Убийства, хаос и отвратително време в мрачен Абърдийн.
„Седях в зала в Гилдфорд, пълна с програмисти, и участвах в обсъждане на организационни процеси и тестови стратегии, когато получих имейл, че ми е предложена сделка за три книги“.
Така Стюарт Макбрайд, почитател на криминалната литература и мениджър проекти в огромна компания за информационни технологии, разбира, че вече официално може да бъде наречен и публикуван писател. До излизането на книгата новината разбира единствено съпругата му. Осемнайсет месеца по-късно, Макбрайд решава да започне да пише на пълен работен ден.
Дебютният му роман – „Студен гранит“ – е първата книга от поредицата за детектив-сержант Логан Макрей, преведена на повече от 20 езика и спечелила десетки награди на автора си. Dagger in the Library за най-заемана книга на Асоциация на криминалните писатели, „Бари“ за най-добър дебютен роман и Награда на ITV3 за най-добър криминален литературен пробив са само няколко от тях. Всъщност „Студен гранит“ запленява до такава степен бъдещите издатели на Макбрайд Harper Collins, че те почти веднага развалят сделката за три книги, за да сключат договор за шест.
„Студен гранит“ проследява първия ужасяващ случай на Макрей след едногодишно отсъствие от работа. Малкият Дейвид Рийд е открит удушен и осакатен в канавка край реката. И убийството му поставя началото на разследване на поредица от изчезвания и луда надпревара, в която Логан и колегите му се стремят да надхитрят не само убиеца, но и пресата – готова на всичко за поредното скандално заглавие на първа страница.
Какво обаче впечатлява до такава степен издателите, а веднага след излизането на книгата – и многобройните читатели на поредицата за детектив Логан Макрей? Едно от нещата със сигурност е мрачната атмосфера. „Действието се развива в града, в който израснах – Абърдийн – казва Макбрайд в интервю за Harper Collins. – Криминалната литература може да си позволи нещо, което много малко други жанрове биха могли – а именно, да предаде усещането за обстановката такова, каквото е у местните, у хората, които действително живеят в града.“ Още с първите страници у читателя се просмукват студът, влагата, мъглявината на Абърдийн – съвършен фон за разследването на брутални убийства. Той е идеално допълнен и от мрачния хумор и изключително цветущите фрази.
„Полицаите – а аз съм прекарал доста време в компанията на полицаи – имат страхотно, невероятно забавно черно чувство за хумор“, отбелязва писателят. И той определено го залага като неизменна черта на романите си. Най-вече обаче Стюарт Макбрайд има необикновеното умение да изгражда истински човешки образи – с таланти, недостатъци, проблеми, пороци, страхове, тревоги, разбити сърца – точно като нас, които придават на сюжета почти плашещо усещане за реалност.
Съвкупността от всички тези характеристики докарват на Макбрайд не само сделка за шест книги за Макрей, но и признанието на „най-големите“ в жанра. Знаменитият Питър Джеймс определя колегата си като „дяволски добър писател“, а Вал Макдърмид казва за „Студен гранит“: „Свирепа и забавна, тази книга е великолепен пример за тартан ноар“. Но най-важното е, че Макбрайд печели сърцата на хиляди читатели по цял свят, които с нетърпение очакват излизането на всеки нов роман за детектив Логан Макрей.
Завладяващ и ужасяващ дебют.
– Telegraph
Пленителен дебют.
– Mirror
Гениален писател с мрачно сърце.
– San Francisco Examiner
Свиреп, непоколебим, изпълнен с прекрасен черен хумор роман; това е криминална литература от най-чист вид.
– Марк Билингам
Стюарт Макбрайд е автор на над десет романа с главен герой детектив-сержант Логан Макрей. Книгите за Макрей му печелят куп награди и го изкачват на първото място в класацията за бестселъри на Сънди Таймс.
Той е чистил тоалетни по кораби, отпадал е от университета, основал е своя собствена компания за графичен дизайн, участвал е активно в стремителния свят на световната компютърна мрежа, разработвал е гигантски приложения за петролната индустрия, поглъщал е огромни количества вино и е създал съвършената рецепта за гъбена супа.
Стюарт живее в североизточна Шотландия заедно със съпругата си Фиона, котките им Корнишон, Лукче и Цвекло, с милиони паяци (все още неименувани) и зеленчукова площ, пълна с разнообразни плевели (наречена Франк).
