Архив на категория: Мнения и анализи

Учениците неграмотни, учителите – бюрократи

Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+

Учебната година едва е започнала, а училищата вече се тресат от корпоративна невроза. Диагнозата е типична за големи корпорации с още по-голяма бюрокрация, но в момента се наблюдава във всяко училище.

Изразява се в шок и ужас от попълване на безброй документи, неясни и трудни за изпълнение нови изисквания за водене на отчет и статистика. В тези първи учебни септемврийски дни на учителите изобщо не им е до добре познатото „как прекарах лятото“, защото главите им са пламнали от усложнения като електронни подписи и нови камари от документация, която трябва да бъде попълнена и да поеме по каналния ред нагоре. Учителите са нервни и ако е вярна мисълта, че какво се случва в училището зависи най-напред от отношенията между възрастните, то на училището не са му писани спокойни и благи дни.

Проблемите в българското училище всъщност не са много, само два са. Първият е учениците, вторият – учителите. Сред безбройните информации, свързани с началото на учебната година, две заслужават особено внимание. Първата е свързана с учениците. Според международното изследване ПИЗА, около 40% от 15-годишните български ученици са функционално неграмотни, което означава, че те формално могат да четат, но не разбират съдържанието на прочетеното. Майчиният език на около 45 процента от постъпващите в училище не е български. Още по-тревожното е, че към 25 процента не говорят български. На този фон изобщо не е странно, че стандартите непрекъснато падат – тройка в българското училище се дава при 23 процента верни отговори, докато в държавите с добре развити образователни системи тройка се пише при поне 40 процента верни отговори. Бройката на необхванатите от образованието ни деца все още не е уточнена (усложнението идва от неизвестността колко от тези деца са извън България), но е шокиращо голяма.

Втората значима информация от тези дни не съдържа впечатляваща статистика, тя разказва за една учителка. Ето как я описва една майка на ученик: “Г-жа Найденова е 30-годишна, амбициозна, мила, справедлива, умна, знаеща жена. Тя плени децата. Беше с тях по 13 часа седмично. И това не беше достатъчно. Помъкна ги на походи по планините през уикенда. Викаше ги извънредно в училище, за да ги подготвя за състезания И всички деца ходеха. С желание! Направи група във вайбър с децата. Там обсъждаха задачи и домашни. Участваше активно във фейсбук страницата на класа. Беше винаги на разположение. За деца и за родители.” Г-жа Найденова обаче не се харесала на директора на училището толкова, колкото на децата и родителите. И договорът й не бил подновен. Тя си намерила работа в друго училище. 18 от общо 27-те деца, на които е била класен ръководител и преподавател по математика, напуснали старото училище и отишли в училището, в което била назначена Найденова.

Ето ги двете известни величини в уравнението на реформата: първата информация показва с какво разполагаме – това са учениците, а втората – какви трябва да са учителите. Просто е. Ясно е. И е очевидно дори за най-отдалечения от образователната система, че проблемите няма да се решат с увеличаване на документацията, с въвеждането на електронни подписи и с попълването на все повече и повече формуляри. Реформата е нещо, което постига по-добри резултати с наличните ресурси. Новостите в българското образование не са реформа, те са експерименти, налучкване, вдъхновена стрелба в тъмното с надежда да се улучи случайно целта. Като прибавим и това, че и самата цел не е изяснена, то улучването й става невъзможно.

Една от новите, модерни квалификации за учителите се нарича управление на класната стая или мениджмънт на класа. (Както се вижда сходството с икономиката не се е ограничило само с термина корпоративна невроза.) Да оставим като за начало телефоните настрани и да се съсредоточим в урока – казва по-добрият учител, защото е наясно към какво проявяват интерес учениците. Но дори той не предполага, а само десетина минути след като е призовал да се оставят телефоните, осъзнава, че тези деца в тази днешна класна стая имат абстиненция към екрана на мобилните си телефони. И се пита по-добрият учител: Как трябва да преподам урока си така, че той да е по-интересен за тях от взирането в телефоните?

Не толкова добрият учител не си задава такива въпроси. Той си преподава урока така, както от десетилетия се преподава в българското училище. Засипва децата с имена и дати, които няма да послужат на ученика за нищо друго, освен да ги наизусти, да ги изрецитира за по-добра оценка и след това веднага да ги забрави. И защо да не ги забрави, след като – ако някога му потрябват – може да ги намери в интернет за секунда. Не толкова добрият учител прилича на бензинаджия – напъхва гласа си в ухото на ученика и налива там определено количество знания. След което държи урока да бъде възпроизведен в същия вид.

Познайте кой от двата вида описани по-горе учители толерира българската образователна система, в случая е по-подходящо да се каже българската образователна метода. Но най-цененият от системата учител си остава онзи, който не жали времето си, посветено на попълването на камарата документация. За добър учител днес се смята изпълнителният бюрократ. Всички нововъдения през последните години доведоха до все повече първично и вторично неграмотни ученици и невротизирани от бюрокрация учители. Това е резултатът от онова, което трябваше да е реформа, но си беше безразборна комбинация от експерименти. Дори и да се направи оттук нататък истинска реформа, суровините за нея ще са все по-неграмотни ученици и по-луднали учители отколкото всяка предишна година.

Къде е, ще попитате, в целия този процес обществото, родителите? Нали майките и бащите са най-заинтересовани училището да е полезно и добро място за техните деца? Опитайте се да намалите с едно бройката на стихотворенията от Христо Ботев, които се изучават в училище, и ще разберете къде са майките и бащите. Бдят. Бдят реформата да не им отнеме „Балканджи Йово“ или да не намали Ботевите стихотворения. Да се съкрати бройката на произведенията на Ботев в учебника не е реформа. Не е даже експеримент. Нищо не е. Просто куршум от онази вдъхновена стрелба в тъмното, която не знае къде се цели. Реформа би било ако децата нямат нито едно стихотворения в учебника от Ботев, но са задължени да прочетат всички стихотворения на Христо Ботев. И да изберат онова, което им харесва най-много. А при изпитване да обяснят на останалите защо точно това стихотворение на Ботев харесват най-много.

Сега родителите са силно притеснени какво ще стане, когато осмокласниците прочетат „Декамерон“. Нищо няма да стане. Защото те няма да го прочетат. Ще гледат филма. И няма да се впечатлят особено, защото такива неща, каквито ще видят във филма, те са виждали вече в много филми, дори в предавания по телевизиите всяка вечер преди забранените часове. Лицемерната загриженост на родителите се равнява на лицемерното престараване на образователното министерство.

Така започна и тази учебна година – с малко закачки къде каква песен са пуснали на тържеството по случай първия учебен ден и с много учителска суматоха около многото безполезно писане, което им изяжда времето и нервите. Уж нищо ново, а всъщност нещата са станали по-зле. Сега всеки четвърти първокласник не говори добре български език. Върви, народе възродени, към всеки трети първокласник…
Веселина Седларска
www.reduta.bg

Да сте виждали полицай?

Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+

Вие живеете в малко българско село. Всяка сутрин се ослушвате, за да чуете в кой двор е станала кражба. Такива новини вървят заедно с пояснението, че това е поредното, трето, четвърто или пето ограбване на същата къща.

