европейските правила.

В социалните мрежи редовно и масово се споделят анонимки, съдържащи манипулации и откровени лъжи на руски медии, било по темата за бежанците (спомнете си случая „Лиза“ в Германия, изцяло изфабрикуван за целите на руската пропаганда) или за  „извратения“ Макрон, за забраната на православието в ЕС, за заличаването на народностите или разрешаването на инцеста.  А „опорните точки“ по отношение на гражданското общество и неправителствените организации са като преписани от Панарин.

Българският отговор, в конкретния случай и изобщо, може да е състоятелен и резултатен само ако е твърд, постоянен и последователен. А той може да е такъв само ако се основава на ясни национални интереси и категорични позиции. Без раболепие, снишаване и потни длани. Ето за това трябва да настояваме. Заради това си струва да сме гневни. Всичко останало е почесване по косматия корем на националното самочувствие, преди да сипем вечерната ракия и да теглим една.
Ралица Ковачева
www.reduta.bg

Разединена България: и пак сме „ние” и „те”

Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+

Не беше много отдавна, когато в България присъди се раздаваха направо от телевизионния екран. Днес вече няма такава нужда, но обществото не е много напреднало – защото е дълбоко разединено. И някой има интерес от това.

Няма как да не помним. Беше точно преди пет години, когато списъкът с обявените от тогавашния вътрешен министър Цветан Цветанов за престъпници или аморални, платени и компрометирани типове растеше с по няколко души в минута. Съдия Мирослава Тодорова, която по това време оглавяваше Съюза на съдиите в България и пишеше позиции срещу опитите за вмешателство на държавната власт в съда, беше обявена за престъпник. Колегите ѝ, които я защитиха на безпрецедентен протест, също бяха престъпници. Журналисти и обикновени хора, недоволни от министъра, който даваше на полицейските акции имена и на магистрати, бяха обявявани за защитници на престъпниците. Опозиция, адвокати, лекари (назовавани от трибуната на парламента) – всички до един бяха “осъдени” и обществено порицани от Цветанов.

Недоволните от властта или от начина ѝ на упражняване бяха заклеймявани от вътрешния министър. Стигна се до там, че всеки усъмнил се в неговата правота, всеки несъгласен с него или мислещ различно от него беше обявяван за престъпник по дефиниция или за сподвижник на мафията. Тези хора, които имаха граждански права или, не дай си Боже – мнение, несъвпадащо с това на властта, бяха “онези, дежурните на всеки протест”.

Тогава и сега

И тогава Висшият съдебен съвет (в различен състав от днешния) послушно уволняваше неудобните – онези, които се противопоставяха на срастването на властите (напр. съдия Мирослава Тодорова).

И тогава обществото беше разделено, като една част от него беше нарочена за виновна, платена, престъпна и съботираща усилията на властта.

И тогава медиите, собственост на Пеевски или близки до него кръгове, бранеха усърдно властта и нейните върховни жреци: премиера Борисов и дясната му ръка Цветанов. И разделяха същото това общество.

И тогава имаше “ние” и „те”, като в единия лагер бяха управляващите, Висшият съдебен съвет и „бухалките“ на властта, произвеждащи бомбастични заглавия, а от другата страна стояха хората, които искаха ред и правила, защитаваха правата си и, не на последно място, защитаваха устоите на държавността.

Днес, пет години по-късно, нещата не са се променили много, но има и една съществена промяна: съпротивителните сили на обществото са изхабени; “дежурните протестиращи” (по Цветанов) са все по-изморени и все по-малко от тях живеят в България; журналистите, които не са собственост на Пеевски, са маргинали в професията си; а магистратите не се страхуват от вътрешния министър (без значение кой е той), а от главния прокурор. Което на практика означава, че имаме тотално овладяване на справедливостта.

Привидно спокойствие

Ето защо преди пет години протестите бяха много по-чести и по различни поводи. Тогава обществото не бе решило, че не може да се съпротивлява. Днес Цветан Цветанов е виден парламентарист, умерен и склонен да преговаря; Бойко Борисов не реже ленти на равни интервали от време; съставът на Висшия съдебен съвет е друг; а Делян Пеевски е още по-силен политически и икономически играч. Сега ситуацията в България като цяло изглежда по-спокойна (привидно), недоволствата са малобройни, а “дежурните” са намалели и всекидневно омаскарявани, клеветени и заплашвани – най-често с помощта на медиите. Ако с последни сили решат да се възмущават и да търсят правата си, машината (медии, прокуратура и държава) се задейства. Така стана с марша за европейско правосъдие, който беше заклеймен като безсрамен. Всички недоволни са протестъри, на които им се плаща, за да защитават чужди държавни и корпоративни интереси.

В тази обществена ролева игра обаче отдавна няма принципи. Ако преди имаше съпротива и от леви и от десни, от съдии и прокурори, от адвокати, лекари и журналисти, днес нещата изглеждат различни: водещите партии (системните, по думите на бившия вътрешен министър) са обладани от един и същи демон и не смеят да изразят позиция – нито срещу скандалния депутат от ДПС Делян Пеевски, нито срещу неограничените правомощия на прокуратурата.

Ето защо, когато стане  дума за видимото вмешателство в политическия живот от страна на главния обвинител, всички парламентарни партии спират да виждат очевидните факти. Медиите-бухалки пък веднага се заемат с търсенето на скандали-димки, които да отклонят вниманието от темата.

След протестите от 2013 година политическите формации използваха настъпилото разделение и се постараха да направят така, че да не се забележи извършената в България тотална подмяна. А тя изглежда така: властта се упражнява (и най-важното – разпределя се) от единен властови център, включващ прокуратурата, хотел Берлин и актуалния победител на изборите. И понеже победителите се редуват (или поне изглежда така), най-лесният враг е онази част от обществото, която иска да разобличи омертата.

Овладяните партии

По тази причина формални политически конкуренти като ГЕРБ, БСП, ДПС и Обединените патриоти, заедно с президента и кадровия орган на Темида – ВСС, в един такт с медиите на Пеевски, групово не забелязват, а после и умишлено дискредитират хората, искащи ред и правила.

Използвайки разделеното общество, те всъщност са изумително единни в това да не виждат очевидното – че в България правов ред отдавна липсва и че на негово място отдавна трайно са се настанили корупцията, подчинението и страхът. Всъщност, в България се наблюдава изумителен феномен: имаме едно разделено общество, единна политическа класа и медии на подмяната. По тази причина и Сотир Цацаров няма никаква необходимост да раздава публични “присъди”, за да укрепи властта си, както правеше Цветанов преди пет години. Това може да се случва в ЦУМ, а после действието да се пренася в хотел Берлин.

