Архив на категория: Мнения и анализи

Бизнесът отчете рязко увеличение на корупцията и на престъпността

През 2017 г. нивата на корупцията и на престъпността в България рязко са се увеличили, регулаторната тежест продължава да е висока, а сивата икономика не е намаляла съществено. Това са стряскащите изводи от традиционната анкета на Българската стопанска камара (БСК), оповестени вчера. В нея са участвали 790 фирми от всички сектори, които дават оценка за бизнес средата у нас.

Усещането на фирмите съществено се разминава със заявките на властта за намаляване на сивата икономика и с широко рекламираната офанзива срещу хилядите регулаторни режими.
Според 58.2% от участниците в проучването е нараснала корупцията, а според 50.6% – престъпността. Това е драстично увеличение в сравнение с резултатите от анкетата през миналата година, когато процентите са били съответно 46 и 42. Мениджърите на почти всяка втора фирма са убедени, че сивата икономика е голяма, и се оплакват от тежки регулации. Намаление на административния натиск върху бизнеса виждат едва 8.9% от анкетираните.

В същото време продължава да е твърде нисък процентът на отговорилите, че се подобрява достъпът до правосъдие – 11.4% през 2017 г. на фона на 9% година по-рано. Повече от половината анкетирани фирми не намират промяна, а 21.5% са на мнение, че дори е налице влошаване. Сред институциите най-одобрявана е работата на омбудсмана, а най-зле се справя Народното събрание.
Песимистични са настроенията и за бизнес средата през следващата година. 75% от фирмите прогнозират ръст в цените на тока. Нарастване на фискалната тежест – по-високи данъци, такси и осигуровки, очакват 68%. Поскъпване ще има и за бизнес кредитите. Ще растат цените на суровините, нужни за различни видове производство, смятат фирмите. Въпреки тези прогнози обаче делът на оптимистите за икономическия растеж и за бизнес средата расте двойно, коментира зам.-председателят на камарата Камен Колев.

Около 58% от фирмите смятат, че ще могат да увеличат заплатите на хората си, а 48% от тях прогнозират ръст в обема на производството. Добри са и прогнозите за въвеждането на нови продукти и услуги, намирането на нови пазари.
За поредна година обаче фирмите продължават да страдат от едни и същи проблеми. Около 80.8% от мениджърите казват, че са попадали на некоректни и дори незаконни практики, свързани с провеждането на обществени поръчки. Става въпрос основно за тенденциозно поставени условия в документите, насочени към определена фирма фаворит. Около 88.5% от запитаните пък са се сблъсквали с необективни оценки.
Камен Колев изтъкна, че все още не е прието предложението на БСК в комисиите по оценка на заявленията за обществени поръчки да има представители на браншовете. „Дори и те да нямат право на глас, за нас е важно да има такъв човек, за да проследи как точно се случва процесът по оценка“, обясни той. Подизпълнителите също са проблем – това поставя под риск изпълнението и сроковете. Такива случаи има и при санирането, обясни зам.-председателят на БСК.

(НЕ)ЗАВИСИМОСТ
Независимостта на съдебната система и борбата с корупцията са двете области с най-ниски резултати за България според класация Freedom Barometer за тази година. Анализът е на Фондация „Фридрих Науман“ за Югоизточна Европа. Страната ни събира 64.30 точки, което я нарежда на 15-о място от общо 30 държави по степен на свобода в Европа и част от Азия. Първото място в класацията е заето от Холандия, следвана от Естония, а на дъното са Таджикистан и Киргизстан.

По показателя „съдебна система“ България е получила само 3.92 точки от общо 10, а при борбата с корупцията оценката е 4.10 точки. Най-добра оценка (8.93) страната ни е получила в областта на свободните и справедливи избори. Все пак се отчитат проблемите при тяхното организиране, купуването на гласове и контролираният вот. Въпреки изискванията, произтичащи от членството ни в ЕС, България прилага само основните европейски стандарти по отношение на правосъдието, отчита докладът./Сега

Прокопиев: Премиерът не харесва да има независими медии

“На премиера Бойко Борисов не му харесва да има независими медии“, коментира в сряда бизнесменът и съиздател на “Икономедия“ Иво Прокопиев пред бТВ.

С уточнението, че премиерът е назначил лично шефа на Комисията за конфискация (КОНПИ) Пламен Георгиев, той обясни, че запорите на имуществото му са “груба политическа поръчка“.

