Архив на категория: Мнения и анализи

Защо не успяваме?

Има такава книга „Защо не успяваме“, хубава. В нея се посочва една от големите причини – в дългата ни българска история много малко време сме били независима държава. Историческа причина, съществена.

Имаме си и съвременна причина – с този политически елит какъв ти успех! Казваме го, като че ли не ние ги избираме, не ние гласуваме, не ние ги търпим, не ние сме се изпокарали заради тях. Политическа причина, също съществена. Какви са обаче психологическите причини, онези забъркани от историята и географията устойчиви наши черти, които ни правят такива, каквито сме – уж с всички предпоставки за успех, но в крайна сметка неуспешни? Какви са онези нашенски устойчиви формули, в които преминават делниците ни, тъй заети и стресови, а често тъй празни, като обърнем поглед назад. Не знам дали някой има пълен списък на причините, досещам се само за някои от тях.

Не успяваме, защото не полагаме чак толкова усилия, колкото си въобразяваме, че полагаме. Причините да съкращаваме усилията си са много повече и по-мощни от причините да умножаваме усилията си. Дори един първокласник може да си направи сметката, че не си струва да се стараеш повече от другите, щом всички накрая преминават във втори клас с отличен, както е в почти всички първи класове в почти всички училища. Какво остава за по-зрелите хора, които виждат, че тройкаджиите са се справили по-добре от тях в живота, че винаги ще се намери кой да свърши работата на мързеливия и някой винаги ще мисли вместо глупавия. Преданият винаги ще е ценен повече от можещия, подмазвачът има по-големи шансове от критикуващия и т.н. Така че едва ли полагаме чак толкова усилия да сме добри професионалисти, голямата част от усилията ги полагаме да ни дадат правото да бъдем добри професионалисти. В България не е толкова важно да можеш, колкото да намериш някой, който да ти позволи да можеш.

Не успяваме, защото не само критериите за добра работа са извратени, а и за самия продукт на работата. Никой няма да се старае да прави добър продукт, ако и лошият може да мине за добър. Добрият продукт иска да влагаш в него много ресурси, лошият е лесен и евтин. Но ако той може да мине за добър, защо да хвърляш усилия и средства в наистина добър. Ако докараш хората до низини, в които не се прави разлика между добра и лоша стока, ти си решил гениално въпроса: срещу най-малкото вложение можеш да получиш най-високата възвръщаемост.

Не успяваме, защото сме самотни в усилията си. И голяма част от силите ни отиват в преодоляването на пречки, а не в постигането на цели. Нямаме общи големи цели, защото сме хора на дребните сметки. Българската математика на благополучието предполага, че някой ще получи много, само ако друг получи малко. Няма как такава двойка да се сработи в успяващ екип. В нашите екипи всеки се изживява като жертва, като използван – точно защото личната му сметка не е толкова голяма, колкото са нуждите и представата му, че заслужава. И точно защото не може да промени установеното разпределение, променя усилията си – намалява ги, напасва ги към сметка, която е убеден, че го ощетява. Не успяваме, защото усилията ни са обезсмислени още на стартовата линия, предопределени, обречени, тъй като българските екипи се създават, за да спечели от работата им обикновено един, двамина, а не всички.

Не успяваме, защото когато хората усещат всички врати пред себе си залостени, те трябва да съчинят легенда, благодарение на която могат да понесат болката от отхвърлянето. Ние не можем да разбиваме врати, но сме експерти по легендите. Любимата ни: Ние сме прекрасни, но не зависи от нас да променим нещата. А щом не зависи, значи не се налага да правим нищо. А щом не правим нищо, значи сме невинни. А щом сме невинни, значи заслужаваме много. Но щом не получаваме много, значи сме жертви. А щом сме жертви, значи ни е много мъчно за нас самите. А щом ни е мъчно за себе си, значи имаме право да бъдем лоши с другите, за да защитим себе си. Това е кръг, от който няма излизане. В него сме включили всички потенциални виновни: Съветския съюз и Европейския съюз, бивши и настоящи военни блокове, президента на Русия и комшията, президента на Съединените щати и циганите, патриотите, соросоидите, гейовете, илюминатите, протестърите, контрапротестърите, географията ни, историята ни.

Не успяваме, защото нашият успех няма да е наш, той ще бъде присвоен. А и да остане наш, успехът тук е риск, нямането е спокойствие. Няма разлика в успеха и неуспеха в нашата страна. Ако не си успял, не можеш да заспиваш от притеснение за утрешния ден, от страх. Ако си успял, не можеш да заспиваш от притеснение за устойчивостта на постигнатото, придобитото, тоест отново не можеш да заспиваш от страх. В България може да се придобива само под индиго – една е истината на първия екземпляр, друга под индигото. Затова тук нищо не ти е гарантирано освен страха, че екземплярите все могат да бъдат сравнени някой ден. По-страшните неща се случват, когато успяваш, отколкото когато не успяваш. Защо тогава да успяваш?

Не успяваме, защото не надграждаме. Рушим. А рушим защото, това ни е единственият начин да връщаме времето назад, в което ни се иска да сме били едни, а сме били други. За да заличим нежеланите си образи и биографии, сътворени в миналото, рушим веществените доказателства, тоест самото минало. Пак в името на собствените си легенди. Ние пропиляваме живота си в сглобяване на легенди, вместо да се самоосъществяваме. И точно затова не полагаме достатъчно усилия, а имитираме, че полагаме достатъчно усилия.

Не успяваме, защото все още не сме разбрали, че успехът може да е само общ. Един успяващ и всички подпомагащи неговия успех – няма такава приказка. И да има, не е приказка, кошмар е. От кошмарите рано или късно се събуждаш.

В един град обявили състезание. То щяло да бъде спечелено от онзи майстор, изпод чиито ръце излезе най-необикновеното нещо. Застягали се занаятчиите. Всеки искал да покаже нещо, което дотогава не бил правил нито той, нито някой друг. С най-голям интерес се очаквало представянето на баща и син, които си съперничели в славата. Половината град залагал на майсторлъка на бащата, другата половина говорела, че синът го вече надминавал. Дошъл решаващият ден. Един след друг майсторите показвали кой какво може. Пред хората се редели невиждани предмети от дърво, злато, метал, глина. Дошъл редът и на двамата най-големи конкуренти, бащата и синът.

Пръв бил бащата. Той бил направил голям стенен часовник. Когато стрелката показвала точен час от кутията на часовника излизала необикновено красива и майсторски изработена фигура, която съответствала на часа. В един часа хората видели да излиза фигурата на самия Бог. В два часа се появили светците Петър и Павел, в три – трите грации…Всичко това било толкова изящно и точно, така грабвало очите и сърцата, че хората предрекли – нищо по-необикновено от това не може да се направи, бащата ще бъде победителят.

