20-те години на ХХ век, Франция. В авиокомпания „Латекоер“ приемат само най-добрите пилоти.
Сред избраните са Антоан дьо Сент-Екзюпери, Жан Мермоз и Анри Гийоме – трима героични летци, които ще отворят първите линии за доставка на поща по неизследвани маршрути.
Никое разстояние не е твърде голямо за тях, никоя планина – твърде висока: писмата трябва да стигат до местоназначението си. В небето тримата пилоти се борят с природните стихии, а на земята посрещат сътресенията на белязаното от войни и катаклизми време.
Романът описва невероятните подвизи на трима големи летци и приятели, оставили своята следа в историята на авиацията. Авторът на „Малкият принц“ живее изпълнен с приключения живот, но подобно на своя необикновен герой, винаги съумява да види реалността с очите на дете. И да ни накара тихичко да се усмихваме, когато гледаме небето. Защото имаме звезди, които знаят да се смеят.
Антонио Итурбе, познат на българските читатели с бестселъра „Библиотекарката от Аушвиц“, отново ни повежда на вълнуваща среща с необикновени хора. Защото знае, че никоя литературна творба не е по-фантастична от самия живот и ако тръгнеш по стъпките на Екзюпери, няма как да не се съгласиш. Ще посетиш парижките салони и нюйоркските литературни кръгове, ще полетиш над далечни земи и непознати места… Ще познаеш истинско приятелство и невъзможни мечти; нетленна любов и всепоглъщаща страст… И ще изпиташ радостта от летенето. Защото там, в небесата, ще откриеш хора, които са живи, приключения, които са истински, и ще се научиш да виждаш смисъла зад всичко това.
Антонио Гонсалес Итурбе (р. 1967 г.) е испански журналист, писател и професор. В момента той е директор на културното списание „Librújula“.
През 1991 г. завършва бакалавърска степен по журналистика в Автономния университет в Барселона.
След дипломирането си създава безплатното списание „Gratix“, което ръководи, и след като участва в различни кратки медийни проекти, през 1993 г. става главен ръководител на телевизия „El Periódico“. Впоследствие става редактор на списание „Fantastic Magazine“, а през 1996 г. се включва в новосъздаващото се списание „Que Leer“, в което заема длъжностите главен редактор, заместник-директор, а от 2008 г. – директор. През тези години Итурбе участва и в много медийни начинания, като списание „Fotogramas“, раздела за книги на „Protagonistas“ в националната радиостанция „Onda Cero“, както и в културната област за „Ona Catalana“, „Icat FM“, „La Cope de Bilbao“ и за списанията „La Vanguardia“ и „Avui“.
През 2004 г. той публикува първия си хумористичен роман „Rectos torcidos“. През 2008 г. излиза първото заглавие на поредицата детски книги „Los casos del inspector Cito“, илюстрирана от Алекс Омист. Полицейска поредица с много хумор, съставена в момента от 10 книги и преведена на девет езика. През 2012 г. Антонио Итурбе публикува третия си роман – „La bibliotecaria de Auschwitz“, издаден на български под заглавието „Библиотекарката от Аушвиц“ („Изток-Запад“, 2020), преведен към момента на 13 езика, удостоен с наградата „Троа“ през 2013 г.
През 2017 г. се издава романът му „A cielo abierto“ за живота на пионерите на френската въздушна поща, към днешна дата преведен на седем езика, включително на български, като „Принцът на небесата“. Романът е награден с „Premio Biblioteca Breve“ през 2017 г.
През тези години Итурбе също е бил докторант в магистратурите по културна журналистика в Автономния университет в Мадрид и книгоиздаване в Автономния университет в Барселона. Изнасял е лекции като гост-професор във факултетите по журналистика в университета „Бланкерна“, Отворения университет на Каталуния и университета „Абат Олиба“. Той е член на комисията по подбор „Bibliotecas de Barcelona“ и е почетен председател на Асоциацията на културните журналисти на Каталуния. В Сарагоса е бил експерт в панела на „Asociación Miguel Fleta“.
Откъс
ЛЕТИЩЕ „БУРЖЕ“ (ПАРИЖ), 1922 Г.
