Архив на категория: Мнения и анализи

Кой е този, който унижава България?

Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+

Бой до небесата срещу идеята за „Европа на различни скорости”. При това тази идея отдавна е реалност, но не защото „някой в Брюксел” унижава България, а защото тя самата се е поставила в задния двор, пише Я. Бояджиев./DW

Първият сигнал дойде с „Бялата книга“ на Юнкер с петте опции за бъдещето на ЕС. Вторият – от срещата на лидерите на 4-те най-големи страни в съюза, които ясно застанаха зад една от тези опции – „които искат повече (интеграция), правят повече“. Станала популярна със следната метафора – страните са се качили на два, три или повече автомобила, всеки от които се движи по пътя на интеграцията с желаната от „пътниците“ скорост.

Смешен плач
И настъпиха плач и вой до небесата (не само в България, естествено). По-приглушен в официалната правителствена позиция – „България е против допълнителното фрагментиране в сценария „Европа на много скорости“ и е за запазване и задълбочаване на единството в ЕС чрез преодоляване на различията и постигане на съгласие по общите цели“. И откровено истеричен в някои партийни позиции. И тук като главен „говорител“ се изявява лидерката на социалистите, която, готвейки се да става премиер, напоследък е яхнала коня на най-крайните популистки тези.
Според нея „не само се отнасят към нас като към второ качество“, ами Юнкер бил поискал „официално да сложи България в задния двор на Европа“. А понеже Юнкер „принадлежи на политическото семейство на ГЕРБ“, тя попита лидера на тази партия „отново ли за едно потупване по рамото ще се съгласи родината му да бъде унижавана и послушно ще изпълнява заповедите на началниците“.

Можем да оставим настрана дребния факт, че ако Юнкер и лидерите на Германия и Испания са от ЕНП, то останалите двама от голямата четворка – лидерите на Франция и Италия – са от „политическото семейство“ на българската социалистка. Защото и без това нейният плач е достатъчно смешен. Първо, „Европа на различни скорости“ отдавна вече не е концепция за бъдещето, а реална действителност. Второ, колкото и да се възмущаваме, няма как да спрем онези, които желаят по-бърза и по-дълбока интеграция. Не защото са по-големи и по-силни и могат да наложат нещо на останалите, а защото и сега договорът на ЕС им дава това право. И трето – най-важното – защото България сама се е сложила в „задния двор“ и не прави достатъчно, за да се измъкне от него.

Пропуснатите години
Да, официализирането на идеята за „различните скорости“ наистина крие потенциалната опасност някои да останат изолирани в „периферията“ и постепенно, вместо да се приближават до стандартите на „клуба на богатите“, отново да изпаднат от него. Да, наистина, това противоречи на стратегическия национален интерес на България – за сигурността и развитието ѝ, за благоденствието на бъдещите ѝ поколения няма друга алтернатива освен принадлежността към един динамичен и жизнен Европейски съюз.
Досега обаче този интерес не бе защитен. Нужната дълбока модернизация и европеизация не се състояха, понеже изминалите 10 години на българското членство в ЕС до голяма степен бяха пропиляни в противоречиви и формални псевдореформи. Най-показателен е примерът със съдебната система, която въпреки натиска и помощта от ЕС остана нереформирана. Вместо поне да бъде ограничена, корупцията премина на ново, по-нисоко ниво – срастване между институционалната структура на държавата и олигархично-мафиотските интереси.
Какво трябва да се прави?
Какво да се прави оттук нататък, за да бъде наваксано изоставането, така че България да остане възможно най-близо до ядрото на ЕС при неизбежно задаващите се трансформации в него?