Всичко е съвсем просто: отново сме “ние” и “те”. Когато едните се опитват да протестират, другите не стоят със скръстени ръце. Лошото е, че това работи. Даже работи отлично. Което вече е опасно.
www.dw.com

Как Червената армия грабеше България

Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+

По време на тригодишната й окупация от Червената армия България е подложена на тотален, безогледен и безпощаден грабеж, несравним дори с най-тежките контрибуции по силата на жестокия Ньойски договор.

Цената на поголовните и безотчетни конфискации на българско държавно и частно имущество, храни, промишлени стоки, финансови ресурси и ценности от страна на съветските окупационни власти се оказва по-висока в сравнение с официално оформения държавен дълг на нацистка Германия към Царство България в края на Втората световна война. До този извод стига историкът Даниел Вачков в изследването си за историята на българския външен дълг след 9.09.1944 г., публикувано на интернет-страницата на БНБ. Въпреки че българската армия дава над 40 000 убити, ранени и осакатени жертви във войната срещу Германия, Москва отказва да признае България за съвоюваща на страната на съюзниците държава. Статутът на окупирана страна не само улеснява плановете на Сталин за превръщането й в покорен васал на СССР, но и развързва ръцете на окупаторите за подготвения тотален грабеж. Те не се трогват от факта, че разходите за половин година участие на българската армия във войната, където тя отменя поне 15 съветски дивизии, възлизат на 1 милиард златни франка. Подобно на изтръгващо сгради и пътища чудовищно торнадо, ограбването на България не подминава нито една от стопанските дейности и активи на държавата и нейните граждани.

Демонични измерения

Под вещото ръководство на „освободителите“ и с енергичното съдействие на  донесената на щиковете им комунистическа хунта ограбването на България добива наистина демонични измерения. Всички търсени на световния пазар български стоки като висококачествените ориенталски тютюни, розовото масло, концентратите на олово, цинк и мед и други са системно плячкосвани от съветските окупационни власти. Представителите на американското и британското командване в Съюзната контролна комисия в София непрекъснато протестират, че Съветите ги третират като затворници и не им позволяват да извършват инспекции из страната без въоръжен червеноармейски ескорт. Американският журналист Чарлз Лениъс, който през трите окупационни години успява да изпраща репортажи за извършваните в България убийства, беззакония и грабежи, пише за предложената на София оферта от американски търговец на едро, поискал да изкупува висококачествени български тютюни по международни  цени. Под натиска на съветските окупатори марионетното правителство в София се измъква от сделката под предлог, че ще разменя тютюна срещу памук заради спрялата поради липса на суровини текстилна индустрия. Тогава американецът предлага по 4 килограма памук за килограм тютюн. Офертата отново е отхвърлена. Скоро става ясна и причината – правителството на ОФ, играещо по свирката на съветския председател на Съюзната контролна комисия ген. Бирюзов, е заменило българския тютюн за съветски памук в съотношение килограм за килограм. Малко след това на американските стокови борси се появява предложение на съветска външнотърговска организация да продаде големи количества български ориенталски тютюн на много висока цена. В същото време заместникът на Бирюзов докладва в Москва, че текстилните работници в Габрово целували докарания след наглата „сделка“ съветски памук, защото щял да им осигури поминък в условията на наложения на „победена България“ съветски търговски монопол.

Най-разорително за българската икономика се оказва подписаното през есента на 1944 г. в Москва примирие. То изисква от България да предава безвъзмездно на съветското командване огромни количества въоръжение, финансови средства, техническо оборудване, храни и нехранителни стоки, а също и да извършва безплатни ремонти на съветска техника и съоръжения. Изсмукването на последните резерви на страната продължава и след капитулацията на Германия и Япония през 1945 г. Дори марионетният премиер Кимон Георгиев е принуден да напомни през декември 1945 г. на Бирюзов, че войната вече е свършила, а исканията на съветското командване за нови безвъзмездни доставки нямат край. Окупаторите обаче нямат никакво намерение да преустановят рекета и грабежа. България продължава да плаща измислените в Москва незаконни контрибуции дори след подписването на Парижкия мирен договор през февруари 1947 г. Цената на тригодишната съветска окупация по най-скромни изчисления достига почти половината от целия брутен вътрешен продукт на България за периода 1944 – 1947 г.

„Освободители“ или мародери?

Голяма част от престъпленията на окупационната Червена армия срещу гражданското население в Централна и Югоизточна Европа и до днес не могат да бъдат изследвани заради забранения от Кремъл достъп до съветските и руските военни архиви. Няма никакво съмнение обаче, че грабежите, редом с изнасилванията, са били „визитната картичка“ на съветското военно присъствие в Централна и Югоизточна Европа. България не прави изключение от тази трагична статистика. И няма как да е иначе, след като главният съветски военен мародер се оказва не кой да е, а самият върховен главнокомандващ Червената армия маршал Жуков. В поведението на военоначалника през септември 1944 има един странен епизод. Жуков неочаквано напуска основния театър на военните действия срещу Германия и се озовава за няколко дни в окупираната без един изстрел България. Целта на височайшата визита става известна две години по-късно. От писмо на заместник-министъра на отбраната на СССР Булганин до Сталин от август 1946 г. става ясно, че съветските митничари са задържали 7 вагона с „лични вещи“ на маршал Жуков, съдържащи основно откраднати в Германия скъпи мебели. Картината е допълнена с опис от извършен по нареждане на Сталин през януари 1948 г. таен обиск в московските имоти на Жуков. В тях са открити  24 броя златни часовници, 15 златни огърлици, 4000 м вълнени и копринени платове, над 300 скъпи кожи, 44 много ценни килими и гоблени,  55 картини-шедьоври и още купища скъпи вещи.

Участвалият в окупацията на България беларуски писател Васил Биков свидетелства, че първата работа на ръководителите на съветските военни и шпионски служби в страната е била да изпратят към Одеса по няколко самолета, натоварени със заграбени в окупираната страна ценности. През декември 1944 г. Кремъл издава и специално постановление, даващо лиценз за мародерство на всеки съветски войник, офицер и генерал. Официално победителите вече можели ежемесечно да изпращат  в СССР „колети“ със заграбени в завладените страни вещи – войниците по 5 килограма, офицерите – по 10 кг , а генералите – по 15 кг…
www.dw.com

Учителите: искрено и лично

Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+

„Най-хубавите години за българското училище бяха в началото на 90-те години. Още ги нямаше тези идиотски учебни програми, административните безумия в образователната система и битката на учебните помагала. В децата се усещаше свободен дух. Това беше поколението, което мина през пионерската организация, но му спестиха Комсомола.  Четяха много, изказваха мнение, имаха умения да мислят и синтезират.”  Това разказва Веселина Русева, която от 33 години преподава български език и литература на учениците от 10 и 11 клас в 12 Средно общообразователно училище „Цар Иван Асен II”.

