Хелън Фийлдс прекарва 13 години в съдебната зала – като обвинител и защитник в наказателни дела и адвокат в семейноправни спорове.
След раждането на второто си дете загърбва правото, създава продуцентска къща със съпруга си и… написва хитова криминална поредица, преведена на 17 езика и продала повече от 650 000 екземпляра в цял свят.
Става въпрос за „съвършената“ поредица с главни действащи лица инспекторите в единбургската полиция Люк Каланак и Ава Търнър. „Съвършена“, защото заглавията в нея неизменно съдържат тази дума. Първата книга – „Съвършени останки“, проследява преместването на инспектор Люк Каланак – наполовина французин, наполовина шотландец, който не без причина загърбва успешната си кариера в Интерпол и се озовава в Шотландия.
Още със стъпването в новия си офис Каланак осъзнава, че тепърва ще трябва да се доказва пред новия си екип, докато разследва току-що извършено убийство – обгорелите останки на изчезналата уважавана адвокатка Илейн Бъкстън са намерени в планината Кеърнгорм. Това, което Люк обаче няма как да знае, е, че в заключена задна стаичка в къща в Единбург мракът поглъща виковете на истинската Илейн Бъкстън.
Още с първия роман от поредицата Хелън Фийлдс печели безапелационно сърцата на любителите на криминалния жанр. Внимателно структурираната история предоставя възможност на героите да се разгърнат с напредването на повествованието, без да губят инерция, а на читателите – да надникнат в съзнанието и всекидневието на убиеца.
Почитателите на процедурните трилъри няма да останат разочаровани, но това, което наистина ще се отпечата в съзнанието на разтворилите книгата, е способността на Фийлдс да се откроява – със стила и строежа на романа, с героите, с подхода на извършителя към престъплението и на полицията – към разследването.
Много биха се запитали кои са вдъхновителите ѝ – писателите, от които взима пример в стремежа си към неповторимост.
Самата Фийлдс дава отговора на този въпрос в едно от интервютата си: „Авторът, който ме вдъхновява най-много – мен, както и още много хора, – е Стивън Кинг. И дори не говоря за съспенса и ужаса, за способността му да задържи читателите омагьосани да отгръщат страница след страница в малките часове на нощта или за изключителните му сюжетни линии. Работата е там, че Кинг пише за обикновени хора, които са въвлечени в ситуации тотално извън контрола им, а и вероятно е най-проницателният съвременен писател що се отнася до човешките емоции. Говоря за малките детайли, които вдъхват истински живот на героите му. Той действително е впечатляващ наблюдател на човешката раса“.
В „Съвършени останки“ Фийлдс демонстрира същия похват при развиването на героите – суров, аргументиран, реалистичен. И най-вече такъв, който представя всички гледни точки, колкото и всяващи ужас да са те. Може би точно тази реалистичност печели на авторката любовта на читателите по цял свят – аудиовариантът на петата книга от „съвършената“ поредица Perfect Crime сваля самата Мишел Обама от първото място в Audible.
В момента издателство Benitorial работи по втората книга за инспектор Люк Каланак, Perfect Prey, която се очаква на българския пазар в началото на следващата година.
Хелън Фийлдс учи право в Университета на Източна Англия, а след това и в Училището по право към Съюза на адвокатските колегии в Лондон. След завършването на стажа си влиза в състава на адвокатски кантори към колегията „Мидъл Темпъл“, където практикува наказателно и семейно право в продължение на тринайсет години. След раждането на второто ѝ дете Хелън напуска Колегията. Заедно със съпруга си Дейвид управлява филмова продуцентска компания в качеството на сценарист и продуцент.
Действието на „Съвършени останки“ се развива в Шотландия, където Хелън чувства най-силно единението си със света. Понастоящем тя и съпругът ѝ живеят в Хемпшър заедно с трите си деца и двете си кучета.
Хелън обича Twitter, но го намира за абсолютно пристрастяващ. Можете да я намерите на @Helen_Fields.