В отговор на този въпрос се чуха и разумни гласове: понеже „няма кой да ни чака и, формално или неформално, водещите държави ще вървят на своите скорости“, са ни нужни „национална мобилизация“, „последователност и воля“, „трябва по-бързо да се доближим до реда, който са създали страните основателки“, „категорично да продължим с важни структурни реформи“, за „ефективна правна система“ и „укрепване върховенството на закона“, например. И същевременно: „да бъдем солидарни и да подкрепяме единството на съюза – като ценностна ориентация и като реални действия, а не само на думи“, „точно сега да изглеждаме максимално европейски“.
Какво НЕ трябва да се прави?
Течащата в момента предизборна кампания обаче не дава много надежди, че разумните гласове ще надделеят. Напротив. Предизборните програми на много от „водещите“ играчи не предлагат структурни реформи, а сладко звучащи, но празни обещания. Ако се съди по тези програми, корупцията ще продължи да се „бори“ с лозунги, а ядрото на пороците и зависимостите в съдебната система ще остане незасегнато. Отново се надигат мощни гласове срещу европейския мониторинг, а защитниците на истинската съдебна реформа са отново обект на яростни атаки.
Вместо на „ценностна ориентация и реални действия“ в подкрепа на единството в съюза, сме свидетели по-скоро на истерична антиевропейска кампания и откровени лъжи, които постоянно и съзнателно подяждат доверието в европейската ориентация и интеграция на страната. Пример за това бяха лъжите за европейското споразумение с Канада, които станаха повод гласувалите го да бъдат наречени „национални предатели“.
Или най-новият пример – за европейските санкции срещу Русия, на които лидерката на социалистите се кани да наложи вето. „Санкциите са равни за всички европейски страни. Защо на България е забранено да си продава киселите краставички в Русия, а „Мерцедес“ откри фабрика в Русия?“, попита тя и обяви, че загубите за България били в размер на 1,2 милиарда лева. С което натрупа още четири лъжи едновременно: всъщност, краставичките са „жертва“ на руските санкции срещу ЕС; вето не може да наложи никой, защото тези решения се вземат с гласуване; Русия може да е забранила вноса на някои храни, но не и инвестициите на своя територия (като тези на „Мерцедес“); ако въобще има щети, няма как да са 1,2 милиарда, защото дори в пиковите си години целият български износ за Русия е бил по-малък.
В България, в която повече от половината публични инвестиции идват от ЕС и огромната част от чийто износ отива към страните от ЕС, всеки ден могат да се чуят твърдения, че европейските директиви противоречат на „българския интерес“, че трябва „да спрем слугинажа пред европейските институции“ и че „началниците в Брюксел“ са виновни едва ли не за всички неблагополучия и неволи. Тези дни водач на листа и сигурен бъдещ депутат от БСП направо заяви: „Оказа се, че влизането ни в ЕС задълбочи деструктивните процеси … Ако направим анализ за това какво бяхме, какво сме, как сме тръгнали и къде отиваме, ще се разбере, че целият курс на страната е погрешен“.
Така по европейския път на България проблемът не е толкова със скоростите, колкото с посоката. Защото в българския „автомобил“ мнозина, след като с цяла сила натискаха спирачката, сега се опитват да включат на „задна скорост“ – далеч от ядрото и дори извън периферията на ЕС.

Тъжно: България 20 дни преди изборите

Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+

Българските партии, без изключение, явно не смеят да водят хората. Те просто тичат подире им. И умишлено подклаждат страхове, за да могат в следващия миг да яхнат белия кон като спасители, пише А. Андрееlв в коментара си./DW

Накъде са се запътили българските партии, вървейки към предсрочните избори на 26 март? Всяка сигурно ще каже, че се е запътила към победа или поне към много висок резултат. Логично. Вървят към избирателите, търсят ги. Но накъде вървят в политиката си, накъде искат да поведат България, ако получат тази възможност? Въпреки гръмогласните и привидно ясни отговори, които партиите дават на този въпрос, той всъщност остава висящ. Защото българските партии не смеят да водят избирателите. Те просто вървят подир тях.

Популизъм по български
В момента да водиш се смята за опасно, в противоречие с духа на времето. На мода е пряката демокрация, на мода са референдумите и облаците гневни хора в социалните мрежи, които с пяна на уста виртуално громят така наречените елити -тоест, онези, които би трябвало да ги водят.
При различните „Патриоти”, ДПС-та и Марешки тази нагласа може да ти извади очите, така че изобщо не си струва да се коментира. Изброените просто са си таргетирали една група избиратели и подтичват подире ѝ.
Но и двете партии, които в момента водят в допитванията, също усърдно участват в подтичването. И също подклаждат страховете на хората, само и само да могат в следващия миг да яхнат белия кон като спасители. Страховете са реални, спор няма. Безспорно е обаче също така, че те са най-вече ирационални, в повечето случаи без връзка с реалното положение. Бежанци и мигранти? В България на практика няма. Поголовно обедняване? Статистиката сочи обратното. Глобализацията като убиец на българския производител? Вижте външнотърговския баланс на страната. Хомотът на евробюрокрацията? Та нали тъкмо този „хомот” осигури на страната десетки милиарди евро чисти пари!