Наблюденията й са, че последните й възпитаници от този вид са били родените около 1990 г., после се забелязвала промяна. „Пак има страхотни, будни и заинтересовани младежи, но започнаха да преобладават тези, които не проявяват интерес към ученето.”

Колегата й Николай Стоянов, с дългогодишен опит като преподавател по химия на деветите класове в Професионална гимназия по аудио-, видео- и телекомуникации „А.С. Попов”,  свързва тази тенденция с намаляването на часовете за природо-математическите предмети в образователната ни система. „Точно тези предмети създават нагласа и навици за учене и логично мислене. При тях най-често го има въпросът „Защо”, всяко ново откритие е резултат на отричане на съществуващи теории. А критичното мислене се постига само по един начин – когато подлагаш всичко на съмнение.”

Според Стоянов нашата образователна система, в която за най-елитни се смятат езиковите гимназии, а за най-непрестижни професионалните техникуми, произвежда перфектни емигранти. „Колосален брой часове по чужди езици, добра компютърна подготовка, обучение, даващо прилична обща култура – малко биология, малко етика и право, малко история и география. И навици за послушание, защото превесът на хуманитарните над природо-математическите науки не създава критично мислещи хора.” В подкрепа на тезата си Стоянов напомня, че най-големите философи в съвременната западна цивилизация са физици по образование, а най-великите постижения в историята на човечеството са дело на технократи. Инженери са правили пирамидите в Египет и са изграждали най-удивителните храмове по света. Микеланджело едва ли е щял да създаде гениалните си скулптури, ако не е познавал структурата на мрамора.

„Омръзна ми да слушам, че днешните младежи са мързеливи и нямат търпение и желание да се занимават с трудни материи като математика, физика, химия. Това не е вярно, просто часовете за тези предмети стават все по-малко в българското училище и не остава време за тях” – казва Стоянов.

Пенсионираният бивш преподавател по биология от Математическата гимназия в Габрово Йордан Ташков свързва изчезващата способност за критично мислене с прекалено многото учене, което често води до обратен ефект. „Стремежът към всестранно образование затормозява учениците, обърква мозъка, приглушава инстинктите, усложнява намирането на прости решения и отговори”, смята Ташков. Теорията си учителят илюстрира с тест. В ресторант влиза мъж и вика на келнера: „Искам една чорба, една яхния, компот и две лимонади. „Добре, г-н пожарникар”, казал келнерът. Как сервитьорът е разбрал, че клиентът е пожарникар, пита се в задачата. Сред необразовани хора отговорите най-често са: „Сигурно клиентът е носил шапка или са се познавали от преди”. Колкото по-образована е аудиторията, на която се задава този простичък въпрос, толкова по-често се среща отговорът: защото клиентът поръчва много течни неща за ядене и пиене. „Сякаш ще гаси пожара с компот и лимонада! Вижте какво прави образованието от човека”, смее се Ташков. Той споделя мисълта на психолога Едуин Боринг, че е полезно да бъдем невежи за безполезното знание и припомня, че повечето гениални хора не са се вписвали в образователните системи на своето време.

Николай Стоянов, който е и ръководител на направление „Информационно-комуникационни технологии” в Професионалната гимназия по аудио-, видео- и телекомуникации „А.С. Попов” допълва, че прекаляването с технологиите още повече засилва отрицателните ефекти от „многото учене”. „Технологиите убиват любопитството, а то е движеща сила на всеки прогрес. Международно изследване установи, че най-добро абстрактно мислене има в държави, в които най-малко се използват информационни технологии.” Подкрепя думите си с пример от практиката си. Намира един четящ младеж и един, който поема информация предимно визуално, чрез мултимедии. Кара ги да си представят права, която сече равнина под ъгъл от 45 градуса. Четящият визуализира веднага, на мултимедийния обикновено му е трудно да си представи картината.

„Технологиите правят младите хора нетърпеливи. Много ученици говорят предимно с по една дума, искат с един клик да стигнат до отговора. Напомням им понякога, че очаквам от тях изречение с подлог, глагол и сказуемо” – е мнението на Георги Радев, дългогодишен преподавател по философия и история в Националната финансово-стопанска гимназия. Той не споделя противопоставянето на хуманитарните и природо-математическите науки и смята за невярна тезата на Николай Стоянов, че превесът на хуманитарните над природо-математическите предмети в училище ощетява децата и не изгражда у тях умения за критично мислене. „Винаги съм казвал на учениците си, че философията е спасение от затъпяващото зубрене. Тя е единствената област на човешкото знание, в която няма правилни и неправилни теории, а има възможности за размисъл. Всеки учебен предмет развива определени качества, въпросът е как се преподава, дали успява да провокира интереса на младите хора.”

Преподавателката по български език и литература Веселина Русева свързва загубата на уменията за красив изказ и с въвеждането на тестовете, които упорито се налагат като основен метод на изпитване. „С готовите верни и грешни отговори, те работят срещу умението на ученика да се изказва, да формулира изречения, да мисли и разсъждава, да прави паралели между идеите на нашите и чуждите творци, да задава сам въпроси.”

Русева е на мнение, че решението да се ползват безплатни учебници през основния образователен курс също е изиграло лоша роля в образователния процес. Защото един учебник трябва да е преди всичко работно помагало, да може да се водят бележки в него, да се пише и подчертава. „Това помага на концентрацията, учиш се да мислиш и разсъждаваш. Всичко, което трябваше да се направи, е издаване на достъпни, евтини и олекотени учебници, а не на музейни експонати. Сега учителите само предупреждават: Не драскай по страниците, няма да приемем учебника ти в края на годината и ще трябва да го платиш. Така фокусът е върху опазването целостта на учебника, а не върху материала в него.”

