Архив на категория: Мнения и анализи

Нагли и алчни: „бароните“ на НРБ

Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+

Георги Милушев е последният шеф на охраната на Тодор Живков и обкръжението му. И до днес той пази непубликувани документи за моралния разпад на висшата номенклатура на комунистическия режим. Ето част от спомените му:

„Всеки месец лично представях на Тодор Живков фактурите за разходите на неговата внучка Евгения Живкова, които тя правеше в специалните магазини за номенклатурата. Големите суми, записани в тях, не правеха впечатление на Живков. Той никога не се е учудвал и не ме е питал как и защо едно съвсем младо момиче си позволява такива невъобразими за обикновените хора в НРБ разходи“, разказва о.р. генерал Георги Милушев. В периода 1986-1989 той ръководи многохилядния колектив на УБО при ДС, което е охранявало и обслужвало всестранно кастата на „правоимащите“. И до днес 79-годишният Милушев помни в детайли ежедневието от годините, в които е бил първи бодигард на „народната власт“. От сутрин до вечер налице е бил непрестанен поток от посещения и обаждания на „упоритите и напористи правоимащи“ и „неправоимащи“ апаратчици, както казва той. До последния му работен ден на 14-ти ноември 1989 години всички те жадували за все нови и нови придобивки и осребряване на полагащите им се, според правилата и извън правилата на ЦК на БКП, привилегии.

Кой не обича „екстрите“ на капитализма!

Ярък пример за наглостта на богопомазаните в НРБ, който Милушев никога няма да забрави, е култовото писмо на „бойния другар“ на Живков от отряда „Чавдар“ и бивш военен аташе в Москва о.р. генерал-майор Борис Тошков. В навечерието на 10 ноември пенсионираният партизанин, който днес е на 97 години, поискал лично от Живков народната власт да му внесе без мито чисто нов Мерцедес дизел. Активният борец бил готов да си купи необходимите за целта долари и даже определил курса, по който да го направи – 65 стотинки за долар. Тошков обаче съвсем не е бил единственият любител на „екстрите“ на капитализма. А вдъхновението за това произтича от безобразията, вършени от членовете на семейството на самия Живков.

Георги Милушев си спомня за душевните терзания на диктатора след визита в Западна Германия, по време на която той е бил придружаван от внучката Евгения. При посещението им в заводите на „Фолксваген“ Живков се сдобива със скъп джип, а Евгения – със спортна кола. Всъщност Живков първоначално се противопоставя на желанието на внучката си да получи лъскавия автомобил с мотива, че по протокол той не ѝ се полага. След многократни натяквания на „детето“ обаче диктаторът се съгласява то да получи скъпата „играчка“, но срещу заплащане (по нереалния валутен курс на БНБ за „правоимащи“ – б.а.). „Отидох при Живков, а той отвори касата и извади парите за колата на Евгения без забележки“, свидетелства Милушев. Пак по изрично указание на Живков и с пари от бездънната му каса е закупено и лъскаво западно возило и за внучето Тошко. Скъпи западногермански коли огряват и сина му Владимир и зетя Иван Славков. В своите мемоари Славков пише и за друга своя транспортна придобивка от „народната власт“: тъй като често лети със струващите по 10-15 хиляди долара полети със свръхзвуковия „Конкорд“, бившият шеф на БНТ и на БОК се сдобива с почетен сертификат, определящ го като първия българин, ползвал популярната някога сред милионери и аристократи услуга.

Живот в „каретата на властта“

„Как можеш да живееш в „Люлин“?!“, попитал Живков току-що назначения през октомври 1986 нов шеф на УБО Георги Милушев. „Несъмнено Живков беше силно изненадан, че човек, призван да пази и обслужва властта му, живее в обикновен тристаен апартамент в обикновен панелен квартал, а не в строго очертаните територии на властта“, спомня си Милушев. Незабавно на генерала са предложени просторни жилища в „каретата на властта“ край Докторската градина в центъра на София. Там и в района на Бояна е кипял буквално денонощен труд по раздаване, преместване, преустройване, разширяване и дообзавеждане на домове, вили и резиденции на „хората от народа“ и техния свръхправоимащ елит – членовете на Политбюро и Секретариата на ЦК на БКП, свидетелства Милушев в книгата си „По коридорите на властта“.

Георги Милушев и досега няма отговор на въпроса как и защо дошлите от социалните низини и често отраснали в недоимък властимащи в НРБ бързо са се превърнали в „безскрупулни нагаждачи и подлизурковци“, чиято основна работа във властта е била да облагодетелстват себе си и поколенията си до девето коляно напред. „Всичко опира до морала. Между тях имаше и свестни хора, като Станко Тодоров например. Но това бяха изключения, които само потвърждаваха правилото“, спомня си пенсионираният генерал.

Милушев разказва, че една от най-странните и разточителни задачи е било поддържането на над 20 елитни резиденции и огромни ловни стопанства – като в тази цифра не влизат още по-голям брой резиденции и „къщи за гости“ на окръжните комитети на БКП и казионната БЗНС. Манията да се строят нови и все по-луксозни резиденции след 1970 година прераства в истинска епидемия на разточителството и безнаказаното пилеене на народни пари и взимани отвън кредити във валута. На фона на острата жилищна криза в градовете, към четирите доста скромни резиденции от времето на Царство България „народната власт“ добавя дълъг списък от абсолютно ненужни и рядко посещавани разкошни „прогимназии“ с огромни красиви паркове и водни площи. Постоянната охрана и персонал за поддържането им струват десетки милиони годишно. Повечето от тях са посещавани през отделни години по един-два пъти. Живков иска от шефа на УБО членовете на ЦК да бъдат известявани със специални писма, призоваващи ги да посещават резиденциите, защото „те са построени за вас“.

Днес няма голяма промяна

Не по-малко скъпи са охраната и поддържането на многобройните ловни резервати на властта, опасани със стотици километри огради. Само ловното стопанство „Мазалат“ в централна Стара планина има площ от над 400 квадратни километра. За дивеча и подслона на ловните дружинки на Живков и Пенчо Кубадински се грижат стотици охранители, лесовъди и гледачи. Във „Воден“ пък ловуват величия като Брежнев, Чаушеску и Франц-Йозеф Щраус със сина си. Именно във „Воден“ Милушев научава от румънския си колега, че Чаушеску наказва със затвор всеки, дръзнал да влезе в някое от ловните му полета в Карпатите. „Ловните забавления продължаваха по всяко време, дори когато България вече се намираше в тежка икономическа, продоволствена и дългова криза. По време на т.нар. Възродителен процес страната изпадна в пълна международна изолация, но нищо не потискаше апетитите на властта да се забавлява“, спомня си Милушев.