Той дърпа двустепенния лост към гърдите си и самолетът „Кодрон С-59“ се издига, устремен към рояка облаци над Париж. Моторът „Испано-Суиса“ пухти, бипланът се тресе и с едно дръпване на металните юзди преодолява ефирна планина, докато заема отвесно положение в небето. Вибрациите на фюзелажа се предават на ръцете на пилота, а оттам и на цялото му тяло.
Опиянен от шеметното движение, младши лейтенант Сент-Екзюпери потръпва и се усмихва с безграничното задоволство на безумците, на децата, когато са увлечени в игрите си; те губят представа за опасностите и за времето, потопени в един свят, който са си изградили по свой вкус.
На земята „Кодрон С-59“ е просто обемисто съоръжение от дърво с тегло седемстотин килограма и какви ли не винтове, нитове и спойки. Когато тътри тежкия си корпус на велосипедните си колелца, изглежда трогателно крехък: левент с издута гръд, трополящ неуверено по пистата с телените си нозе; дори някое малко камъче на пътя му би могло да наруши равновесието му и да го преобърне с трясък. Ала ето че се случва чудото: тежкият търкалящ се шкаф се откъсва от земята, издига се над линията на хоризонта, стрелва се във висините и изведнъж става лек, повратлив, дори грациозен. Преодолял е участта си на кашалот, заседнал в хангара.
Тонио има чувството, че и той самият е като самолета. Едрото му тяло с тромави, недодялани движения, и пълната с фантазии глава, негодна да разрешава най-баналните въпроси на ежедневието, на твърда земя го превръщат в заблуден пингвин, който се олюлява и нахалост размахва плавници, неспособен да намери морето. Но там горе се преобразява.
Олеква като вятъра.
Дърпа лоста наляво и самолетът рязко се накланя към срещуположното крило. Тонио се усмихва. Постигнал е мечтата на всяко дете: играчките да станат истински, а реалността да стане игра.
Той рисува плетеница във въздуха. Приятно му е да усеща този главозамайващ трепет, който го издига над посредствеността; да вижда как далече долу остават пошлостите на казармата и на офицерите, които крещят, докато жилите на врата им се издуят. Когато крещиш на някоя невинна душа, все едно сечеш ствола на младо дърво. Тонио повишава тон само по време на някоя нощна веселба, когато, попрекалил с бургундското вино или пастиса , запява песни, които започват шеговито и завършват с печална нотка. Ядосан ли е, мълчи като риба.
Колко безплодно е да казваш онуй,
което мълчанието вече знае…
Самолетът се клатушка във висините, а Тонио също клати глава, за да изрази съгласието си с Маларме . И той самият понякога драска стихове.
Направил е вече безброй пируети във въздуха, но не му е достатъчно. Никога не е достатъчно. Животът винаги му изглежда като твърде тесен костюм. Дърпа лоста за горивото, апаратът изгубва набраната инерция и накрая спира. Остане ли неподвижен във въздуха, самолетът става къс метал, непреодолимо привличан от мощна гравитационна сила. Изгубил скорост, сега той започва да пада с въртеливо движение. На земята малка група наблюдатели проследява стремглавото му спускане с едно „Ох!“, което издава нервност, макар че те се стараят гласовете им да звучат безгрижно. След няколко секунди, които изглеждат като цяла вечност, Тонио рязко дръпва командния лост и уравновесява самолета в бръснещ полет, докосвайки маковете.
Този неделен следобед той се е възползвал от отсъствието на повечето офицери от 34-ти полк, за да спретне своето въздушно представление. В детските години в замъка „Сен-Морис дьо Реман“, пълен с множество потайни кътчета, любимата му игра бе да съчинява и разиграва пиеси за сестрите и брат си; беше едновременно драматургът, който пишеше текста, и актьорът, който с размах го представяше на сцената. Роднините му вечно се чудеха дали е сериозно дете, или шут, все не можеха да решат кой е истинският Тонио: онзи, който в дъждовните следобеди вглъбено съзерцаваше как струите се стичат по стъклата на прозорците, или онзи, който обръщаше тавана с краката нагоре и изникваше неочаквано, дегизиран като корсар или изследовател, и бръщолевеше разни безсмислици за развлечение на сестрите и братовчедите си.