Откъс
ПЪРВА ГЛАВА
Той положи тялото с почти бащинска грижа, разполагайки всички крайници нашироко, за да може въздухът да циркулира свободно по кожата ѝ. Беше пепелявобледа, но омиротворена, черните ѝ мигли изпъкваха на фона на посивялото лице и изгубилите цвета си устни. Предпочиташе този ѝ вид пред образа ѝ от първата им среща. Голотата не беше привлекателна, особено по начина, по който беше разположена в момента, но беше наложителна. От нея не трябваше да остане и една частичка. Нито един аспект от миналото ѝ, никаква връзка с живота, с който се разделяше. Беше пречистващо в много отношения. С крайна прецизност той се прицели с крак към средата на лявата ѝ раменна кост, отпусна цялата си тежест върху ръката ѝ и усети как тя пука и се раздробява, а вибрацията преминава през костите на собствения му крак. Едва когато със задоволство прецени, че кладата е подготвена съвършено, извади копринената торбичка от джоба на панталона си. Изсипа белите скъпоценности в ръката си, завъртя ги между чевръстите пръсти и дланта си, наслаждавайки се на контраста между гладките повърхности и острите ръбове, след което ги изсипа в устата ѝ като шепа монети в кладенец на желанията, като запази само едно. Струваше му се жалко да изгори такава безупречна работа, но не можеше да пощади дори късче плът. Беше киснал тялото в катализатор цяла нощ, в марината, както се беше пошегувал, само в случай че някой се появеше по-рано от очакваното, не че беше такъв аматьор, за да го допусне.
Като последен щрих, преди да излезе от каменната хижа, той остави парченцето кървав шал да се плъзне плавно на пода. Затисна го с тежък камък, буквално го наби в земята. Драсването на клечката, скърцането на старите ръждясали панти, лумването на пламъците, които погълнаха кислорода, край. Отнесе металната бейзболна бухалка на разумно разстояние и я покри с камъни. Щателно я беше почистил от отпечатъците, но, невидимо за невъоръжено око и в очакване на ултравиолетовата лампа, която щеше да го разкрие, върху дръжката бе оставил едно-единствено петънце кръв. След още няколко крачки пусна последния зъб, върху който беше останала плът от венеца, а после го зари с крак със символично количество прах. Това беше достатъчно.
Предстоеше му ходене пеш, не много продължително, но опасно в тъмнината, а това го забавяше. Температурата на въздуха беше под нулата дори в подножието на планината. Дъхът му замъгляваше ярките звезди в небето над него. Мислеше си, че за нея това е чудесен дом за вечността. Беше късметлийка. Малцина напускаха този свят с такава гледка. Не след дълго планината Кеърнгорм остана в мъглата зад него. Кога то я огрееха първите слънчеви лъчи, щеше да придобие лилаво-сив оттенък на фона на небесния свод, гола и камениста, почти като лунен пейзаж. В огледалото наблюдаваше как огромните планински образувания се слягат в плитки хълмове. Мислеше как това е последното му посещение тук. Последно сбогом. Наистина се оказа съвършеното място.
До Единбург имаше повече от час път, а прогнозата беше за дъжд, не че този дъжд можеше да спре огъня. До падането на първите капки горещината щеше да се нажежи до такава степен, че само потоп щеше да е в състояние да прекрати разрухата. Първата му задача беше да се прибере възможно най-бързо, в рамките на разумното, разбира се. Имаше да свърши още толкова много.
Жената се беше предала много по-лесно, отколкото си беше представял. Ако беше на нейно място, щеше да се бори до последно, щеше да съсредоточи и последните си остатъци гняв и жлъч, за да се съпротивлява. Беше се опитала, беше умолявала, а накрая плака немощно и ви. Животът е евтин, помисли си той, защото общата маса не успява да оцени стойността му. Той разбираше. Непрекъснато изпитваше границите на своите възможности, жадуваше да се учи, да надминава. Изгаряше го глад за знания, както други жадуваха за пари, и затова му беше толкова трудно да си намери равностоен партньор. Затова се принуди да убива. Без нейната жертва щеше да е обречен завинаги да остане заобиколен от жени, които не можеха да задоволят интелектуалните му търсения.