Бившият шеф на УБО е убеден, че манталитетът на властимащите в България не се е променил много от епохата на диктатурата на БКП. „Имам още какво да кажа за онези времена, но си мисля, че заглавие от рода „По новите коридори на властта“ би звучало по-актуално“, заключава в пристъп на горчив смях Георги Милушев.
www.dw.com

Мръсните тайни на българските медии

Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+

Скандалът между Васил Иванов и Нова телевизия е грозна картина. Той ни накара отново да се замислим за скритите зависимости на медии и отделни журналисти, както и за причините за този проблем, пише Иван Бедров./DW

Той ги обвини в системна цензура и напусна. Те го обвиниха в поръчкови разследвания. Той записвал тайно разговорите си с тях и после ги излъчи. Те реагираха емоционално: Това е дъното! Той заговори за „къртица“ в редакцията, защото така му казали от ДАНС. Те попитаха: Като какъв получаваш информация от ДАНС? Той твърди, че му забранили да рови обществени поръчки на ГЕРБ. Те показаха вече излъчените и го нарекоха „развалина от зависимости“…
Скандалът между разследващия журналист Васил Иванов и Нова телевизия е грозна картина. Личното стана прекалено много, етикетите са повече от фактите, а публиката следи историята единствено със сеирджийско наслаждение, защото ясно изговорените принципи липсват. Намесата на Пеевските медии категорично на едната страна дадоха основание на другата да заподозре заговор, опит за дискредитиране и по-лесно овладяване на телевизията. В същото време бизнесменът Сашо Дончев разказа как главният прокурор Сотир Цацаров го попитал загрижено – на среща при Георги Гергов в ЦУМ – защо му трябва да подкрепя критични медии. В този момент контекстът стана много по-широк.
Как е възможно всичко това?
Сега най-важното вече не е какво конкретно се е случило или не се е случило в редакцията на телевизията или в онзи офис в ЦУМ. Изговорени бяха думи, които отварят още и още въпроси. Могат ли медии да бъдат поставяни в зависимост от силните на деня, които да „разрешават“ теми? Могат ли журналисти да бъдат поставяни в зависимост от институции, които да им „подсказват“ какво да разследват? Може ли една авторитетна медия да бъде разклатена буквално за ден в услуга на бъдещия ѝ задкулисен купувач? Може ли най-висшата власт да привиква бизнесмени и да им държи сметка кои медии и кои партии подкрепят? Може ли едни теми в медиите да се оказват свръхприоритетни поради кефа на най-висшата власт или пък на подкрепящите я задкулисни играчи? За съжаление, отговорите на всички въпроси клонят към „да“.
И за да са още повече съвпаденията, точно в разгара на двата споменати скандала, Българският хелзинкски комитет публикува годишния си доклад за състоянието на човешките права в България. В него присъства и този параграф:
„През 2016 година абсолютният крах на свободата на изразяване в България стигна до степен дълбаене в дъното. Медии продължиха да играят ролята на „бухалки“ срещу опонентите на властта и на „пазители“ на комфорта ѝ, а властта им „плащаше“ чрез договори за реклама и за медийно отразяване. За поредна година наблюдавахме натиск върху медии и журналисти, цензура и автоцензура, силни политически и икономически зависимости, непрозрачна собственост и финансиране, потъпкване на базови етични правила, липса на ясно разграничение между редакционно и платено съдържание. Словото на омраза достигна изключителни и свръхтревожни размери. Пикът на фалшивите новини беше безпрецедентен.“

Непознатият Исус

Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+

Има хора, които са убедени, че единственото доказателство за вярата е дали постиш. И много ще се изненадат, ако им кажеш, че самият Исус и учениците му не са постили. Има и по-взискателни – те включват в условието и изповядването.

Трети пък  се изненадват, че и в православието има изповед. Дори са готови да спорят, че разликата между католицизма и православието е точно в това – че при нас нямало изповед. Неграмотност всякаква. Пречистени, в неделя ще отидат на църква да се причестят. Обикновено така го казват – причестихме се. Няма такава дума, разбира се. Думата е причастихме се, станахме част от Него, завърнахме се в неговата цялост, получихме правото да станем част от единството, към което принадлежим – при-част-ие.

С радост влизам в черквите, виж с църквата съм в по-сложни отношения. Черквите са храм, църквата е общност, но и институция. Храмът те приютява, църквата те обсебва. Храмът ти казва, че всички сме едно. Църквата – всяка църква! – ти обяснява, че другите са по-лоши, по-неправи, с по-малък шанс пред портите на рая. Казва ти: „Покайте се, защото приближи царството небесно”, думи на Христос, двама евангелисти – Марко и Матей – ги цитират. Звучат като плесница. Ударени, хората навеждат глави. Тъжни и виновни, покаяни. Виновният човек е послушен и опасен. Той може да бъде манипулиран, но е и готов да манипулира. Ако опрощението е целта, той е готов да го постигне на всяка цена. Искаш ли да подчиниш един човек, кажи му, че е виновен. И ето го готов на всяка хитрост, за да те подчини и той на себе си, като измъкне опрощение за вината.

Исус, когото познавам от евангелията, а не от проповедите, няма нищо общо с това. В нито един ред от нито едно евангелие Исус не казва на някого, че е виновен. Казва „кой съм аз, че да съдя”, казва „който е безгрешен, нека пръв хвърли камък”, но никъде на никого не вменява чувство за вина. И се чудя, ако сега Исус се появи тук, влезе в една църква и види тези наведени, смръщени от вина лица, ще познае ли, че това са неговите последователи? А ние ще го познаем ли?

Евреите не го познаха. Били са толкова пристрастени към очакването на месията, че не са познали пристигането му. Не сме ли и ние като тях?  Не обичаме ли и ние очакването повече от случването – толкова много, че му пречим да се случи. Как се познава нещо, което не прилича на нищо до този момент? Живеем в света на Мойсей, това е светът на законодателя, на създателя на правилата. Мислим, че е достатъчно да спазваме правилата, за да бъде животът правилен, а ние прави. И изведнъж се появява някой, който носи само един закон – законът на любовта. Син на дърводелец, неук, толкова необучен и неизкушен, че казва точно онова, което мисли. Не ни обвинява, не ни казва, че Бог иска от нас да сме съвършени.