Откъс
1
Мъртвите неща винаги му носеха нещо специално. Деликатният им хлад. Допирът до кожата. Назрелият, сладък аромат на разложение. Докато се завръщаха при Бог.
Нещото в ръцете му не беше мъртво от дълго време.
Само преди няколко часа бе изпълнено с живот.
Щастливо.
Мръсно, със своите недостатъци и пороци.
Сега обаче бе пречистено.
Той внимателно го положи върху купчината с останалите – изпълнен със загриженост и почтителност. Всичко тук някога бе изпълнено с живот, дейно, издаващо звуци, мръсно, с недостатъци и пороци. Сега обаче бяха с Бог. Най-после бяха намерили покой.
Затвори очи и вдиша дълбоко, потапяйки се в миризмите. Някои свежи, други – натежали. До една прекрасни. Навярно Бог усещаше същия мирис, помисли си той, усмихнат над колекцията си. Сигурно така миришеше в рая. Сред мъртвите.
През устните му като огън през горяща постройка се разля усмивка. Наистина трябваше да вземе лекарството си, но не веднага. Още не.
Не и докато все още имаше толкова много мъртви неща, на които да се наслаждава.
2
Навън се скъсваше да вали. Дъждът плющеше по стените и покрива на синята палатка на криминолозите, изпълвайки тясното пространство във вътрешността ѝ с неспирно трополене, борещо се с непрестанното бръмчене на генераторите. Разговорите бяха почти невъзможни. Не че някой изпитваше особено голяма нужда да бъбри петнайсет минути след полунощ в понеделник сутрин.
Не и докато Дейвид Рийд лежеше пред тях. Върху ледената земя.
Около метър и половина от канавката в единия край на изкривената палатка беше ограден със синя полицейска лента. В светлините на прожекторите на дъното на канавката проблясваше мрачна, мазна вода. Останалата част от палатката бе заета от речния бряг и измачканата кална зимножълта трева.
Вътре беше претъпкано. Присъстваха четирима полицаи от Абърдийнското бюро за идентификация, облечени в хартиени работни гащеризони: двама покриваха всичко с прах за отпечатъци и лепкава лента; един правеше снимки; а четвъртият записваше видео на местопрестъплението за поколенията. Към тях се прибавяха един сериозно позеленял редови полицай, дежурният лекар и детектив-сержант, който със сигурност бе виждал и по-добри дни. И разбира се – почетният гост. Малкият Дейвид Бруклайн Рийд. На четири години без три месеца.
Бяха го извлекли от студената наводнена канавка, за да могат официално да обявят смъртта. Не че можеше да има някакво съмнение в този факт. Бедното малко човече бе мъртво от доста време. Лежеше по гръб върху квадратен син найлон, изложено пред целия свят, с вдигната около раменете му тениска с картинка на „Х-Мен“. Не носеше нищо друго.
Камерата просветна отново, изгаряйки всички детайли и цветове и оставяйки отпечатък върху ретината, който отказваше да изчезне.
Застаналият в ъгъла детектив-сержант Логан Макрей затвори очи и се опита да помисли върху онова, което щеше да каже на майката на Дейвид Рийд. Издирваха сина ѝ от цели три месеца. Три месеца неизвестност. Три месеца, изпълнени с надеждата, че детенцето ѝ ще се появи отнякъде непокътнато. Докато през цялото време той просто си беше лежал в канавката.
Логан прокара ръка през умореното си лице, усещайки как наболата брада дращи по пръстите му. Боже, беше готов да убие за една цигара. Само като се замислеше, че дори не трябваше да бъде тук!
Погледна часовника си и изпъшка, а дъхът му излезе като бяла мъгла. Бяха изминали четиринайсет часа, откакто се бе явил в службата вчера сутринта. Можеше да се каже, че планът му просто да се остави реката на ежедневието да го понесе по еднообразния си път вече започваше да изглежда като далечен мираж.
В палатката нахлу бурен порив на ледения вятър. Логан вдигна очи точно навреме, за да види как вътре влиза нечия подгизнала от дъжда фигура. Патологът беше пристигнал.