Тогава последен излязъл синът. Носел само една мотика. Приближил се до най-необикновения часовник, в който все още били приковани очите на всички, вдигнал мотиката и я стоварил върху него. Втори, трети път. Докато не останало нищо.

Вцепенени и възмутени, хората все пак дали наградата на сина – той все пак бил направил най-необикновеното нещо.

Веселина Седларска

www.reduta.bg

Половината българи знаят, че ги лъжат

Пихтиеста политическа маса, която създава корупцията, а не се бори с нея.

Половината българи не вярват на властимащите и намеренията им за борба срещу корупцията. Те смятат, че тази борба е нежелана и невъзможна и имат всички доказателства за това./ Коментар на радио DW/

Новото тефтерче

Kолкото и объркани фрази да се разменят между основните политически играчи, колкото и различни методи за борба за незаконни практики да се прокламират, каквито и дебати да се организират и колкото и ГЕРБ и БСП да се опитват да си прехвърлят „казуса Пеевски“ като горещ картоф (както се случи на последния дебат помежду им), обикновеният гражданин вижда случващото се в „Емко“ и „Дунарит“. Вижда случая НДК. И е напълно наясно какво се случи в Народното събрание, с избора на парламентарна квота във ВСС. Все случаи, сочещи недвусмислено заверата, в която борбата срещу корупцията е нежелана, както констатират социологическите данни.

Ако беше обратното, нямаше да има необходимост от създаване на нова комисия, мегазвено, супер орган. Ако беше обратното, съществуващите институции в България на базата на съществуващата нелоша нормативна уредба щяха да работят. А от работата им щеше да произтича липса на случаите „Емко“ и „Дунарит“, нямаше да има казус около НДК и изборът на ВСС щеше да се проведе по различен начин, който не предполага неизвестна депутатка от ГЕРБ да размахва пръст и очила, подсказвайки на колегите си как да гласуват.

Ако беше обратното, нямаше да си говорим за модела „КОЙ“. Вместо това същият този модел се опитва да се възпроизведе в „10“ в нечие тефтерче, стоящо на ново бюро, на новоизбран чиновник, който вместо да разкрива инициали, ще ги преправя на цифри.

Германски експерт: „В България не искат да преборят корупцията“

В България широки кръгове от политическите елити участват в корупционни схеми. Затова и там не се води сериозна битка срещу корупцията, казва германският експерт Михаел Хайн и обяснява защо Румъния изпревари България.

Дойче Веле: Какво мислите за критиките, които ЕС отправя към българската съдебна система?

Михаел Хайн: Тези критики имат три основни акцента. Първо – критика срещу правната рамка. От моя гледна точка по този въпрос с основание се твърди, че наказателно-процесуалното право е прекалено формалистично, в резултат на което наказателните процеси продължават прекалено дълго и не водят към целта, т.е. че ефикасното съдебно преследване не само не е възможно, но и бива затруднявано по най-различни начини. На второ място критиката е насочена срещу нежеланието на част от съдебната система, т.е. съдии и прокурори, да проведат съдебната реформа. Въпреки дипломатическия език тази критика ясно е насочена срещу тези актьори. В същата връзка е и структурната критика по въпроса за прокуратурата, която в България е както много силна, така и много независима, а в резултат на това няма контролни механизми, следящи дали върши същинската си дейност. Поради това в България почти няма успехи в борбата срещу корупцията и срещу организираната престъпност. Третият акцент на критиката е поставен върху това, че както юридическата рамка, така и самите институции са фрагментирани и неефикасни. Има едно съвсем простичко средство, с което Еврокомисията измерва ефикасността на системата: Брюксел иска да види влезли в сила присъди по случаи на корупция по високите етажи. А в България такива на практика няма.

Дойче Веле: Кои партийно-политически или бизнес-интереси, според Вас, пречат на това, спъват съдебната реформа и възпрепятстват правовата държава в България?

Михаел Хайн: Преди много, много години една българска журналистка писа, че съдебната реформа в страната прилича на перпетуум мобиле. Тази метафора все още е в сила. Вече от 25 години насам всяка година, всеки месец, всеки ден се говори за съдебната реформа. И аз като външен наблюдател все се питам: Добре де, всяка реформа, която трябва да създаде нови рамкови условия, един ден все пак трябва да приключи. Да, след това може да се правят подобрения, но една реформа не може да бъде дългосрочен проект. А в България тя се оказва именно дългосрочен проект. Относително ясно можем да установим, че още в началото на прехода 1989-1990 в България възникна една непрекъснато променяща се мрежа от политически и икономически интереси. Т.е. широки кръгове от политическите елити са част от корупционни схеми с участието на бизнес-актьори. А това очевидно означава, че просто нямат интерес от едно ефикасно преследване на корупцията и на сходни явления. Разбира се, те не могат да го заявят публично. Никой политик от държава в ЕС няма да каже: „Нямаме интерес да се борим срещу корупцията“. В резултат: непрекъснато се води тази дискусия за борбата срещу корупцията, всички говорят за това, всички говорят за съдебната реформа, но когато трябва да се предприемат решителните стъпки, тогава или се прави просто някаква козметична промяна, или пък законът директно се проваля – както се случи миналата година в българския парламент. Законът просто не получи подкрепа от мнозинството, може би защото беше прекалено ефикасен.

Дойче Веле: За да го кажем ясно отново: част от политическия елит в България няма интерес в страната да бъде наложено върховенството на закона. Вие това казвате, нали?

Михаел Хайн: Да, това може да се заяви съвсем категорично. Ако обърнем въпроса, можем да попитаме: Защо тогава през последните 25 години, когато имаше няколко фази на стабилни правителствени мнозинства, дори на много големи парламентарни мнозинства, защо нито едно от тези мнозинства не постигна някакъв видим успех в тази област? Тоест, това тъпчене на място не може да се обясни с други фактори – примерно, с политическа нестабилност.

Дойче Веле: Г-н Хайн, като политолог Вашата основна тема е Югоизточна Европа, и по-специално България и Румъния. Дали румънците са по-напред в борбата срещу корупцията от българите? И ако това наистина е така – какви са причините?

