Архив на категория: Мнения и анализи

Ромите на училище – безсмислено ли е?

Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+

От последната изява на доц. Иво Христов разбрахме, че е станал проф. Иво Христов. Той обаче не е разбрал, че вече е народен представител, а не е водещ на рубрика „Страшни смешки, смешни страшки“.

Христов все така сипе черни прокоби, които на практика са обичайни банални истини, изказвани от всички интервюирани, макар и не с претенцията, че говорят от името на злата българска участ. Да, точно така е – циганските гета са уродливият израз на българския преход. Да, проблемът е голям и тежък. Да, и взривоопасен е също така. Това го знае всеки и няма нужда професорът да гледа надменно и да говори с откривателска интонация, защото това, което той прави е същото като да излезеш да рецитираш таблицата за умножение и да си мислиш, че казваш нещо за пръв път.

Въпросът е: Какво да се прави? На този въпрос Иво Христов не отговаря. Никога. По-рано защото бил социолог и неговата работа била само да поставя диагноза, не и да предписва лечение. Да, но вече е народен представител. И неговата работа е да търси и да намира решение на проблемите. Само че той или не иска, или не може. Продължава да заклеймява, че няма нито капацитет, нито воля за решението на този проблем. Къде няма? Нали вече вие, професоре, сте точно там, където трябва да има капацитет и воля? Ако се съди по самочувствието, би трябвало да имате и двете неща. На кого се оплаквате, че няма капацитет и воля – на себе си от себе си?

Де да беше само един професор в тази суетлива роля. Всички на практика се държат като хора, които твърдят, че проблемът не може да бъде решен, защото другите не искат да бъде решен. Кои другите? А ако някой събере кураж да посочи поне един от възможните изходи, ще се намерят други двеста, които да скочат на секундата, че не, така няма да стане. Според проф. Иво Христов например образоването на циганите няма да реши проблема. Да, няма да реши целия проблем. Проблемът е прекалено голям, за да бъде решен само с образование. Но с необразование няма да бъде решен изобщо. Никакъв шанс няма големия цигански проблем, ако циганите не са образовани. Ромската неграмотност е най-тежкият проблем, който се задава откъм бъдещето. Той ще се стовари върху България с неподозирана мощ. По чисто демографски причини това е бъдещата работна сила – неграмотна, неквалифицирана, деградирала, обречена да избира между престъпност и просия. За да разбереш тази простичка истина не е нужно да си професор, тя е разбираема за всички – дори и за опозицията. А когато се правиш, че не я разбираш, то е повече защото си от опозицията, отколкото, че си неосведомен.

Колкото и да е сложен циганският проблем, той може да бъде решен като се направят само три неща. Три само. 1/ Децата трябва да ходят на училище. 2/ Родителите трябва да ходят на работа. 3/ Законът трябва да се прилага еднакво строго към всички.

По първата точка вече има напредък дотолкова, че премиерът се изказа – тази есен се поставя началото на голямата задача децата от гетата да бъдат прибрани в училище. Както се изказа, така и замлъкна. Не се търси отговор на въпросите кой ще го направи, как ще го направи. Намерението да се вкарат ромските деца в училище засега е във ваканция. По време на ваканция се изостава най-много – тази констатация стои в основата на една от успешните формули за образоване на деца от маргинализирани общности. Прилагат я в САЩ.

Времето има решаващо значение в образованието – до този извод стигнали американските психолози, които си поставили за цел да разберат защо децата от бедни семейства от афро- и латиноамериканската общност изостават в училище. След дълги и обстойни изследвания те стигат до извода, че бедните деца изостават не в процеса на обучението, а в свободните часове, в свободните дни, във ваканциите. Вечерите, съботите, неделите, лятото – там е теренът на изоставането, а не в класната стая. Изостава се там, където средата с нищо не подкрепя образованието. Следователно: ако бедните афро- и латиноамериканчета искат да бъдат толкова добри, че не само да продължат в колеж, но и да заслужат стипендия, те трябва да учат повече време, да положат повече усилия. Ако тези деца искат да се измъкнат от гетото, трябва да прекарват повече време в училище, бил изводът.

Оттук нататък само въпрос на време е било да се появи училище, което ще предложи на бедните чернокожи семейства следната сделка: „Ние ви предлагаме детето ви да не живее живота на гетото, да бъде първото от семейството, което ще завърши колеж, при това с успех, който ще му гарантира стипендия. Но вие трябва да знаете, че то ще прекарва в нашето училище много време и ще учи упорито. Имаме ли сделка?” Шегата настрана – договор наистина се сключва, но разговорът със семействата започва малко по-различно, обикновено с любезния въпрос: „Какво бихте направили за детето си?”

Първото училище по програмата „Знанието е сила“ е основано от двама учители, Дейв Левин и Майк Финберг през 1994 година в Хюстън, щата Тексас. Думата основаване е необичайна, но да се основе училище в САЩ не е необичайно. Вече в 41 американски щата има закони за така наречените чартърни училища – това са публични институции, които се финансират от държавата, но са се откъснали от нейните регулации и имат свободата сами да определят начина на обучение, съдържанието на програмата, квалификацията на учителите и педагозите. Поради статута на училищата, които се конкурират с традиционните публични гимназии, родителите проявяват по-голяма отговорност и заинтересованост към процеса на обучение. За чартърните училища е по-важно постигането на конкретни, специфични, понякога местни цели и резултати, записани в хартата на училище (charter – харта, оттам и името на училищата). Училищата „Знанието е сила“ са чартърни, в тяхната харта целта е с повече време и повече усилия да осигурят шанс за постъпване в колеж на деца от бедни чернокожи семейства. Да бъдат училища, в чиито класни стаи губещите се превръщат в победители.

Учебният ден в тези училища започва в 7,30 и приключва в 17 часа. Това не е време за писане на домашни. Домашните се пишат вечер вкъщи и отнемат от два до четири часа допълнително. Два пъти в месеца се учи и в съботните дни – от 8,30 до 13,30. Лятната ваканция започва три седмици по-късно, отколкото за обикновените училища. Така единственият свободен летен месец е август. В крайна сметка децата в тези училища учат 60 процента повече от децата в обикновеното училище. Срещу това им се гарантира, че ще постигнат резултати, които ще ги класират в колеж с оценка, достойна за стипендия. Семейството от своя страна гарантира, че детето ще изпълнява условията. Сключва се договор. Семействата кандидатстват за училището, има списък на чакащите.

Шестнайсет години след създаването на първото училище от този род, те станали 99 в 20 щата. 24 от тях начални, до четвърти клас. 60 училища са от 5-ти до 8-ми клас, най-масово търсените. 15 са от 9-ти до 12-ти клас. 80 процента от учениците са от бедни семейства, 95 процента са с афро- и латиноамерикански произход. До този момент в американското общество има една-единствена критика към училищата от веригата „Знанието е сила” и тя е, че там изтощават учениците. Че натоварената програма е непосилна за всяко дете. Но организаторите не отстъпват. Те твърдят, че това честно е било заявено при сключването на сделката. Броят на училищата продължава да расте.

Сещате ли се каква ще е реакцията, ако в България се създаде такова училище? Да оставим настрана това, че няма как да се създаде училище според потребностите – у нас създаването на училища е стандартизирана и унифицирана държавна работа, а не гражданска инициатива. Да си представим, че все пак се създаде днес. Утре то ще бъде дадено като пример за дискриминация, вдругиден ще бъде заклеймено като емблема на сегрегация, а малко по-късно ще бъде осъдено като отнемащо човешки права. У нас терминологията е важна, не смисълът. Ние можем да удавим в терминологична безсмислица всеки смисъл. Ние сме царе на имитацията. За нас интеграцията се свежда до това ромското дете да ходи на едно училище заедно с българските деца, а не да знае и може, да се състезава, да си сътрудничи, да побеждава.