Най-удобният враг
В периоди на несигурност, какъвто е сегашният, винаги се търси враг и сплотяване срещу него. Част от хората в Европа, към които явно се присъединява и лидерката на БСП Корнелия Нинова, си изнамериха тъкмо Брюксел като най-удобен враг. „Брюксел” можеш да го ругаеш колкото си искаш, и то съвсем безопасно. „Брюксел” е най-удобната боксова круша, плашилото, което отклонява вниманието на хората от провалите на техните местни политици. Включително и от провалите на уж проевропейската партия ГЕРБ, чийто лидер, вярно, последователно поддържа европейската ориентация на страната, но иначе всячески обслужва собствените си избиратели. Включително и с гротескни сцени като онази, в която подава на верни съпартийци ръката си за целувка .
А какво правят през това време трите малки, по дефиниция либерални партии, които обаче явно се боят от тази навикана думичка и се самонаричат с различни евфемизми? Те се карат помежду си, защото не могат да си поделят скромните като количество гласове на разумно мислещите избиратели. С други думи: и те дезертират от задължението си да водят. И те просто вървят подир избирателите си.

Двайсет дни преди изборите картината е тъжна…

Ще се прегърнат ли Нинова и Борисов?

Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+

Регистрацията приключи, номерата са изтеглени, предизборната кампания може да започва. Но в нея няма да се случат две неща: дебат за кражбата КТБ и разговор за реформирането на съдебната система. П. Паунова знае защо./DW

„Дали съм врабче, дали съм гълъб, няма да влизам в тона на тази дама, защото съм джентълмен. Ако не бях, щях да я сравня с някоя птица, но не и ястреб“. Думите принадлежат на бившият премиер и лидер на ГЕРБ Бойко Борисов и бяха изречени само преди два дни по адрес на председателката на БСП Корнелия Нинова. Тя пък обяви, че ГЕРБ се опитва от „ястреб да се превърне във врабче“. Пререканията пък бяха в резултат на разразилата се за дни антинатовска истерия срещу увеличаване на отбранителния потенциал на НАТО в Черно море: Нинова и Борисов си размениха взаимни обвинения за това кой повече козирува в Алианса – при положение, че България е негов член от 13 години.

Според лидерката на БСП, засиленото присъствие на бойни кораби в Черно море може да направи България плацдарм за военни действия. Борисов пък казва, че сме ставали мишена. Интересното е друго – левицата и претендиращата за дясна партия ГЕРБ, чийто позиции са много сходни, разиграват политически скандал, в основата на който обаче не стоят различни философии, а кой е виновен.

По сходен начин се развиха и взаимните нападки между БСП и ГЕРБ за така наречените им управленски програми. По същество и двете формации обещават на избирателите по-високи доходи , като визиите им отново не се различават съществено. Спорят само за това откъде да се вземат парите за жадуваното финансово благоденствие. БСП сочат едни цифри, ГЕРБ – други. Но спор по същество отново липсваше.

Няма сблъсък
Дни преди официалния старт на предизборната кампания двама от основните политически играчи създават впечатлението, че само си разменят реплики, но истинско противопоставяне между тях не съществена. Подобни мними сблъсъци обещават само едно – кампания на махленските закачки в стил кой каква птица е. Подобна размяна на реплики няма как да бъде политически спор. Не може да мине и за дебат. Такъв тип „разговор“ пълни заглавията на вестниците, но не носи информация за принципни различия. Нещо повече – дори не загатва да има различия, а създава информационна димка, която скрива същностните прилики. Защото би било необичайно двамата основни опоненти да агитират с едни и същи послания.
Такъв дебат не се очаква в едномесечната предизборна кампания
Мисля си, че точно така би изглеждала подготовката за създаването на коалиция между двама непримирими доскоро опоненти. Ако в развитите, западни демокрации би се стигнало до истински дебат, до размяна на идеи и до обсъждане на конкретни мерки и как те да бъдат приложени, в България конкурентите предпочитат да спорят кой е по-виновен за това, че сме в НАТО, преди да се прегърнат дружески – пред лицето на някаква „наближаваща заплаха“.

Избори до дупка?
Ясен маркер в тази посока бе и едно от последните изказвания на бившия премиер Борисов, който предрече избори на „всеки 5-6 месеца“. Близките резултати на ГЕРБ и БСП, според актуалните социологически сондажи, предвещават изравнени сили в парламента и още едни извънредни избори, през които вече широката коалиция може да бъде валидирана. Затова и няма нищо неразгадаемо в
думите на лидера на ГЕРБ – като нагнетява напрежение и страх от безкраен изборен цикъл, той съвсем съзнателно отсега избутва дебата в посоката – управление на „националното спасение“. За да се случи то обаче сблъсъците между Корнелия Нинова и него трябва да са точно такива – лични, почиващи само на словесна конфронтация, но не и на идейни различия.