Докато шофираше, слушаше диск с езиково обучение. Обичаше да научава по един нов език всяка година. Сега учеше испански. По-лесен от много други, призна си той с известни угризения, но пък от друга страна, умът му беше натоварен с много изтощаващи задачи. Никой не можеше да очаква от него да се захване с нещо по-сложно, докато се е посветил на толкова проучвания и пътувания.
– Не е като да разполагам с каквото и да било свободно време.
От банкета изскочи заек. Той наби спирачки, не толкова загрижен да избегне животното, колкото заради шока от неочакваното движение, доловено с периферното зрение.
– По дяволите!
Беше се разсеял и пак си говореше сам. Правеше така само когато беше преуморен. И напрегнат. Беше си легнал късно заради препирните. Който и да смяташе, че е лесна задача да убедиш една интелигентна жена да постъпи както е най-добре за нея, беше глупак. Това беше предизвикателство дори за мъж с неговите способности. Колкото по-умна е жената, толкова е по-трудно. Но пък и удовлетворяващо в крайна сметка.
Спря в покрайнините на Единбург и пийна от що-годе топлото кафе в термоса. Не можеше да рискува да влиза в кафене. Въпреки че едва ли щеше да предизвика нечий интерес – никой не обичаше да се заглежда в мъже на средна възраст с отпуснати коремчета и неугледна плешивина, щеше да е глупаво да се остави да го заснемат охранителните камери на връщане към града по този маршрут.
Испанският говор бръмчеше монотонно като фон, докато той не натисна копчето и не го изключи. Такъв голям ден, защо да не си почине поне малко? Вкъщи го чакаше една дама, която се нуждаеше от обстойни грижи и внимание. Нямаше да е в състояние да говори членоразделно поне известно време, всъщност най-вероятно щеше да има нужда от говорна терапия. За неин късмет, той беше даровит учител в редица области. Щеше да е удоволствие и привилегия да помогне.
ВТОРА ГЛАВА
Полицейски инспектор Люк Каланак се питаше за колко ли време ще отшумят клюките, които все още дори не бяха плъзнали. Това беше вторият му ден в екипа по Специални разследвания на шотландската полиция в Единбург, а той се озова в потискащо сива стара сграда, която никак не се доближаваше до представата за средище, в което се провеждат най-съвременни криминални разследвания. Вчерашният ден премина с лековато представяне и само няколко брифинга и срещи с началници, които бяха твърде притиснати от изискването за политкоректност, за да посмеят да подхвърлят закачки по повод акцента или произхо да му. Бъдещите му подчинени нямаше да са толкова любезни. Едва ли някога преди това шотландската полиция беше приемала в редиците си детектив наполовина французин, наполовина шотландец.
По график Каланак трябваше да организира среща и да отправи поздравителна реч, както и да обясни как смята да работи и какви са очакванията му към мъжете и жените под негово ръководство. Неприятностите щяха да настъпят още щом го видеха – типичен европеец с непокорна тъмна коса, кафяви очи, тъмна кожа и орлов нос. Отвореше ли си устата, нещата само щяха да се влошат. Погледна часовника, наясно, че в момента точеха колективния си разум. Нямаше да си помогне, ако ги накараше да чакат – не че се интересуваше особено какво мислят за него, но предпочиташе да облекчи живота си във всяка възможна ситуация.
– Тишина. Да започваме – каза той и написа името си на дъската, без да обръща внимание на скептичните погледи. – Наскоро се преместих от Франция и ще ни отнеме известно време взаимно да свикнем с акцентите си, така че говорете ясно и бавно.
Последва тишина, след което се чу нещо като „Сигурно се бъзикаш, мамка му“, но беше трудно да се определи кой бе смелчакът, защото гласът долетя от другия край на помещението, където имаше твърде много хора, натъпкани един до друг. Последва шъшкане, което определено прозвуча по женски. Каланак потри чело и обузда желанието си да погледне часовника, докато се подготвяше да изтърпи неизбежните въпроси.