Училищата „Знанието е сила“ са гъвкав вариант. В тях може да се ходи в първите четири години – за да се даде добър старт на ученика, да си изгради навици. После детето може да се прехвърли в обикновено училище. А може да се сключи договор само за класовете от 5-ти до 8-ми – когато родителите са преценили, че детето изостава. Или пък само от 9-ти до 12-ти клас – за по-добра подготовка непосредствено преди кандидатстването в колежа. Децата получават безплатен или на ниски цени обяд, в зависимост от доходите на семейството. Един път в година училището финансира и организира екскурзия с образователна цел. Всичко това е описано подробно в договора.

Това е американска формула, ние ще трябва да намерим своята. На тях това им решава проблема, това са направили. Те са конкретни, практични хора, на които високопарното говорене не върши достатъчно добра работа. При нас засега преобладава говоренето. Говоренето, че децата трябва да влязат в училище. Но и говоренето, че това няма да промени нищо. Вече нямаме вариант да не се промени нищо. Ако не действаме – ще става по-лошо. Ако действаме – има начин да стане по-добре.

Веселина Седларска
www.reduta.bg

Крамолите ни

Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+

Понеже хобито ми е да събирам стари текстове, които да разширят представата ми за т.нар. национална идентичност, тия дни наченах да подреждам богатия си архив.

Става дума за статии, писани преди век, че и повече, някои вече събрани в чудесния сборник „Защо сме такива?“ със съставители Иван Еленков и Румен Даскалов. Други обаче съм откривала сама, ровейки се из стари вестници, мемоари, дневници и пр., а трети случайно са ме „намирали“ – разбира се, през приятели архивисти, историци, библиотекари.

Някои текстове съм чела многократно, но въпреки това не бях забелязала колко често е използвана една старобългарска дума, чиято употреба днес се среща все по-рядко. Доста я споменава например Петър Мутафчиев в „Книга за българите”, която той пише между 1928 и 1936 г., но за съжаление остава незавършена. За българската държава през последните десетилетия на ХІV век Мутафчиев отбелязва, че е разпокъсана, „раздрусана от антагонизми, социални сътресения и политически крамоли.“ А още през 1871 г. и Христо Г. Данов обръща внимание на думата в статията си „Що правят хората, а що правим ние?“:

„Ние, захласнати в своите частни интереси и омаяни от междуособните ни кавги и крамоли, оставяме не часове, но и цели години да изветряват, без да поработим нещо за нашия напредък. У нас всичко добро пропада във вражди, наместо да се върши работа. Ето отгде ние нищо не знаем, нищо не можем и нищо нямаме. Заради това днес всичкий образован свят държи нашия български народ за най-последен в Европа! А това, за жалост наша, наистина си е тъй. Аз зная, че на това мое неприятно изражение мнозина щат гракнат да рекат, че криво съдя за своето отечество.“

Тъкмо крамолата описва най-точно състоянието, в което пребиваваме. Ще рече, че не просто се караме, а се захласваме в караници, опияняваме се от ругателства един срещу друг. „Омаяни” сме непрекъснато да враждуваме помежду си, едно неспирно грачене попилява нормалния разговор и пропилява енергията за съвместно усилие. („Но превзети от различни страсти, ядем се като риби един друг. Всякой се обладал от най-горна степен самолюбие.“) Разделяме се на лагери и хвърляме гранати по противника без намерение за отстъпление в какъвто и да е спор. Затова споровете ни текат като отделни монолози – в по-добрия случай, а в по-честия именно като крамоли. И Христо Г. Данов съвсем неслучайно ги е нарекъл така: крамолата не е просто скарване, раздор, тя е свада, кавга, врява, викане. Старобългарска дума, която произлиза от „предизвиквам“ и „двор“, защото в стари времена хората се дърляли на открито. Когато двама съседи имали спор, той се решавал, като и двамата излизали в дворовете си и провеждали диспут на висок глас. Или по-скоро крещели, замервайки се с обвинения, докато публика слушала, за да вземе страна и да отсъди в полза на… по-силно викащия.

Това е крамолата, а в нея сме добри и сега, само дето един Господ знае защо викаме все за неща, които нямат пряко отношение към живота ни. Възпаляваме се от миналото, глозгаме кости и стръвно се нахвърляме на статуи и паметници, като че настоящето въобще не ни засяга, а бъдещето ни е безразлично. Караме се до последна капка виртуална кръв, пищим и врещим из социалните мрежи. Даже и не викаме – ние овикваме. Царе сме на критиката и на отрицанието, на подигравката и на хилежа. Убедени в заблудата и заблудени в убеждението, че меродавно е единствено собственото ни мнение, че всячески превъзхождаме опонента, че имаме по-точни критерии за добро и зло, за красиво и грозно, на нас ни иде отръки да даваме оценки и рецепти, дори раздаваме присъди. Знаем повече от прекрасно кое е кич, наясно сме как трябва да изглежда един паметник или музей, театрална постановка или филм. Изобщо имаме гъста цедка на изискванията и високи естетически претенции, нищо че те рязко контрастират на средата, която сами сме си създали.

Този контраст не ни пречи да обявим чуждия труд за провал, а ако някой не се съгласи – веднага да му изграчим, че е тъп и не разбира. Ако пък той отново не се съгласи, ние винаги можем да го обидим, защото не сме никак щедри към съмненията в своята правота. В резултат всяко обществено обсъждане потъва в обичайната безсмислена крамола и взаимно ръфане с огромен кеф. Обединени от непоносимостта – най-здравата българска конструкция, най-устойчивия ни фундамент, отново и отново пропиляваме дни, в които можем да се потрудим около текущите си проблеми.

А такъв проблем ли е паметникът „1300 години България“? Не.

Мен даже хич не ме интересува дали ще стои още 1300 години, но ако се налага да си кажа мнението: да, по-добре да остане. По-добре е да стърчи като метафора на разпадащата се, или по-точно саморазкапваща се, бутафория, която представлява българската държава. По-добре е точно там да посрещнем с тържествен концерт високите гости от Европа, когато поемаме председателството на Съвета на ЕС – така ще е далеч по-честно. Ето ни, вижте българите в целия им блясък, разгледайте отблизо грозотата, която единствено те са способни да понесат и да оставят след себе си. Да я завещаят и на идните поколения, които на свой ред ще се омайват от глупости и ще овикват живота си.

Скоро ходих в Копривщица, минах и през църквата „Успение Богородично“, национален културно-исторически паметник. В нейния двор се намира параклисът, построен от хаджи Ненчо Палавеев, където богослужение е извършвано цели 15 години – от 1902 г. до 1917-а, когато в църквата тече основен ремонт. След това малката сграда функционира само като църковна кухня, трапезария и гостна стая. В писмо до Симеон Радев английският юрист и публицист Джордж Логио пише, че при гостуването си там „с вързани очи щях да си помисля, че са ме въвели в отличен софийски дом, а не в църковен пансион“. Години по-късно обаче параклисът е превърнат в склад за строителни материали, а към днешна се крепи на честна дума. Покривът е почти рухнал, дървената конструкция е прогнила. Половината от някога масивната фасадна стена се е изкривила и ще падне всеки момент.

Като ще се караме за паметници, държа да отбележа, че у повечето посетители това окаяно състояние на някогашния параклис не произведе никакво впечатление. Не възмущение, не дори цъкане с език – просто никой не го забелязваше. Може би съм случила да дойда в неподходящ ден, може би съм попаднала на рядка порода хора, които нямат представа кой е Ненчо Палавеев, но си беше точно така. Никой не знаеше нищо за моя любим герой, който тръгнал пеш към Египет, когато бил на 12 години. Баща му Дончо въртял там търговия и Ненчо отишъл да му помага. Имал огромен талант и бързо се развил като търговец – купил големи площи обработваема земя край Кайро, посадил портокалови дръвчета и започнал да изнася плодовете за Великобритания. От това спечелил милиони, а когато се създавало дружеството за прокопаване на Суецкия канал, Ненчо Палавеев влязъл в него със сериозен капитал и авоарите му се увеличи десетократно. През 1925 година се върнал в Копривщица богат като Крез. Обаче не си накупил земи и 5-6 къщи, а дал почти всичките си пари за благотворителност. С негови средства били построени паметникът на Априлското въстание, въпросният рушащ се параклис, гробницата при църквата „Св. Богородица“. Изградил и водоснабдителната система на града, залесил един връх с иглолистни дървета и издигнал основното училище. Отделно отпуснал на Министерството на народното просвещение 6000 златни британски лири, равни на 47 кг злато.