Официалният старт на предизборната кампания е в неделя. В нея партиите ще имат месец да убедят гласоподавателите, че могат да подобрят живота им. Арсеналът, който ще ползват, вече е заявен – високи доходи и сигурни граници в днешните несигурни времена. Чудесна база за дългоочакваната коалиция ГЕРБ-БСП. Със сигурност медиите ще отразят поредицата от словесни престрелки между Нинова и Борисов. Едно е сигурно – в тях няма да има дебат защо се стигна до кражбата КТБ, а разговорът за реформиране на съдебната система ще отсъства. Защото там позициите на „системните играчи“ (по Цветанов) са толкова близки, че не позволяват дори първичните спорове на тема кой каква птица е.

България след шест години Борисов

Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+

Равносметката от 6-те години управление на Борисов е отрезвяваща: българите вярват повече на Брюксел, отколкото на собствените си политици, четем в анализ на германския журналист Франк Щир, който добре познава България./DW

В България често ще чуете хората да казват: „Да си внесем политици отвън, а нашите да изпратим в чужбина“. Макар да звучат като шега, тези думи изразяват съвсем ясно дълбокото недоверие, което българите изпитват към своите политици. И още нещо много показателно: като цяло българите се доверяват повече на европейските институции, отколкото на собствения си политически елит. Така започва анализът на германския журналист Франк Щир, който отдавна следи процеситге в България.

Думи, а дела?
Когато през лятото на 2009 година започваше първия си управленски мандат, Борисов обяви битката срещу корупцията и организираната престъпност за свой главен приоритет. После в продължение на седмици министрите му бомбардираха обществеността със скандални разкрития за своите предшественици. От това обаче не произтече нищо – обвиненията така и не стигнаха до съда. След шест години във властта равносметката от управлението на бореца против корупцията Борисов е отрезвяваща, гласи оценката на Щир.
По-нататък авторът припомня лошото позициониране на България в актуалната класация на „Трансперънси интернешънъл“: в т.нар. Индекс за възприятие на корупцията България събира 41 пункта от 100 възможни, нареждайки се на 75 място – наравно със страни като Тунис, Кувейт и Турция.
Франк Щир се позовава и на още един документ: последния, 16-и поред доклад на ЕК за напредъка на България в реформирането на съдебната система и в борбата срещу корупцията и организираната престъпност. Този доклад не се различава много от предишните – Брюксел все така мъмри България, че няма осъдени за корупция представители на властта, посочва Щир. И добавя, че мониторинговият доклад на Брюксел, превърнал се в един вид ритуал, така и не успя да допринесе за съществено подобряване на българското правосъдие. Затова пък все повече български политици от различни бои настояват за край на мониторинговия механизъм, определяйки го като дискриминационен спрямо България. В същото време допитване на Евробарометър сочи, че 72 процента от българските граждани са за запазване на мониторинга: 57 на сто от анкетираните смятат, че докладите допринасят за реформирането на съдебната система, 53 процента са на мнение, че мониторингът оказва положително въздействие върху борбата срещу организираната престъпност, а 50 процента посочват, че докладите на ЕК спомагат за по-ефективна борба срещу корупцията.

Проблемът с медиите
В актуалния си доклад за напредъка на България ЕК за пръв път критикува и българските медии. Според ЕК, българските медии се отличават “често с ниска степен на независимост и неефективно прилагане на журналистическите стандарти”. А това оказва отрицателно влияние върху обществения дебат за реформите, се казва в документа. В тази връзка Франк Щир припомня, че в класацията на „Репортери без граници“ за медийната свобода България е на последно място в целия ЕС. При управлението на Борисов страната успя да се срине от 59-о място през 2008 до 113-о в актуалната класация, посочва Щир в края на анализа си.

Две години, които върнаха България назад?

Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+

Да, отишлото си управление не оправда надеждите. Затова пък потвърди негативните очаквания. И все пак: да се твърди, че това са били „две загубени години, които върнаха България назад“, е пресилено. Ето защо:

Коментар от Ясен Бояджиев:DW
„ГЕРБ съсипа енергетиката… Оказа се по-лошо от природно бедствие. От нетен износител, страната се превърна във вносител на електроенергия… Доведоха водните баланси под критичен минимум. Язовирите са празни…“

Нито едно от тези твърдения не отговаря на истината. Но за авторите им от социалистическата партия това няма значение. Защото са си внушили, може би не без основание, че ако всеки ден атакуват населението с подобни страховити измислици, шансовете им да спечелят изборите стават по-големи.

Ако говорим за енергетиката като цяло, истината е, че за състоянието ѝ са отговорни всички управления през последните поне петнайсетина години. Именно последното правителство започна жизненоважната реформа на пазара на електроенергия и макар че далеч не я доведе до край, поне успя да стабилизира отрасъла. Който преди две и половина години, когато социалистите напускаха властта, без никакво природно бедствие, посред лято, бе докаран до истинска катастрофа.