– Простете, инспекторе, но Каланак не е ли шотландско име? Просто не очаквахме някой толкова… европейски тип.
– Роден съм в Шотландия и съм билингв. Това е всичко, което е необходимо да знаете.
– Би-какво? Това подсъдно ли е? – подвикна една блондинка за радост на колегите си. Каланак видя как тя следи останалите и очаква реакцията им, и веднага му стана ясно, че се опитва да ги впечатли, да се впише сред момчетата. С безизразно лице и отегчение изчака смехът да утихне.
– Очаквам редовни отчети за напредъка на случаите. Йерархията ще се спазва строго. Разследванията започват да се размиват, когато дори един пропусне да предаде информация на останалите. По-високата позиция не е извинение да обвинявате онези под вас, а липсата на опит не е оправдание за глупост. Идвате при мен, за да обсъждаме както напредъка, така и проблемите. Ако желаете да се оплачете, обадете се на майка си. Имаме три активни случая в момента и всички имате възложени задачи по тях. Въпроси?
– Вярно ли е, че сте бил агент на Интерпол, сър? – попита един от детективите. Каланак не му даваше повече от двайсет и пет, пращящ от любопитство и ентусиазъм, точно като него на тази възраст. Сякаш беше преди цял един живот.
– Вярно е – отвърна. – Как се казваш?
– Трип – отвърна онзи.
– Е, Трип, знаеш ли каква е разликата между участието в международно разследване на убийство с Интерпол и провеждането на такова в Шотландия?
– Не, сър – отговори Трип, а очите му се защураха наляво и надясно, сякаш се боеше, че въпросът бележи началото на някаква неочаквана проверка на знанията.
– Абсолютно никаква. Има труп, скърбящи близки, повече въпроси, отколкото отговори и натиск отгоре случаят да се реши за нищожно време и с минимални разходи. Въпреки това не прощавам небрежност, дори в условията на полицейска работа, натоварена с бюджетни ограничения. Залогът е твърде висок, за да допусна неудовлетворението ви от сегашните ставки за извънреден труд да влияе на усилията, които влагате. – Направи пауза, за да обхване цялата стая и да погледне всеки един от присъстващите в очите, с което ясно да заяви позицията си. – Трип – каза, щом приключи, – вземи още един детектив и елате в кабинета ми.
Каланак излезе от стаята, без да си взима довиждане и да разменя любезности. Трип несъмнено вече беше на мушката на всеобщата критика, задето се изяви, а екипът определено оплакваше избора на новоназначения им инспектор и критикуваше Полицията на Шотландия за това, че не беше избрала да повиши човек от собствените им редици. Полицейската среда беше една и съща по целия свят. Само кафето се различаваше по места. Тук, което не беше никаква изненада, беше същинска трагедия.
Кабинетът му можеше да се опише най-добре с една дума – функционален. Сигурно трябваше да го повишат в ранг, за да получи наистина комфортно място. Все пак беше спокойно и светло, с два телефона, все едно можеше някак си да се раздели на две и да поеме два разговора едновременно. На пода бяха оставени само два кашона с лични вещи, които очакваха преместването си по чекмеджета и рафтове. Не че в тях имаше нещо жизненоважно. Беше дошъл в Шотландия, за да започне начисто. Страната, в която се беше родил, бе логичното място да пусне нови корени, заедно с дребната подробност, че бе сред малкото държави, където можеше да кандидатства за полицейски пост като горд притежател на паспорт.
Трип почука на вратата, следван от млада жена.
– Готов ли сте, сър? – попита Трип.
Каланак ги покани вътре.
– А ти си?
– Детектив Солтър, приятно ми е, сър – отговори тя, като почти през цялото време гледаше в краката си. Смущението ѝ беше дразнещо в своята предвидимост. Каланак страдаше заради необикновеното злочестие да бъде привлекателен до степен да разсейва жените, с лице, което беше в състояние – и наистина се беше случвало – да спира уличното движение. Малцина разбират, че в днешно време това е по-скоро бреме, отколкото благословия.