Доктор Изабел Макалистър: тридесет и една годишна, с вдигната на кок коса, брюнетка, около сто шейсет и пет сантиметра. Издаваше тихи мяукащи звуци, когато погъделичкаш вътрешната страна на бедрото ѝ. Безукорно облечена в удобен сив костюм с панталон и черно палто. Ефектът се разваляше съвсем леко от огромния чифт хлабави около коленете ѝ гумени ботуши „Уелингтън“.
Тя огледа професионално тълпата в палатката. Погледът ѝ замръзна за миг върху Логан. По устните ѝ пробяга несигурна усмивка, която бързо изчезна. Нищо изненадващо, като се вземеше предвид състоянието, в което той се намираше. Небръснат, с торбички под очите, с несресана, мокра от дъжда тъмнокестенява коса.
Изабел отвори уста и отново я затвори.
Дъждът барабанеше смазващо по покрива на палатката, фотоапаратът щракаше и виеше за поредното зареждане на светкавицата, генераторите ревяха. Мълчанието бе оглушително.
Най-накрая дежурният лекар наруши магията на мига:
– О, мамка му!
Той застана на един крак и разтърси пълната си с вода обувка.
Изабел отново беше надянала професионалното си изражение:
– Обявихте ли смъртта? – попита тя. Наложи ѝ се да извика, за да я чуят през грохота на пороя.
Логан въздъхна. Моментът бе отминал.
Дежурният лекар прикри прозявката си и посочи малкия подпухнал труп в средата на палатката:
– Мъртъв е. – Той натъпка ръце дълбоко в джобовете си и подсмръкна шумно. – Ако питате мен, от доста време. Най-малко два месеца.
Изабел кимна и остави лекарската си чанта на покривалото до трупа.
– Вероятно сте прав – каза тя, като приклекна и се взря в тялото на мъртвото дете.
Известно време лекарят се поклащаше напред-назад, пристъпвайки в жвакащата кал, докато Изабел изпъваше гумените ръкавици около китките си и изваждаше инструментите от чантата си.
– Е, добре – каза накрая той, – обадете се, ако ви трябва нещо.
Изабел обеща да го направи, а дежурният лекар се поклони леко, извини се и се промуши покрай Логан в подгизналата от дъжда нощ.
Логан надникна над главата на Изабел, мислейки за всичко, което бе възнамерявал да ѝ каже, когато отново я видеше. За да изглади нещата. За да поправи онова, което се бе разсипало на парчета в деня, когато Ангъс Робъртсън бе получил от трийсет години до живот. Само че в представите му моментът не съвпадаше с присъствието на убито тригодишно дете, проснато на земята помежду им. Донякъде това разваляше настроението.
Така че вместо това той каза:
– Можеш ли да определиш времето на смъртта?
Тя вдигна поглед от разложеното тяло и леко се изчерви:
– Доктор Уилсън не беше далеч от истината – отговори, като избягваше очите му. – Два, може би три месеца. Ще знам с по-голяма сигурност, след като извърша аутопсията.
Установихте ли самоличността му?
– Дейвид Рийд. Тригодишен. В списъка на безследно изчезналите от август.
– Бедният мъник. – Изабел извади от чантата си слушалка с микрофон, нагласи я над косата си и провери дали работи. Сложи нова касета в диктофона си и започна прегледа на малкия Дейвид Рийд.
Минаваше един и половина сутринта, но дъждът все още не даваше признаци, че скоро ще спре. Детектив-сержант Логан Макрей стоеше от подветрената страна на един разкривен дъб и се опитваше да се скрие доколкото можеше от напорите на вятъра, наблюдавайки как светкавицата на фотографа облива вътрешността на палатката на криминолозите с поредица от проблясъци. При всяко озаряване по сините найлонови стени на палатката се хвърляха разкривени силуети, разиграващи мълчалив театър на сенките.
В потоците на изливащия се порой пращяха четири мощни прожектора, чиито светлини къпеха пространството около палатката в ослепителнобял океан, докато генераторите пъхтяха сред мъгла от синкав дизелов пушек. Студен дъжд цвъртеше върху нагорещения метал. Извън кръга от светлина цареше пълен мрак.