“Г-н (Пламен) Георгиев вчера (вторни) си каза съвсем ясно. Той каза: „Моят работодател е премиерът Бойко Борисов“. Така че той, като един съвестен служител, най-вероятно изпълнява инструкциите на своя работодател. И сега е ред на неговия работодател г-н Борисов да каже на обществото той подкрепя ли репресията на КОНПИ срещу “Капитал“ и „Дневник“ или не я подкрепя“, каза Прокопиев.

Бизнесменът разказа, че се е срещнал с Борисов, когато е разбрал за предстоящата проверка на КОНПИ срещу него, но не за да се опита да я спре, а за да го информира за законовите нарушения, които се готвят.

Премиерът отговорил, че и на него не му харесва (случващото се), но нищо не може да направи.
“Не непременно Бойко Борисов казва истината във всяка ситуация. Проблемът е, че институциите на държавата са приватизирани, суверенът е подменен, те не служат на интересите на гражданите, а на интересите на няколко души… На г-н Борисов според мен определено не му харесва да има независими медии“, каза Иво Прокопиев.
Той определи действията на КОНПИ като “много брутален натиск“, който показва „желанието да бъде запушена устата на медиите и да бъде убита тяхната икономическа база“.
“Чухме поне 10 груби лъжи (от КОНПИ)“, смята Прокопиев. Той допълни, че комисията се “поставя над закона и обективните факти“.
Аргументите по запора на имуществото “по същество повтаря обвинителният акт по сделката за „Каолин“ от 2002 г. на тогавашната прокуратура на г-н (Никола) Филчев“, допълни бизнесменът. В същото време комисията игнорират всичко, което се е случило с този обвинителен акт по-нататък в годините – на „три съдебни инстанции съдът е казал, че тези твърдения не са верни“.
Прокопиев уточни, че той чрез фирмата му “Алфа финанс“ е бил мажоритарен собственик на “Каолин“, но фирмата не е участвала в приватизацията.

“Със съгласието на държавата и на Агенцията за приватизация (фирмата) е инвестирала капитал и е получила мажоритарния дял чрез увеличение на капитала, т.е. дори фактът, че съм участвал в приватизацията на “Каолин“ е груба лъжа“, казва той.
За отказа на “Сибелко“ да купи дружеството за 20 млн. долара, което впоследствие е продадено за 7 млн. лв. бизнесменът каза, че са се отказали да инвестират, защото не харесват структурата на суровината, каза Прокопиев.

Той напомни, че КОНПИ няма право да разследва не само приватизационни, а и никакви други сделки. Друг проблем е, че комисията не може да изследва източници на доходи над 10 години назад, а тя се връщат почти 20 години назад.

“Тук няма ноанси – или си в срока на абсолютната давност, или не си. Правото има някакви принципи, на които е устроено. Не можеш просто така да кажеш: “Ние се връщаме към Великата октомврийска революция, защото нещо не ни харесва как е станало“, каза Прокопиев.
Пламен Георгиев: Нацелихме го, където най-много го боли
В същото време пред БНТ председателят на КОНПИ Пламен Георгиев обясни, че твърденията на Прокопиев са “общи фрази и епитети“. “Чух няколко лъжи от очевидно притеснено лице, което означава, че сме нацелили мястото, където най-много го боли – приватизацията на „Каолин“, каза той.

„Всяка една проверка при нас започва, когато се установят факти. В началото на годината срещу Иво Прокопиев беше повдигнато обвинение и законът в тази ситуация ни задължава на тази проверка. За нас няма значение какво е повдигнатото обвинение. То е поводът за извършване на проверка. Смисълът е ние да проверим източникът на имуществото. Ако не е законен в 10-годишния период, ние предлагаме конфискация“, поясни Георгиев.
Той пак напомни, че преди пет години Прокопиев е продал „Каолин“ за 150 млн. лв.и комисията е проверила дали парите са придобити по законен начин. Накрая комисията е излязла с позицията, че доходът е незаконен, макар сделката по продажбата на “Каолин“ да е напълно законна.

“Дни след старта на проверката ни, която продължи 7-8 месеца, 4 дружества в Кипър на проверяваното лице бяха закрити. Това събуди подозрение у нас, че г-н Прокопиев е наясно с това, че ние извършваме проверка. Без да сме го канили, той предостави документи за доходите си плюс доста конкретни обстоятелства във връзка с имота, който ние запорирахме. Очевидно има теч на класифицирана информация. Прокопиев сам признал, че през цялото време е бил в течение какво се е случвало. Информирали сме ДАНС да се провери откъде изтича тази класифицирана информация“, каза Пламен Георгиев.
Той поясни, че такъв теч на информация досега не е имало.