Порових се из интернет – за безобразния вид, до който е докаран параклисът, има една-единствена публикация. Една-единствена! За сметка на това споровете около премахването на шестоъгълния петохуйник, или както там го нарекоха още във времената, когато веднага след построяването му започна да се руши, има десетки хиляди. Грешка –стотици хиляди, а само във форумите и социалните мрежи са пуснати неизброимо количество мнения, като преобладават псувните и ругатните. Обществена енергия, сравнима с поне пет ядрени реактора, е била похабена и е изтекла в нищото, отравяйки всичко и всички около себе си. Наш си, български Чернобил, след който трева не никне и слънце не изгрява. Виртуален паметник на безсмислието, грубостта и глупостта, за която друг умен българин (къде изчезнаха тези?) написал:

„Ние всички живеем тук като чужди един на друг. Ако бяхме чужденци в една друга страна, щяхме да бъдем по-близки, щеше да ни свързва съзнанието, че сме на чужбина и че някъде далеч имаме своя родина. А тук като че ли нищо не ни заставя да живеем с една обща цел и да мислим за тая родина. Само стадното честолюбие, политическата злоба и отмъстителният деспотизъм, само съмнителните цели и тъмните домогвания създават у нас по-дълбоки връзки и колективност.”

Проф. Боян Пенев озаглавил статията си „Нашата интелигенция“, публикувана е в сп. „Златорог“ през 1924 г. И не е вярно, че не се е променило нищо – променило се е, станало е още по-неприятно. Една част от „нашата интелигенция“ се е втурнала да защитава корупцията, защото благодарение на нея е намерила добра хранителна среда. Друга част брани своята територия, осеяна с ретроградност, лъжи за миналото и бутафория, а трета ръкопляска на взривявания, палежи и разрушения…

Никаква интелигенция не е това, разбира се, налична е само претенция, единствено поза. Нищо добро не може да се очаква от нея – призваната да води, да сочи, да служи. И хубаво са ни го е рекли и Христо Г. Данов, и Боян Пенев, ама кой и кога ли да слуша?

Шумно е, прекалено високо се вика.

Любослава Русева
www.reduta.bg

Неприятни истини за МВР

Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+

Полицаите пак протестират и вероятно пак ще получат желаното. Но това няма да промени нищо. Защото проблемът не е в парите, а в недомисления, недодялан и допотопен инструмент на име МВР, пише нашият автор Ясен Бояджиев.

В България често се случва едни и същи събития да се повтарят отново и отново. И всеки път разговорът за тях започва отначало, сякаш нищо не е било. Едни и същи аргументи и контрааргументи се предъвкват до безкрайност, причините неразличимо се размесват със следствията и вместо да се разплете, кълбото от проблеми се затяга още по-здраво. Накрая се взимат решения, които не решават нищо. И така – до следващия път.

Нещо подобно се случва сега и с полицейските протести. Някога те изглеждаха като нечувана екзотика, сега са по-скоро досадна баналност. Миналия път полицаите блокираха София, за да защитят социалните си привилегии. И успяха. Сега запълниха площада пред Народното събрание с искане за по-високи заплати. И рано или късно пак ще успеят. Ако всичко си продължи както досега обаче, следващият протест едва ли ще закъснее много. Защото проблемът не е само в заплатите, пенсиите и униформите на полицаите. Истинският проблем е, че МВР е недомислен, недодялан, допотопен инструмент, който не върши работа. Нещо като стар, крив и тъп нож. Този проблем не може да се реши само с пари.

Много или малко са 660 лева?

Сега полицаите казват, че „ножът е опрял до кокала“ и че „първоначална заплата от 660 лева за начинаещ полицай е подигравка“. И донякъде са прави – с тези пари наистина е трудно да се храни семейство, особено в големите градове. Да не говорим, че в МВР има и много други служители (например IT специалисти), чиито заплати са изключително неадекватни на фона на доходите на свободния пазар.

Всъщност обаче, казват опонентите, с разните добавки първоначалната заплата скача докъм 900 лева. Освен това – ако те са „подигравка“, какво да кажат младите лекари, учители, научни работници? А напрежението, рискът, условията (в студ и пек), пренебрегването на личния живот и семейството? – гласи контрааргументът. Да, казват опонентите, но затова пък за разлика от всички останали вие не плащате осигуровки, получавате 2% за всяка прослужена година, имате 30 дни отпуск и се пенсионирате рано с 20 заплати накуп. А освен това ефектът от работата ви е нищожен – всеки се е сблъсквал с вашето безхаберие и нищонеправене, с проявите на корупция и покровителство на престъпниците, на некадърност и бездушие. Това го има, но не всички са такива, мнозинството работи съвестно, отвръщат полицаите. А освен това – знаете ли какво е да нямаш най-елементарни условия за работа, да ти плащат извънредния труд с отпуск, който не можеш да вземеш, да плащаш от джоба си за униформите, обувките, бензина, тонера и хартията и да си носиш оборудване от вкъщи, за да можеш да работиш?

В този спор всички аргументи са валидни, тъй че 660 лева са и много, и малко. Но някой и друг лев отгоре няма да промени нищо. Рано или късно полицаите (някои заслужено, други – не) ще си получат своите 15-20% и много скоро пак ще открият, че „ножът е опрял до кокала“. А МВР ще си остане същият недомислен, недодялан и допотопен инструмент, който не върши работа. Нещо като стар, крив и тъп нож.

Много или малко са 1 милиард лева?

Всяка година в бюджета на държавата се залагат около 1 милиард лева за МВР, като заради непрекъснатия недостиг реалните разходи стигат до 1,2-1,3 милиарда. Някои казват, че това е огромна сума за страна като България и затова исканията за повече са си направо изнудване. Донякъде са прави. По данни на Евростат, в последните 2-3 години България се намира около второто място в ЕС по дял на разходите за сигурност.

Същевременно обаче, като се види за какво се харчат тези 1,2-1,3 милиарда, може да се каже, че те са и страшно малко. Огромната част от тях са за заплати, обезщетения при пенсиониране (споменатите 20 заплати) и осигуровки на служителите. За т.нар. капиталови разходи остават мизерните 1,2% или между 12 и 15 милиона. Което означава, че няма достатъчно пари дори за най-елементарните консумативи, камо ли за модернизация и преоборудване, за да се промени днешното предтехнологично състояние на министерството.

След като сега полицаите си получат своите 15-20%, общата сума ще нарасне със 100-150 милиона. Но дори и милиардът да стане милиард и половина, при тези условия пак нищо няма да се промени. МВР ще си остане същият недомислен, недодялан и допотопен инструмент, който не върши работа. Нещо като стар, крив и тъп нож.

А може ли инак?

Големият въпрос е всъщност този: може ли да се направи така, че този милиард или милиард и 300 милиона лева да стигат за едно министерство, в което много по-малко, но много по-мотивирани и квалифицирани хора с по-високи заплати и модерно оборудване да работят много по-ефективно и да се ползват с много повече обществено доверие? На този въпрос всички дават положителен отговор. Бизнесът, например, тези дни припомни, че България е сред първенците в Европа и света не само по отделяните средства, но и по брой на заетите в сектора на глава от населението. Резултатът обаче си е все така мизерен.