Точно обратното: казва ни, че ние вече сме съвършени, няма как да е иначе, щом сме създадени от Бог. И че Бог не очаква от нас нищо повече от това да бъдем самите себе си – такива, каквито ни е създал, съвършени. Да се обичаме, първо себе си. Защото иначе не можем да обичаме другите. И не очаква от нас да обичаме всички заедно, а всеки поотделно – ближния. Този някой казва: „Аз и Отец ми сме едно”. Само че как да повярваш, след като си представяш отеца сърдит, гневен, контролиращ, наказващ. Представял си си гръм и мълнии, а виждаш някой, от който зарастват раните на всички житейски гръмотевици и мълнии, някой, който те събужда, но и ти помага да заспиш. Трудно е да го познаеш. Както и на него би му било трудно да разпознае в лицемерно приведените глави своите последователи. Ще се разминем като непознати на входа на църквата, най-много да му подхвърлим монета, защото той ще изглежда като просяк сред нагиздените, нали се сещате? „

И все пак Той е казал „Покайте се, защото идва царството небесно”, нали? Значи и за него е важно покаянието ни. Да,  не само че го е казал, но дори с това той започнал своите проповеди, веднага щом излязъл от водите на река Йордан. Дотогава тези думи ги казва Йоан Кръстител. Само че по онова време да се покаеш съвсем не е значело да се разкаеш за стореното вчера, да съжаляваш, да изпитваш вина и да забиеш очи в земята, докато се чудиш как да изпросиш опрощение. Арамейската дума тешувах, която се превежда като покайте се,  е означала „да се върнеш”, а също така и „отговор”. И тогава проповедта е: Върнете се, защото идва царството небесно. Да се върнат – къде? При себе си, при първоизвора, при този, който ги е създал, и да бъдат такива, каквито ги е създал. Върнете се – снемете от себе си всички лицемерия, всички дипломации, всички стратегии и тактики. Просто бъдете себе си. Бъдете отговор на Бога. Той ви е повикал съвършени, няма нужда да се отдалечавате от това. А, ако сте се отдалечили, покайте се – върнете се. Защото когато дойде Царството небесно, ще ти бъде зададен само един въпрос: успя ли да бъдеш себе си? Не „успя ли да се харесаш на другите”, не „успя ли да победиш другите и да ги направиш като себе си”, не „успя ли да се преструваш талантливо, да надхитряваш умно”, а успя ли да бъдеш себе си. Такъв, какъвто си бил създаден – специален, уникален, единствен.

Най-човешкото в християнската религия е, че в нея не само човек търси Бога, а и Богът търси човека. Исус го търси по този начин, като го призовава да се върне към него в съвършения вид, в който е бил създаден – преди преструвките, преди маските, преди защитите. Така както правят децата, които винаги се връщат вкъщи. Исус влиза в Йордан като дърводелец и излиза като проповедник. Неговата първа проповед е да бъдем себе си, през оставащите му три години до кръста той не иска от нас нищо повече, но и нищо по малко от това да бъдем себе си. В нито един миг той не казва: Бъдете като мен. Той казва само: Ето аз съм такъв, а вие бъдете такива, каквито сте. Прекрасни сте в самата си същност, защото тя е божествена и няма как да не е прекрасна, не се отказвайте от нея, не я скривайте зад маски, защити и хитри ходове, това е първото, което има да ни каже синът Божи. Да ви звучи то страховито и заплашително, както звучи, когато идва от Църквата? Институцията никога няма да приеме това обяснение, защото то й отнема монопола върху вината. А как би оцеляла която и да е църква, без да насажда вина и без да търгува с опрощение?

Съботата е направена за човека, а не човекът за съботата, казва Исус и така ми съобщава, че човекът е най-важното нещо. Забелязали ли сте, че в Библията винаги пише „Исус каза и рече…” Думите се изричат, но те също така и казват. Не е достатъчно тоест да чуеш думите, трябва да се вслушаш какво те ти казват и то най-често не е равнозначно на самите думи – трябва да се потъва в думите пласт след пласт, за да се стигне до истинския им смисъл. Съботата е направена за човека, а не човекът за съботата. Съботата не може да те задължава как да я изживееш, тя не е по-важна от теб, тя не е по-близо до Бога от теб. Ти си най-важният. Ти, човекът. Ти трябва да си мерило за всичко и не е богоугоден оня, който не те поставя на върха на своята ценностна система. Не вярвай на такъв, той се е отдалечил от Бога.

Странно е, героят на най-продаваната в света книга е всъщност непознат. Толкова често, толкова много ни го обясняват пастори, падрета, попове, че ние се отказваме да го видим сами. Питали са ме какво иска да каже Исус с това, че на този, който има, ще му се додаде, а от този, който няма, ще се отнеме. Вярващите се стъписват пред тези думи на Божия син, нали на него, благия, прилича да подкрепи бедните, каква е тази жестокост? Защо е готов да даде още повече на вече имащия, на богатия? Богатия на какво, питам и виждам, че хората дори не са се сетили да се попитат какво всъщност ни казва Исус. А той ни казва, че ние сме създадени от Твореца със свободна воля. Ние избираме какво да притежаваме – упование, отчаяние, кураж, страх, надежда, безсилие… И от каквото имаме, това той ще ни додаде. На куражлията – още повече кураж. На отчаяния – по-дълбоко отчаяние. А от липсващото ще ни отнеме. Страхливият ще получи повече страх и още по-малко смелост. Това жестоко и несправедливо ли ви звучи? Не, то просто е обяснение на духовния закон, който носи Исус – не мъртвият Исус от иконите, а живият от представите ни, от размислите ни, от общуванията ни с него в тишината.

Тишината…Той е бил в сложни отношения с тишината. Пилат Понтийски би могъл да го потвърди. Представяш ли си, едно, едно-единствено изречение на Исус е било нужно на Пилат, за да го оправдае. Но той е отговорил на Пилат с тишина. Ако беше поне мъничко дипломат, поне ей толкова политик, Исус е можел да излезе от разпита на Пилат жив и здрав. Трябвало е просто да отговори. Но той е отговорил с тишина. И тя е била по-дълбока от бездната на каквито и да е думи. Пилат се е надвесил над нея, видял е себе си и цялата своя голяма империя безсилни пред този човек и е побеснял. Ние обикновено търсим смисъла на думите на Исус. Но той е бил осъден заради тишина. Колко пъти сте мислили за смисъла и силата на тишината?