Михаел Хайн: Да, те са доста по-успешни в това отношение. Ако сравним двете страни по различни показатели, този извод в първия момент е изненадващ. Защото България и Румъния си приличат по много показатели – било то общото корупционно равнище сред политическия елит, политическата и правна култура или пък наследството на държавния социализъм. В рамките на цяла Средна, Източна и Югоизточна Европа обаче Румъния е единствената страна, която постигна успехи в борбата срещу корупцията. Това се случи в един кратък период през 2005-2006 година, когато възникна удобна политическа констелация. В навечерието на приемането на страната в ЕС министър на правосъдието стана една жена, която се захвана с реформата по същество – заедно с още неколцина членове на правителството. Те за известно време имаха и парламентарна подкрепа, а ЕС през цялото време ги поддържаше. Така в този кратък период в Румъния успяха да създадат силни органи за съдебно преследване, в които работа започнаха млади хора, необвързани с предишните мрежи. Тези органи се захванаха най-вече с корупцията на високо равнище и до ден-днешен са много ефикасни и независими. Редица политици в Румъния непрекъснато се опитват да отслабят този антикорупционен орган, но досега не са успели – просто защото създадените навремето предпазни институционални механизми са сравнително стабилни. Ето защо Румъния може да представи дълъг списък с наказателни процедури и с осъдени за корупция на високо равнище – от високопоставени политици, та чак до един бивш премиер, който вече лежа в затвора.
Михаел Хайн

Дойче Веле: Г-н Хайн, когато си говорехме преди това интервю, стана дума за един актуален случай в България – т.нар. „суджукгейт“. Тогава Вие се сетихте, че подобна история навремето имаше и в Румъния…

Михаел Хайн: В България случаят е свързан с депутата от ГЕРБ Живко Мартинов, когото обвиняват, че е присвоил тонове суджук, който уж бил предназначен за премиера Бойко Борисов – това все още не е изяснено. Аз веднага се сетих за подобен случай в Румъния преди десетина години, когато един политик с прякора Мики Шпага (Мики Рушвета) беше разкрит именно от антикорупционната служба, за която говорих преди малко. Хванаха го да взима подкупи, част от тях в натура – включително и едно сериозно количество колбаси. Явно това е широко разпространено – да се взимат не само пари, но и стоки, включително и храни.

Да ни е честит пол. анал. Б.Д.!

Ако някой все още брои етажите под дъното, към които се спускаме, моля да прибави още един. И да му сложи надпис: Божидар Димитров – политически анализатор.

Това ще е бъдещето занимание на доскорошния директор на НИМ, той просто се подчинил на знаците на съдбата: “Човек колкото и да бяга, политиката го преследва, тя го настига, прави му предложение, на което не може да откаже, и той се съгласява”.

Ето и дебюта му в политическото анализаторство по повод изявлението на говорителя на руското външно министерство Мария Захарова, че Червената армия е спасила българските евреи: “Нито Москва, нито Русия го е казала това, казала го е една пикла, която няма и цици, както всички рускини. Пикла без цици”. Това не го казва неизбежният простак, какъвто има във всеки „Биг брадър“, по адрес на някоя от съквартирантките. Казва го новоизгряващият политически анализатор Божидар Димитров по повод на говорителя на руското външно министерство.

Както бил рекъл някакъв американски сенатор Бари Голдуотър  „сексът и политиката доста си приличат – не се налага да си добър в тях, за да се забавляваш.“  Та така – Божидар Димитров се забавлява в това изказване и с политиката, и със сексизма и очевидно не е добър и в двете. Може да се намери и по-лицеприятна дума за изказването на Божидар Димитров, но няма нужда, точната е простащина. Ако за премиерите в политическия анализ имаше политически критика в смисъла на театралната или литературната критика, то в случая тя щеше да звучи така: Божидар Димитров е просто и само едно дрънкало.

И, колкото и да е странно, тук идва моментът, в който трябва да се направи комплимент на Божидар Димитров – в ролята си на политически анализатор той е изцяло на нивото на политическата обстановка. Съответен е. Съизмерим. Сходен. Лика-прилика. Както и да го увъртаме, ще се наложи да признаем – подходящ е!

Правенето на политически анализи е скучно занимание. То няма нищо общо с анатомични размери от компетентността на д-р Енчев, нито с обиди от областта на урологията. Иска ровене във факти и цитати, заплитане и разплитане на невидими връзки, оценки и преценки и, след цялата тази досадна работа, предполага прогнози и намиране на решения. Понякога прилича на търсене на неизвестното в сложно уравнение. Само че как да намериш неизвестното, ако известните величини са неточни? – това е най-голямото изпитание в анализирането на българската политика.

Как например да направиш анализ на участието на ГЕРБ в последните президентски избори, ако имаш следните два цитата от лидера на партията Бойко Борисов. Първият: „Основните функции на президента са да познава перфектно законодателството. Г-жа Цецка Цачева е два мандата председател на Народното събрание и разбира от най-важните неща за президентството – като юрист и парламентарист, който от години познава българското законодателство. Тя винаги е работила с всички партии и е давала своето мнение „за“ или „против“. В това отношение аз не виждам от кандидатите някой, който да е по-подготвен и да говори с Конституционния съд.“ И вторият: „Загубихме президентските избори, защото не искахме да ги спечелим. Много е важно за демокрацията да има ясно разграничение на властите. Когато една партия, колкото и да е добра и демократична, е спечелила и президентската, и парламентарната, и изпълнителната и местната власт, това не е добре за демокрацията“. Ако изобщо може да се разсъждава над тези две мнения, изказани от един и същ човек за един и същ човек, то това би било психоанализа, а не политически анализ. Съпоставянето на двата цитата може да помогне за поставянето на диагноза, но не и на прогноза.

Ако мислите, че с фактите е по-ясно и лесно от цитатите, защото фактите се измерват с по-точни мерки от говоренето, лъжете се. Всеки факт у нас е поне два факта. И колкото едни хора са сигурни, че е верен първият, толкова други хора са сигурни във втория. Положението с фактите е като в оня виц за човека, който продавал салам от чучулиги. Учудвали се хората, докато накрая един попитал ама целият ли салам е само от чучулиги. Е не, рекъл продавачът, петдесет на петдесет е, една чучулига и един кон. Често във факта истината я има, но е с пропорцията на чучулигата. Словосъчетанието на 2017 година вероятно ще бъде „лъжлива новина“. Изчислили са, че то се употребява три пъти повече, отколкото през миналата година. Ако суровината е лъжлива, възможно ли е анализирането ѝ да е истинско?

Но най-трудното за разгадаване си остават онези невидими човешки връзки и взаимоотношения зад думите и под фактите, което народът оприличава с преплитането на свинските черва. Без знание за тези секретни любови и тайни омрази е невъзможно да се направи икономически анализ, където всичко се свежда уж само до точни числа (например анализ за причините за катастрофата с КТБ), камо ли анализ за политиката, където резултатът от гласуването в парламента на някакъв важен закон може да зависи от това, че един се сърдел на друг за това, че му съборил барбекюто. Как например да пишеш за ДПС като опозиция, като по догадки и по интуиция усещаш, че ДПС е видимо в политическа опозиция, но в икономическо отношение е на власт? Има един човек, който може да отговори на този въпрос, но този човек нито може да бъде видян, нито да бъде попитан. По линия на познатите демократични начини за установяване на истината възможности не съществуват.