Политиците също дават положителен отговор. “Ножът е опрял до кокала и реформите в МВР са крайно необходими“, каза за пореден път поредният управленец. И все обещават  „радикална реформа“. Когато обаче опитат да я започнат, както стана миналата година, човек се пита дали всъщност умишлено не правят така, че реформата да не успее.

Политиците като полицаите

Всъщност, МВР и политиката все повече си приличат. И това не е никак странно. Тези дни отново се чу, че заради ниското заплащане и другите описани дотук проблеми кандидатите за работа в МВР силно са намалели – при 80 свободни щата в София, например, се явили само шестима кандидати. По-големият проблем (валиден, впрочем, и за армията) е, че повечето от кандидатите, меко казано, не отговарят на по-строги (а понякога и на най-елементарните) критерии за образованост, интелигентност, психологическа и физическа годност. Така критериите принудително се занижават, което в никакъв случай не помага за подобряване на работата в МВР. Резултатът от този процес силно си личи не само при сблъсък с редови служители, но и при среща с някои от висшите чинове.

В политиката „кандидатите за работа“ със сигурност са много повече, но мнозинството също далеч не отговаря на по-строгите критерии. Като че ли действа принципът на отрицателния подбор. И накрая става така, че политиците, пропуснати от партийните филтри и излъчени от храбрите избиратели, с малки изключения „блестят” най-вече с интелектуална семплост, неадекватност и некадърност. Резултатът е видим както в МВР, така и във всяка друга сфера, в която “ножът е опрял до кокала, а реформите са крайно необходими“.
www.dw.com

 

Гражданинът Борисов

Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+

По всички белези самозатварянето в „балона на жълтите павета“ е една от основните цели на много български политици. Тази мимолетна принадлежност придава онова нахално чувство за значимост, което всички добре познаваме.

То вбесява при най-фрапантните си изяви или просто дразни в политическото ежедневие. Извиращата парвенющина е вече пременена в индустрия на „жълтите новини“ и заема видно място в телевизионния ефир. В епохата на „кафявите новини“, тя дори позагуби предходното си отблъскващо излъчване и е вече достатъчно захаросана. Политици и техните околни нямат търпение да попадат в ситуация, която им позволява да заобикалят институции, да си създават привилегии, да намират непрестанни основания за собствена значимост и отделеност. Произведени в „елит“, тези хора след това започват да търсят всичките малки и не толкова малки удобства на „бързите писти“ към институции и правила или директното им заобикаляне. Това е и основната причина, поради която веднъж овластени тези хора просто престават да се интересуват от живота на „малкия човек“ и неговите ежедневни неудобства и неволи из дебрите на българските институции.

Сега внезапно премиерът в трети мандат обяви тези ежедневни гаври за враг номер едно на нормализацията на страната. Изведнъж ги забеляза, макар те далеч да не са от вчера. Хората от десетки години буквално пищят от недоволство при общуването си с администрации, нахални чиновници, често унизително отношение. Например, няколко поколения са вече откърмени с блъсканиците, гаврата и корупцията в КАТ. Надали някой е очаквал, че безсмисленото свидетелство за съдимост някога ще изчезне. Приказките за „обслужване на едно гише“ пък са вече толкова изтъркани, че накрая спряха и да ги повтарят. Не е и като „да не ги дават по телевизора“ тези неща. Съзнателно или не, Бойко Борисов нацели нещо, което може да му уплътни много успешно следващите години във властта. Интересно ще бъде да видим дали го разбира. Премиер и правителство „обявиха война“ на ежедневните очевидни абсурди и безобразия. Обявиха битка на малките неща, които „изкарват от кожата“ всеки човек в България. Малките досадни и обидни неудобства и институционални недомислици са вече „в окото на властта“ и тя обеща да ги разреши.

Появата на борбата с ежедневните дразнители има и политическо обяснение. Сегашното правителство видимо няма никакъв интерес към системно разрешаване на ключови управленски проблеми. Срещу проблемите ще се „хвърлят пари“, но този подход е пословично неадекватен и поредното му повторение с нищо няма да промени ситуацията. Самият състав на кабинета е толкова безличен, че много хора истински се затрудняват да запомнят лицата и имената на доста от неговите членове. Освен вече споменатите ежедневни неудобства, няма нито една по-съществена идея за промяна, която да фокусира общественото внимание. С наближаващото вече прословуто председателство на ЕС, всякакви други въпроси ще минават съвсем на заден план. Съставът на самата коалиция също допринася за това управленско безличие. При всичките му кривини, „Реформаторският блок“, в първоначалния му вариант, съдържаше в себе си хора, които се опитват поне частично да мислят в системни категории, да разбират политиката и като структуриране и провеждане на секторни политики, да гледат една идея по-далеч от ежедневните политически истерии. С тяхното изчезване и напускане на властта това вече не съществува.

Гражданинът Борисов, който твърди, че вече гледа българския свят през погледа на чакащия на опашки „средностатистически българин“ е пореден политически образ. Предходните включваха борец срещу корупцията, обединител на нацията, международна фигура. Често те се и комбинират. Борисов сигурно е разбрал, че дължи последната си победа не на харизма, а на липса на алтернативи и на желанието на немалка част от градските избиратели да поставят бариера пред русифицираната БСП. В подобна ситуация той трудно може да избегне необходимостта от нов облик. В новия му образ има политическа логика, още повече, че той не е съвсем нов. Всъщност, битката срещу очевидните неудобства е разклонение от отколешния негов усет за популярността на осезаемите неща, на това, което се „вижда и пипа“. Борисов винаги е имал особен усет за това, сега просто го разширява. Магистралите са най-честно споменавания ефект от този подход, но сега лидерът на ГЕРБ се захваща с по-маломерните, но достатъчно важни за хората неща. Нещо повече, премахването на много от тези унизителни за хората неудобства имат и чисто емоционално измерение, за което мнозина биха били благодарни.

Политическите разклонения на появата на гражданина Бойко Борисов обаче могат да бъдат доста любопитни. От една страна, подобно обръщане към „живия живот“ и решаването на множество буквално късащи нервите ежедневни проблеми на хората могат да се превърнат във важен източник на легитимност за самия премиер. Той вече няколко пъти показва, че има усещане за важността, която в България се отдава на малките, осезаеми, можещи „да бъдат пипнати“ неща и популярността от подобно усилие. На практика това може да се превърне в носеща опора на сегашния му мандат. Това пък е сериозен удар по БСП, защото тя губи една от пътеките, по които може да мине по пътя към властта. От друга страна, всичко това носи и рискове за Борисов. „Живият живот“ е твърде често доста неприятна гледка по нашите земи и твърде много неща в него трябва да бъдат оправени. По този начин едно управление може да бъде буквално затрупано от искания за намеси и бързи решения на различни казуси. В този смисъл, това е едно отваряне на „кутията на Пандора“, което може да блокира и без това неефективната държава машина. Друг потенциален риск за Борисов произтича от това, че в момента, в който поемеш поздравленията за някой решен проблем, можеш да започваш да трупаш вина за нерешаването на друг.

Поредното превъплъщение на сегашния премиер ще бъде интересно за наблюдение. Той отдавна не се впечатлява от настояванията за правени по учебник реформи в публичните сектори на държавата. Все по-малко има и кой да настоява за такива. Нито на ниво партии, нито на ниво изследователски и неправителствени структури, нито на ниво медии. Сякаш и малцинството, на което е ясно, че без такива няма да има съществено „отлепване“ на страната започна да се примирява. Подкрепа и легитимност започва да се черпи при нагласата „и това е нещо“. По този начин гражданинът Борисов може да се окаже доста добре синхронизиран с общественото движение и нагласи. Изглежда наистина на все повече хора им е достатъчно някой да решава малките проблеми, независимо че междувременно затъваме в големите такива. Скоро ще разберем.
Владимир Шопов
www.reduta.bg

Среща между черното и бялото гето

Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+

Няколко дни след боя в Асеновград разбрахме ли каква всъщност беше случката? Не.

