Отличеният с Национална награда „Константин Константинов“ илюстратор Сотир Гелев представя необикновената историята на още една госпожица.
След „Как Лора се научи да брои до десет“, публикувана от „Ентусиаст“, този път малки и големи ще се впуснат в неочакваните приключения на младата художничка Дора.
За пореден път освен автор Гелев влиза в ролята и на илюстратор на книгата.
Сотир Гелев е познат у нас и като сценарист, продуцент, аниматор и режисьор. Заедно с брат му Пенко Гелев създават множество книги, комикси, филми, сценарии, албуми и др. Двамата са автори на поредицата за Илийчо и Август. Под логото на „Ентусиаст“ излизат и заглавията им „Приспивни песни за феи и чудовища“ и „Виола“, която е базирана на едноименния филм.
„Защо госпожица Дора се научи да пече курабийки“ разказва за драматичните събития, с които госпожа Атанасия и племенницата ѝ Дора не са предполагали, че ще се сблъскат. Двете дами живеят в красива къща с необикновена градина, изпълнена с декоративни храсти – майсторски оформени като конуси, цилиндри, кълба и други геометрични фигури, комбинирани в обща композиция.
Леля Атанасия държи на приличието и редовния начин на живот. Всички дейности в къщата се извършват в определен час и тя смята, че винаги ще е така. Но един ден в тайно чекмедже Дора открива голяма лупа. Тази наглед незначителна случка отприщва редица премеждия, в които са замесени техникът Благой, художникът Красен Бояджиев, старият Алеко, шивачката Ани, служителката от търговския отдел Аракси Гарабедян, младият Борис и още няколко съграждани на Атанасия и Дора.
Тези събития предизвикват промени, за които лелята и племенницата не са подготвени. В основата на всички перипетии, колкото и да е невероятно, стои една чиния със син кант, пълна с курабийки.
Книгата е реализирана с подкрепата на Национален фонд „Култура“ по програма „Творчески инициативи“ 2020.
Откъс
ДИАМАНТ
Госпожица Дора се чувстваше нещастна. Струваше
й се, че всеки момент ще заплаче. Тя пое дълбоко въздух,
изпусна го бавно, наведе се и внимателно провери гумите
на велосипеда си. След като установи, че нямат нужда
от напомпване, отиде в кухнята и направи два сандви-
ча с масло, шунка и тънко нарязана краставица. Уви ги
в станиол, за да не съхнат, и ги постави в кошницата
на велосипеда. Прибави бутилка лимонада и две ябъл-
ки, завити в разтегателна хартия.
Обу гуменките си и избута велосипеда през вход-
ната врата.
Къщата, в която госпожица Дора живееше, бе на
два етажа. Над втория етаж стърчеше куличка, покри-
вът беше равен, ограден с железен парапет, и на него
можеше да се излиза. В куличката се помещаваше малка
стая, която служеше за ателие на момичето.
По-нататък ще ви разкажа какво правеше тя в то-
ва ателие.
Фасадата беше с високи сводести прозорци, цели-
те в гипсова украса. Към улицата гледаха по четири
прозореца на етаж, а между тях имаше по един малък
балкон с нисък парапет и хубава бетонна балюстрада.
Над всеки прозорец имаше медальон с барелеф, кой-
то изобразяваше различно същество. Ще ги изредя от
ляво надясно и от горе надолу – бухал, еднорог, дел-
фин, куче, рак, египетски ибис и нещо, което прилича-
ше на невестулка.
Входът беше вмъкнат навътре в сградата, с две ко-
лонки отстрани, които завършваха с йонийски капи-
тели и се правеха, че подпират фасадата. По няколко
стъпала от гранит се слизаше на улицата.
Електротехникът се казва Благой, но
му викат Джони.Когато постъпил на работа, заел
мястото на колега по прякор Джони,
който се пенсионирал. Така Благой заедно
с длъжността взел и прозвището му.
Всички, дори жена му Деница, започнали да
го наричат Джони. В началото Благой се дразнел, но после
свикнал и дори не се обръщал, когато някой го повикал с
истинското му име.