Началният учител Мина Илиев, който има над 30-годишен стаж в различни столични училища, свързва изчезващата смелост за самостоятелно мислене сред подрастващите  с наложения модел на съревнование в нашето училище. „В образованието действат правилата на спорта. Децата ни са изтощени от поставяне в ситуации на състезание. Вечно да се съревновават и да се доказват от малки. Те се страхуват да не би да се провалят. А най-успелите хора в света са тези, които са надскочили провалилите си. Които си спомнят точно къде и защо са се спъвали и когато някога пак попаднат в подобна ситуация, вече са си научили урока и отскачат напред.”

„Общото между всички, които сме издържали дълги години в тази професия, е любовта към обмена на енергии в учебния процес. Невероятното усещане, че въпреки системата, въпреки всичко, ти си проводник на познание и успяваш да направиш някой млад човек по-уверен в себе си” – е равносметката на Веселина Русева. Най-хубавото нещо, което учениците са й казвали е: „Госпожо, вдъхновявате ме!” Най-лошото е споделеното от нейна приятелка, чиято дъщеря й признала, че иска да стане учител. А майката я нахокала; „Затова ли даваме толкова пари в Американския колеж? За да станеш после даскалица.”
Пепа Витанова
www.reduta.bg

Сам с всички останали

Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+

Спомняте ли си тази сцена от „Индже“ на Йордан Йовков? Индже се появява на къра с дружината си, жените пускат мотиките и с писъци бягат колкото могат по-далече и по-бързо. Учуден е Индже, дошъл е при тях с добро.

Той вече не е оня Индже, който коли, беси и пали. Бил е като кърджалиите, но вече не е. Само един старец е останал до нахвърлените мотики, защото краката му не държат да бяга. Пита го Индже защо са се уплашили жените. Помислили са хората на Индже за капасъзи, смотолевя старецът. Той се опитал да ги успокои, че какви ти капасъзи, ей ги на какви хубави черни коне са, даже пашата им е на бял, но жените не хванали вяра. Старецът оглежда Индже – я какъв си хубав, юнак, де такъв господар да имаме като тебе, ще ти плащаме харач, но само ти да си, а то какво е сега… Какво е сега, пита го Индже. Старецът се жали: Кой отде иде, коли, кой отде иде, граби и пали, а ний сме прости хора, ний сме като овце, добре е да има кой да се грижи за нас, да ни стриже и да ни дои, ама и от вълци да ни пази! Харесват му на Индже тези думи, засмива се, първата му усмивка тази пролет. Но е и тъжен – той е дошъл с добро и за добро, а жените са избягали. Изважда от кесията си шепа жълтици и нарежда да се остави по една до всяка мотика. След което  „като змия изсъска гъстоплетеният камшик в ръката на Индже, белият му кон хвръкна под него.“

Съзнавам риска от подобни препратки, но за тази сцена се сещам, колчем през погледа ми тези дни премине картина от самотния протест на Слави Трифонов пред Народното събрание. Чак извръщам поглед от неудобство, дошъл е човекът с шепа жълтици, а няма на кого да ги раздаде. И никак не се шегувам, като казвам, че носи шепа жълтици. Голямата част от нещата, които казва Слави Трифонов са истина, при това неудобна истина и тя не може да се чуе от всяка трибуна, от която се говори. И в поведението си, колкото и да е абсурден този седеж пред парламента, също е прав – много значими събития в човешката история са започнати от един човек, който сяда или се изправя някъде.

Нито Мартин Кинг щяхме да знаем кой е, нито „Аз имам мечта“ щяхме да цитираме, нито чернокожите в САЩ щяха да си извоюват правата толкова рано, ако една напълно непозната, обикновена и незначителна жена, някоя си Роза Паркс, не беше отказала да стане и да отстъпи мястото си на бял човек в автобус някъде в Алабама на 1 декември 1955 година. Шофьорът й заповядва да стане, тя тихо казва „Не“. И не защото е революционерка, борец за човешки права или самоубийца. Казва „не“, защото краката й са отекли от работния ден и иска да пътува седнала, омръзнало й е да е по-различна от белите с уморени крака. Знаете какво става по-нататък – тръгва се от местен протест в подкрепа на арестуваната Роза Паркс, минава се през големия поход за човешки права и се стига да промяна, която само минута преди някаква черна пътничка да каже своето „не“ е била невъобразима.

Към това можем да прибавим, че гневът, който Слави Трифонов излива върху т.н. политически елит, е справедлив и общо взето той изразява онова, което всеки от нас си мисли. Дотук не споменавам референдума и не случайно. Той е друга тема. И да го имаше, и да го нямаше референдума, Слави Трифонов щеше да си стои все така самотно в обкръжението на неколцина от своя екип. Може би някакви хора щяха да се съберат около него, ако бе довел балерините, но това също е друга тема и тя се родее повече с това защо билетите за концертите на Слави свършват за рекордно време. А сега темата е защо мислещият за елита същите неща като Слави Трифонов народ не е до, около, със Слави Трифонов пред Народното събрание.

По много причини. Първата: Защото Слави Трифонов не е автентичен. В политиката не е автентичен. Играе роли и му личи. Сам не си вярва и му личи. Автентичен е в чалгата. Не е най-добрият певец, но се разтваря в песента, там е целият себе си и му личи. Втората: Защото Слави Трифонов не може да трогне хората с готовността си да се бори с чудовището, докато едновременно с това е участвал в зачеването, отглеждането, а  сега в храненето на чудовището. Няма как да береш реколти от славата, че си родоначалник на чалгата, и заедно с това да водиш народа в битка с поразиите, които донесе чалгата.

Какви поразии могат да донесат някакви си песни, ще рече някой. Големи. За да продаваш на хората пошлост, първо трябва да произведеш пошли души. Ако искаш да търгуваш пошлост, първо трябва да си отгледаш потребители на пошлост. Чалгата произведе пошъл вкус, пошла леснотия, веселяшко безхаберие, хвърлящо гюбеци отношение към всичко в живота, а оттам нататък всичко си потече по реда и стана възможно – пошлото поведение на всички равнища, пошлото управление, пошлата арогантност, за да се стигне до сегашното ни пошло безразличие.