Понякога вестта е по-страшна, убит дядо, изнасилена баба. Вие дори знаете кои са крадците. Цялото село ги знае. Виждате ги по улиците, разминавате се с тях, страхувате се. Но полицай не виждате. Полицай няма.

А може би живеете в средно голям български град. С традиционната пешеходна зона, по която надвечер се разхождат много хора. Някои от тях с кучета, нито едно с намордник. Изведнъж чувате страховит кучешки лай. Два питбула, едва удържани от разхождащите ги момчета, се нахвърлят един срещу друг. Майките хващат децата си за ръце и подтичват, за да се отдалечат. Възрастни хора се надигат от близките пейки и влизат да се скрият в съседни магазини. По цялата пешеходна зона преминава някакво чувство за опасност. Оглеждате се за полицай. Няма. Никога не е имало. Давате си сметка, че всъщност никога не сте се разминавали по улицата с полицай. По-рано ги виждахте подпрени на някоя спряна полицейска кола по трима-четирима накуп, чоплят семки, приказват си. Сега и това не виждате. Изчезнали са, отишли са някъде, където вероятно има по-големи проблеми от щъкащи питбули без намордници.

Или пък живеете в столичен квартал. Вечер под прозореца ви минават, не, не е подходяща думата минават – прелитат мотори. Звукът е непоносим, застрашителен. Детето ви сега се учи да отива и да се връща от училище само. Искате да обсъдите с участъков полицай какви съвети да му дадете, за какво да внимава по маршрута. Но не сте виждали участъков полицай, има ли ги изобщо? Всъщност кога за последен път видяхте през живота си полицай на живо? Май че беше преди няколко дни, когато някой се беше обадил за шума от съседния ресторант в полунощ. Тогава бяхте на терасата и видяхте как пристигналите по сигнал полицаи си говорят със собствениците пред ресторанта. И се обнадеждихте. Ето, имало значи смисъл да се звъни и да се подава сигнал. Сега полицаите ще санкционират нарушителите и вие най-после ще можете да легнете и да заспите на отворен прозорец. В този момент виждате, че полицаите и собствениците… се прегръщат. Точно така, не ви се привижда, прегръщат се. Разделят се дружески. Полицаите си тръгват, а музиката продължава. И вие отново не можете да заспите. Сега вече ви е ясно защо вие, твърдият демократ, гледахте със симпатия на саморазправата на вицепремиера Валери Симеонов в ресторантите в Слънчев бряг. Защото то си беше своеволие от гледна точка на законността и като всяко своеволие може да има опасни последици. Така става със саморазправите – почват от дребни неща, нарастват и стигат до страшни режими. Това вие на теория много добре го знаете. Но саморазправата на Валери Симеонов ви беше симпатична, защото… Ами защото полицията и собствениците на шумни ресторанти се прегръщат.

Или пък работите в бизнес, който трябва да бъде опазван от посегателства. Може би тогава виждате полицаи? Не, виждате бодигардове от частни охранителни фирми, които сте наели да опазват бизнеса ви. Така вие един път с данъците си издържате полицаите и втори път плащате заплата на частни охранители да вършат работата на полицаите.

А може би полицаите са заети с тежки престъпления, с опасности невидими за нас като граждани, с неща сериозни и застрашаващи живота, като… Като отвличания, да речем. Но ето че прословутото отвличане на Адриан Златков приключи, а се оказа че полицията има за него толкова информация, колкото всеки редови телевизионен зрител. Значи и при отвличанията не са полицаите, къде са тогава?

Къде да са – на телевизионния екран са. В една емисия новини ги видяхме на два пъти. В единия случай като верига, която охранява Народното събрание от стотина протестиращи пред паметника на Цар Освободител. В другия случай като подготвящи самите те протест с искане за увеличаване на работните заплати.

Всяка статистика, която идва от Министерството на вътрешните работи, е ненадеждна. Във всяка институция си играят с числата, но никъде толкова, колкото в МВР. Прословутият показател за работата на ведомството например, т.н. разкриваемост може да бъде изчислена както си наумите и непременно в обратен ред. Първо се решава колко е приемливо да бъде разкриваемостта за съответния период, с колко да се е увеличила спрямо предходния и след това се натъманяват бройката на жалбите от гражданите, престъпленията и т.н. Да не говорим за загадъчната статистика около личния състав. Там винаги ще е енигма колко са хората, които имат право трудът им да се зачита като първа категория. Винаги чиновниците ще бъдат броени така, че част от тях да попадат в по-социално приемливи категории.

През 2015 година едно изследване показа, че по брой на полицаи на глава от населението България се нарежда на осмо място в света и на трето в Европейския съюз. Междувременно това изследване, което тогава никой не оспори, вече е забравено и от средите на полицията пак се тръби, че сме на едно от последните места в Европа по брой полицаи на глава от населението. Не, не сме. Но със сигурност сме на последно място по това колко полицаи е виждал през живота си всеки българин. Друго необяснимо съотношение е, че докато бройката на заетите във вътрешното министерство значително намалява, а финансирането й се е увеличава, то недоволството от ниски заплати си стои все същото. Такива парадокси съпровождат МВР през всичките последни години, откакто се заговори за потребност от реформи. През това време има само едно сигурно нещо и то е, че мениджмънтът на МВР е калпав.

Това лято Асоциацията на индустриалния капитал в България ни шокира с нова цифра: по нейни изчисления 40 на сто от щатните длъжности в МВР са неоправдаващи съществуването си, дублиращи се длъжности, длъжности с неясни функции, длъжности, които откровено нямат функции. Това е огромен резерв за повишаване на броя на хората, които работят на терен, за увеличение на заплатите им и за рязко подобряване на техническата им осигуреност.

Дори тези 40 процента да са преувеличение, пак остава чувството, че ние не виждаме полицаи не защото в Министерството на вътрешните работи работят малко хора, а защото те не работят там, където са нашите проблеми. Само че темата за реформите в МВР вече не е актуална. Избутана е встрани, заглушена е от исканията за високи заплати. А и гражданите не са така склонни да настояват за реформи в системата на сигурността, както в системата на здравеопазването и образованието. Но ако полицаите се чудят дали гражданите изпитват симпатия към протестите, които ни обещават и дали биха се застъпили за техните по-високи заплати, отговорът е – не, не и при това положение, не и при това безхаберие, не и при тази несигурност.
Веселина Седларска
www.reduta.bg

Гладни кокошки протест сънуват

Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+

Един призрак броди из България, призракът на протеста. За него ни осведомяват основно сайтове с имена на дърводелски сечива, като брадви, секири и топори.

Но слухът за тайно и неизвестно от кого подготвяната революция на 11 септември беше отразен и в по-сериозен вестник, в чието название пък има часове.

По информация оттук-оттам от незнайни източници в протеста щели да се включат сили от доскорошния Реформаторски блок. Но ако се съди по темите за протест, които съвпадали с последните горещи изказвания на Корнелия Нинова, в протестните редици ще се наредят и социалистите, и излъганите за увеличението на пенсиите възрастни хора. С други думи – всички, които не са свързани със сегашното правителство, ще излязат на площада пред Народното събрание и ще го свалят. Гладната кокошка, която е основен автор на тези дописки, продължава да сънува – правителството толкова се уплашило от предстоящата среща с гнева на народа, че май щяло да подаде оставка няколко дни преди това.