“Питам се каква е причината един човек да върши неща, които граничат с много сериозни наказуеми деяния. Очевидно у нас има хора, които смятат, че живеят над закона. Няма как един човек да излезе и да каже, че е търсил съдействие от държавни институции, за да се прекрати проверката срещу него. Това е много страшно за една правова държава“, каза още Георгиев.

Прокопиев няма как да не знае, че КОНПИ проверява имуществото му, защото тя е длъжна да направи това по закон. Причината е повдигнатото обвинение срещу бизнесмена за продажбата на държавните дялове в ЕВН./mediapool.bg/

Каква е истината за „сделката“ със Сакскобургготски?

Имоти срещу добри контакти с Рияд – това е в основата на сделката между Сакскобургготски и правителството, твърдят български медии. Дали? За какво му е на Борисов чак такава сделка с бившия цар, пита Татяна Ваксберг./DW

Сигурно сте чули за подозренията, че кабинетът на Борисов е сключил сделка със Симеон Сакскобургготски. Почти всички медии твърдят, че бившият цар е предоставил добрите си контакти в Саудитска Арабия, а в замяна ще му дадат имоти, обитавани от него като дете. Хипотезата се потвърди от поведението на ГЕРБ в изтеклите дни. Първо, кабинетът спря да води делата срещу Сакскобургготски, макар че победата на държавата в тях е в кърпа вързана. После Обединените патриоти вдигнаха шум и правителството каза, че няма да спира делата. Накрая се оказа, че от тези дела и без това няма да има никаква полза, защото ГЕРБ ще обезсмисли решенията на съда, като приеме изричен закон в полза на царското семейство. И всичките тези съмнителни начинания бяха предприети без особена предпазливост, на фона на небивал медиен шум и повсеместно разгласяване на двойното безобразие: че изпълнителната власт не взима насериозно съдебната, както и че е готова да се раздели с многомилионно имущество, което ѝ принадлежи фактически, юридически и исторически.
Впрочем, колко милионно? Общата данъчна оценка на всичките царски имоти преди години беше близо 16 милиона лева. Не е известно по колко трябва да умножим това число, за да получим пазарната стойност, но експерти от сектора на недвижимите имоти са казвали, че става дума за десетократно по-голяма сума.
Всичко това е публична информация: както цената, така и многократните заключения на различни институции, че царското семейство никога не е притежавало повечето от тези имоти, за да настоява сега за „връщането” им. Какво ли може да предложи Сакскобургготски на българското правителство, че да го принуди да преобръща легитимни решения, взимани в продължение на десетилетие?

Защо точно Саудитска Арабия?

Твърди се, че Сакскобургготски е предоставил на Борисов добрите си контакти в арабския свят и за пример се сочи посещението в Саудитска Арабия – държава, с която България няма кой знае каква история на отношенията, но която внезапно каза, че има интерес да строи луксозни хотели тук и да посреща български специалисти в строителството там.

Звучи логично, но няма как да е вярно. Няма как да има „сделка“, според която Сакскобургготски да получава имущество от десетки милиони, а правителството да се сдобива след неизвестен брой години със саудитски инвестиции, направени за благото на българския народ. Просто правителствата на ГЕРБ не са известни нито с алтруизъм, нито пък с някаква неуморна посветеност на каузата за привличане на инвестиции. Още по-малко пък са склонни да работят върху дългосрочни проекти, каквито биха били саудитските – най-вече защото знаят, че плодовете от разни стратегически начинания идват след твърде много време и не е сигурно дали няма да донесат актив тъкмо на някой опонент.

ГЕРБ преследва други цели

Правителствата на ГЕРБ имат съвсем други отличителни черти. Първата е да се стремят към постижения, годни за незабавна демонстрация. Втората е да бдят над оцеляването на лидера си. А последната задача точно в момента не е много лесна за удържане, ако имаме предвид недоволството на т.нар. патриоти от авторитарното взимане на решения от страна на Бойко Борисов. И ако забележим различните сигнали по репозициониране на бизнеса около Пеевски – съвсем не в тази посока, която би устроила Борисов.
ГЕРБ твърде скоро може да има нужда от нови партньори, за да остане на власт, или да е принуден да търси лостове за усмиряване на наличните си партньори. Задача, която в България твърде често се решава с демонстрация на сила от финансово естество. А за да демонстрира това, ГЕРБ няма нужда от реални (саудитски) инвестиции. Много по-голяма работа върши подкупващата убеденост, че Борисов е фигура, приета в света на колосалния арабски капитал, която би могла по свое усмотрение да въведе и другиго там. Виртуални инвестиции, които явно напълно си струват няколко съвсем материални царски резиденции в България.