Това може би прави от Слави Трифонов трагичен герой. Възможно е той да е като оня доктор, който решил да покаже мощта си, като създаде Франкенщайн, и след това – уплашен от мощта на чудовището, решава да го убие. Може би? Даже още по-трагичен, защото, докато се бори с чудовището, Слави Трифонов го и храни с такива долнопробни, евтини и скудоумни шегички, задължително по допирателната на еротиката, че чудовището продължава да дебелее ли, дебелее… Една вечер шоуто е високоморално, следващата компенсира с още по-ниски страсти от вече постигнатите. Една вечер е гражданин, следващата е треторазряден шут. Не, не става така. Няма как и дървото да е в печката, и душата в рая. Никой не е успял да направи така, че да му печелят всички крайчета на билетчето. И Слави Трифонов да си, пак не можеш, защото народът е безразличен към Слави по същата причина, както към онези, срещу които се е заел да се бори – народът усеща лъжата с кожата си, в България това е отработено и спасително. Българинът няма много защити, този усет му е важен и той си го пази.

И да беше само музиката… Докато Слави Трифонов самотно и безпомощно се оглежда за поддръжници, хората си припомнят негови вопли и песни по хора, заради които България сега не е такава, каквато той с патос призовава да стане. За мутрите, разбира се, става дума, за тези с два пистолета в двете ръце, чиито черни дрехи криеха колко са бели душите им, както ни убеждаваше Слави Трифонов. Ами на този хал сме, заради белите им души, не са забравили хората.

Нарочно оставям като последна и още една причина. Никой не вярва, че в тази битка Слави Трифонов е сам себе си. Това в България и да е вярно, не се възприема като възможно. Дори и да повярваме, че това е чиста и честна битка на един човек, който не обсъжда плановете си с друг, освен с екипа си, знаем, че някой някъде вече е разработил няколко варианта как тази дейност на шоумена може да бъде употребена. То е видимо, дори и самото шоу да не се усеща, че го употребяват. Само трябва да се намести в календара случващото се в шоуто, за да се види как то се употребява и кого обслужва. Възможно ли е тези (остро)умни сценаристи да не го усещат?

Индже, впрочем, е имал за кратко щастлива съдба. Хората все разбират разкаянието му, пеят песни как милост има Индже за сиромаси, планината плаче за него. Само че създаденото от него в злите му времена в един миг се появява и го убива…“Ние сме лошите в страшния филм, тъй пожела си съдбата…“
Веселина Седларска
www.reduta.bg

Будна и умна България: да си помечтаем

Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+

Да си помечтаем за България като за страна с добро образование, което произвежда интелигентни, будни и пораснали хора. Хора със знания и интереси. Хора с бъдеще. Възможно е всъщност. Проф. Ивайло Дичев обяснява как:

Да гледаме позитивно: в някои министерства бяха издигнати хора, които изглеждат професионалисти. Едва ли ще могат да извършат кой знае какво, но нека си кажа какво ми се вижда важно в тези сфери. И най-вече в една от тях.

Учител или чиновник?

Образованието в България е поставено под най-тежък обществен натиск, защото всички сме учили – и затова смятаме, че разбираме. Партии злоупотребяват редовно с промоция на идеологиите си, а медиите продават възмущения от типа „посегнаха на дядо Вазов“. В резултат институцията развива един все по-тежък рефлекс към самобюрократизиране. Мерят се параметри, следят се стандарти, а отчетността – тази нова религия на неолибералния свят – започва да превръща учителя в чиновник, който наместо да се занимава с учениците, попълва формуляри.

Парадоксът е, че въпреки това недоволството на обществото нараства. Всъщност не е парадокс: ако се замислите, доверието е точно обратното на проверката (противно на прочутата мисъл на Дзержински, шеф на мрачната ЧК). Колкото повече прозрачност – толкова повече недоверие, защото всяко нещо, което виждаме, кара подозрителния обществен разум да търси нещо друго, нещо скрито. Пращаме децата си с тайни записващи устройства, но от това не ни олеква, защото започваме да си представяме какво ли е останало извън кадъра.

В последна сметка образованието се прави от учители, даваме децата си на учители – този фундаментален факт няма как да се промени. В известен смисъл така ние ги отбиваме от себе си. Как се подбират учителите, каква е репутацията им, колко са компетентни – това е важна задача пред цялото общество. Но дали ще четат „Шестоднев“ или „Хари Потър“, нека го оставим на тяхната преценка. Важно е не толкова съдържанието, колкото уменията – интереса към четенето, възпитан от учителя, способността на ученика да говори за прочетеното, да мисли през него за собствения си живот. А това трудно влиза в стандарти и програми.

Четинестият червей и още нещо

Седят едни деца на чиновете и възпроизвеждат знание от типа: Как сe казват островите край Хърватска? (Хвар, Крък, Корчула). Какво има вместо бъбреци при четинестия червей? (Протонефридии). Въпросът не е в това дали подобно знание е необходимо. Въпросът е, че се изисква от всички, независимо от нивото, интересите, контекста. Стандартизираният багаж от знания е превърнат в самоцел, а един от мотивите е вероятно учителите да не губят часове и съответно работни места (такъв е случаят в университетите, където огромната аудиторна натовареност на студентите е не заради тях, а заради щатовете на преподавателите).

Всъщност едно разтоварване от бюрократичните изисквания съвсем не значи по-малко щатове, а точно обратното. Защото наместо да пълни главите с четинести червеи, училището трябва да се заеме с това да пълни със смисъл целия работен ден на ученика. Все още чувам думата „занималня“, която днес е някакъв абсурдизъм. Учениците целодневно трябва да бъдат увлечени в правене на интересни неща, където кръжокът и учебният час постепенно да се преливат, а дисциплинарните граници между предметите да изчезват. По какъв „предмет“ например учениците биха измисляли роботи? Училищен канал в Ютюб? Изследване на темата защо измират пчелите?

В тази посока постепенно биха отпаднали оценките като бюрократична форма от друга епоха. Младият човек ще кандидатства за следваща степен на образование или за работно място с проект, с портфолио, което защитава. Вярно е, че матурите уеднаквиха формата на оценяване в различните региони на страната, но какво ни грее това, ако в тестовия въпрос Ви питат какво точно чувство е изпитал Моканина, гледайки в далечината?

И започва едно дебнене дали някой е изнесъл „правилния“ резултат и дали ученикът не е имал приемателче в ухото си. Ще кажете, че с тестовете борим субективизма, но дайте да погледнем съвременния свят – не е ли той все по-фрагментиран, все по-разнообразен? Защо тогава да се връщаме към уеднаквеното знание на тромавата държава от първата модерност?

За да пораснат децата ни

За подобен обрат, разбира се, са нужни и друг тип учители: хора, които заедно с учениците да работят по интересни теми, да ги запалват със собствения си ентусиазъм. Млади, добре платени, готови да се усъвършенстват непрекъснато – това всички си го представяме, знаят го много частни учебни заведения. Въпросът е да отслабим своето подозрение към държавните институции и да ги оставим да работят с децата отвъд бюрократичните стандарти.