Два от прожекторите бяха насочени към канавката, която изникваше изпод единия край на палатката на криминолозите. Късните ноемврийски дъждове я бяха изпълнили до ръба. Във вътрешността ѝ газеха затънали до кръста полицаи със сериозни изражения, облечени в тъмносини неопренови костюми. Двама души от Бюрото за идентификация с ругатни опитваха да издигнат втора палатка над водолазите, макар по всичко да изглеждаше, че губеха битката срещу вятъра и дъжда в опитите си да предпазят от бурята колкото и малко улики да бяха останали.
На по-малко от три метра от тях река Дон протичаше неспирно, мълчалива, преливаща и мрачна. Лъчите на прожекторите искряха по черната ѝ повърхност. Отраженията им се събираха и пръскаха на хиляди парчета от ожесточените капки на проливния дъжд. Ако имаше нещо, с което Абърдийн се справяше добре, то бе дъждът.
Реката вече беше прехвърлила бреговете си на няколко места нагоре по течението, наводнявайки местността и превръщайки полетата в езера. Намираха се на по-малко от километър от Северно море и тук водите ѝ се движеха бързо.
От другата страна на реката, зад паравана от оголени дървета, се издигаха масивните блокове на Хейтън. Пет безизразни правоъгълни структури, надупчени от студени жълти светлини, размити от постоянните напори на дъжда. Беше ужасна нощ.
Набързо сформираният отряд по претърсването внимателно си проправяше път по протежението на брега под светлините на фенерчета, осветяващи нервно във всички посоки, макар и на последния човек да бе ясно, че е прекалено тъмно, за да открият нещо съществено. Поне щяха да изглеждат добре по сутрешните новини.
Логан подсмръкна и натика ръце още по-надълбоко в джобовете си, след което погледна нагоре по хълма към скупчените бели светлини на телевизионните камери. Бяха се събрали малко след като бе пристигнал, гладни да зърнат мъртвото месо. Началото бяха поставили хората от местната преса, кряскащи въпроси към всеки в полицейска униформа; чак тогава бяха пристигнали и големите момчета. Би Би Си и Ай Ти Ви, с всичките им камери и репортери със сериозни изражения.
Грампианската полиция бе направила стандартно изявление – напълно лишено от каквито и да било детайли освен намека, че все още не разполагат с пълни подробности. Така че един Бог знаеше за какво си говореха там горе.
Логан им обърна гръб и отново се загледа към подскачащите лъчи на фенерчетата, докато претърсващите се бореха с мрака.
Нещата не биваше да започват така. Не и по време на първия му работен ден отново на служба. Само че останалите от абърдийнския Отдел за разследване на криминални престъпления или бяха заминали на някакво обучение, или вече се бяха наляли до козирката на нечие празненство по случай предстоящо излизане в пенсия. На местопрестъплението нямаше дори детектив-инспектор! Инспектор Макферсън, който трябваше да дава по едно рамо на Логан като за добре дошъл, беше зает да му шият главата, след като някой бе направил опит да му я отреже с кухненски нож. Така че детектив-сержант Логан Макрей бе поел големия случай с убийство, молейки се да не оплете конците, преди да е успял да го прехвърли на някой друг. Добре дошъл.
Редовият полицай с позеленялото лице се появи приведен от палатката и се присъедини към Логан под разкривеното дърво, като преди това му се наложи да прегази калта и водата помежду им. Изглеждаше така, както Логан се чувстваше. Може би малко по-зле.
– Боже. – Полицаят потрепери и натика една цигара в устата си, сякаш това бе единственото, което бе в състояние да му попречи да излее вътрешностите си. След секунда размисъл предложи цигара и на детектив-сержанта, застанал до него, но Логан отказа.
Полицаят сви рамене и потърси запалка в джобовете на униформата си. След малко цигарата му загоря като нажежен въглен в мрака.
– Гадна гледка като за първи ден, а, сър?
Облак цигарен дим разцъфна в нощта и Логан пое дълбоко дъх, за да го вдиша в изранените си дробове, преди вятърът да го е отвял.
– Какво каза Иза… – Той си наложи да спре и повтори: – Какво каза доктор Макалистър?
Палатката на криминолозите отново проблясна, улавяйки сенките на марионетките вътре в замръзнало движение.
– Нищо повече от дежурния лекар, сър. Бедният дребосък е бил удушен с нещо. Каза и че останалите неща вероятно са се случили впоследствие.
Логан затвори очи и се опита да пропъди образа на подутото детско телце от съзнанието си.