„Белене“ пак възкръсва. Честито!

Твърде често в България схемата изглежда така: безкрайно въртене в кръг, а накрая – връщане в изходната точка. Идеалният пример е АЕЦ „Белене“, пише Ясен Бояджиев за “ Дойче веле “ и обяснява кой ще плати сметката.

Казват, че тепърва ще провеждат „задълбочена дискусия, за да чуят всички аргументи“ и за да решат „бързо, но не прибързано“. Поредица от събития и факти обаче говорят, че всичко вече е решено: проектът АЕЦ „Белене“ се възобновява. Разбира се, от това не следва непременно, че някога ще бъде построена електроцентрала. Но очевидно предстои отново да бъде пусната машината за производство на безсмислени публични разходи, които, естествено, за някои ще се явят приходи.

Лупинг в миналото
От година насам публиката бе системно подготвяна да преглътне този залък – с обясненията, че „на Дунава са изсипани и стоят 3 милиарда лева, които трябва да се оползотворят“; с твърденията, че има едва ли не опашка от инвеститори, желаещи да „приватизират проекта“; и с уверенията, че този път „държавата няма да дава нито лев“. В схемата имаше обаче една голяма празнина – на защитниците на проекта им липсваха каквито и да било достоверни числа. За сметка на това всички независими оценки показваха, че централата е ненужна и икономически безсмислена.
Запълването на тази празнина бе възложено срещу 2 млн. лева на страдащата от перманентен финансов глад Българска академия на науките. Теоретично нейният анализ би трябвало да хвърли поглед в далечното бъдеще, като отчете настъпващите революционни промени в енергийните технологии и пазари. Вместо това въпросният анализ се оказа гигантски лупинг в миналото, благодарение на който управляващите могат да прескочат 2012-та, да се отметнат от аргументите, с които тогава прекратиха проекта „Белене“, след което благополучно да кацнат в 2001-ва, когато той бе възобновен. При това със същите аргументи, опровергавани постоянно във времето.

Натаманяване в условия на секретност
Вероятно за по-сигурно докладът (1000 страници) е засекретен. Но и публикуваното му резюме (9 страници) казва достатъчно. От друга страна, развитието на събитията напоследък поражда силни съмнения, че в последния момент сметките са били натаманявани, така че до доведат до нужния извод.
Първо писането на доклада се проточи, а представянето му все се отлагаше. През това време енергийният министър взе да повтаря, че според него към 2030 година страната ще има нужда от нови енергийни мощности. После самият премиер без видим повод направи откритието, че „ако имаме газопроводи и нови (!!!) ядрени мощности, това най-много пази една държава – там война няма“. Малко по-късно в медиите изтече вариант на доклада, в който се твърдеше, че при всички тествани над 90 комбинации проектът излиза финансово нежизнеспособен. Тоест приходите от експлоатация няма как да върнат разходите. Тогава се чу, че докладът бил върнат за доработка и допълнителна оценка на пазарния риск. За да се стигне накрая до официалното представяне на „окончателния“ вариант, обобщен от министъра на енергетиката така: „От анализа на БАН стана ясно едно: най-добрият вариант е да се търсят възможности за реализацията на този проект. Всеки друг ход би бил неизгоден за държавата.“

През иглено ухо
Оказа се, че (явно при доработването) учените все пак са успели да открият вариант, при който проектът евентуално би бил финансово обоснован. Постижението им е забележително, само дето прилича повече на приказка, отколкото на икономически модел – нещо като да прокараш невидим конец през невидимо иглено ухо и после да започнеш да шиеш с него.
Този вариант се основава най-напред на прогнозата, че ще има ръст на потреблението на електрическа енергия, понеже ще има и ръст на икономиката. Тази прогноза обаче е твърде съмнителна, защото очевидно не взима предвид нарастващите технологични възможности за енергийна ефективност и не отчита световния и българския опит. А той показва, че връзката между енергийното потребление и икономическия растеж е по-сложна. Така например при възобновяването на проекта през 2001 се твърдеше, че заради спирането на малките блокове в Козлодуй и очаквания икономически ръст без нова АЕЦ България е заплашена от режим на тока още през 2010-2011. Както и че в целия регион се задава енергиен глад. Случи се по-скоро обратното. Вместо дефицити има излишъци. Оттогава българският БВП нарасна с една трета, а потреблението на електроенергия си остана същото.
Да продължим по-нататък. Според учените, за да се сбъдне изчисленият от тях „печеливш“ вариант, има две задължителни условия. Първото е „лесно“ – участие на българската държава, за което тя явно е готова. Второто условие е едновременно да се сбъднат няколко прогнози, свързани с: крайните разходи за изграждане на централата (не повече от 10,5 млрд. евро); съотношението между привлечените кредити и собствения капитал на инвеститора (поне 70:30); лихвата по кредитите (до 4,5%); и пазарната цена на тока (достатъчно висока, за да покрие разходите).