И накрая най-важното. Училището трябва да поеме от родителите щафетата по възпитаването на децата. В сегашния си бюрократичен вид то непрестанно връща топката към семейството – къде по идеологически причини, къде заради липса на ресурси и воля. Родителски срещи, родителски настоятелства, доучване вкъщи. Учудващо ли е тогава, че децата така и не успяват да пораснат? Че неравенствата между ученици от „добри“ и от „лоши“ семейства стремително нарастват? Трябва да го разберем и приемем: на определен етап училището поема функции на семейството, изгражда микро-общество, в което усилията на детето добиват важност. Така че когато се върне вкъщи, родителите да ахнат: Не разбрахме кога детето ни е станало голям човек.
www.dw.com

 

 

Румънският модел, но по български

Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+

Напоследък прокуратурата отново влезе във фаза на свръхактивност. А бившият и бъдещ премиер я похвали и дори заговори за „румънски модел“. Истината е обаче друга, твърди нашият автор Ясен Бояджиев.

„Използвам случая да поздравя прокуратурата. Всички искахме румънския модел, това е румънският модел – като се събудиш сутрин, да чуеш кого разследват. Бой по всички, така че да има превенция… Който, където и както го заварят, всичко трябва да се провери и да се повдигат обвинения.“

Звучи като майтап, но не е

Твърдението, че „това е румънският модел“ е на бившия и бъдещ премиер. Звучи като майтап, но не е – говори сериозно, понеже сигурно е чувал, че според социологическите проучвания мнозинството от българите искат независима прокуратура по румънски модел. Но или не знае какво точно представлява румънският модел, или разчита, че слушащите не го знаят.

В действителност „румънският модел“ няма нищо общо с българския и дори в някакъв смисъл е негов антипод. Ето само някои от разликите. Директорът на румънската Национална дирекция за борба срещу корупцията може да разследва дори и самия главен прокурор. Докато българският главен прокурор не дължи обяснения и сметка никому (както се видя и в последните дни) и може да бъде разследван единствено от самия себе си. 75-80 на сто от разследванията и обвиненията на въпросната румънска дирекция дават резултат в съда. Според последната публикувана статистика, само през март например по дела за корупция са потвърдени окончателно 32 съдебни решения, осъдени са 71 обвиняеми. В България, дали поради некадърност или поради нежелание, присъди няма (което не означава, че няма корупция). Румънската антикорупционна прокуратура се ползва с 55% обществено доверие, българският главен прокурор – със 7%.

Въобще, сравнението силно напомня един стар виц от времената на т.нар. перестройка. Попитали радио „Ереван“ каква е разликата между „демокрация“ и „демократизация“. Каквато е между Канада и „канализация“, отговорило то.

А дано, ама надали

Но както стана дума, бившият/бъдещ премиер не се шегува. И едва ли не знае какво е „румънският модел“. По-скоро заради собствения си (и на някои от съратниците му) опит в отношенията с прокуратурата, заради някакъв сключен между тях пакт за ненападение или съюз, е принуден да я хвали. В момент, в който тя пак, на предела между две власти, е влязла във фаза на свръхактивност, като цяла седмица почти всеки ден „влиза“ някъде, прибира документи и започва разследвания.

Вече едва ли някой помни броя на подобните акции. Те винаги започват с голяма дандания и обикновено завършват тихомълком. Остава само пушилка, реалният резултат от която се изчерпва с някоя от следните възможности: пиар имитация на дейност; отвличане на вниманието от нещо, което никой не бива да забележи; разчистване на сметки, тормоз и държане в зависимост на политически неудобните; или удар срещу един бизнес в полза на друг (за последното виж рухването на КТБ и последвалото овладяване на активите ѝ).

Разбира се, винаги остава надеждата, че този път прокуратурата най-накрая може да успее да намери и докаже нещо реално и да стигне докрай. Но както се пееше в една песен, „а дано, ама надали“. Защото дори без да се навлиза много-много в сложностите на започналите разследвания, с просто око се виждат „белите конци“ в тяхната кройка.

Съмнителните признаци

Признаците за това са много, ето само три. Първият е моментът, избран за обявяване на тези разследвания, и съвпадението му с актуалните неприятности за главния прокурор. Както често се случва, и този път се разследват събития с доста голяма давност. За много от тях отдавна са писали и медиите, но прокуратурата не им е обърнала никакво внимание. И изведнъж се сеща за тях точно след като избухна скандалът с нерегламентираната среща на главния прокурор с двама бизнесмени, единият от които твърди, че на тази среща е бил сплашван. На всичко отгоре две от разследванията са директно свързани с двамата бизнесмени. А всичките „посоки“ на най-шумното разследване, макар и то формално да се води във и срещу Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР), всъщност сочат към компанията на сплашвания бизнесмен – „Овергаз“.

Още през 2011 година тя подава жалба в Европейската комисия заради отказания ѝ от монополистите на българския газов пазар достъп до газопреносната мрежа. Отказът е в нарушение на българското и европейското законодателство, чийто смисъл е да защитава конкуренцията в интерес на потребителите. В резултат ЕК започва дело срещу държавата и нейните газови монополисти, което вероятно скоро ще приключи с осъдителна присъда. Прокуратурата се сеща да търси виновни за евентуалните „немаловажни последици“ едва сега, след като цялата история е отдавна известна. Като прикачва към нея някакви очевидно набързо и объркано скалъпени хипотетични прегрешения на самата „Овергаз“, които в подходящ момент могат да обърнат всичко срещу нея.

Вторият съмнителен признак е традиционно съпътстващата активностите на прокуратурата пропагандна кампания за обработване на общественото мнение, която предварително сочи „виновника“. Така, още преди да бъде обявено разследването, в една от ятото „медии“, неизменно симпатизиращи на прокуратурата, се появи абсурдният донос, с който явно си е послужила и прокуратуата. Според него „Овергаз“ (търсейки законните си права) в съдружие с ЕК „умишлено разстройва“ енергетиката и цялата икономика. И „умишлено цели да създаде затруднения на изпълнителната власт“. Друга „медия“ пък направо обяви, че заради собственика на „Овергаз“ няма да има пари за увеличение на пенсиите и учителските заплати. Появи се и традиционният поддържащ „протест“, настояващ всички енергийни цени да паднат с 30%.