Как е започнал конфликтът, с какво едните ядосали другите, кой пръв е посегнал – всичко това беше удавено в море от знамена, хоругви, бръмчене на мотори и патриотични скандирания. И това не е странно – поводите все повече няма да имат значение. Те ще са все по-незначителни, все по-неясни, а където изобщо липсват нищо не пречи да бъдат инсценирани. Има ли причина, повод ще се намери. А причина има – огромно напрежение между българи и цигани, като всяка страна подозира другата в това, че е обект на специално, привилегировано отношение от страна на държавата. Когато причината е толкова голяма, поводът е без значение. И винаги ще се намери някой, който след Асеновград, Гърмен, Катуница, Раднево и т.н. ще сметне за нужно да припомни, че в Косово нещата са започнали от една сватба. Макар да е нямало такава сватба в Косово.

Прословутата кървава сватба излезе от устата на бившия югославски президент Милошевич в ролята му на главен обвиняем на третия ден от процеса срещу него в Хага. Тогава той каза: „Сърбите никога не са започвали война, никога не са предизвиквали конфликт. Войната в Босна /1992-95/ започна с убийството на бащата на младоженката на една сватба в Сараево.“ Толкова за сватбата.

Виж в Косово стана малко по-различно. Там етническото напрежение през 2004 година закипя, когато сърби обвиниха мюсюлмани, че са нападнали и ранили сръбско момче. Това се случи в Чаглавица, по-късно пламна и Косовска Митровица, след като в ледените води на река Ибар бяха намерени телата на три албански деца. Етническите албанци твърдяха, че момчетата са се удавили, защото са се мъчили да избягат от група разгневени сърби, които търсели отмъщение за ранения по-рано сръбски младеж.

Не е толкова важно дали нещата за започнали на сватба, край река или край басейн. Когато те са подготвени да станат, може да се случи колкото на годеж, толкова и на погребение. Разказвам косовската версия по две причини.

Първо: тя е класика. Много етнически конфликти са се взривявали точно от смърт на млад човек или дете. Детето е символът на бъдещето на рода, племето, народа. Ако някой го убие, този някой застрашава бъдещето на цялото племе. По силата на същото това мислене, кодирано в кръвта, племето е длъжно да се противопостави на убийците на бъдещето му. Тази формула е ползвана многократно през вековете по всички ширини – къде с истински убийства, къде с инсценирани. Най-често е прилагана, когато е трябвало да се оправдаят гонения на евреи. Там подстрекателите на гоненията са били улеснявани от злостната конспирация, наречена Кървавата клевета. Според тази фалшификация евреите крадат християнски момчета, източват кръвта им, за да си замесят ритуален хляб. Следователно, ако някое християнско момче е изчезнало или намерено убито, това е сигнал за погром в еврейското гето. „Хайде слушай-яж-спри да плачеш-заспивай, защото ще те открадне циганката с торбата!“

Втората причина е, че всички приятели роми, които попитах дали може да се сбием, ми отговориха с различни думи едно и също: „Не си го представяй като битка на две армии. Българите строени от една страна, циганите от друга, някой дава сигнал и тръгваме. Да, можем да се сбием, но не така. Ще стане, когато има убито момче от едната страна, а още по-лесно ще стане, ако има по едно от двете страни. И когато мен ме заболи за нашето, а теб за вашето.“

Може да не ви харесва този отговор, но той е честен и компетентен. Загрижен, предупредителен. Казват го хора, които не просто поназнайват нещата, а знаят нещата. Включително знаят, че когато хиляди са готови да тръгнат към гетото, то гетото не стои със скръстени ръце, а с брадва зад вратата и това далеч не е най-опасното налично оръжие.

Нито младите българи, нито младите цигани са такива, каквито бяха преди двайсетина години. Трябва да сме наясно, защото в момента сблъсъците са между тях – между представителите на черното и представителите на бялото гето.

Черното гето е смислен хаос. То е парцелирано като кръстословица. Ако объркаш ход хоризонтално, няма да ти излезе сметката вертикално. Разпределено е – между партии, барони, лихвари, сводници, протестантски пастори, полицейски покровители, неправителствени организации, кланове, занаяти. То има свои правила и табута.

Онези цигани, които познавахме отпреди двайсет години, вече не определят правилата. Те бяха образовани, работеха, пращаха децата си на училище. Сега или са на гурбет в Испания, Италия, Гърция, за да издържат младото семейство тук, или гледат внуци и правнуци. Сега младите хора в гетото са първото поколение , което заряза училището, не може да чете и да пише. И няма никакво намерение да наследи традиционната ромска страхливост. Вместо това е решено да се отнася с другите така, както те се отнасят с него. Родителите им са учили, работили, били са част от българското общество – и каква им е била ползата? Младите в черното гето са решени да опитат нови формули за справяне с живота, които нямат нищо общо с правила и закони. И защо да не го правят, щом никой не се е загрижил чак толкова за законите, че да ги прилага. Защо да не ги нарушават, щом последствия няма да има. Те имат номадския ген да оцеляват в гънките на релефа – всеки релеф, както географски, така и политически.

Щом партиите плащат за гласове, ще вземат парите. Щом плащат за преместване в друго населено място – да. Щом децата са източник на някакви средства – разбира се. Щом кражбите по селата са ненаказуеми – естествено. Щом по пунктовете се изкупува мед…Щом полицаите могат да бъдат купени, щом може в бърза помощ без здравни осигуровки…Щом се наложи да се поразбърка политическата обстановка…Щом етническият мир ви е толкова скъп – колко давате да ви го разклатим, колко да го закрепим?

От своя страна бялото гето е хаотичен смисъл. Човек не знае в какво да вярва, с какво да се захване. Нищо не е сигурно. Изтормозени, обедняващи родители, които нямат право гък да кажат на децата си как да живеят, защото самите те са се провалили. Не всеки може да учи, да замине в чужбина, да се устрои на добра работа тук. Млади хора, за които всеки ден е изпитание за самочувствието. Себе си ли да мразят или онези, които олицетворяват тяхното окаяно положение на неуспяващи, излишни хора?

Човешката природа е самощадяща, тя е измислила вместо да мразиш себе си заради недостатъците си, да мразиш онези, в които ги виждаш. Които най-много ти напомнят за твоите пороци, които ти олицетворяват провала – циганите! Колкото повече расте циганинът в теб, толкова повече се налага компенсаторно да мразиш циганите отвън. Да набиеш просяка в теб е трудно, обаче оня там просяк на улицата…Да ровиш за лев в джоба си е унизително, изкарай си го на ровещия в контейнера.

Ти си зле, но не си виновен – намери си виновен. Ако циганите не живееха на твой гръб, ти щеше да си добре. Ти заслужаваш, ти си наследник на ханове, ти си ювиги. Може да нямаш нищо друго, но имаш славна история. Искат да ти я отнемат, да те претопят в някаква перфидна Европа, да те изправят пред ужаса да се състезаваш с тях. Не им се давай, ти си имаш земя като една човешка длан, покажи, че е твоя… – така разсъждава бялото гето. То може да е малко по-грамотно от черното, но е също толкова настръхнало, готово.

И този път показахме, че сме спецове по екстремните ситуации – можем да си ги предизвикваме, можем и да ги потушаваме. След което забравяме. До следващия бой, да следващия протест, до следващата дестинация на рокерския взвод. До следващото разминаване? Ами ако не се размине?!
Веселина Седларска
www.reduta.bg

Няма да платим, няма да платим

Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+

Грубичко, но пък честно: Валери Симеонов каза неща за шума по Черноморието, които никак не звучат патриотично. Даде пример с конкретни заведения, дори спомена собствениците им, до един с прякори на животни.

Каза, че КАТ и НАП трябва по-често да посещават курортите. Междувременно, докато го слушаме, на нас ни се отщява да ги посещаваме. По същото време на друг телевизионен канал някой говори за гръцки курорти – позитивно говори, толкова позитивно колкото изгрев на Санторини. От години това е дилемата на българския отпускар с умерени финансови възможности – България, Гърция или все пак, макар и все по-малко – Турция.