Човекът на съседната маса в кафенето тия дни обясняваше: „Работата е много проста, Делян Пеевски не съществува. Такъв човек няма, разбери, това е Ахмед Доган в друго тяло. Той, Доган, имаше две тела – един Цветан Василев за парите и един Пеевски за алъш-вериша. Ама Цветан Василев си въобрази, че съществува, взе нещо да хитрува, да прибира, да си заделя за него си и му гръмнаха банката. И сега се чудят как да си върнат…“

Слушах го и му завиждах. Де и ние, за които са задължителни цитатите и фактите, да разполагахме с такава увереност, изразена във факти. На този човек факти не му трябваха, говореше по усет. Живеем във време, в което политическият анализ по стандартите за качество стана невъзможен – защо тогава Божидар Димитров да не е политически анализатор? Това вече е най-лесното занятие. Просто казваш, че Русия е мечка, а България буболечка и ето те и анализатор на международното положение.

Ще кажете, че всичко това вероятно е така, но то не оправдава простащината с анатомичните особености на Мария Захарова. А откога простащината се очаква да бъде оправдавана? Не е ли тя всъщност официална политика. Всичко това можех всъщност да кажа само с едно изречение. Божидар Димитров, политически анализатор – хак ни е !

Веселина Седларска

www.reduta.bg

Бръсначът на Окам и тежките раници

Защо учебниците не са онлайн, това е най-простото нещо, попита от телевизора вицепремиерът Томислав Дончев. Имам отговор на този нелишен от логика въпрос, произтекъл от живия живот и показващ, че всъщност далеч не е толкова просто.

Защото нищо в българското образование не е просто, освен, може би, крайният резултат.

На последната родителска среща в класа на дъщеря ми се обсъждаше подобна идея. Оказа се, че най-напред трябва да купим на децата таблети, защото телефоните им се събират по време на час. И не, не може да им ги върнат, защото веднага започват да си чатят или да си цъкат игрички. После трябва да купим електронни версии на учебниците, поне на тези, които изобщо имат такива. Те обаче не се свалят, обясниха запознати, а се ползват онлайн. Но училищният безжичен интернет е ограничен с парола и не е достъпен за децата, т.е. трябва да се погрижим таблетите да имат интернет. В същото време, обаче, трябва да гарантираме, че на таблета няма да има инсталирани разсейващи приложения, социални мрежи, игри и пр. Което не знам кой родител изобщо може да гарантира.

Макар общественото мнение в класа да не обърна внимание на този аспект, аз лично имам принципни финансови възражения срещу подобно предложение. Ние, родителите, в качеството си на данъкоплатци, вече веднъж сме финансирали авантюрата с хартиените учебници – в цялото им разнообразие (по няколко учебника по един предмет), съдържателно излишество, концептуална овехтялост и несъвместимост с днешния, еле пък с утрешния ден, когато децата ни трябва да използват придобитите днес знания. В допълнение, закупили сме и внушителен брой помагала и учебни тетрадки, абсолютно необходими и безусловно задължителни. И на целия този фон – да купувам и електронни учебници ми се струва в голяма степен нагло.

Така или иначе, допусна се, че гореописаният вариант е в голяма степен реалистичен. Стига обаче да получим съгласието на всички учители децата да ползват таблетите в час. Използвахме момента да попитаме първият влязъл при нас учител и той на мига категорично отхвърли предложението. Посочи с пръст хартиения учебник, който държеше и с нетърпящ възражение тон каза: ето това е учебникът, който искам да ползват, нагледал съм се на реформи. С което дискусията по темата приключи.

Та, вместо вицепремиерът да пита защо учебниците не са онлайн, а министърът на образованието да отговаря, че правата не са на министерството (по Т. Дончев), трябва да се вземе еднозначно и ясно решение от страна на МОН по този въпрос. Защо от МОН? Защото опитът ни учи, че когато нещо не се реши централно от МОН и не се организира и финансира, в крайна сметка се налага да го организират и финансират родителите. Организацията често означава да се борим със самата система, а относно финансирането вече се изказах – не съм съгласна да плащам по няколко пъти за едно и също нещо, особено когато резултатът е крайно и трайно неудовлетворителен. Да не говорим, че има семейства, за които подобен разход е напълно невъзможен и това ще постави техните деца в силно неравностойно положение. И ако според мнозина беше обидно да има по-евтини черно бели версии на учебниците, то идеята, че който има пари ще има и таблет с електронни учебници, а който няма ще мъкне тежка раница, е наистина неприемлива.

Но взимането на това очевидно просто решение учебниците да са онлайн, обаче, никак не е просто. Дали ще има само електронни учебници или и ще останат и хартиените, дали ще се купуват централно или по училища, как ще се уреди въпросът с покупката на правата от издателствата, таблетите кой ще купи и как ще се ползват, ще се осигури ли безплатен безжичен интернет в училищата и кой ще го плати (освен ако електронните версии на учебниците не бъдат направени така, че да се свалят) – всички тези въпроси трябва да получат своите отговори.

А това означава няколко неща. Трябват пари, сериозни инвестиции в техника, инфраструктура, авторски права. Трябва кураж – за да се преодолее потенциалната съпротива на учители, директори, администратори, издатели. Включително, за да бъдат принудени издателите на учебници да предлагат адекватни съвременни продукти, които държавата (МОН, училищата, данъкоплатците) има интерес да купи. И за да се преформатира цялата система на преподаване, така щото електронните ресурси наистина да работят, а не просто учителят да разказва урока в познатия ни вид, а децата да си го четат вкъщи, пак в познатия ни вид, но от таблет.

Така че, оказва се, това очевидно просто решение, макар според бръснача на Окам да е вярно, далеч не е лесно. Защото се налага сериозно да се разбута „системата“ в сегашния й вид, така щото ползите да отиват наистина към учениците, а не да изтичат по кранчетата към обръчите (по А. Доган). Но докато битката е за докопване до кранчетата, не за спирането им, децата ни ще си мъкнат тежките раници, резултатите на учениците в международните тестове ще са все така лоши, заплатите на учителите все така ниски, а ние, родителите, ще си плащаме за алтернативни варианти и ще се дърляме веднъж годишно във Фейсбук кое стихотворение на Ботев трябва да се учи и как да наричаме по-патриотично османското робство.

Ралица Ковачева

www.reduta.bg

Самотните бегачи на дълги излияния

Остап Бендер никога не е казвал, че спасението на давещите се е дело на самите давещи се. Може да сте го чували стотици пъти по този начин, може самите вие да сте го цитирали десетки пъти като думи на Остап Бендер, но не са негови.