Точно пред входа стърчеше чугуненият стълб на
улична лампа, която приличаше на старовремски фенер.
Дора беше чела, че преди да има електричество, улич-
ните фенери били газови и всяка вечер ги палели, а на
сутринта ги гасели.
Листата на дърветата бяха започнали да повях-
ват, но короните им бяха претъпкани с пълчища от
врабчета, които нервно се надвикваха. По улицата от
време на време тежко падаха кестени, бодливата об-
вивка се разпукваше и лъскавото им тяло се търкулва-
ше по плочника.
На отсрещната страна на улицата на бетонния
стълб се бе покачил техник, който подменяше счупе-
на порцеланова чашка. Той беше обут с железни куки за
катерене, които се наричаха „котки“, а на ръцете си бе
надянал дебели гумени ръкавици.
Велосипедът изтрака по стъпалата пред входа и се
спря на тротоара.
Техникът се обърна и помаха на Дора. Тя отвърна
на поздрава му и си помисли колко е хубаво да можеш
да се катериш по стълбовете и да гледаш отвисоко.
Велосипедът на госпожица Дора беше марка „Диа-
мант“, с женска рамка и мрежичка на задния калник, за
да не се оплита роклята Ӝ в спиците на колелото. До-
ра много го харесваше, защото беше лек и въртеше пе-
далите му без усилие.
Тя отдавна не бе излизала да покара велосипеда си.
За това си имаше причина, при това сериозна при-
чина. През изминалите месеци животът Ӝ бе станал
труден, както никога досега. Но не това я караше да
се чувства така нещастна.
Допреди няколко месеца всяка събота излизаше на
разходка с велосипеда си до развалините на старата
крепост, които се извисяваха над ждрелото на реката.
На кръстопътя след параклиса „Св. Пантелеймон“
се срещаше с Борис. Двамата се правеха, че тези срещи
са случайни. Той винаги я чакаше на същото място, ка-
то се преструваше, че помпа гумата на своя велосипед.
Дора спираше до него и го поздравяваше.
Борис сръчно завърташе капачката на вентила и се
изправяше с широка, но някак виновна усмивка, сякаш
са го заварили да върши нещо нередно.
– Забравих да я проверя, преди да изляза.
Велосипедът на Борис беше син, с червен преден и че-
рен заден калник. Той го бе сглобил сам и затова всички
части бяха от различни марки. Наричаше го „Сбирщайн“.
Двамата яхваха велосипедите си и потегляха заед-
но по пътя, като госпожица Дора караше напред, а Бо-
рис я следваше.
Преди да достигнат до крепостта, трябваше да
изкачат стръмнината, по която се виеше пътят. По
средата, задъхана, Дора спираше, за да си почине пет
минути. Борис също се правеше на уморен и дишаше
тежко.
Когато стигнеха на равната площадка под кре-
постта, двамата подпираха велосипедите на парапе-
та, който я ограждаше. Оттук се виждаше коритото
на реката, което се провираше между стръмните чу-
кари, обрасли с дървета и храсталаци. Водата пробляс-
ваше между тях безмълвно, защото шумът на реката
не достигаше на тази височина. Понякога, когато беше
топло и нямаше вятър, отдолу се дочуваха крясъците
на децата, които се къпеха в малките вирове.
Дора и Борис се наслаждаваха на гледката, но поч-
ти не си говореха. След половин час се качваха на ве-
лосипедите си и тръгваха обратно. По стръмното
караха бавно и затова често ги задминаваха момчета,
яхнали самоделни лагерни колички, които издаваха оглу-
шителен шум. Децата използваха наклона, за да се със-
тезават помежду си. Количките изглеждаха опасни и
наистина бяха такива. Случваше се да се прекатурят
и тогава състезателите здравата се охлузваха, но то-
ва не ги спираше да се спускат отново. Покрай пътя
буйно вирееха храсти от растението тетра. От намачканите му листа ставаха чудесни компреси и рани-
те бързо заздравяваха.
m.filibe.com