Полупълна или полупразна
Колкото до „празните“ язовири, те заслужават отделно внимание, защото са чудесен символ за състоянието и на политиката, и на държавата като цяло, който може да послужи и като ориентир при равносметката на изминалите две години. Не, нямам предвид само баналния, но често отговарящ на действителността виц за разликата между оптимиста и песимиста: че за единия чашата (язовирът) е наполовина пълна, а за другия – наполовина празна. Но за това малко по-късно.

Оценките за отишлото си управление са, естествено, крайно полярни. За довчерашната социалистическа опозиция това са били „две загубени години, които върнаха България назад“. (Понеже преди това под тяхното мъдро ръководство България беше напреднала много…) Обратно – за участниците в управлението то е било „полезно“, „резултатно“ и даже „изключително успешно“. (Човек да се чуди защо тогава бе наказано така на последните избори.) И двете твърдения са в една или друга степен пресилени и неверни. Ето защо:

Икономиката
Новата лидерка на социалистите, която се е засилила да става премиер, почти всеки ден си „къса ризата“ на тема „задълбочаваща се бедност“. В действителност обаче икономическата ситуация от години не е била по-добра: висок растеж, нараснал резерв, излишък, увеличен износ и нарастващи инвестиции в нови производства, спадаща до предкризисните си нива безработица, нарастващи кредитиране, депозити, потребление, доходи. Бедността, разбира се, е и ще продължи да бъде ключов и драматичен проблем, но и при нея тенденцията е обратна на твърдението, че тези две години „върнаха България назад“. Всичко това обаче не означава, че картината е розова. Икономическото развитие би могло да бъде много по-бързо, а социалното му отражение – много по-чувствително, ако не бяха многобройните спирачки, които и това управление не успя или не пожела да премахне. Включително ключовият за бизнеса корупционно-правосъден риск.

Реформите и моделът „Кой“
Преди две години това управление стартира с твърдението, че „реформите са необходими, трябва да започнат незабавно и срокът им е от днес“. Трябва да признаем, че макар и доста бавно и нерешително, повечето необходими реформи наистина започнаха. И в това отношение съвсем не е вярно, че тези две години „върнаха България назад“.

Но, обратно на сегашните бодряшки отчети, тези реформи или не стигнаха доникъде, или напредъкът им е доста противоречив и слаб. Защото бяха половинчати и страхливи (като пенсионната и в МВР), мудни и затова обратими (като образователната, енергийната и в отбраната), объркани и непоследователни и затова с доста съмнителен ефект (като здравната).
Най-типичен е примерът със съдебната реформа. В нея наистина бяха направени важни законодателни стъпки, които по принцип биха могли да бъдат много полезни, ако не беше извадено жилото на реформата, така че прокуратурата и оплетеното в задкулисни зависимости статукво да си останат незасегнати от нея.
Вярно е, че както обобщи представител на управлявалото допреди дни мнозинство, това Народно събрание, за разлика от предишното, „не избра Пеевски за шеф на ДАНС“. По същество обаче разликата не е кой знае каква. Защото „срастването на икономическата, политическата и съдебната власт“ (което по думите на премиера отпреди две години трябваше „да бъде предотвратено“) също си остана незасегнато. Вместо да бъде разграден, моделът „Кой“ остана непокътнат. Най-добрият пример за което е КТБ, чиито активи, платени с милиарди от данъкоплатците, ловко се разграбват с мълчаливото съдействие на държавата

Язовирите – буквално и преносно
А сега да се върнем на язовирите, проблемът с които е напълно измислен. Случайно или не, в момента те са горе-долу толкова пълни (или празни), колкото трябва да бъдат, така че хем да не пострада потреблението на вода (включително за производство на ток), хем да има свободен обем, който да поеме очакваното обилно снеготопене. Но това не попречи на някои преди две седмици да бият тревога, че като започне да се топи снегът, язовирите ще прелеят, а сега – че язовирите са празни, няма вода за ВЕЦ-овете и ни чака режим на тока.