Как е избрана датата 11 септември е трудно да гадаем. Може би защото е понеделник, може би защото 11/9 е сакрална дата за уж невъзможни, но все пак случили се неща като самолетното нападение на кулите в Ню Йорк. Може би 9-и септември навява някакви въстанически копнежи, може пък и народът да си е спомнил, че „септември ще бъде май, ще бъде!“. А може би защото е началото на усиления есенен сезон след летните почивки. Според авторите незнайни мученици на българската револуция обикалят страната и шепнат паролата за участие в протеста. Възможно е да разнасят и някаква формула „ГЕРБ ке падне!“, която по магическите правила на нумерологията е показала, че това може да стане само на 11.09.2017.

Възможно е на тази дата пред Народното събрание наистина да отидат няколко дузини професионални революционери, нямам контакт с Йоло Денев да проверя информацията от този най-достоверен в момента източник на протестно вдъхновение. Търговците на пазара предупреждават, че доматите, които продават, са кажи-речи последните от добрите за сезона, но дали е от сушата или защото бъдещи протестиращи са се запасили с доматени боеприпаси, трябва да се провери.

Ако питате мен, ще ви кажа, че в момента българите имат съвсем други взаимоотношения с доматите. И те не са дали да се запасят с този зеленчук (някакви здравни сайтове твърдят, че било плод), за да го разпльокат пред сградата на парламента, а дали да запазят доматения сок с аспирин без варене, или все пак да го овакуумят с пет минути варене за капачката. И как да сложат олиото в лютеницата, така че тя да го погълне най-незабелeжимо за окото и за вкуса. И други такива тревоги, свързани със салцата и цялото останало бурканирано продоволствие за зимата, тревожат българския народ. Датата, на която съседът може да ти заеме чушкопека си, в момента е по-важна от датата за някакъв си протест.

ГЕРБ ке падне, когато самият Той изчисли, че му е изгодно да падне. Нито ден по-рано. Колкото и угоднически да звучат изказванията на някои социолози и политолози, че ситуацията в момента е стабилна и трусове не се очакват, те са точни. Не защото народът е доволен и не иска да прави трусове. Напротив, народът е недоволен, много недоволен, но не вижда никакъв смисъл от трусове.

Народът е еднакво недоволен, но разделен на две групи – истерично недоволни и безразлично недоволни. Истерично недоволните са приказливи, гласовити, чак страховити. Тъй като големите теми са обвити в мъгла и неизвестност, истеризират по повод на малките теми. Такива поне има в изобилие всеки ден. Вчера ще са черно-белите учебници, днес ще е Лидл с глупашко брандиране, няма ден, в който на истеризирания народ да не се подава нова тема, която да захранва истерията му. Доволно голям брой българи са решили, че крещенето в несъгласие ги отграничава от извършителите на глупост след глупост. Превърнали са го в начин на живот. Щом сме несъгласни, значи сме различни от тях – ето това е единствената печалба от разпиляването ни в дребни, съчинени, незначителни драми. Цялата ни енергия се излива, за да демонстрираме, че не сме глупави като „тях“, не сме непочтени, корумпирани, оцапани като „тях“.

Безразлично недоволните са по-самощадящи. Те поне не си пилеят силите – като се почне от това, че си спестяват телевизионните новини и четенето на заразни сайтове и се свърши с това, че си подбират компаниите и интернет заниманията. Най-много да наминат в социалната мрежа, за да ни кажат, че странни неща стават в България, щом с години не може да се намери виновник за сриването на КТБ, а се намери фасът, който подпали гората край Кресна. По-умни са безразличните. Разбрали са, че България в момента е толкова вредна за преживяване, че трябва да се приема дистанцирано и с чувство за хумор – като художествено произведение.

Но и двете групи – и истеричните, и безразличните, са наясно, че ако това правителство си отиде, следващото няма да е по-добро. Нямаме избор. Както казали тримцата, които се представяли за седемте самураи: Хора няма, няма хора бе! Някои вярваха, че т.н. патриоти биха били по-различни управници, но получиха само доказателство, че Бойко Борисов, наред с други свои умения, умее и да опитомява коалиционните си партньори, след като в предишния си кабинет доказа, че умее да отчайва до степен на оттегляне партньорите си. Това е изборът: Бойко Борисов плюс някой, който няма да издържи и ще се махне, или Бойко Борисов плюс някой, който ще се нагоди и ще си угоди. Бойко е лелката в детската ясла – който съвсем не може да свикне, реве, реве и се отказва да посещава яслата, останалите почват да слушкат и да папкат.

Съществува теоретично, разбира се, и вариантът БСП. Винаги е съществувал и винаги е завършвал с осъзнаването, че не е вариант. България избира БСП, само за да си спомни защо не трябва да избира БСП. БСП е прилична опозиция и неприлична (също като тези, на които е опозиция), когато е на власт.

Най-странното е, че в тази насрещно заклещена ситуация и двете страни нямат шанс – нито недоволният от правителството народ, нито недоволният от народа Бойко Борисов. Ситуацията в момента най-много прилича на взаимно пилене на нерви. Правителството пили нервите на хората, а Борисов персонално усилва ефекта с очевидната си липса на намерение да се разграничи от хора, които са се превърнали в емблема на причината за неуспяването на България. Борисов знае (той е добър познавач на народното мислене), че хората дори ще му простят личните грехове, ако затвори чадъра на благоволението си над Пеевски, Цацаров, Доган. Но не го прави. Не може ли?! Явно има сериозни причини, за да не може. Може би греховете му са непростими? Или неотделими от на другите?

Какво му остава на народа при това положение, освен горчивото удоволствие и той да пили нервите на правителството и персонално на Бойко Борисов. Например с развлекателния слух, че на 11 септември ще има гръмотевични протести, които ще свалят властта. Нищо няма да стане на 11 септември, освен че ще са почнали някои телевизионни формати, които ще дават нова суровина за истерични битки по възможно най-дребни и дребнави поводи.
Веселина Седларска
www.reduta.bg

Клети сираци и величави роби

Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+

Случайно да сте показвали „Козият рог“ на чужденец? Е, аз съм го показвала. Даже на двама, датчани. Поискаха да видят български филм.

Изобщо не се поколебах, за мен „Козият рог“ и тогава, и сега, е най-добрият български филм. Освен това има съвсем малко текст, което е добре, когато трябва да се превежда филм.

Нищо подобно. Наложи се да говоря през цялото време. Да обяснявам – това сега турци ли са или българи, ама как ги различавам – те били толкова еднакви, а защо се мразят, и защо искам да ги убедя, че турците са жестоки, не е ли жесток всъщност бащата… По средата на филма го спрях, извадих исторически атлас, разясних накратко българската история от създаването на държавата до Берлинския конгрес и пуснахме отново филма. Ако мислите, че им беше станало по-ясно – не, не беше. Цялото събитие – замислено като родолюбиво и гордо начинание – се оказа недоразумение и мъка.

Така ще се почувства вероятно и семейство Макрон, ако прочете подарената им от българското президентско семейство „Време разделно“. Но те няма да я прочетат, разбира се. Такива подаръци се правят, за да влязат в някакъв склад, където вече има натрупани подобни сувенири. В този смисъл няма никакво значение какво сме подарили на семейство Макрон – за тях няма. За нас обаче има. Защото тази книга някой я е избрал като символ, а символите имат значения.

