„Гъбите” на Палау и при мантите в Микронезия

Съвместна публикация на
сп. ТЕМА и Filibe.com

 

На едната от тихоокеанските перли туризмът е ошлайфан според вкуса на гостите от развития свят, а по другата още бродят жени по тръстикови поли и мъже с препаски

Александър Федотов
София-Корор-Яп-София
Снимки: авторът

 

Див бряг в Микронезия
Млечният път в Палау
Мъжка къща и каменни монети пред нея
Портретите на мантите в Яп
Тамак лесно може да пролази и до върха на палмата
Фестивалът в Яп

Палау?! Това пък къде е? Така реагираха повечето ми приятели, когато казвах, че се връщам оттам.
Палау е в Тихия океан, между Филипините и Индонезия. Една почти незабележима на глобуса огърлица от над 300 острова с обща площ не повече от 450 кв. км и едва 20 000 жители. 90% от тях са потомци на заселвали се тук през вековете малайзийци, микронезийци и малайци. Дружелюбни, усмихнати и доволни от живота си, чиято средна продължителност в Палау е 69 г.
След като в дългата си история преминава през испански, британски, германски и японски владетели, днес тази минидържава се води „свободно асоцииран щат” на САЩ и най-често влиза в световните новини покрай гласуванията на своя представител в ООН. Каквото и да се решава там, той винаги гласува като американския си колега.
Американските навици се чувстват тук и във факта, че почти всеки островитянин си има собствена кола, а обществен транспорт практически липсва. За туристите има таксита, а също и автостоп, който тук е цяло удоволствие – возят те приятни и симпатични хора, които с удоволствие ти разказват как живеят. Стандартът е висок и е сравним с най-развитите страни.
Туризмът е главната касичка за добруването на местните. На архипелага има повече хотели, отколкото из останалите острови и атоли в цяла Океания. А природата го обгражда направо с нереалистични цветове и красоти. Толкова тюркоазен океан май няма никъде другаде. Повечето тропически растения и обитатели на земния и на подводния свят се срещат само тук и затова са вписани в Червената книга.
Първото докосване до Палау, разбира се, е при кацането в Корор, бившата столица на страната (сегашната се казва Мелекок), където без никакви визови формалности те посрещат любезни граничари, за да ти пожелаят приятна почивка. Е, ако искаш да опознаеш по-отблизо красивата и чиста местна природа, трябва да се бръкнеш за 100 долара екологична такса.
Корор е най-големият град в страната и носи същото име като острова, на който е разположен. Там са университът, съдът, повечето училища и по-големите магазини. В града живеят около 60% от цялото население на Палау.
Европейците научават за този архипелаг едва в средата на ХVІ век, когато тук се отбива испански мореплавател, участник в експедицията на Магелан. През 1783 г. пък английският кораб „Антилопа” се разбива край бреговете на остров Корор. Местният вожд и неговите съплеменници помагат на англичаните да ремонтират кораба, а те на свой ред в знак на благодарност качват на борда сина на вожда, който става първият палаусец, стъпил в Европа. Днес статуята на Осиик Аломес е установена в центъра на град Корор пред едно училище, вероятно за да напомня на учениците, че техният съплеменник е бил първият палаусец, получил образование в чужбина.
С независимост Палау се сдобива едва през 1994 г. и успоредно с това се превръща в „свободно асоцииран щат” на САЩ. Американският долар тук се използва като национална валута. Както и повечето острови в Тихия океан, тези също до края на Втората световна война са били окупирани от Япония. Японското присъствие се усеща и днес. Гостите от Страната на изгряващото слънце преобладават сред туристите. Има и немалко японци, заселили се в Корор, които въртят свой бизнес – предимно търговски. Други от тях пък менажират най-добрите и най-скъпите хотели. Наред с това японското правителство оказва финансова помощ при изграждане на инфраструктурни обекти – пътища и мостове. И още – най-големият океанариум в Палау също е японско дело. Там не само персоналът е дошъл от Япония, но и делфините. Докарани са специално, защото, представете си, местните са по-малки по размер и затова не са така атрактивни…
Има и доста други чужденци, които успешно си вадят хляба в Палау. Заплащането е в пъти по-високо, отколкото например във Филипините или в други съседни държави. Пришълците се наместват в строго определени браншове. Например бангладешците търгуват в малки магазинчета за хранителни стоки, корейците поддържат ресторанти и закусвални, руснаците (или по-точно рускините) работят в по-големите хотели и т.н.
Спрямо постоянно пребиваващите в Палау чужденци държавата провежда политика, сходна с тази в ОАЕ или Катар. Финансови облаги има само за местните, а дошлите отвън винаги си остават чужденци, дори половинките им да са родом от Палау и с палауски паспорти.
Островите тук приличат на грамадни зелени гъби, които сякаш са пораснали от сините дълбини. Така е, защото вълните подяждат основите им и ги оформят отдолу като гъбено столче. А отгоре гъстата джунгла оформя „шапчицата”.
На един от островите се намира прочутото Езеро на медузите (Jelly Fish Lake). То е пълно с милиони жълти и безопасни за човека медузи.
Само в Палау може да се види морският Млечен път – място, където заедно с дъждовната вода в океана влиза варовикът от почвата и затова вълните стават млечно бели, а дъното е покрито с бяла и, казват, лековита глина.