Това шизофренично раздвоение превръща язовирите в ярък символ на една от най-големите и постоянно разрастващи се опасности пред българското общество – популизмът, който съзнателно баламосва и подлудява населението с лъжи, измислици и „алтернативни факти“ и прави трудно и дори невъзможно формулирането на ясни и реалистични цели и приоритети. Да не говорим за осъществяването на някакви болезнени реформи. На този фон, докато гледах миналата седмица последното заседание на отиващия си парламент, ми стана донякъде тъжно за него – като си спомних как изглеждаше предишният и си представих как може да изглежда следващият парламент.
Язовирите обаче са символ и на още нещо. Голяма част от българските институции, които би трябвало да следят за законността и да защитават обществените интереси, не го правят достатъчно ефективно, защото са превзети или силно пропускливи за частни интереси. При такива институции човек никога не може да бъде сигурен, че няма да го сполети режим на водата или на тока, понеже някой е източил водата от язовирите за някакви свои си цели. Или че няма да го сполети смъртоносно бедствие, понеже някой по някаква причина не е източил навреме водата в язовирите.
Едва ли може да се каже, че тези две години „върнаха България назад“ по отношение на този риск. Но във всеки случай отиващото си управление направи твърде малко за неговото елиминиране.

Както едно време?

Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+

Ако зависеше от Тереза Мей, САЩ и Великобритания отново трябва да са водачите. Но кого точно ще водят и в кои области, пита Клаус-Дитер Франкенбергер в коментара си за ФАЦ./DW

Тереза Мей позабърса малко прах, насъбрал се в годините в двустранните отношения. САЩ и Великобритания трябва отново заедно да бъдат лидери. Великобритания, а не Германия, отново трябва да стане най-важният партньор на Америка – както в добрите старите времена. Веднага обаче възникват два въпроса.

Кого?
Кого искат да водят? Западната ценностна общност, към която
привърженикът на изтезанията Тръмп не изпитва особени симпатии? Или Европа, на която Обединеното кралство обръща гръб, и която е повече от безразлична на новия американски президент?

Какво?
В кои области двамата искат да бъдат лидери? Може би в икономиката? – Доналд Тръмп залага на протекционизма в търговията, докато Тереза Мей си мечтае за нова „глобална Великобритания“ , макар да не иска да признае колко е важен европейският пазар за британската икономика.

Или пък в областта на сигурността искат да са водачи Тръмп, който
налага изолационизъм и смята НАТО за отживелица, и Мей, която има по-различно отношение по този въпрос: за Великобритания отбранителният пакт досега винаги е имал първостепенно значение.

В момента сме свидетели на разпада на стария световен ред, и Тереза Мей се кандидатира за асистентско място при новия силен човек. Предстои да видим докъде могат да стигнат двамата партньори.

Когато БСП управлява България

Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+

Коментар от Ясен Бояджиев:/DW

Окрилена от победата на Румен Радев, БСП се е устремила към властта. След предсрочните парламентарни избори ще управляваме държавата, обяви лидерката на социалистите без нотка на съмнение или условност.

Всеки път е удивително да се наблюдава колко бързо и лесно в тази партия възкръсва желанието за власт. Само преди два месеца самите ѝ лидери смирено признаваха, че голяма част от гласувалите за Радев на втория тур никога не биха гласували за тяхната партия. Днес вече са забравили за това и дори са си измислили идеологическо основание за опиянението, с което отново предвкусват властта.
Отново „в авангарда на прогресивното човечество“
„Светът се промени. Народите и в Америка (явно на президентските избори там), и в Европа (на референдума за Брекзит), и в България на президентските избори поискаха промяна и си я взеха… Ние разбрахме желанието за промяна и сме готови да я направим. Направихме първата крачка на президентските избори и ще я направим докрай на предсрочните парламентарни избори… Ние сме готови за нея“, казва лидерката на социалистите. И отново нарежда БСП, както се казваше едно време, „в авангарда на прогресивното човечество“: Тръмп, Фараж, Радев… Каква промяна са поискали и каква точно промяна ще получат този път „народите и в Америка, и в Европа“, е отделна, голяма тема. На българския терен обаче през последните 26 години БСП неведнъж е обявявала, че е готова за промяна (или вече се е променила), а после се оказва, че не е.

„Каква точно е тази промяна? Ние я виждаме така – почтени политици-родолюбци въвеждат правила за работа, за морал, еднакви за всички, и въвеждат наказания за онези, които не работят и не живеят по тези правила. В центъра на политиките, които правят почтените политици-родолюбци, да застане човекът, а не парите“, продължава социалистическата лидерка. Само че (като оставим настрана натрапчивото повтаряне на модерното напоследък „родолюбие“), през последните 26 години БСП всеки път обещава „правила“ и „морал“ и поставя в центъра „човека, а не парите“, а после все се оказва точно обратното.

