Обичаните поети представят съвместния си бестселър „Абсурдни времена“.
В рамките на тазгодишното издание на „Пловдив чете“ обичаните поети Маргарита Петкова и Добромир Банев ще представят съвместния си бестселър „Абсурдни времена – нецензурираната версия“ (издателство „Персей“).
Срещата с двамата автори ще се състои на 18 юни, събота, от 14.00 часа в Културен център „Тракарт“ (подлез „Археологически“).
Това е съвсем нова книга, основа на която са двете томчета „Абсурдни времена“. Преди десетина години те бяха в челото на топлистите за бестселъри в продължение на месеци. Новото издание не само събира стиховете от двата предишни тома, но и включва нови, непубликувани досега стихове, останали извън предишните издания заради свян или ненужни морални задръжки. Двамата изключителни поети могат да пишат за любовта и интелигентно-пиперливо-
Лирическите герои в „Абсурдни времена – нецензурираната версия“ бясно препускат през любовта, на която всички ние сме съпричастни в настоящото абсурдно време. Поетичният диалог следва собствен логичен сюжет, което стана повод да бъде поставен на голямата театрална сцена с участието на Нона Йотова и Петър Антонов. Едноименният спектакъл обиколи българските градове и продължава да се играе и днес при огромен успех.
В стиховете си Маргарита Петкова и Добромир Банев заявяват, че времената винаги са абсурдни, затова любовта е вечна. В поетичен диалог са показани всичките състояния на любовта – влюбване, страст, ревност към минали любими, недоверие, заядливост, летене в небесата на крилете на любовта….
В книгата припознаваме себе си такива, каквито сме се чувствали някога, или такива, каквито мечтаем да бъдем в компанията на човека до себе си. Егоизмът често надделява, но мисълта за любимите бързо ни отрезвява. Недоволството е непрестанен спътник, но споделената бутилка вино ни кара да погледнем към утрешния ден с нова надежда. Ревността ни погубва, но остава сигурен начин да заявим своята любов пред света. Скандали и целувки се редуват като дни, в които нищо няма да се повтори, или поне не по същия начин. Когато сме влюбени, ние сме образи от картини на Дега и Климт. Сцените от минало и настояще са като във филм, за който би завидял самият Тарантино.
Животът ни е психодиспансер, където намираме онзи, с когото „по лудост си приличаме“, за да упражним изконното си право да обичаме и да бъдем обичани. И за това никой не може да ни сочи с пръст. Единствено нашето легло може да ни съди. В името на любовта, която остава завинаги, независимо колко е позволила да вземем от нея.
Тя:
Горчив е залъкът несподелен.
И глътка вино не лекува тягост.
Защо се закачи така за мен?
Познаеш ли ме – по-добре да бягаш!
Държиш се мъжки. Как да отрека –
вечерята е хубава. И филмът.
Случайно се докосваме с ръка
и самотата става по-интимна.
По-непосилна става. Всеки сам
от себе си се мъчи да избяга.
Какво да споделим? С теб грам по грам
раздали сме се. Шапки на тояга.
Сипи си още вино. И мълчи.
Щом свърши филмът по роман на Гришам,
ме целуни за „лека нощ“. С очи!
Останалото – утре ще напишеш.
Той:
Бъди досадна. Нагла като студ.
Изисквай повече, това не стига.
За да ме имаш, трябва да съм луд!
От обич трябва да ми се повдига!
Измъчвай ме с горчиви имена.
Наричай ме глупак, животно, демон…
Живеем с теб в абсурдни времена.
Прегръщай ме. Все още е студено.
Бъди нахална. Всеки твой протест
и всеки упрек твой е път към мене…
Да си взискателна, е просто жест –
аз трябва да съм твой. И на колене.
Тя:
Със Тарантино чух се току-що.
Чак толкоз луди го е страх да снима.
Разбирам го. И аз не знам защо
се вкарваме напразно в разни филми.
Тъй дълго не дочаквахме Годо,
че той накрая полудя от чакане.
Налей ми пълна чаша със бордо –
дъха ти пия на ръба на мрака!
Познавах предостатъчно мъже.
В библейски смисъл. И във прав. Все тая.
Но никой не ме върза със въже
за къщата и печката. Да знаеш.
Ще искам всичко, за да ми дадеш
дори това, което още нямаш.
Обичам как целуваш – тънка свещ
така се стапя в допира на пламъка.
Не вая стих. Летя през куп за грош
към теб с най-тривиални лесни рими.
И щом припадне пролетната нощ –
най-меката постеля постели ми,
с най-меките стени ме обгради
и нека никой в стаята не влиза.
Недей мисли за после и преди –
смъкни ми усмирителната риза!
Той:
Ти водиш винаги. Това е факт.
За мен е радост и е чест голяма!
Получа ли от щастие инфаркт,
не го превръщай, моля те, във драма!
Летиш към мен – стрела или куршум –
аз, както казах, чакам си разстрела!
Крещя „обичам те“, пак вдигам шум –
в желанието стигаме предела.
Това изящно наше общество
за друг вратата хлопнала е вече…
Денят преваля. Идва тържество.
Ще пием по едно и тази вечер.
Така че да се взимаме в ръце!
По време на любов е като в чума.
Далеч от мен, си цялата лице,
и тяло си, и мисъл си, и дума.
Един до друг, така го виждам аз.
Forever, baby! Казах ти го вече.
Отново вдигам шум. Крещя без глас.
Един до друг! Какво, че си далече?
m.filibe.com