В Залива на гигатските манти

В съседство с Палау, само на един час път със самолет, се намира най-западният щат на една друга островна държава – Федеративни щати на Микронезия. Става дума за острова Яп, също населен от микронезийци, но чийто начин на живот се отличава драстично от този на палаусците.
Населението на Яп е около 12 000 души. За разлика от Палау чужденците там се броят на пръсти – около 800 са, предимно филипинци и съвсем малко западняци, най-вече инструктори по гмуркане.
В двата най-хубави хотела отсядат главно гмуркачите, водени от едно-единствено желание – да видят гигантските манти, тези прекрасни създания, широки до 5-6 метра, които сякаш се реят във водното пространство, наподобявайки причудливи пришълци.
В Залива на гигатските манти (Manta Ray Bay) всеки от тези подводни обитатели си има име, а техните портрети красят една градска стена. Различават ги… по петната на коремите. Те постоянно живеят край големия остров и винаги идват да се хранят на едно и също място. Не са опасни за хората, защото ядат само планктон и други дребосъци. Гмуркачите все пак не бива да забравят и за няколкото вида акули, които се навъртат наоколо.
Животът на остров Яп е патриархален, а понякога и беден. Нашият хотелски мениджър – австриецът Дитър, всеки път трябваше да води преговори с местните племенни вождове, за да пуснат гмуркачите в Manta Ray Bay. Защото и земята, и водата край островите в Микронезия принадлежат на местните племена. И те вече не се лъжат с мъниста и тютюн. Удоволствието да се потопиш в океана или да попътуваш из островите се заплаща с американски долари, които и тук като в Палау са национална парична единица.
Яп е и островът на прочутите каменни пари – големи до четири метра в диаметър, гордост и притежание пак на местните племена, които редовно се събират в селата си, за да отбелязват празници или да участват в ритуали.
Където и да отидете, навсякъде е частна собственост. Даже самолетната писта. А тя е толкова къса, че кацащият самолет сякаш се стоварва вертикално надолу като хеликоптер.
Днес Микронезия е единственото място в Пасифика, където все още може да се видят хора, които ходят облечени по типичния местен начин отпреди стотици години – жените само по поли от тръстика, а мъжете с препаски. Единствено тук все още има „мъжки” и „женски” къщи, направени по всички канони на тропическото строителство – от дърво и лиани без нито един гвоздей.
Посетихме един местен вожд – добре изглеждащ към 70-годишен старец. Той ни посрещна в „мъжката” селска къща, до която жените нямат право да припарват. Там мъжете си почиват, бъбрят, пушат трева, хвалят се с улова си и т.н.

„Женските” къщи пък са забранени за мъже. Но благодарение на изградения наскоро туристически център в столицата на Яп успяхме да влезем и там. Това пък е средище за женските „седенки”.
Както и в Палау, местните жители говорят на различни диалекти, а за да се разберат помежду си, преминават на английски.
В целия район има немалко свидетелства от Втората световна война – японски и американски самолети, пръснати на сушата и под водата. Има и останки от съвременен самолет с много интересна история. През 1981 г. с „Боинг-737” към Яп лети президентът на Палау. По онова време на острова все още се използва старото летище, построено от японците по време на войната. Уви, пилотът греши и вместо пистата самолетът уцелва близката джунгла. По чудо всички оцеляват, включително президентът. Но инцидентът, който едва не погубва чужд държавен глава, кара япците бързо да построят ново летище. Е, пистата е късичка, както споменах, но поне е по-безопасна. А онзи паднал самолет днес го показват като туристическа атракция.
Веднъж годишно на остров Яп се организира голям фестивал на песните и танците. Тогава там пристигат жителите на всичките седем големи острова, влизащи в този щат. Деца и възрастни задължително се обличат с местни костюми, изпълняват ритуални танци и се състезават в стрелба с лък и стрели. Нашият гид Тамак – грамаден мъжага, който хем кара джипа, хем се катери по палмите, хем се гмурка в океана, също слага скромна препаска и един куп гердани, а двамата му малки синове се впускат да лудуват в хорската гълчава.
Една вечер попаднахме на странен обитател на Яп със светла кожа и светли очи. Похвали ни се с богатия си улов – омари, риба тон и други прелестни създания, които според него тук са много евтини, докато в Гуам…! Попитахме го защо не прилича на другите и той обясни, че баща му е наполовина руснак. При това се оказа мой адаш – Александър. Попитах го за дядо му. Той бил руснак на 100 процента и попаднал на остров Яп преди много десетилетия, бягайки от революцията в родината си. На следващия ден отидох у тях и се запознах с адаша – достолепен възрастен мъж, който искрено се зарадва на срещата и каза, че все още разбира руски, но предпочита да говори на английски. Неведоми са пътищата господни, които дори в изолирана Микронезия може да докарат такъв предвестник на глобализацията…