Да си призная, първата ми среща с Гърция изобщо не ставаше за реклама. Рано-рано автобусът спря до едно кафене в Кавала и цялата ни българска група се запъти да се събуди с кафе. Насреща ни с викове се зададе сервитьорката. Беше жена на почетна възраст, с артрозна походка, преметнала пешкир през рамо. Не само заради мустачките приличаше повече на Никифор Фока, отколкото на образец за обслужващ персонал в световно признатата гръцка дестинация. И досущ като Никифор полагаше усилия да отблъсне българското пълчище: „Махайте се, знам ви българите, двама-трима ще си поръчат кафе, а целият автобус ще иде в тоалетната, само ми цапате гърнето и ми изхабявате цял сапун. И да вземете да научите гръцки!“ – даде ни указание, докато ни отпъждаше с ръце като оси. Не си мереше думите, не предполагаше може би, че в групата ни има хора, които разбират гръцки. Ей това му трябваше на мъжа ми да отговори на родния ѝ език: „Глупости приказваш, кириа, щели сме да изхабим сапуна. Българите сме толкова мръсни хора, че изобщо не знаем как се ползва сапун.“

Имам един рейс свидетели на този мижав международен конфликт, след който обърнахме гръб на Никифора Фокица, за половин час установихме, че Кавала прилича на Велико Търново и отпрашихме към Катерини Паралия. Там на стол пред входа на малкия хотел седеше стопанката, на която отвсякъде й отиваше да е дъщеря на сервитьорката от Кавала. Тя с отсечени жестове и строг поглед ни инструктира след ходене до плажа да си мием джапанките и краката на малката чешмичка до стълбите. За около пет минути навакса с възпитанието, което допускаше, че ни липсва. Още преди да влезем в стаите, вече й бяхме пожелали дори Зорбас да не я съжали, ако на тоя тип жени въобще им е до ласки.

Обаче беше тихо. И чисто беше. Банята ухаеше. Пред терасата имаше палма, а зад нея беше морето. Шезлонгът и чадърът бяха безплатни срещу покупката на едно кафе. И никакъв проблем с общуването – почти всички на плажа бяха българи. Помислих си, че в курортите на Гърция стопанинът се чувства навсякъде във въздуха, както в Турция се чувства по улиците въдворяващото ред присъствие на полицията, дори когато не виждаш полицай.

Какво чувствам в българските курорти? Най-много чувствам, че трябва да си държа очите отворени. Държа си отворени очите в един хотел в „Албена“, обаче погледът ми се заплита в паяжина в ъгъла над леглото. Ако беше малка, хич нямаше да я споменавам. По теракотения коридор камериерките бутат колички с грохот като от съветски филм за Втората световна война. Някакви хора се карат в коридора, деца се забавляват да чукат по всички врати. В българските хотели няма стопанка, която да си позволява да възпитава. Тук от терасата не те спират да скачаш в басейна, та за някакъв шум. Хотелът е на всички под покрива му и всеки е свободен да пречи на другите колкото може и както пожелае.

Ресторантът обаче – по никакъв начин не е на друг, освен на келнера. Ничия власт у нас не е била по-дълга от властта на келнера. Всеки чужденец е по мил от българин на всеки сервитьор, сладоледаджия, дюнерджия, хотелиер, барман, таксиджия,сутеньор и на всички останали, заети със светли и тъмни занятия по източната ни граница. В българските курорти винаги съм чувствала, че източната българска граница не е на българите.

Обаче – наша била! Затова било патриотично да избираме нашите плажове, да спасим нашия туризъм! На което ние от години имаме готов отговор – няма пък!

Спомняте ли си как в началото на прехода някакви разумни хора ни съветваха да гласуваме с джоба си? В смисъл, да преценим коя партия защитава най-добре икономическите ни интереси и да дадем гласа си за нея. Това ние не направихме. Една част от населението наистина започна да гласува с джоба си(онези между 20 и 50 лева на вот имам предвид), но то е друго – гласуване за джобни, не с джоба.

Лятната почивка е първото нещо, което ни вдъхнови да използваме разумния съвет да избираме с парите си. Отвратително е, унизително е да отидеш в български курорт, в който чувстваш, че се подиграват с парите ти. Добре, мислиш си, собственикът на този хотел очевидно не е печелил парите си трудно и честно, не знае цената им, затова се отнася така към моите пари. Но моите пари са спечелени с труд, спестени са с лишения, не съм дошла тук, само защото се чудя какво да ги правя…Аз бих отишла в Гърция дори само заради това – че там не чувстваш парите си подиграни. Дори когато собственикът се опитва да те възпитава преди да е разбрал налага ли се, си казвам: цени си този човек парите, които е вложил, знае цената им, със сигурност ще уважи и моите. Ако пък към това е прибавено и голямо ядене и глезене, значи не сте в Гърция, а в Турция.

Това е половината причина да не гласуваме с джоба си в полза на българското Черноморие. Другата половина е точно като на избори – за отмъщение, на инат и всичко останало, което се включва във формулата „Няма да платим, няма да платим!“.

Няма да платим заради пренебрежението, което имахте към нас, когато ние имахме нужда от вас. Сега вие имате нужда от нас и ще ви пренебрегнем по същия начин – както вие предпочитахте чужденците, така ние ще предпочетем чуждестранни брегове. Не правим нищо различно от вас, така че внимавайте с обидите – просто се обаждаме, точно както ни повикахте.

Няма да платим заради това, че в периода на първоначално натрупване на хотели нас ни нямаше в никакви сметки. Направихте курортите за себе си, не за курортистите. Можеше поне зеленината да ни оставите. Произведохте продукт, без да мислите за клиента. И ние сега ви казваме, че този продукт е менте, претъпкан е със заместители и вредни съставки, на всичкото отгоре е на цена, по-висока от оригинала. Не го харесваме, няма да ни го пробутате.

Няма да платим нещо, което сте откраднали от нас, повредихте го, злоупотребихте с него и сега искате да ни го продадете, като единственият ви аргумент е, че то си е наше. Много харесваме Силистар, но не искаме да повярваме, че мястото зад плажа е едновременно гора и частна нива, през която нямаме право да преминаваме, за да отидем до плажа. И колкото да се криете зад арендатора, ние знаем на тъста на кой депутат от ДПС е реституирана като частна нива тази част от странджанската гора. Няма да повярваме, че дюните не са дюни, че плажовете в частни имоти зад огради били от придобит пясък, донесен тоест от вълните. Придобиването ви дойде с политическите вълни, не с морските.

Такива неща си мислим, не защото сме национални предатели. Не сме по-малко патриоти от Валери Симеонов. Мислехме си ги тези неща и когато бяхме излишни на българското Черноморие, мислим ги и сега, когато сме му нужни. И нямаме никакво желание да си помислим за това, че 15 процента от брутния вътрешен продукт се формира от туризма и после това ще ни се върне под формата на оскъдица в бюджета. Малко се трогваме и от това, че работни места в туризма ще станат излишни. И че всичко това ще се отрази на цялата икономика, която зарежда курортите с храна, оборудване, пиене и т.н. до рисувачите на имена върху оризово зърно за спомен.

Българското Черноморие показа, че може да привлича пенсионирани германци, алкохолизирани финландци, датчани, англичани, любители на хазарта от Израел, средна ръка руснаци. Сега задачата му е по-трудна – да покаже, че може да привлича българи. Става дума за българи, които вече не ходят на море, за да си купят парфюм „Бич може“ и крем „Нивеа“ от пазарите на СИВ по нудистките плажовете в Поморие и Приморско. За капризни българи става дума, не за ония, на които не им правеше впечатление, че бирата е топла, а кебапчетата студени. И информирани също така, винаги ще сравняват с Гърция.
Веселина Седларска
www.reduta.bg

 

Проектът „Пловдив 2019“ – заложник на политически интриги и профанно безхаберие

Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+

Вече месеци наред с културния живот на Пловдив става нещо необяснимо. Липсва всякакво разбиране и взаимодействие между създателите и културните дейци от Управителния съвет на Фондация „Пловдив 2019“ и пловдивските общинари, наред с кмета Иван Тотев.

