Издател, пътешественик-авантюрист и талантлив писател.
Това е Костадин Костадинов, един от собствениците на ИК „Пан“, чиито детски книги притежава всяка къща, а многоликият образ на „Коцето от Пан“, както е по-известен в литературните среди, се разгръща с пълна сила и в новата му книга „Ловецът на пеперуди“.
История, която върви по вода, буквално и преносно, подобно на филма по негов сценарий – „Резерват за розови пеликани“ и сборника с разкази „Заливът на Ифигения“ (номинация за награда Хеликон 2016 г.).
Ада Кале, или Дунавската Атлантида е бивш остров между няколко държави – Унгария, Сърбия и Румъния, потопен заради язовир „Железни врата“. Около една ничия земя авторът завихря хората като редки пеперуди, всъщност, те са последните ù обитатели. Опитваме се да ги уловим заедно с Костадин Костадинов.
– Има ли нишка, която води от сборника „Заливът на Ифигения“ към романа „Ловецът на пеперуди“?
-Нишката е видима. Героят в разказа „Заливът на Ифигения“ събира камъчета от цял свят, за да ги подреди в японската градина на Ифигения. Императорът от повестта „Последният войнишки император“ колекционира редки златни ауреуси, за да ги положи в светилището на бога Митра, като всяка от римските монети носи своя история. В сборника „Заливът на Ифигения“ е включен разказът „Аполон на Божидар“. Написах го по конкретен повод след 25-годишно писателско мълчание. Тогава близките ме окуражиха и реших да се върна на писателското поприще. Поставих си за задача максимум да сътворя роман. От 1990 г. съм издател и съзнавам, че точно романовата форма е венецът на белетристичния труд.
Но романът е и сериозна претенция. Реших да стигна до него след няколко поредни стъпки. Така с времето настроих сетивата си, възвърнах навиците си за всекидневно писане и проучване на разни материали. Започнах да правя все по-големи по обем работи, като опитвах различни модели на структуриране с аз-повествование. Така че, може да се каже, със сборника „Заливът на Ифигения“ се подготвих за написването на романа. Добрите отзиви за сборника вдигнаха и самочувствието ми на писател, което също е важно.
-А как откри потъналия остров Ада Кале – основно място на действието в „Ловецът на пеперуди“?
-Открих Ада Кале преди много години в мемоарите на един македонски анархист. За анархистите островът е идеалният модел на държавно устройство без власт. Остров на абсолютната свобода – със справедливо местно самоуправление, без данъци и без военна повинност. С малко въображение заселих Ада Кале с екзотични свободолюбиви герои. Изрових и няколко документални филма за заливането на острова. Епизодът, в който танк разрушава старите къщи, изградени върху крепостните стени, не съм го измислил. Така потъването на Дунавската Атлантида се превърна в чиста метафора за края на утопичния анархистичен идеал, за края на шарения пасторален живот.
-Жажда за слава ли кара един цирков артист да стане бунтовник в Македония?
-Не мисля, че стремежът към слава е мотивацията на моя герой Лазар Костуро. Той отива в Македония, за да отмъсти на убиеца на баща си. После обикаля света, за да търси пеперуди. Всъщност се прославя и като убиец, и като цирков артист. Така е, защото исках да напиша роман за герой с необикновени умения. Безпогрешен в стрелбата и хвърлянето на ножове. Обичам супергероите. И читателите ги обичат. Сега се сещам за Пипи Дългото чорапче. Дори тя е супергерой, защото е най-силното момиче на света. Между другото, една от героините ми в романа – живата мишена на Лазар, ездачката висша школа Едит, си има прототип и това е дъщерята на самия Ницше.
Докато обмислях сюжета, се канех да я развия в отделна глава, в която да опиша спомените ѝ за нейния полудяващ баща. После се отказах от Ницше, реших, че с него ще пресоля манджата на супергероите. А и колкото и добре да опознах пеперудите, не открих такава, която да подхожда на великия философ.
-Не е ли диаболично, чак жестоко, свободолюбив човек да колекционира пеперуди, и да търси съответствие между тях и човешките души?
-Поверието, че пеперуди съпровождат душите ни, е древно. Популярно е почти в целия свят, включително в Амазония. Обикновено древните поверия са диаболични и жестоки. Диаболични и жестоки са и много от вълшебните приказки, с които вечер приспиваме децата си. Примерите са доста. Убеден съм, че в днешната литература трябва да присъства част от древните вълшебства. Разбира се, има нужда и от битови драми – като турските сериали например. Но битовите драми хич не ме вълнуват.
-Бил ли си в манастир на Света гора, още една любопитна точка в книгата?
-Бил съм в Атон два пъти – за по една седмица. Надявам се пак да отида скоро. Преспивал съм в манастира Филотей. Смело мога да заявя, че няма по-интересно място на света от този вълшебен полуостров, а аз съм кръстосал почти цялата ни планета. Света гора почти не се е променяла през последните десет века. Не се е променило и общественото устройство на монашеската република. Попадаш там, сякаш пренесен с машина на времето. Подобно усещане съм изпитвал само в Катманду, Непал, и Фес, Мароко. В Атон дори повечето пеперуди са ендемични видове и още не са описани за науката. Най-лесно е да пишеш исторически роман за място, което е извън времето.
-Защо и ти − самият автор, се появяваш в началото и в края на действието, не можеше ли да останеш скрит зад кулисите 🙂
-Нямаше как да остана зад кулисите, защото някой трябваше да регистрира края на Лазар Костуро, да затвори рамката на романа и да доближи разказаната история до нашето време. Всъщност повествователят ми, макар да носи моето име, е десетина години по-стар от мене. Не че не съм плавал с каяк по Дунава. Не че не съм изгарял ръката си в лагерния огън по време на запой.
Надявам се, че като разкрих някои тайни от „сготвянето“ на романа няма да разруша фикцията за читателите. Надявам се, че всеки, който е прочел книгата, когато някога зърне пеперуда, ще си спомни за Лазар Костуро и ще се замисли как живее живота си.
Разговора води Людмила Еленкова
www.lira.bg