Умната глупост (може и глупавата умност), че спасението на давещите се е дело на самите давещи се, е лозунг в клуба „Картонажен работник” в град Васюки, където Остап Бендер злополучно демонстрира своята гениалност на шахматист, като играе сам срещу всички. Но кой знае защо от двама питани трима са абсолютно сигурни, че думите са на Остап Бендер.

За да стане още по-сложно, трябва да се усъмним и в самия цитат. По-придирчивите познавачи на руския език твърдят, че „ Дело помощи утопающим – дело рук самих утопающих” е доста далеч от смисъла на „спасението на давещите се е в ръцете на самите давещи се”. При този превод, казват те, се губи тънката ирония на афоризма, чийто по-правилен превод би бил „Помощта за давещите се – дело на самите давещи се.” А тънката ирония се състои в това, че по този начин лозунгът може да означава както „спасявай се сам, никой няма да ти се притече на помощ”, така също и „сигурно с нещо си допринесъл (помогнал си си), за да се намираш на това дередже”.

Долу-горе такава е разликата между „Къде е Ани?“ – лозунг, който беше издигнат на протеста на журналистите в сряда, и „Къде си, Ани?“ – лозунг, който не беше издигнат на протеста на журналистите в сряда. С изречението си за празния стол Антон Тодоров косвено пита Виктор Николаев къде е Ани. Въпросът се възприема като заплаха, защото означава, че скоро и Виктор може да отиде там, където е Ани. А не е ли нещо по-лошо от заплаха въпросът на Антон Тодоров – подигравка? Доколкото сме официално осведомени Ани е на хубаво място и по свое желание – защо тогава да е заплаха въпросът за празния й стол? Вероятно Виктор може да отговори къде е Ани, но не отговаря. Приятелки на Ани, които работят в същата медия, питат в социалната мрежа къде е Ани. Не питат шефовете си, не питат Ани…

Нямам право да съдя Ани, защото и аз съм била в ролята на Ани. И ние, работещите в списание „Тема“, също като Ани разбрахме, че от утре не сме на работа. Не беше просто добро списание, беше много добро и единственото обществено-политическо списание. В последния ден на юли 2015 година бяхме на работа и разбрахме, че от първия ден на август сме безработни. Сразени и омерзени, мълчахме. И ако някой ни попита сега защо сме мълчали, почти съм сигурна, че отговорът на всички ни ще се върти около една и съща причина: нямаше смисъл. Нямаше смисъл. Нещата вече бяха стигнали дотам, че нищо не можехме да направим заедно, затова продължихме всеки от нас поотделно където и както може да прави журналистика. Понякога се учудвам, че хората, които искат да ни обидят, ни наричат „журналя“. Това е в множествено число, те не знаят, че днес журналистиката е много самотна професия.

Мога да кажа, че моето поколение предаде на тази самота журналистиката. През 1989 година ние бях младите, които трябваше да създадем бъдещето на професията. Ние трябваше да предвидим, че идват времена, в които Съюзът на българските журналисти трябва да е съюз за професионална подкрепа и синдикална защита, а не тоталитарният елитарен клуб, чийто печат в картата те признава за журналист. Ние трябваше да усетим, че ако не сме заедно, ще се договарят с нас, ще ни мачкат, ще ни унижават с тримесечни договори, ще ни доплащат от втори каси без осигуровки, ще ни уволняват лесно поединично, а както по-късно се оказа – и групово. Тогава беше времето на многото вестници, които уж се различаваха, но имаше нещо, в което си и приличаха – всеки от тях се оглавяваше от човек, който – ако не бяха станали промените – щеше да е кандидат за главен редактор на „Работническо дело“ или на „Отечествен фронт“. Тогава се нароиха журналистите, тогава се появи и формулата „аз ще търпя твоята некадърност, а ти ниската заплата, която ти давам“. Имаше и други формули, не за ниски заплати, но те бяха за гъвкави избраници.

Мога да кажа, че така и не се нито интересувахме, нито разбрахме какво става в Съюза на българските журналисти. Вярвате или не, него през цялото време го има. И почивните му бази също. Защо на практика съществува този съюз, освен заради това, че има собственост, не знам. В никакъв период след 1989 година не е имало общност, има механичен сбор от отделни журналисти, всеки от които се справя според собствената си съвест и устойчивост. А ставаше все по-пошло, все по-нямащо нищо общо с високите стандарти на независимата журналистика и най-вече – ставаше все по-свинско. Във всички метафорични смисли на тази дума – културата и бахура, „поемаме вината с мезетата“ на БСП, суджукът на ГЕРБ, медийната собственост на Делян Пеевски, както и всичко останало, което няколко независими журналистически имена събраха в заглавието на вестника си „Прас-Прес“.

Но мога да кажа и друго – независима журналистика можеше да има, ако обществото имаше потребност от независима журналистика. А тази подкрепа се изразява включително и по един много прозаичен начин – като се търси и купува продукта на независимата журналистика. Вие, които наричате хората, правещи вестници, журналя, кои вестници купувате? Жълтите парцали, в които за пореден път „погребват“ Слави Трифонов или сериозен вестник. Кой сериозен вестник ли? Че кой наистина, то остана един. Два? Протестът за свобода на словото щеше да е истински протест, ако в него до журналистите стояха повече граждани от един Йоло Денев. Гражданите са тези, които трябва да защитават свободата на словото на улицата, журналистите трябва да го правят всеки ден и час на работното си място.

Ето пресните данни от изследване на медийната грамотност в Европа. Да си медийно грамотен означава да можеш да различаваш истинските медии от фалшивите, да знаеш на кого може да се има доверие. Първите четири места се заемат от Финландия, Дания, Холандия и Естония. България е на 30 място в европейската класация, след нас са Черна гора, Албания и Турция. „ Най-зле представящите се страни като цяло имат по-контролирана медийна среда, по-ниско ниво на образование и по-високо недоверие между хората. Това са характеристики на по- лоша медийна грамотност и по-голяма склонност на обществата да се влияят от негативните ефекти на т. нар. постистина – постистина в политиката, „алтернативни факти“, конспиративни теории за функционирането на света, фалшиви новини“ – с този извод завършва изследването. Няма как в такава среда да се роди истинска, независима журналистика, защото в нея няма потребност, няма изискване, няма заявка за истинска и независима журналистика.