Хората, които с действията си и доброволната си помощ успяха да постигнат този голям успех за града ни, Пловдив – европейска столица за 2019 година, все повече остават неразбрани и нечути.

Сякаш кметът и неговите подчинени не осъзнават значимиостта на това голямо събитие за Пловдив, а по-скоро го разглеждат като поредна възможност за облагодетелстване. Питам се докога ще продължава този политически цирк с дейците от Фондация „Пловдив 2019“ и къде сме ние  – пловдивските журналисти и медии? Ние от filibe.com апелираме за връщане на ерудирания пловдивски издател и преводач Манол Пейков в Управителния съвет на фондацията.Колкото може по-скоро. Защото утре вече може и да е късно.Нека да дадем възможност точно на тези хора да работят за това значимо културно събитие.

Днес, на поредната общинска сесия, пловдивските общинари отново се подиграха с Управителния съвет на  „Пловдив 2019“. Те не само не върнаха във фондацията Манол Пейков, но и предложиха други свои протежета на неговото място.Жалко е! Жалко е, когато ние българите не даваме път на можещите, образовани и мотивирани наши сънародници в благородното им дело за сметка на нечии долнопробни интереси.

Да, града ни се развива – разраства се и се индустриализира. Става все по-подреден и красив.Но, какъв е смисълът от всичко това, ако не подредим навреме пъзела в тази все по-шарена и сложна мозайка  и не се представим достойно в едно от най-значимите  събития за Пловдив в неговата история.

Да загърбим поне сега политическите интриги в интерес на града. Публикувам по-долу,  позицията на Манол Пейков по този казус след поредната срамна сесия на пловдивските общинари.

Приятели, колеги, съмишленици –

Ако някой е имал и най-малко съмнение дали пък случайно отстраняването ми от УС на Фондация „Пловдив 2019“ не е било плод на най-обикновена случайност – на днешната сесия на общинския съвет картите най-накрая бяха разкрити.

Никой не отвори и дума за евентуалното ми връщане в УС; за сметка на това кметът Иван Тотев излезе с предложение за назначаване на трима нови членове (Александър Държиков, Тони Симидчиева и Антон Баев) – на мястото на напусналите Амелия Гешева и Даниела Дженева, както и на мое място.

Непосредственият резултат –  четирима от Управителния съвет на общинска фондация Пловдив 2019 заявиха, че подават оставка (Пенка Калинкова, Мариана Чолакова и Милена Чакандракова заявиха, че напускат, като най-вероятно това ще стори и Любозар Фратев)“. На практика това е цялата „гражданска квота“ в УС на Фондацията.

Ако всичко това не беше смешно (много смешно!), щеше да е тъжно. Много тъжно.

И не защото става дума за мен, а защото тук говорим за най-съкровените устои на демокрацията.

Да отстраниш някого заради „конфликт на интереси“ без никакви доказателства, без да разговаряш със свидетели, без дори да направиш елементарно усилие да проучиш ситуацията; после да кажеш, че е станала грешка, да се извиниш, да си „посипеш главата с пепел“, да обещаеш „извънредна сесия“ за възстановяване на потърпевшия – и най-накрая, по време на самата сесия, ни лук ял, ни лук мирисал, да предложиш нов човек на мястото на отстранения, че и да го гласуваш, без дори да повдигнеш темата за допуснатата (уж!) грешка на предишното заседание – това е демонстрация на задкулисие в най-чистия му вид.

Жалко за Пловдив. Жалко за каузата, за която работих, в която вярвах и продължавам да вярвам.

И не защото новите хора не биха могли да свършат работа – а защото когато действаш в подобен стил за всички става до болка ясно, че единственото, което преследваш, е не добруването на града и гражданите му, а твоят собствен личен интерес.

И все пак, в цялата работа има и нещо хубаво: след толкова много интриги, след безброй полудействия и полуистини, всичко е вече на масата. И няма как да бъде скрито.“

   Антон Гърдев, www.filibe.com

Илюзията за скок на заплатите в България

Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+

Мнозина в България са убедени, че заплатите трябва да се повишат бързо и чувствително. И че това е въпрос не толкова на икономически възможности, колкото на политическо решение. Единственият реалистичен път е обаче друг.

Анализ от Ясен Бояджиев:

Има необходимост от „форсирано повишение на заплатите, дори над производителността“ на труда, защото просто „друг начин няма“. И още: това по никакъв начин няма да се отрази на конкурентоспособността на икономиката, а въпросът вече се превръща „от икономически в политически“. Защото „трайното потискане на доходите създава социална несправедливост, а тя, от своя страна –  социално напрежение и конфликти“. Това твърдение се съдържа в Годишния доклад на Икономическия институт към БАН.

Кой как чете

Става дума за обемист и като цяло вероятно научно издържан документ, който обаче за съжаление само малцина ще прочетат внимателно. Иначе на друго място в него биха открили и точно обратното твърдение (разминаване, което сигурно се дължи на колективното авторство): „Когато увеличението на работната заплата систематично изпреварва ръста на производителността, се създават условия за перманентен инфлационен натиск върху продуктовия пазар и за необосновано нарастване на разходите за труд, а в тази връзка – ниска конкурентоспособност“. По-внимателният прочит на доклада би показал също, че все пак под „форсирано повишение“ авторите разбират „постепенно сближаване със средните доходи в ЕС“ „през следващите десетина години“.

Само че малцина четат по този начин и за тях ще остане изчистеното от всякакви „условности“ усещане, че заплатите могат и трябва да се повишат „форсирано“. Тоест, бързо (от днес за утре) и с много (примерно двойно, понеже доходите ни били „около два пъти по-ниски от нивата, на които трябва да са при нашата производителност“). И че това е въпрос не толкова на икономически възможности, колкото на политическо решение.

Именно така, „изчистено“, представиха доклада някои медии, с което сигурно много са се харесали на повечето си читатели. Защото идеята за „форсирано повишение“ е крайно съблазнителна – кой не живее с чувството (понякога може би оправдано), че е несправедливо подценен и дори ограбван от омразните си работодатели. Освен това на всички им е писнало да слушат, че България е все на последно място – ето ти магическа формула за съкращаване на разликата с един „лъвски скок“. На всичко отгоре нещата се представят така, сякаш този скок не само няма да има вредни последици, но и ще реши всички проблеми, като накара икономиката изведнъж да заработи на нови, много по-високи обороти. Нещо като барон Мюнхаузен, който се изтеглил от блатото, като се хванал за собствената си коса.

Възможности и ефекти

За съжаление обаче всичко това не е възможно, а дори и да беше, ефектът би бил доста по-различен от желания. Да си представим най-напред, че утре заплатите някакси скочат, примерно двойно. Първото, което ще последва, е, че много бързо горе-долу същия скок ще предприемат и цените, така че материалното положение на мнозинството от хората няма да се промени съществено. Нещо повече: крайният резултат няма да е дори равен. Защото бюджетът на държавата и голяма част от икономиката ще се сринат, така че мнозина ще останат без работа и ще загубят дори днешните си доходи. А това е гарантирана формула за доста по-сериозни от днешните „социално напрежение и конфликти“.

За щастие такъв тип масово и „форсирано повишение“ няма как да се случи. Най-малкото защото няма кой и как да накара частния бизнес да предприеме такова самоубийствено действие. Освен с някакъв декрет (желание, което често прозира зад речите на някои синдикални дейци). Но резултатът от него ще е още по-плачевен от описания по-горе. Няма да стане и с призиви и увещаване. Нямам предвид онази категория псевдобизнесмени, които безскрупулно мамят и държавата, и работниците си – те така или иначе не разбират от обяснения. Имам предвид онези, които добре осъзнават, че социално отговорното поведение е в техен икономически интерес. Тяхната първа отговорност обаче, включително пред работниците и служителите им, е да се съобразяват с реалните възможности. Защото заплатите не са само въпрос на добро желание.