За романа на Антон Дончев са се казвали колкото добри неща, толкова и лоши. Най-странното е, че всички те са верни. Добра книга, но…Лично за мен това изречение може да се съкрати до запетайката: „Време разделно“ е сравнително добра книга. В смисъл – четивна. Книга, просто книга. Не учебник, не изследване, не извор за исторически факти, а книга. Субективна художествена измислица, каквато е всяка книга. Доста по-субективна от обикновено, като всяко нещо с поръчков замисъл. Вълнуваща в голямата си част, с елементи на екшън, хорър, трилър и романтика, както гласят съвременните понятия. „Време разделно“ обаче отдавна е натоварена с нещо повече, възложени са й роли, които са прекалено големи и непосилно трудни за книга. Тя трябва да ни обрисува пред настоящите и бъдещите поколения, а ето че и пред света. И да ни обрисува като какви? Като велики страдалци. Като жертва – ето че си дойдохме на думата и на любимата роля. Ние, жертвите.

„Време разделно“ се превежда на чужди езици (с финансовата подкрепа на българската държава) и се подарява на чужд държавен глава по същата причина, поради която „Балканджи Йово“ е най-предано защитавания текст в учебната програма. Те трябва да ни напомнят на нас – родителите, те трябва да научат тях – децата ни, от тях се очаква да кажат – на света, че българите сме историческа жертва на едно робство, което е свършило преди близо век и половина, но продължава да е толкова важно, че ние все още се изживяваме предимно като жертви.

Премиерът ни отразява точно този народен манталитет. „…Кой ми е помогнал на мен, сирака, да стана кмет, премиер?“ – това са думи на Бойко Борисов в лекция пред студенти за развитието на селските райони и бъдещето на България през юни 2011 година в село Падина край Девня. Майката на „сирака“ Бойко Борисов умира, когато той е на 38 години, а баща му, когато е на 48 години. Щом един министър-председател се позовава на аргумента, че е при това положение сирак, логично е народът, който го е избрал да смята, че е жертва на нещо, което е свършило преди век и половина. За манталитет, става дума.

Да си жертва е доста привлекателна роля. Тя носи много печалби. Най-малката – получаваш съжалението на околните. А ние обичаме да ни съжаляват. Цялото ни национално хленчене и мрънкане е заради едното съжаление. Съжаленият се чувства разбран, приласкан, приютен, това се все приятни неща. Но по-важното е, че жертвите не са виновни. Как да са виновни, като са жертва, виновни са, разбира се, насилниците. А насилници в българската история и съвременност – колкото щеш. Ние сме малки, ние сме много малки, но затова пък безкрайно ценни и затова всеки иска да ни притежава и управлява. Съдбата ни се решава на салфетка, на която някой чертае разпределението на света и ние сме винаги от лошата страна на чертата. Но все някой ще ни съжали и ще ни освободи. След което ще ни пороби. И тогава ние обръщаме глави на другата страна в очакване на отсрещен освободител от поробител, който преди това ни е бил освободител. За което нямаме никаква вина, нали сме наясно? – жертвата никога не е виновна.

Но всъщност най-изгодното е, че не се налага да правим каквото и да било. Когато си жертва, не ти се налага да работиш. Твоите усилия са обречени. Затова няма смисъл да бъдат полагани. Така или иначе ти си жертва и насилникът решава какво ще се случи. Ти не носиш отговорност – представяте ли си каква лекота на битието е това?

Ако не вярвате на мен, ще се наложи да повярвате на Иван Вазов – този поет на величавото народно страдание и основен източник на познания по българска история. Ето какво пише Иван Вазов в главата „Силистра-йолу“ в „Под игото“: „Защото при другите си лошавини, игото има и една привилегия: да прави народите весели. Там, дето арената на политическата и духовната деятелност е затворена с ключ, дето апетитът за бързи забогатявания от нищо се не дразни и широките честолюбия не намират простор да се разиграят, обществото изхарчва силите си в дребни местни и лични сплетни, а разтуха и развлечения търси и намира в мъничките обикновени и лесни блага на живота. Една бъклица вино, изпита под прохладната сянка на върбите край шумливата кристална речка, прави да забравиш робството: един гивеч, изпечен с алени патладжани, миризлив магданоз и люти пиперки, изяден на тревата под надвисналите клоне, през които се гледа високото синьо небе, е едно царство, а ако има при него цигулари, то е върхът на земното щастие. Поробените народи имат своя философия, която ги примирява с живота. Един безизходно пропаднал човек, често свършва с един куршум в черепа си или в клупа на едно въже. Един народ поробен, макар и безнадеждно, никога се не самоубива: той яде, пие и прави деца. Той се весели. Погледнете народната поезия, дето са се отразили тъй ярко народната душа, живот и мироглед. Там покрай черни теглила, дълги синджири, тъмни тъмници и гнояни рани, преплитат се тлъсти печени агнета, червени руйни вина, люта ракия, тежки сватби, вити хора, зелени гори и дебели сенки, из които е избликнало цяло море от песни…“

Това е Иван Вазов, по мое лично мнение по-голям познавач на историята и народната душевност от Антон Дончев. Прочетете го още веднъж и ще разберете не само защо подарихме на Макрон „Време разделно“. А и защо ни беше толкова важно как е облечена Деси, как се излага Бойко, каква е била прегръдката на този с онзи в сантиметри и т.н. Само не ни интересуваше защо Макрон дойде в България. И защо се засили да напада Полша, като че ли някой му беше пуснал Вагнер (по Уди Алън). И какво спечелихме или загубихме не разбрахме. Но то и няма значение…виж по-горе Иван Вазов.
Веселина Седларска
www.reduta.bg

Нека сме откровени с циганите

Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+

Тези дни гледах как около 50-годишна представителка на малцинството се оплаква, че им бутнали незаконната барака и сега деца, внуци и правнуци оставали на улицата.

Имам 9 (девет!) деца, жалваше се получленоразделната жена, сега какво ще ги правя… И никой (особено институциите) не ѝ дава единствения разумен и възможен отговор в случая. А именно – мила лелко, няма как ти да раждаш деца всяка година, просто като израз на една физиологична възможност, а след това да очакваш някой друг да се грижи за тях, да ги храни, да ги облича и възпитава. Защото, ако продължаваме така, съвсем скоро идва времето, в което ще трябва да очакваш социални помощи от себеподобните, а те по дефиниция също чакат помощи и просто създават многобройно поколение. Така че жизненоважно и за теб, и за твоите деца и внуци е да им обясниш, че ще трябва да имат семейно планиране. Звучи сложно, но не е. Създаваш толкова деца, колкото реално можеш да отгледаш, но по минималните стандарти на ХХI, а не на XVII век. Защото, дори и багерите да бяха подминали твоята колиба, това не е реален дом, нито е грижа за децата. Истината е, че ще трябва вече да си казваме тези неща в очите, защото сега репортажите от циганските махали винаги завършват с многоточие. „Много хора сме, няма къде да отидем, да ни дадат жилища и тогава да бутат“. Някой ще трябва официално да заяви, че прекратяваме бизнеса „Раждам много деца, оправдавам всичките си неразбории с тях и с парите от държавата „за детски“ пия, пуша и ям“. А по отношение на даването на жилища – този филм многократно сме го гледали: прилични блокове, които за нула време остават на гол бетон, щом в тях настанят ромите… Това не е продуктивно. Когато спрем държавно да глезим малцинството, сигурен съм, че много негови представители ще се хванат на учение и работа. Но трябва да са убедени, че келепирът с детските и „инвалидните“ добавки дефинитивно е спрял. Иначе ще ги е страх, че ще станат за смях в махалите, ако някои полагат усилия, а други просто раждат и отиват всеки месец да си получат помощите…

Петър Галев

www.jivotatdnes.bg

Нашествието на консуматорските маси

Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+

Това вече не са онези пътешественици, които идват да научат, да общуват. Това са консуматорски маси, нахлуващи с парите си, искащи забавления и очакващи да ги обслужваме. На места вече се бунтуват. Не обаче и в България.