Много пъти, отговарят обикновено хората, щом сме чували гласа на съвестта си, значи сме се вслушвали в тишината. Съвестта? – не е достатъчно. Юда е бил съвестен. Бил е човек с по-силно его от другите ученици. Може би защото бил от по-богато семейство в сравнение с простите рибари. Егото му е било голямо, затова и по-често потърпевшо от Исус. Идеален за предател. Но съвест е имал. Тя проговорила и той се обесил. Съвестта не е достатъчна. Това е било голямата разлика между Юда и Исус – единият е чувал в тишината своята съвест, а другият е разширявал в тишината своето съзнание. И е населявал цялата му огромна територия с любов. Не любов като противоположност на омразата. Любовта като противоположност на омразата съдържа омраза. А любов като липса на омраза. Вашата любов каква е? Оставям ви с тишината.
Веселина Седларска
www.reduta.bg

Шрамайер: „Все едно е кой управлява България“

Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+

В парламента пак се събраха само представители на олигархията – и в този смисъл е абсолютно безразлично кой управлява“, казва германският дипломат Клаус Шрамайер по повод договорката на Борисов с „Обединените патриоти“./DW

Дойче Веле: Г-н Шрамайер, ако действително Борисов образува коалиционно правителство с „Обединените патриоти“, какви, според Вас, са опасностите?
Клаус Шрамайер: Съществува най-вече опасността то да не оцелее дълго, защото между ГЕРБ и „Обединените патриоти“ (ОП) съществуват съществени съдържателни различия. Не знам как Борисов изобщо ще успее да се споразумее с националистите, защото те поставят доста крайни изисквания.

ДВ: Какво имате предвид?
Шрамайер: Ами например това, че са против въвеждането на мажоритарен вот, на който Бойко Борисов много държи. Да не говорим, че самите ОП не са вътрешно стабилни. Известно е, че между партньорите в тази коалиция има големи противоречия.
ДВ: От първите изявления вчера става ясно, че сред приоритетите на едно бъдещо правителство на ГЕРБ с ОП между другото ще бъдат борбата срещу корупцията, провеждането на съдебната реформа…
Шрамайер: Колко пъти вече сме го чували?! Не вярвам, че това ще се случи. Най-вече, след като ГЕРБ направи всичко възможно да ги торпедира (съдебната реформа и борбата срещу корупцията – бел.ред). А още повече пък националистите! Това не е за вярване, прах в очите.
ДВ: А дали „Обединените патриоти” са приемливи като коалиционен партньор от гледна точка на Европа?
Шрамайер: Разбира се, че не! Тези националисти наскоро пак показаха истинското си лице с блокадата на турската граница. Но какво ли друго му остава на Бойко Борисов? Разпределението на местата в парламента сякаш не позволява нищо друго. Борисов обаче сам си е виновен. Съвършено ненужно беше да подава оставка и да отива на предсрочни избори. Той го направи с наивната надежда, че ще получи по-голямо мнозинство – и сега трябва да си сърба попарата. Той имаше избора между Сцила в лицето на БСП и Харибда в лицето на „Обединените патриоти”. И двете опции са злощастни. За съжаление, доколкото аз виждам, в парламента пак се събраха единствено представители на олигархията – и в този смисъл е абсолютно безразлично кой управлява. Те всички ще стъкнат огъня под общия казан и заедно ще бъркат супата. Там просто няма никаква истинска опозиция, нито един човек. При това положение е все едно кой управлява.
ДВ: От друга страна се казва, че България просто е длъжна да опази стабилността си в това трудно време, в този кризисен регион, директно на европейската граница с Турция…
Шрамайер: Така е, но дори едно временно правителство като това на Герджиков е в състояние да опази стабилността. Според мен за стабилността няма опасност. Ако сравним със съседна Македония, в България положението е много по-добре, страната е стабилна. Обаче без желание за реформи тази стабилност означава всъщност стагнация.
ДВ: Какво означава това за новия парламент?
Шрамайер: Според мен става дума единствено за това парламентът да изкара времето до следващите предсрочни избори, тоест – до края на българското председателство на ЕС. Мисля, че в края на 2018 година ще има нови избори, защото сегашното разпределение на силите е просто невъзможно

Разочарованието на една 17-годишна българка

Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+

Стилияна Здравкова Николова на 17 години, от Черноморец

Добър ден, уважаеми сънародници!

Добър ли е? Предполагам сте се наспали добре или може би не чак толкова добре, след като днес е поредният ден, в който се събуждате слепи, глухи и неми за това, което се случва в държавата?! Интересно ми е да разбера, само аз ли виждам какво е положението в нашата родина и ако не, защо тези, които също го виждат, не правят нищо в полза на промяната?

Интересно ми е дали само мен ме е яд, гледайки как България ден подир ден затъва бавно и мъчително, все по-дълбоко и по-дълбоко в дупката, изкопана от хората, които НИЕ сме ИЗБРАЛИ за наши управляващи?

Искам да попитам децата на нашите любими политици: и те ли като нас – тези, простосмъртните, чакат лятото да работят за 500 лева по 12 часа на морето, за да могат да си купят дрехи, обувки и учебници за училище? Техните баби и дядовци и те ли като нашите едва свързват двата края и успяват да си купят лекарства и хляб с мижавите си пенсии? Мога ли да получа отговор на въпроса с какви пари да платя разходите по образованието си и каква ще е ползата от него после? Мога ли да знам защо свестните ми и честни приятели с бедните си семейства заминаха за чужбина и твърдят, че там е рай, а тук останаха предимно разглезените наркоманчета, чиито родители са НЯКАКВИ НЯКЪДЕ ИЛИ НА НЯКОГО, и ми се налага да гледам как всеки ден се напушват и друсат в училище, пред училище, зад училище и после влизат и провалят часовете на учителите, които, въпреки че се опитват да ни научат на нещо, само гледат, щадят и бездействат?

Напоследък чувам по-възрастните да си задават въпроси, касаещи образованието, защо то било на ниско ниво, защо не сме научавали нищо в училище и така нататък. Защо ли? Защото, освен че образованието е на ниско ниво, децата на по-големите клечки са наркомани, защото те не искат да научат нищо и видимо пречат и ние – тези, които се интересуваме не само от дискотеки, барове, безразборен секс, наркотици, боища и т.н., да научим каквото и да било в училище.