Грижата за цените стръв за общественото мнение

Така стигаме до третия, най-съмнителния и най-сигурния признак, че в това разследване става дума за нещо друго – самата прокуратура обилно е подсладила съобщението си със загриженост за „необосновано високата“ „цена на газта за крайния потребител“ и обещание да търси престъпления при „ценовия скок“. Незапознат с реалностите може да си помисли, че като закрилник на народа прокуратурата едва ли не ще свали цените, а може даже и пари да върне.

В действителност обаче делът на добавената стойност на „Овергаз“ в цената за крайните потребители е минимален (огромният дял е за „Газпром“). Освен това, строго погледнато, КЕВР не определя цени, а като пощенска кутия отразява условията по търговски договори (като този с „Газпром“). И накрая – прокуратурата, слава богу, още по-малко може да качва и сваля цени. Макар че се опитва.

Истинската цел

В тази история цялата загриженост за цените не е нищо повече от прикритие за истинската цел, която най-вероятно е някъде сред изредените по-горе възможности: пиар, отвличане на вниманието, разчистване на сметки или просто удар по един бизнес.

Едно обаче е сигурно. Да се превърне по този начин българският модел в „румънски“ е точно толкова вероятно, колкото е вероятно прокуратурата да върне на някого пари от сметките за газа, парното или топлата вода.
www.dw.com

 

Гергов и Панаирът – класика в жанра

Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+

Историята с Гергов и Пловдивския панаир е толкова непрозрачна и заплетена, че само малцина успяват да видят цялата картина. А тя се „рисува“ от години. Нашият автор Иван Бедров прави опит да внесе малко повече яснота.

„Имаме нова ситуация“, каза кметът на Пловдив Иван Тотев и призова общинските съветници да отменят решение, което самите те бяха взели само две седмици по-рано. Става дума за необяснимата схема, в която държавата предложи на общините Пловдив и Варна своя дял от „Международен панаир Пловдив“ АД, а двата общински съвета трябваше да приемат или отхвърлят дарението. Накратко: държавата притежава 49,63% от Панаира, а доскорошният член на Изпълнителното бюро на БСП Георги Гергов – останалите 50,37%. Миналото лято правителството предложи 29% на Варна и 20,63% на Пловдив, като варненската порция трябваше да бъде заменена срещу притежавания от Гергов имот в центъра на морския град – Дупката. В резултат Гергов щеше да придобие над две трети от дружеството и на практика да получи абсолютен контрол. И още по-накратко: апетитното в Панаира е земята – над 400 дка в широкия център на Пловдив, на брега на река Марица.

Добрата новина е, че тази схема бе спряна. С мотива да не бъде свързван със съмнителни интереси на бизнесмен от БСП, бившият и бъдещ премиер Бойко Борисов нареди на съветниците от ГЕРБ в Пловдив и Варна да отхвърлят сделката. Това се случва в момент, когато от любимец на всички власти Георги Гергов рязко се превърна в човек, когото никой не иска да докосне. След като се прояви като посредник в срещата между главния прокурор Сотир Цацаров и шефа на „Овергаз“ Сашо Дончев, на Гергов също толкова рязко спря да му върви. Корнелия Нинова го изгони демонстративно от ръководството на БСП, прокуратурата се захвана с бивша негова фирма, а ГЕРБ даде команда за блокиране на изгодната за него схема с Панаира.

Съдбата на Гергов

Доскорошният лидер на БСП в Пловдив и член на висшето ръководство на червената партия не е кой да е. Георги Гергов е типичен представител на комунистическата стопанска номенклатура. Посреща промените начело на държавно предприятие, което малко по-късно се оказва негова собственост. Следват земи, имоти, партньорства с общини, близост с повечето партии и сдобиване с титлата „олигарх“. Публикации в медиите го свързват и с тайни общества, в които е побратимен с хора от върховете на политиката, бизнеса и съдебната система, но, напълно обяснимо, подобни информации си остават непотвърдени.

През 2006 година социалистът влиза в партньорство с управляваната от СДС и ВМРО община Пловдив, но и с подкрепата на опозиционните БСП и ДПС. Съвместното дружество „Пълдин туринвест“ притежава имоти в Стария Пловдив и 49% от Панаира – една четвърт е за Гергов, три четвърти са за общината. Година по-късно с активното бездействие на общинските власти Гергов увеличава капитала на дружеството и преобръща съотношението. Така започва да контролира общинския дял в Панаира, а тогавашното правителство на БСП, НДСВ и ДПС го приема без реакция. По-късно изкупува от частни лица акциите, заделени за реституционни претенции. И една сутрин вече притежава 50,37% от символа на Пловдив – Международния панаир. Оттогава дружеството трупа дългове. И единствената спирачка пред това Панаирът да се превърне в нов жилищен квартал бяха държавните 49,63%.

Къде е общественият интерес?

През 2010 година министърът на икономиката в първото правителство на Борисов Трайчо Трайков атакува в съда придобиването на мажоритарния пакет от Гергов. И дори спечели на първа инстанция и върна контрола на държавата. Пловдивският окръжен съд обаче отмени решението и върна топката в полето на Гергов, а ВКС потвърди решението.

Благосклонното отношение на всички видове власти към Гергов си е факт през годините. Факт е също, че миналото лято правителството на ГЕРБ предложи схемата с прехвърлянето на държавния дял на Пловдив и Варна. Тогава обаче съветниците на партията в Пловдив се противопоставиха. След сблъсък с прокуратурата, кметът Иван Тотев рязко промени позицията си и стана защитник на схемата. Но след скандала с посредничеството на Гергов за среща между Цацаров и Дончев, всички започнаха да бягат от него. „Имаме нова ситуация“, казва пловдивският кмет. Не, имаме абсолютно същата добре позната ситуация – решенията идват по силата на невидими за обществото закономерности и зависимости. Защото в нормална ситуация цялата сага с Панаира и Гергов не би трябвало изобщо да бъде възможна. Добрата новина е, че резултатът от невидимите за публиката задкулисни ходове този път съвпада с обществения интерес.
www.dw.com

Нагли и алчни: „бароните“ на НРБ

Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+

Георги Милушев е последният шеф на охраната на Тодор Живков и обкръжението му. И до днес той пази непубликувани документи за моралния разпад на висшата номенклатура на комунистическия режим. Ето част от спомените му:

„Всеки месец лично представях на Тодор Живков фактурите за разходите на неговата внучка Евгения Живкова, които тя правеше в специалните магазини за номенклатурата. Големите суми, записани в тях, не правеха впечатление на Живков. Той никога не се е учудвал и не ме е питал как и защо едно съвсем младо момиче си позволява такива невъобразими за обикновените хора в НРБ разходи“, разказва о.р. генерал Георги Милушев. В периода 1986-1989 той ръководи многохилядния колектив на УБО при ДС, което е охранявало и обслужвало всестранно кастата на „правоимащите“. И до днес 79-годишният Милушев помни в детайли ежедневието от годините, в които е бил първи бодигард на „народната власт“. От сутрин до вечер налице е бил непрестанен поток от посещения и обаждания на „упоритите и напористи правоимащи“ и „неправоимащи“ апаратчици, както казва той. До последния му работен ден на 14-ти ноември 1989 години всички те жадували за все нови и нови придобивки и осребряване на полагащите им се, според правилата и извън правилата на ЦК на БКП, привилегии.