Проблемът е, че при всяко отклонение на който и да било от желаните параметри сметката би пропаднала. И че освен това всяка от посочените прогнози поотделно е крайно пожелателна и нереалистична (което донякъде признават и авторите на доклада). Така че да се изпълни това условие би било истинско чудо.

Дребни неудобства
При това положение ще е чудо и друго: да се намерят нормални инвеститори и банки, които да отпуснат финансиране (особено при предвидените лихва и съотношение на капитала). Но това са дребни неудобства, за които вече явно е намерено решение – като няма „стратегически“ инвеститор, „Росатом“ е винаги готов. Още докато докладът на БАН се пишеше, българският премиер прие представители на руската държавна корпорация, а след това енергийният министър каза, че възможността „Росатом“ да бъде поканена като инвеститор не е изключена. После в София дойде друг представител на корпорацията, за да обяви, че тя „е открита за възможността да участва във финансирането на АЕЦ „Белене“. И за да подхвърли като пример схемата на унгарската централа „Пакш-2“. Сега се оказва, че от БАН били проиграли и този модел, при който държавата осигурява само 20% от стойността на проекта, а останалите са заем от Русия. Резултатът щял да бъде „още по-голяма жизнеспособност на АЕЦ „Белене“. Освен това било добре производителят на оборудването да бъде и строител на централата, тоест, да си продължи оттам, където беше стигнал.
При това положение уверенията, че държавата повече няма да даде нито лев, а ще участва само с досегашните активи като апортна вноска, изглеждат като залъгалка, прикриваща прехвърлянето на бъдещите рискове и разходи върху данъкоплатците.

Залъгалка е и умилителното уверение, че около така очерталото се решение ще се търси консенсус в парламента. Защото предварително е ясно, че такъв (при това горещ) консенсус е налице между всички днешни парламентарни партии. Както и между съответните вечно гладни икономически лобита.

Така че, докато светът се е запътил с бързи крачки към бъдещето на новите енергийни технологии, България се кани да игнорира наличните по-евтини и ефективни алтернативи и след дълго въртене в кръг да се върне в изходната точка. За да възкреси 30-годишния проект за стара, скъпа, ненужна и руска централа. Разбира се, от това не следва непременно, че някога такава централа ще бъде построена. Но очевидно предстои отново да бъде пусната на високи обороти машината за производство на безсмислени публични разходи. Горивото, както се казва, от вас. Честито!

Защо не успяваме?

Има такава книга „Защо не успяваме“, хубава. В нея се посочва една от големите причини – в дългата ни българска история много малко време сме били независима държава. Историческа причина, съществена.

Имаме си и съвременна причина – с този политически елит какъв ти успех! Казваме го, като че ли не ние ги избираме, не ние гласуваме, не ние ги търпим, не ние сме се изпокарали заради тях. Политическа причина, също съществена. Какви са обаче психологическите причини, онези забъркани от историята и географията устойчиви наши черти, които ни правят такива, каквито сме – уж с всички предпоставки за успех, но в крайна сметка неуспешни? Какви са онези нашенски устойчиви формули, в които преминават делниците ни, тъй заети и стресови, а често тъй празни, като обърнем поглед назад. Не знам дали някой има пълен списък на причините, досещам се само за някои от тях.

Не успяваме, защото не полагаме чак толкова усилия, колкото си въобразяваме, че полагаме. Причините да съкращаваме усилията си са много повече и по-мощни от причините да умножаваме усилията си. Дори един първокласник може да си направи сметката, че не си струва да се стараеш повече от другите, щом всички накрая преминават във втори клас с отличен, както е в почти всички първи класове в почти всички училища. Какво остава за по-зрелите хора, които виждат, че тройкаджиите са се справили по-добре от тях в живота, че винаги ще се намери кой да свърши работата на мързеливия и някой винаги ще мисли вместо глупавия. Преданият винаги ще е ценен повече от можещия, подмазвачът има по-големи шансове от критикуващия и т.н. Така че едва ли полагаме чак толкова усилия да сме добри професионалисти, голямата част от усилията ги полагаме да ни дадат правото да бъдем добри професионалисти. В България не е толкова важно да можеш, колкото да намериш някой, който да ти позволи да можеш.