И като че ли, за да докаже, че нещата са отишли отвъд скрития абсурд и вече са на самата сцена, човекът, заради когото се организира протестът, обяви, че влиза в журналистиката. Имахме точно няколко секунди, в които да си помислим, че това е прекалено, защото още по-прекаленото дойде веднага след това: Антон Тодоров се консултирал по този въпрос с премиера. Кръвосмешението между журналистиката и политиката е на самата сцена и ние не можем да откъснем очи от него, както когато станем неволни свидетели на жестока катастрофа. Участниците в нея сме ние, журналистите, и те, политиците. И не, не беше челен удар, а при непрекъснати опити за изпреварване на пътуващи в една лента.
Веселина Седларска
www.reduta.bg

Странно единомислие в България

Като гледа шумните скандали, човек ще си каже, че управляващи и опозиция са се счепкали в кървава битка. Но това е само илюзия. Защото по ключовите въпроси между тях цари единодушие, твърди Ясен Бояджиев и дава примери./DW

„Червени акули“ само чакат някой демократ да „скочи от борда“, за да го „разкъсат във въздуха“ – толкова ще им се „услади кръвта“ му. От другата страна обаче не по-малко кръвожадни антикомунисти, като някаква „мумия“, която „не е от тоя свят“, „не се хранят, не спят и винаги се връщат, за ужас на червените“. Това са само два от многобройните образци на „изящна“ словесност, които тези дни обилно се леят от парламентарната трибуна и телевизионния екран по повод „изненадващите“ разкрития за шестващата из България шуробаджанащина. В същото време, заради новите/старите самолети или заради нещо друго, словесни откоси си разменят президентът и управляващите: „който търси битка, ще си я получи“, „междуинституционална война“, „челен сблъсък“, „трибунал“, „бухалка“, „безчинство“…
Никой никого няма да „разкъсва“
Като слуша всичко това, особено ако не е особено посветен в традициите и нравите на българската политическа култура, човек може да си помисли, че някаква непримирима опозиция е погнала властта, която на свой ред също не се дава, така че се задава решителна схватка на живот и смърт. И всеки момент има опасност, както казва премиерът, да падне кабинет или президент, някакъв „ужасен акт“ да ни докара „страхотна нестабилност и катаклизъм“ и „да се счупи всичко“.

Спокойно, нищо такова няма да се случи (а и да се случи, ще е по някаква друга причина). Или както премиерът обясняваше навремето на току-що встъпилия в длъжност президент – „не им обръщай(те) внимание на политиците“. Ще се „поджафкат“ и „подракат“ в парламента, след което ще настъпи примирие „за доброто на България“. Най-малко по две причини.
Първо, инсталираните навред „дриймтимове“ от роднини, приятели и съпартийци са наистина важен за държавата проблем. Както е важен и въпросът защо толкова години се отлага купуването на нови бойни самолети. Не че управляващи и опозиция нямат какво да делят (обществените поръчки и комисионите са сладки и осмислят пребиваването в политиката). Но и едните, и другите нямат интерес да преминават границата, отвъд която рискуват да разрушат схемата, създадена и отгледана от тях самите.
И второ: въпреки цялата тупурдия от шумни скандали, взаимни ругатни и късане на ризи и въпреки всичките идеологически различия, в момента парламентарната опозиция в България не е нищо повече от привидност и мимикрия. Защото по основните проблеми, които спъват развитието на държавата, между управляващи и опозиция цари на практика единодушие.
Пълно единомислие
И едните, и другите са единодушни в съпротивата си срещу необходимите дълбоки реформи и в подкрепата си за тяхната продължаваща имитация. Така например всички говорят за образованието, но никой не прави нищо за откъсването му от допотопните програми и методи, от закостенялостта и забручеството. Все едно кой е на власт, здравеопазването продължава да тъне в блатото, а всяка идея за измъкването му неизменно се проваля. Както и всяка идея за промени на трудовия пазар. Да не забравяме и как всички се страхуват от неизбежните промени на енергийния пазар и затова с удоволствие постоянно ги отлагат.
Всичко това, разбира се, може да се дължи донякъде и на обща липса на идеи, въображение и смелост. При съдебната реформа обаче единодушието е съвсем очевидно. Онова мнозинство, което в предишния парламент „опраска“ конституционните промени, а в сегашния остана на практика без никаква съпротива, продължава стройно и единно в същата посока. Всички са обединени около неприкосновеността на главния прокурор и даже се борят за неговата благосклонност. Т.нар. опозиция, която иначе громи управляващите с повод и без повод, благосклонно си мълчеше при неспирните безобразия на мнозинството в стария Висш съдебен съвет. Мълчеше си и когато прокуратурата погна със скалъпени обвинения опоненти на властта. После кротко гласува „въздържал се“, когато набързо и „на тъмно“ приетите промени в НПК и в Закона за съдебната власт развързаха още повече ръцете на прокуратурата, прехвърлиха делата за корупция по високите етажи на любимия ѝ Специализиран съд и ѝ дадоха възможност да отстранява неудобни магистрати. Управляващи и опозиция привидно се конкурират с отделни проекти за нов антикорупционен закон. Но са единодушни, че корупционните разследвания трябва да останат под пълния контрол на главния прокурор. Накрая опозицията с готовност се включи и във възпроизвеждането на статуквото в новия Висш съдебен съвет, въпреки че заради изискването за квалифицирано мнозинство можеше да го блокира.
Опозицията обича да говори за „паралелната държава“, но никога не я сочи. За нея името Пеевски (също като главния прокурор) се ползва със статут на неприкосновеност. И затова оглушително си мълчи (или поне много внимава какво говори), когато цялата държавна машина неприкрито е впрегната в преразпределянето на печелившия оръжеен бизнес, в присвояването или съсипването на „Дунарит“ и „Емко“. Което я прави част от парламентарното единодушие, поддържащо модела на срастване между икономическа, политическа и съдебна власт, на завладяване и подчиняване на държавните институции на частни интереси. Това единодушие подкопава все по-дълбоко основите на правовата държава, изпразва от съдържание демократичните принципи и ги превръща в куха фасада. С което властта в България с бързи крачки се приближава към практиките на Путиновия режим в Русия.
Съгласие и във външната политика
Впрочем, именно отношението към Русия показва, че и във външнополитически план в българския парламент цари по-скоро съгласие. Опозицията и президентът постоянно говорят за вредите от санкциите срещу Русия, а премиерът се кани да превърне отменянето им в една от целите на българското председателство на ЕС. Опозицията твърди, че „Русия няма как да бъде заплаха за националната сигурност на България“. Но като слуша думите на премиера за руските ракети и самолети, които ще бъдат насочени срещу България, широката публика няма как да не стигне до същия извод: че истинската заплаха е не Русия, а членството в НАТО. Същевременно покупката на съвместими със стандартите на НАТО самолети отново се отлага за неопределено време. За премиера те вече не са приоритет. Или както каза военният министър, няма да се бърза с новите изтребители, защото имало поговорка: „Бързите сделки комисиони раждат“. Сякаш по-бавните не раждат. Така или иначе нищо чудно накрая да платим същата цена, но самолетите да се окажат не шведски, а съветски… Така лека-полека управлението, в съгласие с т.нар. опозиция, подкопава и европейската, и евроатлантическата принадлежност на България.