Защото няма как за 15 минути да чуем и разберем урок по история, примерно предназначен за 40-минутен учебен час, само защото през другите 25 минути учителят е правил забележки и е влизал в спорове и пререкания със 16/17-годишни напушени мърльовци, които той дори не гони от час, чиито родители не уведомява, по незнайно какви причини не се вземат никакви мерки и те продължават да минават с тройки и четворки, въпреки че повечето имат по 5 правописни грешки в изречение! Ето затова!!!

И сега аз да попитам, уважаеми сънародници… тези ли боклуци ще чакаме да ни управляват след години? Това ли е бъдещето на България? Те ли ще ни лекуват родителите, те ли ще ни учат децата? Има толкова талантливи деца и младежи с дарби, с амбиции, които са доказани с награди, медали, статуетки, било то в областта на изкуството, спорта, музиката, литературата и прочие, такива, които макар и на крехка възраст са постигнали нещо в този живот, радват публиката, докосват се по някакъв начин, чрез нещо до душите на хората (които имат такива, разбира се), мислят по малко по-различен начин, виждат истинското в живота, борят се да го покажат по някакъв начин, не ги вълнуват само клюките в мрежата, кой какво споделил, кой с кого тръгнал и кой с кого преспал.

Защо в училище те са недооценени и отхвърлени от връстниците си, защо са по-долу на стълбичката на „известните”, защо получават втори право на избор, защо учителите не правят компромиси на тях, а само на по-устатите? Защо, по дяволите, държавата ни е устроена така, че ако не си някакъв на някого, какъвто и да си, и на главата си да можеш да ходиш, ти си никой?! Слепи ли сте, не виждате ли какво се случва и накъде отиваме? Не виждате ли, че ние, младите българи и българки, всеки ден все повече се отвращаваме от живота си тук, от мизерията, от неправдата, от безработицата и безпаричието, от корупцията, от лъжите и празните обещания на управляващите ни и от безразличието на народа към ясната картина на своята гибел?

След пет века робство и безправие, ние, драги, отново сме роби, само че този път на собствената си държава! Каква е ползата от законите, които няма нужда да се спазват предвид наказателната ни система, и как хора, които убиват хора, се разхождат свободно навън, а човек, откраднал от кварталния магазин един хляб и едно бурканче лютеница от глад и безпомощност, лъсва като скандална новина, съдят го и го изкарват престъпник? Безумията в страната ни са толкова много, че ако тръгна да пиша за всяко поотделно, няма да ми стигне цялото мастило на земята.

Преди живеех някак безгрижно. Не осъзнавах, че родителите ми се лишават, за да имам аз. Виждах само хубавите неща от живота, смеех се, радвах се, мислех си, че всичко е розово, но идва едно време, когато, щеш-не щеш, разбираш, че си пораснал. Паралелно с това започваш всеки ден да се разочароваш от това, че животът не е такъв, какъвто си си го представял, и в нашия случай – много по-лош!

Ако трябва да си правя равносметка, толкова много минуси открих, че вече не виждам плюсовете! Продължавайте да спите спокойно, уважаеми сънародници. Щом мизерията ви допада, щом позволихте да ви направят мизерници, щом всеки път едни и същи избирате да ви повеждат стадото, щом сте съгласни с потъпкания живот на родителите си с нищожни пенсии подаяние и с невъзможното бъдеще на децата си…спете спокойно! АЗ НЕ МОГА!!!

 

Искам да остана тук, но…

Тежи ми най-много, че искам да остана тук. Искам да остарея и да умра в моята родина… но тя ме гони. Тя не иска децата си… тя не е достойна майка за тях. За нас! Жител съм на една загиваща държава. Приятни сънища, уважаеми сънародници!

www.trud.bg

 

Едно е ясно след тези избори

Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+

След тези избори България в най-добрия случай ще продължи да тъпче на едно място. Има обаче и друг сценарий, който е много вероятен: страната да потегли назад. Нашият автор Ясен Бояджиев обяснява причините:/DW

Десницата победи. Но пък и левицата повъзстанови някогашното си влияние. Този коментар в различни варианти прозвуча многократно в часовете след края на изборния ден. Той обаче не казва (почти) нищо, защото вече не съответства на българската политическа действителност. Предизборната кампания, в която рационалният политически дебат бе изместен от неизпълними обещания и заглушен от организирано раздухвани страхове и истерии (бежанци, ислямисти, предатели, турци, Ердоган), ясно показа, че традиционни понятия като „ляво“ и „дясно“ са окончателно размити и обезсмислени.

Новата ос
Както политическите играчи, така и резултатите от изборите и излъченото след тях управление вече трябва да се разглеждат и оценяват по съвсем друга ос. В единия ѝ край е реалистичната, отговорна и реформаторска политика за европейско бъдеще, стабилен икономически растеж и най-вече – пресушаване на корупционното блато и разбиване на установилия се модел на „превзетата държава“. Накратко казано: това е полюсът на модерността и развитието.
На другия ѝ край са безплодните и опасни (в една или друга степен антиевропейски, соцносталгични и прокремълски) заблуди на популизма и национализма, които правят реформите невъзможни, бетонират статуквото и се опитват да отклонят страната от западната орбита. За краткост: това е полюсът на миналото, застоя и деградацията.
Отговорът на въпроса коя от двете посоки натежа на тези избори е лесен. Победи втората тенденция, а нейните изразители ще имат категорично мнозинство в новия парламент.
Основният принос за това е на БСП. През последните месеци тя бързо започна да се отдалечава от маската на модерна, европейска ляво-центристка партия, в която и без това не се чувстваше много комфортно. А с предизборната си кампания, изградена предимно върху „алтернативни факти“, ретроградни лозунги и
откровени лъжи , успя да заличи окончателно всички остатъци от нея, да надвика и бие на собствения им терен и най-отявлените популисти и националисти. Соцлидерката, вживяла се едновременно в ролите на Орбан, Льо Пен и Цола Драгойчева, се оплакваше, че „демокрацията ни отне много“ и раздаваше щедри обещания за връщане към времената на държавната икономика и „безплатните“ блага. Не каза нито дума срещу зачестяващите прояви на омраза и ксенофобия, но затова пък не спря да плаши с „бежанска вълна“ и да сочи „национални предатели“. Не спираше да клейми санкциите срещу Русия, сякаш те са най-големият проблем на българите, като в същото време се заканваше на „господарите“ и „началниците“ в Брюксел, а някои от „новите“ ѝ лица обясняваха, че България „само формално принадлежи към един съюз със Западна Европа“ и че „нашето евроинтегриране ще означава нашето унищожаване“.
Накрая явно се престара – обещаната от нея „промяна“ започна да изглежда толкова страшна и радикална, че вместо да я поискат, част от избирателите се разбягаха. Което вероятно струваше на БСП първото място на тези избори.