Не успяваме, защото не само критериите за добра работа са извратени, а и за самия продукт на работата. Никой няма да се старае да прави добър продукт, ако и лошият може да мине за добър. Добрият продукт иска да влагаш в него много ресурси, лошият е лесен и евтин. Но ако той може да мине за добър, защо да хвърляш усилия и средства в наистина добър. Ако докараш хората до низини, в които не се прави разлика между добра и лоша стока, ти си решил гениално въпроса: срещу най-малкото вложение можеш да получиш най-високата възвръщаемост.

Не успяваме, защото сме самотни в усилията си. И голяма част от силите ни отиват в преодоляването на пречки, а не в постигането на цели. Нямаме общи големи цели, защото сме хора на дребните сметки. Българската математика на благополучието предполага, че някой ще получи много, само ако друг получи малко. Няма как такава двойка да се сработи в успяващ екип. В нашите екипи всеки се изживява като жертва, като използван – точно защото личната му сметка не е толкова голяма, колкото са нуждите и представата му, че заслужава. И точно защото не може да промени установеното разпределение, променя усилията си – намалява ги, напасва ги към сметка, която е убеден, че го ощетява. Не успяваме, защото усилията ни са обезсмислени още на стартовата линия, предопределени, обречени, тъй като българските екипи се създават, за да спечели от работата им обикновено един, двамина, а не всички.

Не успяваме, защото когато хората усещат всички врати пред себе си залостени, те трябва да съчинят легенда, благодарение на която могат да понесат болката от отхвърлянето. Ние не можем да разбиваме врати, но сме експерти по легендите. Любимата ни: Ние сме прекрасни, но не зависи от нас да променим нещата. А щом не зависи, значи не се налага да правим нищо. А щом не правим нищо, значи сме невинни. А щом сме невинни, значи заслужаваме много. Но щом не получаваме много, значи сме жертви. А щом сме жертви, значи ни е много мъчно за нас самите. А щом ни е мъчно за себе си, значи имаме право да бъдем лоши с другите, за да защитим себе си. Това е кръг, от който няма излизане. В него сме включили всички потенциални виновни: Съветския съюз и Европейския съюз, бивши и настоящи военни блокове, президента на Русия и комшията, президента на Съединените щати и циганите, патриотите, соросоидите, гейовете, илюминатите, протестърите, контрапротестърите, географията ни, историята ни.

Не успяваме, защото нашият успех няма да е наш, той ще бъде присвоен. А и да остане наш, успехът тук е риск, нямането е спокойствие. Няма разлика в успеха и неуспеха в нашата страна. Ако не си успял, не можеш да заспиваш от притеснение за утрешния ден, от страх. Ако си успял, не можеш да заспиваш от притеснение за устойчивостта на постигнатото, придобитото, тоест отново не можеш да заспиваш от страх. В България може да се придобива само под индиго – една е истината на първия екземпляр, друга под индигото. Затова тук нищо не ти е гарантирано освен страха, че екземплярите все могат да бъдат сравнени някой ден. По-страшните неща се случват, когато успяваш, отколкото когато не успяваш. Защо тогава да успяваш?

Не успяваме, защото не надграждаме. Рушим. А рушим защото, това ни е единственият начин да връщаме времето назад, в което ни се иска да сме били едни, а сме били други. За да заличим нежеланите си образи и биографии, сътворени в миналото, рушим веществените доказателства, тоест самото минало. Пак в името на собствените си легенди. Ние пропиляваме живота си в сглобяване на легенди, вместо да се самоосъществяваме. И точно затова не полагаме достатъчно усилия, а имитираме, че полагаме достатъчно усилия.

Не успяваме, защото все още не сме разбрали, че успехът може да е само общ. Един успяващ и всички подпомагащи неговия успех – няма такава приказка. И да има, не е приказка, кошмар е. От кошмарите рано или късно се събуждаш.

В един град обявили състезание. То щяло да бъде спечелено от онзи майстор, изпод чиито ръце излезе най-необикновеното нещо. Застягали се занаятчиите. Всеки искал да покаже нещо, което дотогава не бил правил нито той, нито някой друг. С най-голям интерес се очаквало представянето на баща и син, които си съперничели в славата. Половината град залагал на майсторлъка на бащата, другата половина говорела, че синът го вече надминавал. Дошъл решаващият ден. Един след друг майсторите показвали кой какво може. Пред хората се редели невиждани предмети от дърво, злато, метал, глина. Дошъл редът и на двамата най-големи конкуренти, бащата и синът.