Учениците неграмотни, учителите – бюрократи

Учебната година едва е започнала, а училищата вече се тресат от корпоративна невроза. Диагнозата е типична за големи корпорации с още по-голяма бюрокрация, но в момента се наблюдава във всяко училище.

Изразява се в шок и ужас от попълване на безброй документи, неясни и трудни за изпълнение нови изисквания за водене на отчет и статистика. В тези първи учебни септемврийски дни на учителите изобщо не им е до добре познатото „как прекарах лятото“, защото главите им са пламнали от усложнения като електронни подписи и нови камари от документация, която трябва да бъде попълнена и да поеме по каналния ред нагоре. Учителите са нервни и ако е вярна мисълта, че какво се случва в училището зависи най-напред от отношенията между възрастните, то на училището не са му писани спокойни и благи дни.

Проблемите в българското училище всъщност не са много, само два са. Първият е учениците, вторият – учителите. Сред безбройните информации, свързани с началото на учебната година, две заслужават особено внимание. Първата е свързана с учениците. Според международното изследване ПИЗА, около 40% от 15-годишните български ученици са функционално неграмотни, което означава, че те формално могат да четат, но не разбират съдържанието на прочетеното. Майчиният език на около 45 процента от постъпващите в училище не е български. Още по-тревожното е, че към 25 процента не говорят български. На този фон изобщо не е странно, че стандартите непрекъснато падат – тройка в българското училище се дава при 23 процента верни отговори, докато в държавите с добре развити образователни системи тройка се пише при поне 40 процента верни отговори. Бройката на необхванатите от образованието ни деца все още не е уточнена (усложнението идва от неизвестността колко от тези деца са извън България), но е шокиращо голяма.

Втората значима информация от тези дни не съдържа впечатляваща статистика, тя разказва за една учителка. Ето как я описва една майка на ученик: “Г-жа Найденова е 30-годишна, амбициозна, мила, справедлива, умна, знаеща жена. Тя плени децата. Беше с тях по 13 часа седмично. И това не беше достатъчно. Помъкна ги на походи по планините през уикенда. Викаше ги извънредно в училище, за да ги подготвя за състезания И всички деца ходеха. С желание! Направи група във вайбър с децата. Там обсъждаха задачи и домашни. Участваше активно във фейсбук страницата на класа. Беше винаги на разположение. За деца и за родители.” Г-жа Найденова обаче не се харесала на директора на училището толкова, колкото на децата и родителите. И договорът й не бил подновен. Тя си намерила работа в друго училище. 18 от общо 27-те деца, на които е била класен ръководител и преподавател по математика, напуснали старото училище и отишли в училището, в което била назначена Найденова.

Ето ги двете известни величини в уравнението на реформата: първата информация показва с какво разполагаме – това са учениците, а втората – какви трябва да са учителите. Просто е. Ясно е. И е очевидно дори за най-отдалечения от образователната система, че проблемите няма да се решат с увеличаване на документацията, с въвеждането на електронни подписи и с попълването на все повече и повече формуляри. Реформата е нещо, което постига по-добри резултати с наличните ресурси. Новостите в българското образование не са реформа, те са експерименти, налучкване, вдъхновена стрелба в тъмното с надежда да се улучи случайно целта. Като прибавим и това, че и самата цел не е изяснена, то улучването й става невъзможно.

Една от новите, модерни квалификации за учителите се нарича управление на класната стая или мениджмънт на класа. (Както се вижда сходството с икономиката не се е ограничило само с термина корпоративна невроза.) Да оставим като за начало телефоните настрани и да се съсредоточим в урока – казва по-добрият учител, защото е наясно към какво проявяват интерес учениците. Но дори той не предполага, а само десетина минути след като е призовал да се оставят телефоните, осъзнава, че тези деца в тази днешна класна стая имат абстиненция към екрана на мобилните си телефони. И се пита по-добрият учител: Как трябва да преподам урока си така, че той да е по-интересен за тях от взирането в телефоните?

Не толкова добрият учител не си задава такива въпроси. Той си преподава урока така, както от десетилетия се преподава в българското училище. Засипва децата с имена и дати, които няма да послужат на ученика за нищо друго, освен да ги наизусти, да ги изрецитира за по-добра оценка и след това веднага да ги забрави. И защо да не ги забрави, след като – ако някога му потрябват – може да ги намери в интернет за секунда. Не толкова добрият учител прилича на бензинаджия – напъхва гласа си в ухото на ученика и налива там определено количество знания. След което държи урока да бъде възпроизведен в същия вид.

Познайте кой от двата вида описани по-горе учители толерира българската образователна система, в случая е по-подходящо да се каже българската образователна метода. Но най-цененият от системата учител си остава онзи, който не жали времето си, посветено на попълването на камарата документация. За добър учител днес се смята изпълнителният бюрократ. Всички нововъдения през последните години доведоха до все повече първично и вторично неграмотни ученици и невротизирани от бюрокрация учители. Това е резултатът от онова, което трябваше да е реформа, но си беше безразборна комбинация от експерименти. Дори и да се направи оттук нататък истинска реформа, суровините за нея ще са все по-неграмотни ученици и по-луднали учители отколкото всяка предишна година.

Къде е, ще попитате, в целия този процес обществото, родителите? Нали майките и бащите са най-заинтересовани училището да е полезно и добро място за техните деца? Опитайте се да намалите с едно бройката на стихотворенията от Христо Ботев, които се изучават в училище, и ще разберете къде са майките и бащите. Бдят. Бдят реформата да не им отнеме „Балканджи Йово“ или да не намали Ботевите стихотворения. Да се съкрати бройката на произведенията на Ботев в учебника не е реформа. Не е даже експеримент. Нищо не е. Просто куршум от онази вдъхновена стрелба в тъмното, която не знае къде се цели. Реформа би било ако децата нямат нито едно стихотворения в учебника от Ботев, но са задължени да прочетат всички стихотворения на Христо Ботев. И да изберат онова, което им харесва най-много. А при изпитване да обяснят на останалите защо точно това стихотворение на Ботев харесват най-много.

Сега родителите са силно притеснени какво ще стане, когато осмокласниците прочетат „Декамерон“. Нищо няма да стане. Защото те няма да го прочетат. Ще гледат филма. И няма да се впечатлят особено, защото такива неща, каквито ще видят във филма, те са виждали вече в много филми, дори в предавания по телевизиите всяка вечер преди забранените часове. Лицемерната загриженост на родителите се равнява на лицемерното престараване на образователното министерство.

Така започна и тази учебна година – с малко закачки къде каква песен са пуснали на тържеството по случай първия учебен ден и с много учителска суматоха около многото безполезно писане, което им изяжда времето и нервите. Уж нищо ново, а всъщност нещата са станали по-зле. Сега всеки четвърти първокласник не говори добре български език. Върви, народе възродени, към всеки трети първокласник…
Веселина Седларска
www.reduta.bg

Да сте виждали полицай?