– Солтър, запознай ме с процедурите от първи сигнал за извършено престъпление, през заявката до криминалистите до подготовката за съда. Трип, искам подробни писмени разяснения относно бланките, попълването на документацията, бумащината. Ясно?
– Да, сър, без проблем. – Трип сякаш беше доволен, че може да е полезен. Солтър успя само да измънка нещо под нос, което Каланак прие за съгласие.
– Бихте ли ни оставили за малко, колеги? – чу се глас зад тях. На вратата стоеше жена в официална униформа. Солтър и Трип се измъкнаха, а тя влезе и с ритник затвори вратата зад тях.
– Аз съм инспектор Търнър или Ава, тъй като сме с еднакъв ранг. – Тя се усмихна широко, без да изпитва трудностите на Солтър да го гледа в очите. Колежката му инспекторка беше около метър и шейсет и пет, слаба. Кестенявата ѝ, подстригана до раменете коса беше чуплива, макар да се наблюдаваше някакъв неособено успешен опит да бъде вързана на конска опашка. Не беше красива, не и според съвременните критерии на рекламната индустрия, но и да кажеш, че има просто приятна външност, също щеше да е обида. Чертите ѝ бяха фини, с широко разположени сиви очи.
– Каланак – отвърна той. – Съдейки по изражението ти, бих казал, че си била на купон, който аз съм пропуснал. Искаш да споделиш или трябва да гадая?
Ава Търнър не обърна внимание на пренебрежителния тон и отговори спокойно.
– Е, вярно е, че чух един от сержантите да пита защо са им изпратили модел на бельо вместо истински полицай.
– Картинката ми е ясна – отговори той.
– Предполагам, че си свикнал. Ако това те успокоява, за повечето от тях фактът, че си французин все пак е по-приемлив от моето положение.
– Англичанка? – попита той, намествайки някакъв шкаф.
– Чистокръвна шотландка, но родителите ми ме изпратиха в английски пансион на седемгодишна възраст, оттам и акцентът. Затова съм желана горе-долу колкото чума. Не се тревожи. Ако те бяха харесали още на този етап, щеше да си обречен на провал. Приемам, че си си облякъл дебелата кожа, преди да дойдеш. Свиркай, ако имаш проблеми, телефоните ми са на справката на бюрото ти. Аз отивам да се преоблека. Тъкмо се връщам от церемония по награждаване и не понасям да съм с униформа. Хората от екипа ти са свестни, просто не им позволявай да ти се качват на главата.
– Нямам намерение да допускам който и да било да ми се качва на главата – отвърна той, вдигна един от телефоните и провери връзката. Когато вдигна отново поглед, установи, че говори на празната стая и на отворената врата. Каланак се отпусна в стола зад бюрото. Извади мобилния си, въведе няколко от по-важните телефонни номера от справката и тъкмо смяташе да изпразни първия от двата кашона, когато влетя Трип.
– Извинете, че ви безпокоя, сър, но току-що получихме обаждане от полицията в Бреймар. Намерили са тяло и искат да поговорят с някого за това.
– А Бреймар в коя част на града се намира?
– Не е в града, в планината Кеърнгорм е, сър.
– За бога, Трип, спри да ми казваш „сър“ в края на всяко изречение и ми обясни как може това да бъде случай за единбургската полиция.
– Подозират, че това е тялото на жена, обявена за изчезнала от Единбург преди две седмици, адвокатка на име Илейн Бъкстън. Намерили са парче плат, което съвпада с шала, който е носила, когато е видяна за последно.
– И това е всичко? Никаква друга връзка?
– Всичко останало е изгоряло, сър, искам да кажа… съжалявам. От Бреймар са решили, че може да пожелаем да се намесим още на ранен етап.
– Добре, полицай. Събери всичко, с което разполагаме за Илейн Бъкстън, след което се свържи с Бреймар. Искам подробна информация на бюрото си след петнайсет минути. Ако това е изчезналата жена от Единбург, значи изоставаме с две седмици от убиеца ѝ.
m.filibe.com