Пръв бил бащата. Той бил направил голям стенен часовник. Когато стрелката показвала точен час от кутията на часовника излизала необикновено красива и майсторски изработена фигура, която съответствала на часа. В един часа хората видели да излиза фигурата на самия Бог. В два часа се появили светците Петър и Павел, в три – трите грации…Всичко това било толкова изящно и точно, така грабвало очите и сърцата, че хората предрекли – нищо по-необикновено от това не може да се направи, бащата ще бъде победителят.

Тогава последен излязъл синът. Носел само една мотика. Приближил се до най-необикновения часовник, в който все още били приковани очите на всички, вдигнал мотиката и я стоварил върху него. Втори, трети път. Докато не останало нищо.

Вцепенени и възмутени, хората все пак дали наградата на сина – той все пак бил направил най-необикновеното нещо.

Веселина Седларска

www.reduta.bg

Половината българи знаят, че ги лъжат

Пихтиеста политическа маса, която създава корупцията, а не се бори с нея.

Половината българи не вярват на властимащите и намеренията им за борба срещу корупцията. Те смятат, че тази борба е нежелана и невъзможна и имат всички доказателства за това./ Коментар на радио DW/

Новото тефтерче

Kолкото и объркани фрази да се разменят между основните политически играчи, колкото и различни методи за борба за незаконни практики да се прокламират, каквито и дебати да се организират и колкото и ГЕРБ и БСП да се опитват да си прехвърлят „казуса Пеевски“ като горещ картоф (както се случи на последния дебат помежду им), обикновеният гражданин вижда случващото се в „Емко“ и „Дунарит“. Вижда случая НДК. И е напълно наясно какво се случи в Народното събрание, с избора на парламентарна квота във ВСС. Все случаи, сочещи недвусмислено заверата, в която борбата срещу корупцията е нежелана, както констатират социологическите данни.

Ако беше обратното, нямаше да има необходимост от създаване на нова комисия, мегазвено, супер орган. Ако беше обратното, съществуващите институции в България на базата на съществуващата нелоша нормативна уредба щяха да работят. А от работата им щеше да произтича липса на случаите „Емко“ и „Дунарит“, нямаше да има казус около НДК и изборът на ВСС щеше да се проведе по различен начин, който не предполага неизвестна депутатка от ГЕРБ да размахва пръст и очила, подсказвайки на колегите си как да гласуват.

Ако беше обратното, нямаше да си говорим за модела „КОЙ“. Вместо това същият този модел се опитва да се възпроизведе в „10“ в нечие тефтерче, стоящо на ново бюро, на новоизбран чиновник, който вместо да разкрива инициали, ще ги преправя на цифри.

Германски експерт: „В България не искат да преборят корупцията“

В България широки кръгове от политическите елити участват в корупционни схеми. Затова и там не се води сериозна битка срещу корупцията, казва германският експерт Михаел Хайн и обяснява защо Румъния изпревари България.

Дойче Веле: Какво мислите за критиките, които ЕС отправя към българската съдебна система?

Михаел Хайн: Тези критики имат три основни акцента. Първо – критика срещу правната рамка. От моя гледна точка по този въпрос с основание се твърди, че наказателно-процесуалното право е прекалено формалистично, в резултат на което наказателните процеси продължават прекалено дълго и не водят към целта, т.е. че ефикасното съдебно преследване не само не е възможно, но и бива затруднявано по най-различни начини. На второ място критиката е насочена срещу нежеланието на част от съдебната система, т.е. съдии и прокурори, да проведат съдебната реформа. Въпреки дипломатическия език тази критика ясно е насочена срещу тези актьори. В същата връзка е и структурната критика по въпроса за прокуратурата, която в България е както много силна, така и много независима, а в резултат на това няма контролни механизми, следящи дали върши същинската си дейност. Поради това в България почти няма успехи в борбата срещу корупцията и срещу организираната престъпност. Третият акцент на критиката е поставен върху това, че както юридическата рамка, така и самите институции са фрагментирани и неефикасни. Има едно съвсем простичко средство, с което Еврокомисията измерва ефикасността на системата: Брюксел иска да види влезли в сила присъди по случаи на корупция по високите етажи. А в България такива на практика няма.

Дойче Веле: Кои партийно-политически или бизнес-интереси, според Вас, пречат на това, спъват съдебната реформа и възпрепятстват правовата държава в България?