Кой не обича „екстрите“ на капитализма!

Ярък пример за наглостта на богопомазаните в НРБ, който Милушев никога няма да забрави, е култовото писмо на „бойния другар“ на Живков от отряда „Чавдар“ и бивш военен аташе в Москва о.р. генерал-майор Борис Тошков. В навечерието на 10 ноември пенсионираният партизанин, който днес е на 97 години, поискал лично от Живков народната власт да му внесе без мито чисто нов Мерцедес дизел. Активният борец бил готов да си купи необходимите за целта долари и даже определил курса, по който да го направи – 65 стотинки за долар. Тошков обаче съвсем не е бил единственият любител на „екстрите“ на капитализма. А вдъхновението за това произтича от безобразията, вършени от членовете на семейството на самия Живков.

Георги Милушев си спомня за душевните терзания на диктатора след визита в Западна Германия, по време на която той е бил придружаван от внучката Евгения. При посещението им в заводите на „Фолксваген“ Живков се сдобива със скъп джип, а Евгения – със спортна кола. Всъщност Живков първоначално се противопоставя на желанието на внучката си да получи лъскавия автомобил с мотива, че по протокол той не ѝ се полага. След многократни натяквания на „детето“ обаче диктаторът се съгласява то да получи скъпата „играчка“, но срещу заплащане (по нереалния валутен курс на БНБ за „правоимащи“ – б.а.). „Отидох при Живков, а той отвори касата и извади парите за колата на Евгения без забележки“, свидетелства Милушев. Пак по изрично указание на Живков и с пари от бездънната му каса е закупено и лъскаво западно возило и за внучето Тошко. Скъпи западногермански коли огряват и сина му Владимир и зетя Иван Славков. В своите мемоари Славков пише и за друга своя транспортна придобивка от „народната власт“: тъй като често лети със струващите по 10-15 хиляди долара полети със свръхзвуковия „Конкорд“, бившият шеф на БНТ и на БОК се сдобива с почетен сертификат, определящ го като първия българин, ползвал популярната някога сред милионери и аристократи услуга.

Живот в „каретата на властта“

„Как можеш да живееш в „Люлин“?!“, попитал Живков току-що назначения през октомври 1986 нов шеф на УБО Георги Милушев. „Несъмнено Живков беше силно изненадан, че човек, призван да пази и обслужва властта му, живее в обикновен тристаен апартамент в обикновен панелен квартал, а не в строго очертаните територии на властта“, спомня си Милушев. Незабавно на генерала са предложени просторни жилища в „каретата на властта“ край Докторската градина в центъра на София. Там и в района на Бояна е кипял буквално денонощен труд по раздаване, преместване, преустройване, разширяване и дообзавеждане на домове, вили и резиденции на „хората от народа“ и техния свръхправоимащ елит – членовете на Политбюро и Секретариата на ЦК на БКП, свидетелства Милушев в книгата си „По коридорите на властта“.

Георги Милушев и досега няма отговор на въпроса как и защо дошлите от социалните низини и често отраснали в недоимък властимащи в НРБ бързо са се превърнали в „безскрупулни нагаждачи и подлизурковци“, чиято основна работа във властта е била да облагодетелстват себе си и поколенията си до девето коляно напред. „Всичко опира до морала. Между тях имаше и свестни хора, като Станко Тодоров например. Но това бяха изключения, които само потвърждаваха правилото“, спомня си пенсионираният генерал.

Милушев разказва, че една от най-странните и разточителни задачи е било поддържането на над 20 елитни резиденции и огромни ловни стопанства – като в тази цифра не влизат още по-голям брой резиденции и „къщи за гости“ на окръжните комитети на БКП и казионната БЗНС. Манията да се строят нови и все по-луксозни резиденции след 1970 година прераства в истинска епидемия на разточителството и безнаказаното пилеене на народни пари и взимани отвън кредити във валута. На фона на острата жилищна криза в градовете, към четирите доста скромни резиденции от времето на Царство България „народната власт“ добавя дълъг списък от абсолютно ненужни и рядко посещавани разкошни „прогимназии“ с огромни красиви паркове и водни площи. Постоянната охрана и персонал за поддържането им струват десетки милиони годишно. Повечето от тях са посещавани през отделни години по един-два пъти. Живков иска от шефа на УБО членовете на ЦК да бъдат известявани със специални писма, призоваващи ги да посещават резиденциите, защото „те са построени за вас“.

Днес няма голяма промяна

Не по-малко скъпи са охраната и поддържането на многобройните ловни резервати на властта, опасани със стотици километри огради. Само ловното стопанство „Мазалат“ в централна Стара планина има площ от над 400 квадратни километра. За дивеча и подслона на ловните дружинки на Живков и Пенчо Кубадински се грижат стотици охранители, лесовъди и гледачи. Във „Воден“ пък ловуват величия като Брежнев, Чаушеску и Франц-Йозеф Щраус със сина си. Именно във „Воден“ Милушев научава от румънския си колега, че Чаушеску наказва със затвор всеки, дръзнал да влезе в някое от ловните му полета в Карпатите. „Ловните забавления продължаваха по всяко време, дори когато България вече се намираше в тежка икономическа, продоволствена и дългова криза. По време на т.нар. Възродителен процес страната изпадна в пълна международна изолация, но нищо не потискаше апетитите на властта да се забавлява“, спомня си Милушев.

Бившият шеф на УБО е убеден, че манталитетът на властимащите в България не се е променил много от епохата на диктатурата на БКП. „Имам още какво да кажа за онези времена, но си мисля, че заглавие от рода „По новите коридори на властта“ би звучало по-актуално“, заключава в пристъп на горчив смях Георги Милушев.
www.dw.com