Така стигаме до лостовете за повишаване на доходите, с които разполага държавата. Един от тях е т.нар. минимална работна заплата. Нейното повишаване обаче има твърде ограничено влияние върху общата картина. А е и нож с две остриета. Защото принуждава хиляди работодатели да избират между съкращаване на работници и закриване на бизнеса. И защото води до парадокси – като например младите учени в БАН или в университета да взимат горе-долу колкото чистачките.

Естествено, държавата може да направи най-много там, където самата тя е работодател – в бюджетната сфера. При днешното състояние „форсирано повишение“ на заплатите в нея очевидно не е възможно. Преразпределението в рамките на съществуващите бюджетни приходи няма да помогне много. Някакво допълнително натоварване на богатите (за каквото мнозина настояват) – също. Съществена промяна може да има само при значително повишаване на данъчното бреме за всички. Стига обществото да е готово да плати тази цена. Това обаче ще се отрази върху икономическия растеж, тъй че крайният ефект върху общата картина пак ще е съмнителен.

Единственият път

Впрочем, всичко описано дотук така или иначе се случва. Има все повече райони в страната, сектори на икономиката, отделни бизнеси и професии, в които заплатите се приближават до средните европейски нива. Което пак не е резултат от добро желание, а от пазарни реалности. Като например недостигът на квалифицирана работна ръка. Заплатите в една или друга бюджетна сфера периодично растат. Както и минималната работна заплата, за която през следващите години е предвиден направо агресивен темп на растеж (10% годишно). Като цяло вече 5-6 години ръстът на доходите системно и чувствително изпреварва ръста на производителността на труда. Последният пример е от първото тримесечие на тази година, когато средната месечна заплата е нараснала с 9.1% на годишна база, а брутният вътрешен продукт на един зает – с 2.6%.

Всичко това, разбира се, е далеч от желаното и със сигурност по-малко от възможното. Въпросът е как заплатите да растат повече и по-бързо, но не за сметка на конкурентоспособността на икономиката. Как да се ускори икономическият растеж, как да има повече инвестиции и повече модерни бизнеси, които да плащат по-големи заплати. Всъщност, има един-единствен реалистичен и сигурен път за постигане на тази цел и за повишаване на доходите. Това е пътят, по-който са минали най-напредналите и който България все опитва някак си да избегне и прескочи – пътят на упоритите, безкомпромисни и систематични реформи във всички сфери: от образованието и здравеопазването, та чак до съдебната система. За такива реформи са нужни политическа воля и последователност, обществено доверие, разбиране, търпение. И освобождаване от безсмислени и вредни илюзии като тази за „форсираното повишение“.
www.dw.com

Лобизъм и мракобесия в неравноделен такт

Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+

Лобистки, популистки и националистически законодателни инициативи маркират първия месец от управлението на Борисов 3. А уж лявата опозиция в парламента се опитва да го изпревари отдясно. Коментар от Татяна Ваксберг./DW

Ако целият мандат на Борисов изглежда като изтеклия месец, значи страната ще се подмята в неравноделен ритъм между лобизъм и национализъм. Лобистките идеи ще връхлитат стихийно, националистическите ще се отстояват планомерно. Вижте само проектите, обсъждани от 4 май до 4 юни! Да се улесни настъплението на бетона по Черноморието. Концесионерите да имат неограничени права. Държавата да не предупреждава поданиците си, когато ги снима. И да може да ги вкарва в затвора за най-разнообразни религиозни убеждения – предимно защото законодателят не умее да пише законите така, че да е ясно къде минава границата между религия и престъпна дейност.
Законопроекти и съпротива
Това са четири законодателни инициативи от различно естество, но с общ знаменател: срещу тях се надигна шумна съпротива. Улесненото застрояване на брега предизвика протести. Законът за концесиите беше гласуван, но после върнат от президента. А срещу отмяната на табелите за камери край пътя и срещу криминализирането на абстрактни дейности, свързани с религията, се обявиха правозащитни организации. И въпреки това част от тези мерки се предлагат наново. Накратко: сегашното мнозинство в Народното събрание навярно не държи особено на диалога и на компетентната външна оценка. И вероятно би се отказало от лобистките си намерения само в два случая: ако прокарването им в закон е твърде прозрачно или ако цялата инициатива е породила шум в медиите и на улицата . Такъв беше случаят с промените в Закона за земеделските земи, които щяха да удължат срока за бетониране на крайбрежието: протестите не доведоха нито до разговор, нито до публично обяснение, обаче проектът някак тихомълком излезе от дневния ред на парламента. Няма гаранция, че е напълно отписан, но има правдоподобна хипотеза, че шумът е от значение.

Триметрова ограда със сигнални светлини
Впрочем, не всеки шум е от значение. Повече от десетилетие тече борбата на много експерти срещу пагубното въздействие на Вежди Рашидов и Божидар Димитров върху отделни културни политики, но резултат няма. Няма резултат и от многообразните протести срещу
вкарването на крайната десница в управлението . Напротив, националистите не само управляват – на тях в градация им се поверяват именно онези области, от които би следвало да ги държат надалеч, с двойна триметрова ограда и предупредителни светлини. В коалиционната си и кадрова политика Борисов не се влияе особено от външна намеса. А доколкото това е модел, следван от години, можем да предположим, че и
третият мандат няма да представлява изключение .

Нека да хвърлим поглед към част от политическия дневен ред. Предлага се, например, бежанците да имат право да се движат само в определени райони на страната. Законопроектът за криминализиране на “радикалния ислям” е безпомощен в своята абстрактна лексика и уврежда правата на мюсюлманите. Във властта влизат откровени почитатели на нацизма – двамата висши служители, заснети с нацистки поздрав. А интеграцията на малцинствата се поверява на лидер на крайната десница – Валери Симеонов. Не случайно на този фон председателят на БХК Красимир Кънев заключава, че в момента тече “най-високата концентрация на мракобесни [прояви] в толкова кратък период от време”.

Каквото управлението, такава и опозицията
До този момент по нищо не личи, че в парламента има групи с различна политическа ориентация. По ценностни въпроси разлика не се забелязва. Напротив, левицата тези дни внесе цели два законопроекта, издържани в духа на онези партии, които на Запад наричат „крайна десница”. Едното предложение е за премахване от Наказателния кодекс на понятието “маловажен случай” при кражба. Казано образно, маловажен случай имаме, когато едно дете открадне вафла или паста, като преди това не е имало никакъв конфликт със закона. В момента тези кражби се санкционират с възстановяване на щетите и с налагане на ограничения по линия на “борбата срещу противообществените прояви”. Сега обаче БСП предлага такива кражби да се гледат по общия ред, който предвижда до 10 години лишаване от свобода. Ако това наистина стане, затворите ще се окажат безнадеждно препълнени, според оценката на БХК. Както се случи в миналото покрай кратковременното криминализиране на еднократната доза марихуана. Да не говорим, че и в момента по отношение на кражбите България (заедно с Румъния) поддържа най-високите присъди в ЕС.

Второ необяснимо
Второто необяснимо предложение на левицата е за изменения в Наказателно-процесуалния кодекс, които да възстановят едно старо като комунизма правило, тоест – наново да забранят на затворника сам да моли за предсрочно освобождаване. Години наред молбата за предсрочно освобождаване се подаваше с посредничеството на затворническите власти, а това генерираше корупционни практики. В началото на тази година парламентът реши да се съобрази с изискванията на съда в Страсбург и премахна посредника, разрешавайки на затворника да се обръща лично към властите. Сега БСП предлага завой в обратна посока. Сякаш като лява партия иска да изпревари отдясно крайнодесните политики и стихийния лобизъм на мнозинството…