Подгласниците
Но няма страшно – на това поле в бъдещия парламент БСП ще си има подгласници и потенциални съюзници. Традиционните националисти, този път обединени (включително с откровено проруското си крило), не се дадоха. Довреме като че ли и те се опитваха леко да се разкрасят с грима на известна умереност и дори цивилизованост. Но после се отказаха и се върнаха към „коронните си номера“ (като традиционния пограничен пърформанс срещу „изборния туризъм“). Накрая, макар и с по-малко гласове, отколкото се надяваха да получат, успяха да се докопат до ключа към съставяне на правителство (все едно от кого и с кого).
От друга страна, храбрият български избирател, възприемащ изборите като предлагане на стоки „на промоция“, вкара в парламента чисто „нов“ откровен популист, отворен за всякакви опции и оферти. Този път промоцията беше за бензин по 1,80 литъра и апартаменти по 300 евро квадрата. Малко утешение е, че и той взе доста по-малко гласове, отколкото му се искаше.
И накрая – ДПС, чието спасяване и легитимиране се оказа обща грижа. Именно с тази цел в заключителния си етап предизборната кампания бе изцяло смазана от темата за намесата на Турция в българските избори. Почти всички партии, държавните институции, службите за сигурност и прокуратурата се включиха активно в организираната, стъпаловидно градираща кампания за раздухване на първосигнален страх. Накрая в нея се включи и самият Ахмед Доган с дълбокомисленото си предупреждение срещу заплахите от неоосманизма, с „дълбок поклон пред паметта на Апостола на свободата Васил Левски“ и с вричането си в „обединителния патриотизъм“ и “умерения и интелигентен български национализъм“. Макар че поредният конкурент на Доган няма да влезе в парламента, монополът върху гласовете на българските турци бе силно разклатен. Но покрай тази битка ДПС бе успешно прелегитимирано като опция за „следизборна коалиция с партиите, които имат патриотична насоченост“. Пеевски отново ще си е депутат, а моделът „Кой?“ ще продължи да разпределя „порциите на финансирането“ към „обръчите от фирми“.

Самотният победител
Къде е в тази картина формалният победител ГЕРБ? Мнозина твърдят, че заради популисткото потекло на тази партия и заради особеностите на досегашното ѝ упражняване на властта, между нея и БСП няма съществена разлика и затова е все едно коя от двете формации печели тези избори. За това твърдение има известни основания. По време на двата си мандата ГЕРБ се провали в голяма част от реформите и показа, че няма сила или желание да се разграничи от модела на „превзетата държава“, достигнал по същото време своята кулминация.И все пак има известна разлика. Тя пролича ясно в тази предизборна кампания, в която и с програмата си, и с поведението си ГЕРБ (за разлика от основния си конкурент) остави впечатление за умереност, реализъм и доста по-честно отношение към избирателите. Може да се спори дали това впечатление се дължи на осъзната еволюция или на общия отчайващ фон. Така или иначе обаче в новия парламент ГЕРБ се очертава като единствена преграда пред популистките глупости в икономическата сфера и пред виждащите се с просто око апетити за отклоняване на България от европейския ѝ път. Какво обаче ще остане от тази преграда при липсата на подкрепа и неизбежните компромиси при евентуалното съставяне на управляваща коалиция?

Накъде след изборите?
Вариантите оттук нататък са различни – от скорошни нови предсрочни избори, през правителство на малцинството, съставено и крепено криво-ляво за известно време заради някаква благовидна цел (като председателството на ЕС например), до неустойчива управляваща комбинация на една от първите две партии с видимото или невидимо участие на някои от всеядните мераклии за ролята на „балансьор“.
При всички варианти обаче е ясно едно: в най-добрия случай България ще продължи да тъпче на едно място. Но има и голяма опасност да потегли назад. Защото след тези избори шансовете за реалистична, отговорна и реформаторска политика за европейско бъдеще и стабилен икономически растеж намаляха още повече. А шансовете за пресушаване на корупционното блато и за разбиване на модела на „превзетата държава“ са дори равни на нула.
Впрочем, за пълнота на картината да добавим, че двете партии, които в най-пълна степен и най-последователно застават на полюса на модерността и развитието, останаха извън парламента. Причините и отговорността за това са отделна тема.

Кой е този, който унижава България?

Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+

Бой до небесата срещу идеята за „Европа на различни скорости”. При това тази идея отдавна е реалност, но не защото „някой в Брюксел” унижава България, а защото тя самата се е поставила в задния двор, пише Я. Бояджиев./DW

Първият сигнал дойде с „Бялата книга“ на Юнкер с петте опции за бъдещето на ЕС. Вторият – от срещата на лидерите на 4-те най-големи страни в съюза, които ясно застанаха зад една от тези опции – „които искат повече (интеграция), правят повече“. Станала популярна със следната метафора – страните са се качили на два, три или повече автомобила, всеки от които се движи по пътя на интеграцията с желаната от „пътниците“ скорост.

Смешен плач
И настъпиха плач и вой до небесата (не само в България, естествено). По-приглушен в официалната правителствена позиция – „България е против допълнителното фрагментиране в сценария „Европа на много скорости“ и е за запазване и задълбочаване на единството в ЕС чрез преодоляване на различията и постигане на съгласие по общите цели“. И откровено истеричен в някои партийни позиции. И тук като главен „говорител“ се изявява лидерката на социалистите, която, готвейки се да става премиер, напоследък е яхнала коня на най-крайните популистки тези.
Според нея „не само се отнасят към нас като към второ качество“, ами Юнкер бил поискал „официално да сложи България в задния двор на Европа“. А понеже Юнкер „принадлежи на политическото семейство на ГЕРБ“, тя попита лидера на тази партия „отново ли за едно потупване по рамото ще се съгласи родината му да бъде унижавана и послушно ще изпълнява заповедите на началниците“.

