От авторката на „Малкото кафене в Копенхаген“ и „Малката пекарна в Бруклин“.
Kaто най-малката в голямо семейство Нина копнее за самостоятелност. Топлата загриженост на родителите и братята й все повече я задушава.
Затова, когато се появява възможност да замине за шест седмици в Париж, Нина веднага казва „Да!“. Бонусът е, че пътуването е свързано със сладкарски кулинарен курс и работа в позагубила блясъка си, но неустоимо автентична парижка сладкарница.
Проблемът? Работодателят е Себастиан Финли – успешен собственик на верига ресторанти, гениален готвач и (не толкова) таен обект на тийнейджърските чувства на Нина.
Сега е моментът да му докаже, че онова увлечение е минало, мисли си тя. И твърдо решава да се концентрира върху десертите и новите приятели, които открива в сладкарницата. Но скоро се оказва, че апетитните еклери и деликатните макарони не са единственото изкушение в Париж.
Откъс
Глава 1
Нина се мъчеше да сгрее уморените си подбити стъпала,
като пристъпваше от крак на крак в чакъла, и почти изпусна телефона си, когато го извади и го погледна за деветдесет и пети път през последните десет минути. Къде се губеше
Ник, по дяволите? Вече закъсняваше с петнайсет минути, а на
всичкото отгоре пръстите ѝ така бяха измръзнали, че всеки
момент щяха да се скършат. Младата жена стоеше на паркинга
за персонала при задния вход към кухните и нямаше къде да се
скрие от хапещия мразовит вятър, който фучеше край каменното имение, нито от безрадостните мисли, които се въртяха в
главата ѝ.
–Хей, Нина, сигурна ли си, че не искаш да те закараме? – извика със силен акцент Марсела, една от колежките ѝ сервитьорки, след като форсира на заден ход от паркомястото и
свали страничния прозорец на колата си.
–Не– поклати глава Нина.
– Няма нужда, благодаря. Брат ми пътува насам.
Или поне силно се надяваше да е така. Прииска ѝ се да е в
малката задушна кола с Марсела и другите ѝ двама колеги и
почти се изсмя на дразнещо абсурдната ситуация. Майка ѝ бе
настояла да я вземе Ник, за да е сигурна, че Нина ще е в безопасност, а точно заради него сега тя зъзнеше в непрогледната
тъмнина на паркинга и всеки момент щеше да остане съвсем
сама.
–Добре тогава. Ще се видим след осем седмици.
–Ха!
– От задната седалка се разнесе мрачен глас с източноевропейски акцент. Беше сомелиерът Томас, вечният песимист.
– Смяташ, че майсторите ще свършат в срок?
Хор от доброжелателни подвиквания го заглуши.
–До скоро, Нина!
След като всички помахаха и се сбогуваха шумно, Марсела
вдигна страничното стъкло и старият фолксваген поло бързо
се отдалечи с ръмжене, сякаш шофьорката му нямаше търпение да се прибере след края на смяната и да се опъне на дивана с вдигнати крака. Точно същото се надяваше да направи и
Нина, ако брат ѝ изобщо се появеше.
Най-накрая забеляза светлините на фарове, които стремително се приближаваха към нея по алеята. Трябваше да е Ник.
Почти всички останали си бяха тръгнали. Чакълът изскърца
под гумите, когато автомобилът направи рязък завой и спря
пред Нина.
Тя припряно отвори вратата.
–Здрасти, сестриче. Много ли ме чака? Извинявай, но имах
спешен случай с една овца.
–Да– сопна се Нина, докато се вмъкваше тромаво в купето
и мислено благодареше, че вътре е топло.
– Умрях от студ. Кога най-после онези от сервиза ще са готови с колата ми?
–Говори ми. По целия път дотук се размразявах. Проклети
овце. Една женска се беше заклещила в телената ограда нагоре
по пътя през тресавището. Трябваше да спра и да помогна на
тъпото животно да се освободи.
Твърде подло ли бе Нина да си мисли, че поне овцата има
топло вълнено руно, докато самата тя беше облечена с пола и
чорапогащник в тази мразовита февруарска вечер?
–Е, как мина последният работен ден?
– Ник се наведе и изключи радиото, от което с пълна сила гърмеше гласът на футболен коментатор.
– Изпратихте ли подобаващо твоята приятелка?
–Добре беше. Малко тъжно, защото няма да се виждаме известно време, докато тече ремонтът. А Суки ще замине за Ню
Йорк.
–Ню Йорк. Сериозна промяна.
m.filibe.com