Ще управляваме държавата „за постигане на две големи цели – намаляване на бедността, раждането и отглеждането на повече българчета в България“, заричат се те не за първи път. Да, макар и трудно забележимо, бедността в България общо взето намалява. Но това никога не е било заради социалистите, а въпреки тях. Колкото до българчетата, нещата обикновено излизат наобратно.
„Плодовете“ на тяхното управление
„Живее ли днес народът ни по-добре?“, формулира социалистическата лидерка единствения според нея „измерител на успешна политика“. И отсича: последните две години са „загубени за България“ и „безплодни за народа ни“. Критиките ѝ, естествено, не са съвсем без основания, но като приложим формулирания от нея критерий, нека си спомним какви бяха „плодовете“ от социалистическите управления.
„Сполуката” за България през 1990 завърши с Лукановата зима, в която стоките изчезнаха, но се върнаха купоните. Инфлацията за първи път изяде спестяванията на хората, а спестяванията на държавата преминаха в правилните ръце. За параван на сцената бяха пуснати мутрите. И оставени безнаказано, чрез насилие и страх, да наложат своите „правила“. Хиляди се пръснаха по света и някак от само себе си в България започнаха да се раждат по-малко българчета.
После всичко се позабрави (замазано от марионетното берово-мултигрупско правителство) и четири години по-късно те пак се явиха готови за промяна с обещанието „Да спрем разрухата, да обновим България“. И я „обновиха“ чрез абсурдни соц-носталгични икономически експерименти, в резултат от които дойде Виденовата зима, хлябът пак изчезна, „народът ни заживя по-добре“ в условията на хиперинфлация, банките фалираха. Търпението на стотици хиляди се изчерпа и те завинаги се пръснаха по света. С което в България взеха да се раждат още по-малко деца.
Споменът оцеля 7-8 години, поразмазан от царското „оправяне“. И през 2005 те отново се върнаха. Слава богу не сами, а в съотношение 8:5:3. Това озапти желанието им за нови икономически експерименти, което (заедно с добрата световна конюнктура) донякъде спаси положението с бедността. Затова пък все по-организираното раздаване на „порциите“ към обръчите от фирми и проекти като „Белене“ (перпетуум мобиле на корупцията) задълбочи проблемите с „правилата“, „морала“, „наказанията“ и „човека, а не парите“. Така се оформи и моделът на превзетата държава, назован по-късно „Кой?“.

Моделът достигна кулминацията си през 2013, когато те пак взеха властта – този път под лозунга „Да върнем България на хората“. И я върнаха: „човекът в центъра“ се оказа Пеевски, КТБ бе фалирана, а няколко милиарда – отмъкнати. Като прекрасна илюстрация на целта и последиците от поредната „промяна“. Разбира се, този път тя не бе осъществена самостоятелно, а в съучастие с други, управлявали преди, след или заедно със социалистите.

Промяна ли?
Хубаво би било сега наистина да са „готови за промяна“. Но няма никакви признаци да са се поучили от опита си, за което говори не само повтарянето на изредените дотук изтъркани приказки. Доколкото може да се съди от откъслечните им анонси за „нов икономически модел“, „реиндустриализация“, „национален план за развитие на България“ и т.н., в главите им отново се въртят старите безплодни и вредни идеи: за повече държава в икономиката, държавни и държавно субсидирани предприятия, възраждане на АЕЦ „Белене“ с държавни средства и прочие. Няма нито дума за реформите, които наистина биха довели до по-чувствително и бързо намаляване на бедността. Всъщност, социалистите винаги – и на власт, и в опозиция – са били системно срещу тези реформи. Пример – съдебната реформа, без която заканите им за „разправа с мафията без компромиси“ не са нищо повече от празни приказки.

Като към всичко това добавим анонсите за външната политика с очевиден руски ориентир (понеже досегашната била „предателство на националния интерес“), безогледните лъжи („16 милиарда нов дълг“, „откраднати за две седмици 2,5 милиарда“, „правителството залага етническа промяна с трайно заселване на бежанци“) и популистките брътвежи (президентът бил виновен за проблемите със снега, понеже не сменил правителството), шансовете за истинска промяна изглеждат нищожни.
Въпреки това обаче връщането им във властта не е невъзможно. Повторяемостта в българската политика силно напомня схемата на телефонните измамници, която въпреки непрекъснатите предупреждения неизменно си остава печеливша. Като БСП, разбира се, не е единствената партия, разчитаща на късата памет на избирателите./DW

Трънливият път на Пловдив

Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+

През 2019 година южният български град Пловдив ще бъде Европейска столица на културата. Пътят дотам обаче е осеян с препятствия, четем в репортаж на Дойчландрадио. Ето какво пише неговата авторка:

„От малък камерен концерт в Стария град до прояви с участието на световни звезди и големи оркестри: покрай многобройните културни събития Пловдив видимо процъфтява.“ Така започва репортажът на германската журналистка Юта Швенгсбир от Пловдив – южния български град, който през 2019 ще бъде Европейска столица на културата. Репортерката на Дойчландрадио е разговаряла със Светлана Куюмджиева, артистичен директор на „Пловдив 2019“, и с младата архитектка Константина Пехливанова, която е лидер на гражданско движение за опазване на културното наследство на града.