Той самият си задава този въпрос. Какъв е в действителност? Общително създание с пришити към дрехите звънчета, с които дрънчи, когато е в компания, или тих интроверт, каквито сме всички, щом останем насаме със себе си? Една вибрация на крилото го изтръгва от унеса му. Не бива да се разсейва, докато управлява самолета, но горе във въздуха мислите просто летят. За няколко мига извръща дръзко глава, опитвайки се да зърне групата приятели, които наблюдават акробатичните му номера – отгоре изглеждат като карфици, забити в земята…
Там са Шарл Сале, Бертран дьо Сосин и Оливие дьо Вилморен… Но най-безразсъдните му пируети са предназначени за една-единствена личност, която постоянно присъства в мислите му.
Припомня си първия път, когато братовчед му го заведе на гости в разкошния дом на „Рю дьо ла Шез“, където мадам Дьо Вилморен още тогава бе устроила един от най-изисканите културни салони в Париж.
Иконом с восъчно лице ги отведе в стая с капитонирани дивани и библиотечни шкафове от орехова дървесина, където зачакаха двамата братя Вилморен да се приготвят, за да отидат всички заедно в една сладоледаджийница на „Шанз-Елизе“. Именно тогава Тонио чу музиката. Някой свиреше на цигулка бавно и протяжно, лъкът докосваше струните едва-едва, без звукът да заглъхне напълно. Нотите бяха тъй разпокъсани, че сякаш увисваха във въздуха и съставяха не мелодия, а по-скоро нейно ехо.
Привлечен от тези ноти, Тонио се качи по стълбите и стигна до третия етаж като в унес. Втората врата в коридора беше открехната и той надникна в стаята.
На леглото, покрито със синя атлазена кувертюра, свиреше една девойка, облечена с виолетова пижама и подпряна на няколко пъстроцветни възглавнички. Брадичката ѝ почиваше на подбрадника тъй деликатно, сякаш цигулката беше възглавница.
На един стол отстрани седеше гувернантка с бяло боне, която впери поглед в непознатия, но вместо да го изгони, му махна да почака и с допрян до устните пръст му даде знак да пази тишина.
Той съзерцаваше като хипнотизиран червената коса, зелените очи и белите ръце на девойката. Тя свиреше със смесица от неохота и съсредоточеност, вторачена в края на грифа, където пръстите ѝ с игривите си движения сякаш скачаха на въже.
Тонио си спомня как тогава отправи пламенна молитва към бога на красивите неща да спре времето, тъй че тази мелодия да не свърши никога, да трае цял живот.
Когато приключи, гувернантката госпожа Петерман заръкопляска вяло и повдигна предупредително вежда, насърчавайки го да последва примера ѝ. И той, разбира се, откликна с шумни и въодушевени аплодисменти. След като прибра внимателно цигулката в калъфа, оставен на кувертюрата, момичето му се усмихна. Тази усмивка имаше силата да спре времето. Или поне го стори за Тонио и всички хронометри в неговия живот се занулиха.
– Май не се познаваме… – каза девойката и той запелтечи смутено, изчервен така, сякаш рижата ѝ коса се отразяваше в лицето му.
– Моля да ме извините, че нахълтах така, госпожице. Музиката ме подтикна към тази неразумна постъпка…
– А вие сте…?
– О, простете, колко невъзпитано от моя страна! Казвам се Антоан дьо Сент-Екзюпери. Вие навярно сте сестрата на Оливие. Аз съм негов приятел, учим заедно в академия „Босюе“.
– Аз съм Луиз дьо Вилморен.
– Съжалявам, че се натрапих така безцеремонно в стаята ви, тръгвам си веднага.
– О, не се притеснявайте! Едно противно заболяване на бедрените кости ме принуждава да пазя леглото, тъй че спалнята ми е салонът, в който посрещам гостите си. Толкова ми е приятно да имам гости!
Бездруго изпъкналите очи на Тонио се ококориха така, сякаш щяха всеки миг да изпадат на килима.
– Може ли да ви посетя някой ден?