Можем да оставим настрана дребния факт, че ако Юнкер и лидерите на Германия и Испания са от ЕНП, то останалите двама от голямата четворка – лидерите на Франция и Италия – са от „политическото семейство“ на българската социалистка. Защото и без това нейният плач е достатъчно смешен. Първо, „Европа на различни скорости“ отдавна вече не е концепция за бъдещето, а реална действителност. Второ, колкото и да се възмущаваме, няма как да спрем онези, които желаят по-бърза и по-дълбока интеграция. Не защото са по-големи и по-силни и могат да наложат нещо на останалите, а защото и сега договорът на ЕС им дава това право. И трето – най-важното – защото България сама се е сложила в „задния двор“ и не прави достатъчно, за да се измъкне от него.

Пропуснатите години
Да, официализирането на идеята за „различните скорости“ наистина крие потенциалната опасност някои да останат изолирани в „периферията“ и постепенно, вместо да се приближават до стандартите на „клуба на богатите“, отново да изпаднат от него. Да, наистина, това противоречи на стратегическия национален интерес на България – за сигурността и развитието ѝ, за благоденствието на бъдещите ѝ поколения няма друга алтернатива освен принадлежността към един динамичен и жизнен Европейски съюз.
Досега обаче този интерес не бе защитен. Нужната дълбока модернизация и европеизация не се състояха, понеже изминалите 10 години на българското членство в ЕС до голяма степен бяха пропиляни в противоречиви и формални псевдореформи. Най-показателен е примерът със съдебната система, която въпреки натиска и помощта от ЕС остана нереформирана. Вместо поне да бъде ограничена, корупцията премина на ново, по-нисоко ниво – срастване между институционалната структура на държавата и олигархично-мафиотските интереси.
Какво трябва да се прави?
Какво да се прави оттук нататък, за да бъде наваксано изоставането, така че България да остане възможно най-близо до ядрото на ЕС при неизбежно задаващите се трансформации в него?

В отговор на този въпрос се чуха и разумни гласове: понеже „няма кой да ни чака и, формално или неформално, водещите държави ще вървят на своите скорости“, са ни нужни „национална мобилизация“, „последователност и воля“, „трябва по-бързо да се доближим до реда, който са създали страните основателки“, „категорично да продължим с важни структурни реформи“, за „ефективна правна система“ и „укрепване върховенството на закона“, например. И същевременно: „да бъдем солидарни и да подкрепяме единството на съюза – като ценностна ориентация и като реални действия, а не само на думи“, „точно сега да изглеждаме максимално европейски“.
Какво НЕ трябва да се прави?
Течащата в момента предизборна кампания обаче не дава много надежди, че разумните гласове ще надделеят. Напротив. Предизборните програми на много от „водещите“ играчи не предлагат структурни реформи, а сладко звучащи, но празни обещания. Ако се съди по тези програми, корупцията ще продължи да се „бори“ с лозунги, а ядрото на пороците и зависимостите в съдебната система ще остане незасегнато. Отново се надигат мощни гласове срещу европейския мониторинг, а защитниците на истинската съдебна реформа са отново обект на яростни атаки.
Вместо на „ценностна ориентация и реални действия“ в подкрепа на единството в съюза, сме свидетели по-скоро на истерична антиевропейска кампания и откровени лъжи, които постоянно и съзнателно подяждат доверието в европейската ориентация и интеграция на страната. Пример за това бяха лъжите за европейското споразумение с Канада, които станаха повод гласувалите го да бъдат наречени „национални предатели“.
Или най-новият пример – за европейските санкции срещу Русия, на които лидерката на социалистите се кани да наложи вето. „Санкциите са равни за всички европейски страни. Защо на България е забранено да си продава киселите краставички в Русия, а „Мерцедес“ откри фабрика в Русия?“, попита тя и обяви, че загубите за България били в размер на 1,2 милиарда лева. С което натрупа още четири лъжи едновременно: всъщност, краставичките са „жертва“ на руските санкции срещу ЕС; вето не може да наложи никой, защото тези решения се вземат с гласуване; Русия може да е забранила вноса на някои храни, но не и инвестициите на своя територия (като тези на „Мерцедес“); ако въобще има щети, няма как да са 1,2 милиарда, защото дори в пиковите си години целият български износ за Русия е бил по-малък.
В България, в която повече от половината публични инвестиции идват от ЕС и огромната част от чийто износ отива към страните от ЕС, всеки ден могат да се чуят твърдения, че европейските директиви противоречат на „българския интерес“, че трябва „да спрем слугинажа пред европейските институции“ и че „началниците в Брюксел“ са виновни едва ли не за всички неблагополучия и неволи. Тези дни водач на листа и сигурен бъдещ депутат от БСП направо заяви: „Оказа се, че влизането ни в ЕС задълбочи деструктивните процеси … Ако направим анализ за това какво бяхме, какво сме, как сме тръгнали и къде отиваме, ще се разбере, че целият курс на страната е погрешен“.
Така по европейския път на България проблемът не е толкова със скоростите, колкото с посоката. Защото в българския „автомобил“ мнозина, след като с цяла сила натискаха спирачката, сега се опитват да включат на „задна скорост“ – далеч от ядрото и дори извън периферията на ЕС.

Тъжно: България 20 дни преди изборите

Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+

Българските партии, без изключение, явно не смеят да водят хората. Те просто тичат подире им. И умишлено подклаждат страхове, за да могат в следващия миг да яхнат белия кон като спасители, пише А. Андрееlв в коментара си./DW

Накъде са се запътили българските партии, вървейки към предсрочните избори на 26 март? Всяка сигурно ще каже, че се е запътила към победа или поне към много висок резултат. Логично. Вървят към избирателите, търсят ги. Но накъде вървят в политиката си, накъде искат да поведат България, ако получат тази възможност? Въпреки гръмогласните и привидно ясни отговори, които партиите дават на този въпрос, той всъщност остава висящ. Защото българските партии не смеят да водят избирателите. Те просто вървят подир тях.