„Много от плановете са неосъществими“

Светлана Куюмджиева признава пред германската журналистка, че културните мероприятия са нещо преходно. Затова фондация „Пловдив 2019“ си е поставила по-дългосрочна цел: да търси решения на проблемите в града. В тази връзка пловдивчани са били призовани да предлагат свои идеи за проекти. Във фондацията вече са постъпили немалко добри предложения, но реализацията им е под въпрос поради липса на средства. „Държавата все още не е изплатила своя дял от финансирането на пловдивската фондация“, пише Юта Швенгсбир.

Прахосването на парите ни продължава

Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+

Петър Ганев в увода към „Черна книга на правителственото разхищение“

В периода 2009–2015 г. правителствата на България натрупаха бюджетен дефицит от над 12 млрд. лв. Прогнозите за следващите няколко години също предвиждат дефицит, което означава, че публичните финанси на страната най-вероятно ще направят пълно десетилетие на дефицитно харчене.

Този факт е от особено значение, тъй като тази книга ясно показва как публичният ресурс у нас се прахосва в големи размери.

Намеренията винаги са добри – от магистрали и спортни зали до велоалеи, но в крайна сметка се вижда, че данъкоплатецът е платил твърде скъпо и често не е получил нищо смислено в замяна. Именно това прахосничество води до хронични дефицити и до по-малкото възможности за по-добър живот.
Черната книга излиза за втора поредна година и разкрива познатите недъзи на боравенето с публични средства в България. Тя обаче не е одитен доклад, а съдържа истински истории на прахосничеството – достъпни и разбираеми. Някои от тях са знакови – като ремонта на парка около НДК например или спортната зала „Колодрума“ в Пловдив.

Други са по-всеобхватни – като поддържането и модернизирането на жп мрежата в страната или строителството на пътища. Има и по-злободневни теми като разследването за луксозните автомобили в публичните институции.

Сюжетите са различни, но всички са под общия знаменател на разхищението, злоупотребата и облагодетелстването с чужди пари – нашите пари. И тази година имаме примери за напълно безсмислени проекти – било то прекрасният празен стадион в община Дряново или дигата, която не пази Криводол от наводнения. Интересни са и къщите за гости, които бяха направени с европейски средства, но на практика не работят. Разхищението на европейски пари едва ли не се приема като нещо нормално у нас. Пристрастяването към усвояването им обаче води и до зависимост, която вече е видима в публичните финанси и трудно се лекува.

Публичните инвестиции, които в голямата си част се финансират с европейски средства, станаха заложници на прахосничеството на уж чуждия ресурс. Една от най-важните разгледани теми е употребата му за медии. Установяването на подобни финансови взаимоотношения между държава и медии, при това на всякакво ниво, е не просто спорно, а изключително вредно. Ефектите от подобни практики са не само икономически, те са свързани и със сериозно разклатеното здраве на демокрацията у нас през последните години.

Черната книга следва да има образователен характер и да провокира промяна в мисленето и в отношението към публичните институции у нас и изобщо към ролята на държавата във всекидневния ни живот.

Прахосничеството се отнася и до заложените правила и норми. Те зависят и от читателя на Черната книга.

В четвъртък беше представено второто издание по проекта, който се осъществява с подкрепата на германската Фондация за свободата „Фридрих Науман“

Как е възможно това
Даниел Кадик, директор за Югоизточна Европа на фондация „Фридрих Науман“

Докато подбирахме случаите за второто издание на Черната книга на пропилените пари на данъкоплатците, често си задавахме този въпрос.

Понякога това става поради небрежност, друг път чрез проекти или в резултат на корупция, а най-пагубните съчетания и на трите фактора могат да се открият сред представените случаи в различни региони в България и в най-разнородни сфери – от инфраструктурата, през медиите до хотелиерството, чиято цел е да очертае широкия спектър на проблемите.

Идеята на книгата е да припомни защо контролът от страна на гражданите е от такова съществено значение и докъде може да доведе разходването на държавни средства, ако никой не го следи.

Но подобно усилие изисква и участието на българските граждани. Ето защо „Черна книга“ е и покана да работим заедно за една по-прозрачна България – за България, отговорна пред своите граждани.