Коментар на Ивайло Дичев:

Българската публика сигурно е била изненадана, когато тази пролет научи за нападенията на анархисти срещу британски туристи в Каталуния: обругаваха ги, пръскаха ги със спрей, пукаха гумите на автобусите им. После, пак там, дойдоха терористичните акции, чиято кулминация според плана била взривяването на „Саграда Фамилия“ – туристическата катедрала в Барселона, замислена от Гауди като „катедрала за бедните“.

Колкото и различни да Ви изглеждат тези два новинарски потока, между тях има нещо общо: народите започват да се вдигат на бунт срещу този централен ритуал на глобализацията. Младите левичари-автономисти от АРАН се борят срещу частното присвояване на печалби от индустрия, която изсмуква ресурсите на общността. Ислямо-фашистите пък са обидени от циничното излагане на неравенства, тела и култури, което ги маргинализира на глобалната сцена.

Да се готвят Париж, Лондон, Прага…

Но войната има и други измерения. Туристически градове като Венеция (55 000 постоянни жители, 20 милиона посетители годишно!) са практически унищожени от масовия туризъм. Само си го представете: върволици от хора се движат безспирно по централните улици, надничат в прозорците ви, търсят преживявания, напиват се. Все повече граждански асоциации се заемат да бранят градския си начин на живот. Не културата, пакетирана за туристите, каквато е споменатата ексцентрична катедрала. Културата, която градските активисти в Лисабон искат да върнат – това са кварталните магазинчета, атмосферата на уличките, хубавата храна, кварталното общуване. Амстердам пък, превърнат в нещо като нашия Слънчев бряг от британските туристи, се бои, че става огромен увеселителен парк – място, където не само се „пълзи“ от кръчма на кръчма и от витрина с проститутки към следващата, но и се организират чудовищните 300 фестивала годишно. Музей е днес великата преди Виена, на път са Париж, Лондон, Прага.

Конфликтът се изостря още повече от юберизацията на тази индустрия, т.е. предлагането на частни квартири чрез платформи като Airbnb извън националните регулации. Уж настанявам в къщата някой познат, а всъщност печеля от един съвсем неизвестен клиент. Тази практика (заедно с нискотарифните полети и възхода на китайската средна класа) не само увеличи абсолютната маса туристи и позволи заобикалянето на данъчните закони, но и предизвика рязко вдигане на наемите в туристическите градове. Защото: ще даваш ли жилището си целогодишно на някой сънародник, ако можеш за няколко дни да изкараш същата сума? Предприемчиви бизнесмени изкупуват цели блокове като неофициални хотели – различавали ги по това, че на прозорците нямало цветя – няма жители, само приходящи. В Лисабон вече не правят договори за наем по-дълги от 3-6 месеца, защото цените непрекъснато се вдигат! И само си представете как изглежда това откъм младото португалско семейство, което опитва да намери начин да уреди живота си. В Германия този проблем е най-остър в Берлин. Тази страна възприе и най-радикалното законодателство – ограничи даването под наем на собствено жилище до 50% от площта му и въведе 100 000 евро глоба за нарушения на данъчното законодателство.

Не пътешественици, а консуматорски маси

Градските бунтове, подкрепени разбира се от традиционната хотелиерска индустрия, със сигурност ще доведат до мерки на европейско ниво. Впрочем много туристически места вече самостоятелно въведоха квоти за туристи – Помпей, Дубровник, будистките храмове в Непал, Антарктида. Някъде причина е застрашената култура, другаде – природата, но главното е раздразнението на хората от новия стадий в глобалната мобилност. Туристите нахлуват с парите си в жизненото Ви пространство, превръщат Ви в забавление, завъртат цялата енергия на града Ви около това да се опошлява наследството и да се продава кич. Това вече отдавна не са пътешествениците, които идват да научат, да общуват – това са консуматорски маси, които знаят, че трябва всяка година да бъдат някъде другаде, за да поддържат статута си на средна класа. Били ли сте в „Саграда фамилия“? Ах да, тази неоготика…

Разбира се, има страни, като ударената от терористи Турция, или лакомата за постъпления България, които се радват на анти-туристическите настроения и призовават – ами идвайте при нас! Дали единството ни по въпроса обаче не е малко изфабрикувано? От една страна тече мощна битка срещу ликвидирането на природата от туристическия бизнес – и тя вече години е сред най-сериозните форми на гражданска мобилизация.

По-камерна е съпротивата на професионалните организации срещу подмяната и диснификацията на българската култура с цел евтинджийски цирк за пред чужденците. От време навреме става скандал с пиян руснак, скинари пребиват турист с неподходящ цвят на кожата. Не е без връзка раздразнението на обществеността от шума, дрогата, пиянските турове, проституцията по курортите – още не сме достигнали до истерията на туристически страни като Египет и Тунис, където то изби в тероризъм, но деморализацията е в ход. Добавете към картината и това, че туристическият бизнес у нас съдържа в структурата си възможност, ако не необходимост от корупция – подкупват кметове, кооптират полицаи, плащат за строителни разрешения, насъскват пресата срещу зелени организации. Кой има ресурс да прави това? Имаме представа, нали?

В България сме далеч от анти-туристическите бунтове, много съграждани добавят към доходите си със слугуване по морето, а икономисти и управляващи май по-скоро мечтаят Несебър да се превърне във Венеция. Но аз не бих подценявал недоволството, което неминуемо ще се надигне и тук, необходимостта от предварваща стратегия за привличане на по-малко, но по-качествени и платежоспособни туристи.

Заслужава ли си?

Дълго търсих колко се приходите от туризъм за миналата година – все попадах на това, колко хора били дошли и колко процента повече било от предната. В последна сметка открих, че чуждестранните туристи са оставили 6,6 милиарда лева – не чак толкова много на фона на деветдесет и нещо брутен продукт. Хубаво, че го има, вярно – добавя нещо към държавния бюджет. Но дали нямаше да е по-добре да инвестираме цялата тази медийно-политическа енергия в някакъв по-перспективен ресор? По-безопасен в социално отношение?
www.dw.com

Патриотизъм на щанд и на склад

Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+

Тарашиш скрина на баба си. Не откриваш нищо. Как да откриеш, като майка ви е изхвърлила всичко, без да й мине през ума, че ще дойде ден да доказвате, че сте добри българи с потури и пендари.