Михаел Хайн: Преди много, много години една българска журналистка писа, че съдебната реформа в страната прилича на перпетуум мобиле. Тази метафора все още е в сила. Вече от 25 години насам всяка година, всеки месец, всеки ден се говори за съдебната реформа. И аз като външен наблюдател все се питам: Добре де, всяка реформа, която трябва да създаде нови рамкови условия, един ден все пак трябва да приключи. Да, след това може да се правят подобрения, но една реформа не може да бъде дългосрочен проект. А в България тя се оказва именно дългосрочен проект. Относително ясно можем да установим, че още в началото на прехода 1989-1990 в България възникна една непрекъснато променяща се мрежа от политически и икономически интереси. Т.е. широки кръгове от политическите елити са част от корупционни схеми с участието на бизнес-актьори. А това очевидно означава, че просто нямат интерес от едно ефикасно преследване на корупцията и на сходни явления. Разбира се, те не могат да го заявят публично. Никой политик от държава в ЕС няма да каже: „Нямаме интерес да се борим срещу корупцията“. В резултат: непрекъснато се води тази дискусия за борбата срещу корупцията, всички говорят за това, всички говорят за съдебната реформа, но когато трябва да се предприемат решителните стъпки, тогава или се прави просто някаква козметична промяна, или пък законът директно се проваля – както се случи миналата година в българския парламент. Законът просто не получи подкрепа от мнозинството, може би защото беше прекалено ефикасен.

Дойче Веле: За да го кажем ясно отново: част от политическия елит в България няма интерес в страната да бъде наложено върховенството на закона. Вие това казвате, нали?

Михаел Хайн: Да, това може да се заяви съвсем категорично. Ако обърнем въпроса, можем да попитаме: Защо тогава през последните 25 години, когато имаше няколко фази на стабилни правителствени мнозинства, дори на много големи парламентарни мнозинства, защо нито едно от тези мнозинства не постигна някакъв видим успех в тази област? Тоест, това тъпчене на място не може да се обясни с други фактори – примерно, с политическа нестабилност.

Дойче Веле: Г-н Хайн, като политолог Вашата основна тема е Югоизточна Европа, и по-специално България и Румъния. Дали румънците са по-напред в борбата срещу корупцията от българите? И ако това наистина е така – какви са причините?

Михаел Хайн: Да, те са доста по-успешни в това отношение. Ако сравним двете страни по различни показатели, този извод в първия момент е изненадващ. Защото България и Румъния си приличат по много показатели – било то общото корупционно равнище сред политическия елит, политическата и правна култура или пък наследството на държавния социализъм. В рамките на цяла Средна, Източна и Югоизточна Европа обаче Румъния е единствената страна, която постигна успехи в борбата срещу корупцията. Това се случи в един кратък период през 2005-2006 година, когато възникна удобна политическа констелация. В навечерието на приемането на страната в ЕС министър на правосъдието стана една жена, която се захвана с реформата по същество – заедно с още неколцина членове на правителството. Те за известно време имаха и парламентарна подкрепа, а ЕС през цялото време ги поддържаше. Така в този кратък период в Румъния успяха да създадат силни органи за съдебно преследване, в които работа започнаха млади хора, необвързани с предишните мрежи. Тези органи се захванаха най-вече с корупцията на високо равнище и до ден-днешен са много ефикасни и независими. Редица политици в Румъния непрекъснато се опитват да отслабят този антикорупционен орган, но досега не са успели – просто защото създадените навремето предпазни институционални механизми са сравнително стабилни. Ето защо Румъния може да представи дълъг списък с наказателни процедури и с осъдени за корупция на високо равнище – от високопоставени политици, та чак до един бивш премиер, който вече лежа в затвора.
Михаел Хайн

Дойче Веле: Г-н Хайн, когато си говорехме преди това интервю, стана дума за един актуален случай в България – т.нар. „суджукгейт“. Тогава Вие се сетихте, че подобна история навремето имаше и в Румъния…

Михаел Хайн: В България случаят е свързан с депутата от ГЕРБ Живко Мартинов, когото обвиняват, че е присвоил тонове суджук, който уж бил предназначен за премиера Бойко Борисов – това все още не е изяснено. Аз веднага се сетих за подобен случай в Румъния преди десетина години, когато един политик с прякора Мики Шпага (Мики Рушвета) беше разкрит именно от антикорупционната служба, за която говорих преди малко. Хванаха го да взима подкупи, част от тях в натура – включително и едно сериозно количество колбаси. Явно това е широко разпространено – да се взимат не само пари, но и стоки, включително и храни.