– Може да си запишете час за среща… – неохотно отговори тя. Но щом видя унилото изражение на младежа, добави с кокетна усмивка: – Или пък да се промъкнете, докато се упражнявам да свиря.
От дъното на къщата долетяха гласове.
– Сент-Екс! Къде се дяна, дявол да го вземе?
– Трябва да тръгвам, брат ви ме вика. Пак ще дойда!
Едва изрекъл тези думи, въодушевлението му се смени с угриженост.
– Но… ще се сетите ли кой съм, щом ме видите отново? Лицето ми е толкова обикновено!
Тя го изгледа със загадъчна усмивка, която можеше да изразява както задоволство, така и пренебрежение.
– Кой знае, голяма забравана съм…
– Няма значение! – побърза да я увери. – Аз със сигурност ще ви запомня, госпожице Дьо Вилморен. Ще помня и за двама ни!
В пилотската кабина той се смее при спомена за неумелото си държане. Натиска балансьора с крак, отваря бензиновия клапан и движи командния лост така, че самолетът описва зигзаг във въздуха. Няколко месеца след запознанството си с Луиз се изправи пред задължението да отбие военната си служба; записа се във военновъздушните сили, за да сбъдне отколешната си мечта да лети.
След няколко премествания го изпратиха в Казабланка и през този период на обучение и несгоди го съпътстваше споменът за Лулу – една любов, която разстоянието усилваше все повече.
Назначението в 34-ти полк, разквартируван в „Бурже“ в Париж, го изпълни с радост заради завръщането в града на театрите, библиотеките и булевардите, заради повторната среща с приятелите… но най-вече заради възможността да посети пак дома на „Рю дьо ла Шез“. Имаше нужда да види отново това момиче, което се облягаше на цигулката си и сякаш спеше с отворени очи.
Безброй пъти помоли Андре дьо Вилморен да бъде приет от Луиз, но на Андре му бе втръснало да гледа как всичките му приятели пелтечат трогателно пред сестра му и дори се редят на опашка пред салона за посещения с наивната надежда да изпросят мъничко внимание от нея. Тя пък се оставяше да я ухажват, без да губи презрителното изражение, с което отпращаше кандидатите си, щом ѝ дотегнеше присъствието им.
Нещата вече изглеждаха безнадеждни, когато една сутрин в четвъртък в канцеларията, където Тонио драскаше стихове в свободното си време, се появи редник с бележка, която гласеше, че ще бъде приет от госпожица Дьо Вилморен. Докато той препрочиташе написаното и шаваше на стола си, сякаш имаше пружина, новобранецът стърчеше пред него в положение „мирно“ и боязливо чакаше позволение да се оттегли.
– Ще ми наредите ли нещо друго, господин младши лейтенант?
– Разбира се…
Момчето го гледаше с очакване.
– Нареждам ви да обичате живота!
На следващия ден Тонио хапна едва-едва, по-скоро само чоплеше спагетите в почти недокоснатата си чиния. Издокара се с голямо усърдие: облече единствения си костюм (беше си издействал да му го изгладят в казармената перачница в замяна на половин пакет цигари) и внимателно нагласи перчема си, сресан нагоре с брилянтин. Излезе по-рано за срещата, защото се нуждаеше от цветя, от много цветя, от най-хубавите цветя във Франция. Искаше му се да е меровингският крал Хилдеберт, който накарал да засадят цяла розова градина за кралицата в сърцето на Париж. Луиз дьо Вилморен заслужаваше същото внимание.
Той отиде до един много представителен цветарски магазин на „Рю Шарон“ близо до катедралата „Света Богородица“; витрината му бе пищна и примамлива като на сладкарница. Поиска голям пъстроцветен букет, но когато продавачката му каза цената, пребледня като платно. Този месец майка му бе платила вноската за палтото, купено на изплащане миналата зима, а от заплатата си в армията едва бе успял да спести малко пари, с които трябваше да изкара до края на месеца. С нескрито смущение каза на продавачката, че е размислил. Излезе на улицата с унила въздишка. Цяло денонощие се бе чувствал като най-щастливия човек на света, а сега отново бе най-нещастният.
m.filibe.com