Влизаш в интернет, поръчваш си бяла риза с шевица, калпак или пафти, престилка, фустан. Вече си почти патриот. Отиваш в Жеравна. Там плащащ 25 лева такса вход, 10 лева за паркиране, показваш, че не носиш часовник и обещаваш да говориш по мобилен телефон само на определеното за целта място. И ето, че вече си патриот. Получаваш правото да си купуваш бутилка вода и кебапче за по 3 лева, пърленката – 10. Ще имаш привилегията да видиш Цветан Цветанов в потури и пояс. Като бонус ще срещнеш Динко от Ямбол. Ти си горд участник във фестивала на народната носия в Жеравна.

Не, не е фестивал. Маскарад е. Ако беше фестивал, зад идеята щеше да застане музей, етнографи, а не търговско дружество. А и по програмата щеше да му личи, че е фестивал. И по цените. И по това кой прибира парите – дали кметството/общината или столични търговци. Съжалявам, ако това те разочарова. Имам и още по-лоша новина – не си патриот. Участник в маскарад си.

Господи, какви неща правя за Англия! – мислел си принц Чарлз по време на някаква визита, докато отхапвал от сервираното му змийско месо. Божкеее, какво да я правим тая България, какво? – изпъшква моята съседка, докато гледа новините. И в двата случая става дума за нещо като патриотизъм.

Една от изненадите на живота ми е, че случката под номер едно в класацията на глупостите, на които съм била свидетел, се оказа не толкова глупава. Неин главен герой е учителят ни по военно обучение от десети клас, чиято интелигентност не превишаваше размера на дозиметричния кръг в ръката му. Той ни преподаваше що е Отечество. И пишеше на дъската: Видове Отечество: а/ социалистическо, б/ капиталистическо. Ние чакахме звънеца, за да се скараме отново „Бийтълс” или „Ролинг стоунс” са по-добри. Той продължаваше да пише на дъската: Видове любов към Отечеството – а/ към социалистическото, б/ към капиталистическото. Ние си преписвахме в тетрадките текстове на „Бийтълс” и „Ролинг стоунс”.

В мислите си ние прескачахме стената, мотаехме се навън, връщахме се и гледахме учителя си по военно, като че ли наистина се интересувахме колко вида отечество има. Бяхме като пациентите на онази лудница, които решили да прекопаят тунел, който извежда до стената. И да я прескочат, да избягат. И ние копахме с подръчни средства години наред, но когато тунелът беше готов, нямаше как да избягаме. Някой междувременно беше съборил стената.

И тогава тъпият учител по военно взе, че се оказа не чак толкова тъп. Отечеството ни бе преминало от графата „а”- социалистическо, в графата „б” – капиталистическо, и вече не ни беше толкова лесно да го обичаме. Искаше се друг вид любов, а ние не бяхме внимавали в час.

Но пък знаехме „Спасителят в ръжта” почти наизуст и във всеки от нас имаше по един Холдън Колфийлд. Холдън не можеше да понася „…гнусните типове, които знаят само да се хвалят колко мили могат да изминат с тъпата си кола само с един галон гориво.” Съответно и ние тогава не можехме да понасяме гнусните типове зад перденцата на волгите. По-късно се появиха едни още по-гнусни типове с още по-мощни коли, които още повече се хвалеха. И ние се объркахме. Гнусните си бяха устроили ново – малко, но бронирано! – психическо пространство с размер на автомобилно купе. Ние нямахме и толкова. Старото пространство, в което животът беше тесен и плитък, но познат, изчезна, а ново не се появи. Учителят по военно би казал, че сме в различни армии.

Патриотизмът е сцепление. Сцеплението го няма, вече не сме еднакво бедни, вече не почиваме с карти от един и същ профкомитет, не чакаме в един списък на мототехника за едни и същи коли. Патриотизмът е любов, а преходите са нелюбовно време. Ябълките на раздора са толкова много, че можем да си сварим мармалад за векове напред. Омразата, гневът се натрупаха в такива огромни количества, че нямаше как някой да не ги вкара в работа. Трябваше само да бъдат наречени по друг начин. И го нарекоха: Патриотизъм!

Патриотизмът е огромен пазар. Кандидатите за дистрибутори на стоките на патриотизма са много. През 2004 година Георги Първанов искаше „нов патриотизъм”, Ахмед Доган нарече стоката си „модерен патриотизъм“. Предлагани ни бяха също така конструктивен патриотизъм, прогресивен патриотизъм, просветен патриотизъм. С времето политиците се изчерпаха откъм прилагателни, обединиха се и се нарекоха с чистото и просто „патриоти“, за да заемат думата недвусмислено и окончателно. Така сега имаме едни хора, които си сложиха етикета „патриоти“, а какви са те всъщност е съвсем отделен въпрос, който уморената публика вече нито задава, нито търси отговор.

Менчета и бакърчета със здравец, пафти и навуща не са патриотизъм, те са фолклор. Да се тръшкаш гръмогласно за българщина, не е патриотизъм, то е словоблудство. Ако имаше такова нещо като българщина, щеше да има и, да речем, румънщина. Румънщина добри ли ви звучи? Е, и българщина е същото.

„Който не е православен, не е българин” не е патриотизъм, то е фундаментализъм. „Ние сме първите европейци”, не е патриотизъм, то е неграмотност. „Охридското езеро – гребна база на Софийския университет” не е патриотизъм, то е само симпатичен протест срещу грешен прочит на историята.

„Циганите на Сатурн” въобще не е патриотизъм, то е психологически проблем. Причината да мразим циганите не е – както се ласкаем да мислим – защото не приличаме на тях. А точно обратната – защото приличаме на тях. Те са оголеният образ на нашето неможене да се справим. Те ни дразнят, защото въплъщават онова, което ни дразни у нас самите. Ние насочваме гнева си към тях компенсаторно, иначе би ни било трудно да крепим личната си легенда, че ето на, справяме се и бихме се справяли още по-добре, ако не са те.

„За всичко и навсякъде са виновни евреите” не е патриотизъм, то е плюене в един от малкото останали кладенци, от които можем да пием самочувствие. „Аман от турците!” не е патриотизъм, то е мързел. Турците не са ни виновни, че не си правим труда да отидем до урните. Всеки от тях би ни казал по този повод на коалиционен език: Зорлем гюзеллик олмаз /Насила хубост не става/. Въпреки, че техният гюзеллик в избирателната активност е баш зорлем.

Факлите на Боян Расате, физкултурата на произнасящия реч Волен Сидеров, битката на Валери Симеонов по границата с баби, които си знаят правата, не са патриотизъм, те са възстановки на сцени от вече освиркана некадърна оперета. „Ние сме втори по света по интелигентност” не е патриотизъм, то е поредната митологема.

