Българската писателка ни връща назад към корените и традициите – в търсене на скритата душа на България.
С аромат на пресен билков чай, топъл като домашно огнище и носещ магията на на българските планини на книжния пазар излиза дебютният роман „Жива“ от Ина Ясипова – история за истински важните корени на всеки българин, за семейството и любовта, за традициите и утехата.
Книга за болката, която ни настига, колкото и надалеч да бягаме от нея. За празнотите в сърцето, които чакат да бъдат запълнени. За истинската България, скрита в забравените селца и в думите на мъдрите стари. История, която макар и написана в далечна Австралия, ни води право у дома – където се чувстваме най-живи.
Погълната от невъобразима самота и безнадеждност след като губи родителите си, Яна решава да избяга на другия край на света – в Австралия, в отчаяно търсене на утеха за разбитото си сърце.
Младата жена не успява да я намери в поредицата от краткотрайни афери и въздишки, които сякаш ѝ носят само още празнота. Не я открива и във високоплатената си позиция в една от уважаваните банки в страната, която извоюва с много труд, жертви и амбиция.
Дори когато получава всичко, за което човек може да мечтае – в лицето на съпруга си милионер, с когото пътува по света, посещавайки най-скъпите хотели и курорти, дълбоко в себе си Яна знае, че нещо в нея липсва.
Решена да открие лек за душата си и отново да се върне към истината в сърцето си, Яна решава да поеме назад – към миналото и към корените, които толкова дълги години е опитвала да изтръгне от себе си.
Следвайки необяснимите пътища на съдбата, на които скоро ще се научи да се доверява напълно, младата жена се оказва в почти обезлюденото село на покойната си баба – Елици.
Магично място, на което времето сякаш тече по различен начин. Където някаква особена сила омайва душите и кара кръвта да кипи. А в старите каменни къщи ехтят отдавна забравени истории за душата на България – човек трябва само да има сърце да ги чуе.
Из калдъръмените улици на село Елици Яна ще открие простичката, но смайваща красота на малките неща. Ще открие тайни и мъдрости, които само такива места носят. И една неочаквана вековна мистерия от българската история, която чака да бъде разкрита.
Ина Ясипова създава проницателен разказ, който ни приканва да забавим темпото и да усетим истинския вкус на живота – бавно и на малки глътки. Кратък, смел и емоционален, „Жива“ е дебют, който завладява душите и заявява появата на нов глас на българската литературна сцена. Роман, който лекува всяка болка.
Откъс
„Секо същество си има своя пътечка, Яне. Ти може да си мислиш, че решаваш накъде да поемеш и къде да пристигнеш, ама Господ вече ти е нарисувал пътечката и ти си вървиш по нея, щеш не щеш.
Ей го Борко, дето е куче, ама и той върви по Божиите пътечки и те го доведоха при мен. Мънинко пале беше, болнаво, проскубано, немаше силици да се държи на краката си, едвам дишаше, ама докрета до мен и ме близна по ръката. Защо е дошел при мене? Щото пътечката му минава оттук. Господ ми го е пратил. И си остана при мене и вече девет години се гледаме с него.
Некои хора верват, че сичко става случайно. Нема случайни работи. Ако некой требва да срещне некого, ще го срещне. Ако не го срещне, значи не требва.
Много деца изгубихме, Яне. Запилеха се по чужбината, кой по Германия, кой по Америка… Щото пътечките им натам са водели. Ама не знаем утре къде ще са. Може пътечката им да ги върне обратно тука. Туй само Господ го знае. Той е направил пътечката на всеко същество и ги е преплел по тая земя, та да се събират и разделят.
Що народ е излезнал от туй село… що деца са тичали по тия калдъръми… Сега ги нема. Не знам защо Господ е решил тъй. Сигурно така требва.
Мойта пътечка се оказа най-къса. Тръгнала е от тука преди седемдесет и кусур години и тука си свършва. Цел живот на едно место. Ма туй си е моето место. Тука съм си добре, никъде не ми се ходи.
Понекога ми става смешно, като гледам как се щурат некои хора, как цел живот търсат нещо и се кахърат що не могат да го намерат. И все мислат, че туй, дето търсат, е некъде другаде. Па то е до тех, ма го не виждат. Имаше един дедо Петко, живееше в къщата срещу черквата и все търсеше къде си е оставил очилата. Па те на носа му.
Това е, Яне. Твойта пътечка те доведе тука. Ама как и защо – не знам. Па и нема значение. Сега си тука. Излез да те огрее слънцето. Умий лицето си на реката. Чуй песента на птичките. Усмихни се на ветъра.
Един живот ни е даден – требва да го изживеем некак си.“
…
– По-нагоре не може – каза шофьорът на таксито. – Няма да си разбивам колата по тия чукари.
– Няма проблем. Ще сляза тук – отвърна младата жена и отметна назад един рус кичур, който беше паднал върху лицето ѝ.
– Сигурна ли сте, че искате да слезете тук? – попита шофьорът. В погледа му се четеше учудване. Всякакви луди хора беше возил, ама тази на пръв поглед изглеж¬ 9 даше съвсем нормална. Е, не съвсем – през целия път от летището до тук мълча въпреки опитите му да я разприказва.
Яна обаче отказа да му отговаря, а по едно време дори се направи на заспала, за да не ѝ се налага да води безсмислени разговори.
Шофьорът на таксито все пак беше доволен – от летището до тук бяха 174 километра. Спечели от тоя курс толкова пари, колкото иначе изкарваше за цяла седмица.
Спря пред олющената табела на входа на селото.
Надписът едва се четеше – „Село Елици“. Малко по-нагоре се виждаха покривите на няколко къщи, покрити с каменни тикли, и камбанарията на черква. Беше съвсем тихо. Дали беше останал жив човек в това селце, сгушено в стръмните склонове на Балкана?
– Някой чака ли ви? – попита шофьорът.
– Да – излъга Яна.
Шофьорът ѝ помогна да свали от багажника големия самар, с каквито обикновено пътуваха стопаджиите. Яна метна самара на гърба си с неочаквана за слабичкото ѝ тяло енергичност. Остави на шофьора голям бакшиш, той ѝ благодари, пожела ѝ да е жива и здрава, качи се в колата и потегли обратно към София.
Яна най-после остана сама. Вдиша дълбоко свежия планински въздух и се усмихна. Тая тишина беше търсила. Тишина, в която да може да чуе мислите си.
m.filibe.com