Популизъм по български
В момента да водиш се смята за опасно, в противоречие с духа на времето. На мода е пряката демокрация, на мода са референдумите и облаците гневни хора в социалните мрежи, които с пяна на уста виртуално громят така наречените елити -тоест, онези, които би трябвало да ги водят.
При различните „Патриоти”, ДПС-та и Марешки тази нагласа може да ти извади очите, така че изобщо не си струва да се коментира. Изброените просто са си таргетирали една група избиратели и подтичват подире ѝ.
Но и двете партии, които в момента водят в допитванията, също усърдно участват в подтичването. И също подклаждат страховете на хората, само и само да могат в следващия миг да яхнат белия кон като спасители. Страховете са реални, спор няма. Безспорно е обаче също така, че те са най-вече ирационални, в повечето случаи без връзка с реалното положение. Бежанци и мигранти? В България на практика няма. Поголовно обедняване? Статистиката сочи обратното. Глобализацията като убиец на българския производител? Вижте външнотърговския баланс на страната. Хомотът на евробюрокрацията? Та нали тъкмо този „хомот” осигури на страната десетки милиарди евро чисти пари!

Най-удобният враг
В периоди на несигурност, какъвто е сегашният, винаги се търси враг и сплотяване срещу него. Част от хората в Европа, към които явно се присъединява и лидерката на БСП Корнелия Нинова, си изнамериха тъкмо Брюксел като най-удобен враг. „Брюксел” можеш да го ругаеш колкото си искаш, и то съвсем безопасно. „Брюксел” е най-удобната боксова круша, плашилото, което отклонява вниманието на хората от провалите на техните местни политици. Включително и от провалите на уж проевропейската партия ГЕРБ, чийто лидер, вярно, последователно поддържа европейската ориентация на страната, но иначе всячески обслужва собствените си избиратели. Включително и с гротескни сцени като онази, в която подава на верни съпартийци ръката си за целувка .
А какво правят през това време трите малки, по дефиниция либерални партии, които обаче явно се боят от тази навикана думичка и се самонаричат с различни евфемизми? Те се карат помежду си, защото не могат да си поделят скромните като количество гласове на разумно мислещите избиратели. С други думи: и те дезертират от задължението си да водят. И те просто вървят подир избирателите си.

Двайсет дни преди изборите картината е тъжна…

Ще се прегърнат ли Нинова и Борисов?

Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+

Регистрацията приключи, номерата са изтеглени, предизборната кампания може да започва. Но в нея няма да се случат две неща: дебат за кражбата КТБ и разговор за реформирането на съдебната система. П. Паунова знае защо./DW

„Дали съм врабче, дали съм гълъб, няма да влизам в тона на тази дама, защото съм джентълмен. Ако не бях, щях да я сравня с някоя птица, но не и ястреб“. Думите принадлежат на бившият премиер и лидер на ГЕРБ Бойко Борисов и бяха изречени само преди два дни по адрес на председателката на БСП Корнелия Нинова. Тя пък обяви, че ГЕРБ се опитва от „ястреб да се превърне във врабче“. Пререканията пък бяха в резултат на разразилата се за дни антинатовска истерия срещу увеличаване на отбранителния потенциал на НАТО в Черно море: Нинова и Борисов си размениха взаимни обвинения за това кой повече козирува в Алианса – при положение, че България е негов член от 13 години.

Според лидерката на БСП, засиленото присъствие на бойни кораби в Черно море може да направи България плацдарм за военни действия. Борисов пък казва, че сме ставали мишена. Интересното е друго – левицата и претендиращата за дясна партия ГЕРБ, чийто позиции са много сходни, разиграват политически скандал, в основата на който обаче не стоят различни философии, а кой е виновен.

По сходен начин се развиха и взаимните нападки между БСП и ГЕРБ за така наречените им управленски програми. По същество и двете формации обещават на избирателите по-високи доходи , като визиите им отново не се различават съществено. Спорят само за това откъде да се вземат парите за жадуваното финансово благоденствие. БСП сочат едни цифри, ГЕРБ – други. Но спор по същество отново липсваше.

Няма сблъсък
Дни преди официалния старт на предизборната кампания двама от основните политически играчи създават впечатлението, че само си разменят реплики, но истинско противопоставяне между тях не съществена. Подобни мними сблъсъци обещават само едно – кампания на махленските закачки в стил кой каква птица е. Подобна размяна на реплики няма как да бъде политически спор. Не може да мине и за дебат. Такъв тип „разговор“ пълни заглавията на вестниците, но не носи информация за принципни различия. Нещо повече – дори не загатва да има различия, а създава информационна димка, която скрива същностните прилики. Защото би било необичайно двамата основни опоненти да агитират с едни и същи послания.
Такъв дебат не се очаква в едномесечната предизборна кампания
Мисля си, че точно така би изглеждала подготовката за създаването на коалиция между двама непримирими доскоро опоненти. Ако в развитите, западни демокрации би се стигнало до истински дебат, до размяна на идеи и до обсъждане на конкретни мерки и как те да бъдат приложени, в България конкурентите предпочитат да спорят кой е по-виновен за това, че сме в НАТО, преди да се прегърнат дружески – пред лицето на някаква „наближаваща заплаха“.

Избори до дупка?
Ясен маркер в тази посока бе и едно от последните изказвания на бившия премиер Борисов, който предрече избори на „всеки 5-6 месеца“. Близките резултати на ГЕРБ и БСП, според актуалните социологически сондажи, предвещават изравнени сили в парламента и още едни извънредни избори, през които вече широката коалиция може да бъде валидирана. Затова и няма нищо неразгадаемо в
думите на лидера на ГЕРБ – като нагнетява напрежение и страх от безкраен изборен цикъл, той съвсем съзнателно отсега избутва дебата в посоката – управление на „националното спасение“. За да се случи то обаче сблъсъците между Корнелия Нинова и него трябва да са точно такива – лични, почиващи само на словесна конфронтация, но не и на идейни различия.

Официалният старт на предизборната кампания е в неделя. В нея партиите ще имат месец да убедят гласоподавателите, че могат да подобрят живота им. Арсеналът, който ще ползват, вече е заявен – високи доходи и сигурни граници в днешните несигурни времена. Чудесна база за дългоочакваната коалиция ГЕРБ-БСП. Със сигурност медиите ще отразят поредицата от словесни престрелки между Нинова и Борисов. Едно е сигурно – в тях няма да има дебат защо се стигна до кражбата КТБ, а разговорът за реформиране на съдебната система ще отсъства. Защото там позициите на „системните играчи“ (по Цветанов) са толкова близки, че не позволяват дори първичните спорове на тема кой каква птица е.