Вие живеете в малко българско село. Всяка сутрин се ослушвате, за да чуете в кой двор е станала кражба. Такива новини вървят заедно с пояснението, че това е поредното, трето, четвърто или пето ограбване на същата къща.

Понякога вестта е по-страшна, убит дядо, изнасилена баба. Вие дори знаете кои са крадците. Цялото село ги знае. Виждате ги по улиците, разминавате се с тях, страхувате се. Но полицай не виждате. Полицай няма.

А може би живеете в средно голям български град. С традиционната пешеходна зона, по която надвечер се разхождат много хора. Някои от тях с кучета, нито едно с намордник. Изведнъж чувате страховит кучешки лай. Два питбула, едва удържани от разхождащите ги момчета, се нахвърлят един срещу друг. Майките хващат децата си за ръце и подтичват, за да се отдалечат. Възрастни хора се надигат от близките пейки и влизат да се скрият в съседни магазини. По цялата пешеходна зона преминава някакво чувство за опасност. Оглеждате се за полицай. Няма. Никога не е имало. Давате си сметка, че всъщност никога не сте се разминавали по улицата с полицай. По-рано ги виждахте подпрени на някоя спряна полицейска кола по трима-четирима накуп, чоплят семки, приказват си. Сега и това не виждате. Изчезнали са, отишли са някъде, където вероятно има по-големи проблеми от щъкащи питбули без намордници.

Или пък живеете в столичен квартал. Вечер под прозореца ви минават, не, не е подходяща думата минават – прелитат мотори. Звукът е непоносим, застрашителен. Детето ви сега се учи да отива и да се връща от училище само. Искате да обсъдите с участъков полицай какви съвети да му дадете, за какво да внимава по маршрута. Но не сте виждали участъков полицай, има ли ги изобщо? Всъщност кога за последен път видяхте през живота си полицай на живо? Май че беше преди няколко дни, когато някой се беше обадил за шума от съседния ресторант в полунощ. Тогава бяхте на терасата и видяхте как пристигналите по сигнал полицаи си говорят със собствениците пред ресторанта. И се обнадеждихте. Ето, имало значи смисъл да се звъни и да се подава сигнал. Сега полицаите ще санкционират нарушителите и вие най-после ще можете да легнете и да заспите на отворен прозорец. В този момент виждате, че полицаите и собствениците… се прегръщат. Точно така, не ви се привижда, прегръщат се. Разделят се дружески. Полицаите си тръгват, а музиката продължава. И вие отново не можете да заспите. Сега вече ви е ясно защо вие, твърдият демократ, гледахте със симпатия на саморазправата на вицепремиера Валери Симеонов в ресторантите в Слънчев бряг. Защото то си беше своеволие от гледна точка на законността и като всяко своеволие може да има опасни последици. Така става със саморазправите – почват от дребни неща, нарастват и стигат до страшни режими. Това вие на теория много добре го знаете. Но саморазправата на Валери Симеонов ви беше симпатична, защото… Ами защото полицията и собствениците на шумни ресторанти се прегръщат.

Или пък работите в бизнес, който трябва да бъде опазван от посегателства. Може би тогава виждате полицаи? Не, виждате бодигардове от частни охранителни фирми, които сте наели да опазват бизнеса ви. Така вие един път с данъците си издържате полицаите и втори път плащате заплата на частни охранители да вършат работата на полицаите.

А може би полицаите са заети с тежки престъпления, с опасности невидими за нас като граждани, с неща сериозни и застрашаващи живота, като… Като отвличания, да речем. Но ето че прословутото отвличане на Адриан Златков приключи, а се оказа че полицията има за него толкова информация, колкото всеки редови телевизионен зрител. Значи и при отвличанията не са полицаите, къде са тогава?

Къде да са – на телевизионния екран са. В една емисия новини ги видяхме на два пъти. В единия случай като верига, която охранява Народното събрание от стотина протестиращи пред паметника на Цар Освободител. В другия случай като подготвящи самите те протест с искане за увеличаване на работните заплати.

Всяка статистика, която идва от Министерството на вътрешните работи, е ненадеждна. Във всяка институция си играят с числата, но никъде толкова, колкото в МВР. Прословутият показател за работата на ведомството например, т.н. разкриваемост може да бъде изчислена както си наумите и непременно в обратен ред. Първо се решава колко е приемливо да бъде разкриваемостта за съответния период, с колко да се е увеличила спрямо предходния и след това се натъманяват бройката на жалбите от гражданите, престъпленията и т.н. Да не говорим за загадъчната статистика около личния състав. Там винаги ще е енигма колко са хората, които имат право трудът им да се зачита като първа категория. Винаги чиновниците ще бъдат броени така, че част от тях да попадат в по-социално приемливи категории.

През 2015 година едно изследване показа, че по брой на полицаи на глава от населението България се нарежда на осмо място в света и на трето в Европейския съюз. Междувременно това изследване, което тогава никой не оспори, вече е забравено и от средите на полицията пак се тръби, че сме на едно от последните места в Европа по брой полицаи на глава от населението. Не, не сме. Но със сигурност сме на последно място по това колко полицаи е виждал през живота си всеки българин. Друго необяснимо съотношение е, че докато бройката на заетите във вътрешното министерство значително намалява, а финансирането й се е увеличава, то недоволството от ниски заплати си стои все същото. Такива парадокси съпровождат МВР през всичките последни години, откакто се заговори за потребност от реформи. През това време има само едно сигурно нещо и то е, че мениджмънтът на МВР е калпав.

Това лято Асоциацията на индустриалния капитал в България ни шокира с нова цифра: по нейни изчисления 40 на сто от щатните длъжности в МВР са неоправдаващи съществуването си, дублиращи се длъжности, длъжности с неясни функции, длъжности, които откровено нямат функции. Това е огромен резерв за повишаване на броя на хората, които работят на терен, за увеличение на заплатите им и за рязко подобряване на техническата им осигуреност.

Дори тези 40 процента да са преувеличение, пак остава чувството, че ние не виждаме полицаи не защото в Министерството на вътрешните работи работят малко хора, а защото те не работят там, където са нашите проблеми. Само че темата за реформите в МВР вече не е актуална. Избутана е встрани, заглушена е от исканията за високи заплати. А и гражданите не са така склонни да настояват за реформи в системата на сигурността, както в системата на здравеопазването и образованието. Но ако полицаите се чудят дали гражданите изпитват симпатия към протестите, които ни обещават и дали биха се застъпили за техните по-високи заплати, отговорът е – не, не и при това положение, не и при това безхаберие, не и при тази несигурност.
Веселина Седларска
www.reduta.bg