Напоследък искат да ни убедят, че патриотизмът е партийно чувство. Че можем да докажем патриотизма си не с любов към патрия /Родината/, а към партия. Защото у нас партията е номер едно. И все още номерът минава. По тази причина предстои ни да видим нови артикули от стоката патриотизъм. Той вече няма да е в аранжимент „Подай ми, мале, тенката пушка”, нито „Боже, царя ни пази”, не и „На атака, о парии, презрени”. Ще ни поднесат модерен патриотизъм – някой някъде вече усилено размишлява какво точно значи това и прави стратегии как да го облече в изяви. Това усилие се нарича латерален маркетинг. Латералният маркетинг е спасението при изострена конкуренция, рекламно пренасищане, затруднена битка за място в съзнанието на клиентите и драматично скъсен жизнен цикъл на стоките. Казано по-ясно – латералният маркетинг е начин да се продава стара стока по нов начин. Съвет номер едно на експертите по латерален маркетинг е: Назовете стоката „нова” или „подобрена”, защото ви предстои да се борите не толкова с конкуренцията, колкото със затвореното за търговски послания съзнание на потребителя.” В случая – избирателя, електората. Ние обаче сме по-често купувачи, отколкото избиратели, и си знаем, че всяка стока ни лъже или в качеството, или в цената. Българският партиен патриотизъм е особена стока – тя лъже и в качеството, и в цената. За Бога, братя, не купувайте, стоката е залежала, а опаковката – макар и нова – е с пренабити номера.

Швейцарските войници от гвардията на Ватикана боледували смъртоносно от любов към Родината. Били убедени, че са болни от патриотизъм, защото, когато се връщали в Швейцария, чувствали подобрение. Доста по-късно станало известно, че боледуват от туберкулоза. А подобрение наистина чувствали – от климата в швейцарските планини. Ето колко е лесно патриотизмът да бъде сбъркан с друга диагноза.
Веселина Седларска
www.reduta.bg

Когато някой каже „Цанков камък“, как само всички се изнервят…

Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+

Там са закопани огромни държавни пари, а един почетен председател получил консултантски хонорар за 1,5 млн. лева. Но „Цанков камък“ не работи и до днес. Работят обаче механизмите, пречещи далаверата да бъде наказана.

„В края на краищата за 1 милиард съоръжение не работи, губим пари, сезирайте прокуратурата“, каза преди дни премиерът Бойко Борисов, а заръката му вече бе изпълнена – двама депутати от ГЕРБ внесоха ден по-рано сигнал за язовир „Цанков камък“ и похарчените за него почти 1 милиард лева държавни пари.

Това, че комплексът „Цанков камък“ – язовир, водноелектрическа централа и обходен път – е бил планиран за 220 млн. евро, а накрая струва на данъкоплатците почти половин милиард евро, е отдавна известно. Това, че би се изплатил след поне няколкостотин години, също е отдавна известно. Това, че бе започнат от правителство на НДСВ и ДПС, оскъпен под ръководството на БСП и завършен от кабинет на ГЕРБ – и това го знаем отдавна. Консултантският хонорар на почетния председател на ДПС Ахмед Доган от 1,5 млн. лв., получен от един от изпълнителите на проекта, е не по-малко известен факт.

Започването на строителство при липса на надеждни предварителни проучвания също не е новина. Затова е крайно наивно да се очаква, че държава, чиято прокуратура, контролни органи и изпълнителна власт са направили възможно тази далавера да остане безнаказана досега, ще постигне различен резултат този път. Защото нито прокуратурата е променена, нито контролните институции са заработили независимо и ефективно, нито изпълнителната власт е прочистена от преките участници в схемата.

Защо тогава всички са толкова нервни?

Защото най-вероятно подновяването на скандала за „Цанков камък“ има друга цел – да припомни на някого за някаква зависимост, да се сдобие прокуратурата с пореден материал за повдигане на обвинения „на трупчета“ и най-очевидното: да даде повод на управляващите да атакуват опозицията, защото България започна да изглежда като държава без опозиция.

Засега не виждаме причината зад завесата, но само наличието на такава причина може да обясни рязкото и странно изнервяне на всички играчи. Първо, ГЕРБ и Бойко Борисов отново се разпалиха по тема, по която вече бяха разпалени преди 7 години и по която още тогава внесоха сигнал в прокуратурата – уви, без никакъв резултат. След това БСП и Корнелия Нинова подскочиха, заканиха се да съдят всеки, който ги обвинява в нещо, а за капак червената лидерка изпрати писмо до Австрия, за да провери твърденията за корупция в „Цанков камък“ (проектът започна след Меморандум между България и Австрия за изпълнение на съвместни проекти по Протокола от Киото, а основните строители бяха австрийски фирми, но с български подизпълнители – б.а.).

Безспорно най-изнервеното включване бе на Ахмед Доган, който се обади два пъти в два поредни дни. Първо обяви всяко негово споменаване в медиите за „фалшива новина“, а след това използва пресцентъра на партията си, за да заяви: „д-р Доган не е и не следва да бъде свързван нито с проекта „Цанков камък“, чиито консултант не е и никога не е бил, нито с каквито и да е други спекулативни твърдения“. Спекулативните твърдения бяха тиражирани в няколко анонимни сайтове, които „предупреждаваха“ за арест на основателя на ДПС.

На ръба на смешното

Не може толкова много глупости да се изговарят за толкова кратко време. Не може ГЕРБ точно сега да се сетят за нещо, за което се сетиха преди 7 години и веднага след това забравиха. Не може БСП да твърди, че няма нищо с тази схема, след като по времето на оскъпяването на проекта имаше и премиер, и енергиен министър. Не може ДПС да се правят на паднали от Марс, след като проектът бе започнат от излъченото с техния мандат правителство на Сакскобургготски, продължен от следващото правителство с тяхно участие, лидерът им да е получил 1,5 млн. лв. от дъщерно дружество на един от строителите на обекта, а пък в интервюта депутатите на движението да славохвалеха своя лидер Ахмед Доган като „един от идеолозите при построяването на „Цанков камък“.

Очевидно тази безнаказана милиардна кражба в момента е параван за нещо друго, но подновяването на темата е безспорно добра новина. Не бива да е нормално държавата да започва такъв огромен проект без надеждни геоложки проучвания. Не бива да е нормално да няма предварителни разчети и сумата да може да набъбва непрекъснато. Най-неприемливото е един от хората, които управляват държавата в този момент, да получава официално огромна сума пари от един от изпълнителите на проекта – т.е. да е един от получателите на парите на данъкоплатците. И това, според съда, да не е конфликт на интереси. А още по-неприемливо от най-неприемливото е, че прокуратурата се прави на безсилна, а следващото управление дори не е прочистило от държавната енергетика всички, които са били изпълнители на схемата.

По всичко това „Цанков камък“ си прилича с АЕЦ „Белене“ – корупционният потенциал на такива проекти е толкова голям, че те успяват да „увлекат“ всяко следващо управление и да обезсилят всички институции в държавата. Това е формулата на безнаказаната корупция. Добре е, че се сещаме за нея. Не е добре, че никой все още не е демонстрирал воля да атакува сърцевината на проблема – проядените институции и превзетото правосъдие.
Иван Бедров
www.dw.com

 

ККК – Кажете Кой Кретен

Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+

България няма да се провали в председателстването на Европейския съюз. Но няма и да успее. Ще бъде точно така, както се очаква – някаква степен на баналност и някаква на корупция.

Единствената разлика в председателстването на съюза през последните години е била в степента. При повечето страни е малко баналност, малко корупция. Е, ние ще се отличим – при нас вече е ясно, че е много корупция и много баналност. Ние сме във всичко хора на крайностите, а не на нюансите като западноевропейците, при нас всичко е в големи дози. Ние ще направим точно това, което се очаква от нас – ще изкараме един шестмесечен мандат като председатели в рамките на умереното приличие и голямото безличие.

Да са ви питали вас като редови европеец какъв трябва да е акцентът на българското председателство? И мен не са ме питали. Да сте чули да са поканили на някакъв работен форум представители на различни организации, които да умуват какви теми да зададе България на Европа за обсъждане като председател? И аз не съм чувала. Това, което всички чухме, са някакви разправии за теракотни плочки, облицовки и други интериорни аксесоари в НДК, където ще се провеждат част от събитията през тези шест месеца. Да, и събарянето на паметника, разбира се, като екстериорен проблем от общия изглед на същата сграда. Това ни е подготовката за председателството – спорът кой е човекът, не, по точно – чий е човекът, който се облажава от отпуснатите средства и той ли е правилният за облажаване човек?

Междувременно пълното безхаберие по насъщния въпрос роди в някакъв момент три букви, които маркират кои ще са приоритетите на българското председателство – ККК. Не, няма да кажа нищо нито за ку-клукс-клан, нито за Комсомол, макар че трите букви дърпат езика тъкмо за такава приказка. Лиляна Павлова обясни какво означават те и така коригира моята представа, че най-скучните приказки, които съм чувала от нея са на строителна тематика. Можела и по-скучно. Трите букви означават консенсус, конкурентност, кохезия. Не знам на вас, но на мен дори „Учение и труд, дързост и вдъхновение“ от 80-те години на миналия век ми звучи по-смислено. Най-неконкурентноспособната страна в Европа да призовава за конкурентност ми се вижда тежко странно, консенсус не значи нищо, а кохезията е плач по отиващите си европейски фондове. Кой измисли трите букви и какви усилени мозъчни дейности стоят зад това е пълна мистика. Подозрението ми е, че някой е казал, че трябва да се спомене непременно кохезията и оттам нататък се е търсела звукова алитерация на К-то. Кой е този светъл мозък, който е предложил конкурентност, защото не е могъл да измисли нещо по-подходящо с буквата К, остава тайна. Ето тук питам: ККК? И разшифровам: Кажете Кой Кретен!

Може би ви изглежда бягство от горещата тематика да си говорим за някакви три букви. Не, не е бягство. Тъкмо обратното – представяните ни за горещи теми са бягство от основната тема, която е каква е Европа и какво е нашето място в нея. Може да ви се струва, че Калиакра е гореща тема, но тя е същата тази тема – как България изпълнява екологичното законодателство и защо се налага Европа да я наказва. И суджукът е европейска тема – за безбройните органи против корупцията става дума. И детската градина на съветничката от ГЕРБ в Перник. И продължаващите вълнения в Асеновград. И напускащите България млади хора.

България е последната държава, а Бойко Борисов е последният премиер, който ще заяви на висок глас, че Европа живее по инерция. Точно така: Европа живее по инерция от добри времена, които са били много по-различни от днешните лоши времена. И колко още дълго може да се живее така, не може да се предскаже. Няколко минути преди по телевизията в ГДР да се обяви, че вече може да се ходи в ГФР без визи, някой подозираше ли, че часове по-късно стената няма да я има? Беше 9 ноември 1989 година. Някой в България предполагаше ли, че на следващия ден Тодор Живков няма да го има? Не се ли оказа странно лесно, изумително бързо, невъобразимо неустойчиво нещото, което смятахме за непоклатимо? И защо точно ние, които вече веднъж не просто видяхме, а и преживяхме, сега нямаме сетива за опасността от подобно срутване? Не сме ли точно ние, страните от източна Европа, които можем да видим още в зародиш първите признаци на бъдещо сгромолясване, да алармираме и да предупреждаваме?

Да искаш в този момент лош край за Европейския съюз е все едно да искаш самолета, в който се намираш, да катастрофира. Има два начина да помогнеш за тази катастрофа – като допринасяш за самата нея и като не допринасяш за предотвратяването й. Какво прави България като председател с тези три К-та? Нищо. Нищичко. Просто дава малко енергия за търкалянето по инерция. Представяте ли си как би прозвучало, ако слоганът на българското председателство не беше някакви си три букви като в реклама на семки или бонбонки, а изречение от рода на: „Да мислим и действаме различно от вчера, защото днес не е като вчера.“ Не си го представяте? Е, и аз не си го представям. Нито Лиляна Павлова е в състояние да го предложи, нито Бойко Борисов има куража да го произнесе.

Да не говорим, че ми е трудно да си представя физиономията на Европейската комисия при чуването на такъв слоган, но ми се струва че няма да прилича на физиономията на отряден председател, на когото звеневи рапортува, че е „Винаги готов!“. Дори си представям някакъв ей такъв необичаен (в смисъл без обичайното взаимно потупване по гърбовете) разговор. Европейската комисия: „И какво имате предвид с този слоган, за какво предлагате да си говорим през тези ваши шест месеца?“ България: „Например предлагаме да си говорим за нарастващия евроскептицизъм. Тревожим се от деформирането на демокрацията, тя е сведена до някаква политическа коректност, отдалечила се е много от значението си на управление на демоса и на демоса това не му харесва. Притесняваме се също така, че се хвърля цялата вина върху либерализма, а либерализмът изобщо не ни е виновен, че него пък го сведохме до едната толерантност и забравихме, че истинската му същност е свободата на личността. В нашата страна например има една партия ДПС, която твърди, че е либерална. Тя е възможно най-отдалечена от всичко либерално, но е на голямо уважение сред либералите в Европейския парламент, защото им доставя добри бройки като депутати. Хората не харесват това. Те очакват от европейските либерали тъкмо обратното: да обяснят на ДПС, че не са либерали.“

Продължавам да си представям разговора. Европейската комисия: „И защо толкова сте се разтревожили от евроскептицизма, я как добре се справяме като се преструваме, че го няма, виждате, че в Холандия, във Франция, където нещата а-ха да се усложнят, все пак поеха в правилната посока.“ България: „Притесняваме се, защото, когато един след друг розовите балони се спукват, хората започват да търсят опора в стари и сигурни неща, предпочитат да се свиват, да се самосправят, да се изолират, с други думи да се връщат в люлката на национализма. Наистина в Холандия, във Франция хората проявиха разум и по този начин ни дават време да се осъзнаем, да се променим. Ако не използваме тази възможност, ще познаем национализма. И уверяваме ви, не съдете по българските националисти. Нашите са гладни словоблудци, пениха се, викаха, но като ги настанихме във властта, виждате – по-хрисими от тях няма. Вие можете ли да гарантирате, че националистите в Западна Европа са като нашенците?“

Европейската комисия: „Мдаа, има такова нещо, само че защо точно вие, вместо да се радвате на председателството си, да се погордеете малко, да поусвоите от средствата, сте се притеснили?“ България: „Защото не беше много отдавна времето, в което преживяхме краха на съюз, в който сме участвали. Познаваме признаците. И не искаме да сме отново в застрашен от разпадане съюз. Чувстваме го като дълг да предупредим, да допринесем….“

Ееее, ама много се размечтах.

Веселина Седларска
www.reduta.bg