– Аха – кимна мъдро полицаят, а червеникавото огънче на цигарата заигра нагоре-надолу в тъмнината. – Поне е бил мъртъв, когато се е случило. Ето нещо, за което човек може да бъде благодарен.
Номер 15 на улица „Кинкрейг съркъл“ се намираше в една от новите части на Кингсуелс – предградие на около пет минути от очертанията на Абърдийн, което обаче с всяка изминала година пропълзяваше все по-близо до града. Къщите на улицата се рекламираха като „резиденции, строени по индивидуална поръчка“, но приличаха на нещо, събрано набързо от някой с купчина тухли подръка и въображение в излишък.
Номер петнайсет се намираше в началото на една кръгова сляпа отсечка. Тревните площи пред сградите бяха толкова нови, че все още бяха просто зелени квадрати с ниски храсти по краищата. По много от растенията продължаваха да си стоят етикетите от центъра за озеленяване. Лампите на долния етаж светеха прозирно през венецианските щори, макар вече да наближаваше два сутринта.
Сержант Логан Макрей за момент остана на мястото си на пасажерската седалка в колата на криминалния отдел и въздъхна. Независимо дали му харесваше или не, сега той ръководеше разследването, което значеше, че на него се падаше честта да извести майката на Дейвид Рийд, че синът ѝ е мъртъв. Все пак със себе си бе довел служител за свръзка и една жена редови полицай – Уотсън, за да поемат донякъде тежестта на задачата. Поне нямаше да му се налага да се изправи срещу майката съвсем сам.
– Хайде – каза най-накрая. – Няма смисъл да отлагаме повече.
Входната врата им отвори мъж в петдесетте си години с широки плещи, тухленочервено лице, мустаци и враждебни, налети с кръв очи. Хвърли един поглед на униформата на полицай Уотсън и заяви:
– Време беше да се появите, негодници такива!
Бе скръстил ръце и не помръдваше.
Логан затвори уста. Не беше очаквал такова посрещане.
– Трябва да поговоря с госпожица Рийд.
– Така ли било? Е, малко позакъсняхте. Скапаните вестници ни потърсиха преди петнайсет минути и си поискаха скапания коментар! – Тонът му ставаше все по-висок с всяка следваща дума, докато накрая мъжът не започна да крещи направо в лицето на Логан: – Трябваше първо вие да ни кажете! – Той стовари юмрук върху гърдите си. – Ние сме скапаното му семейство!
Логан се смръщи. Откъде, по дяволите, медиите бяха научили, че са открили тялото на Дейвид Рийд? Сякаш вече преживяното от семейството му не беше достатъчно.
– Съжалявам, господин…?
– Рийд. Чарлс Рийд. – Мъжът скръсти наново ръце и се наду още повече. – Баща ѝ.
– Господин Рийд, не зная как пресата е научила. Имате думата ми: който е отговорен за това, ще бъде изритан по задника толкова силно, че ще отлети чак до Стоунхейвън. – Логан замълча. – Също така ми е известно, че това по никакъв начин не подобрява ситуацията, но сега наистина трябва да поговоря с майката на Дейвид.
Баща ѝ се вторачи заплашително към него от височината на първото стъпало. Най-накрая отстъпи и през вратата с матови стъкла Логан успя да зърне неголяма всекидневна в жизнерадостно жълто. В средата на яркочервен диван седяха две жени: едната приличаше на военен параход, решен във флорални мотиви, а другата – на зомби.
По-младата от двете не вдигна очи дори когато представителите на полицията влязоха във всекидневната. Просто си седеше, загледана в телевизора с празен поглед. Даваха как клоуните измъчват Дъмбо. Логан се обърна с очакване към служителя за свръзка, но тя на свой ред правеше дразнещи усилия да не среща погледа му.
Той си пое дълбоко дъх:
– Госпожице Рийд?
Никаква реакция.
Логан приклекна пред дивана, препречвайки изгледа ѝ към телевизора. Тя продължаваше да се взира право през него, сякаш дори не присъстваше в стаята.
– Госпожице Рийд? Алис?
Тя не помръдна, но по-възрастната жена се намръщи и оголи зъби. Очите ѝ бяха подпухнали и зачервени, а по закръглените ѝ бузи и брадичката ѝ блестяха сълзи.
– Как смеете! – изсъска тя. – Безполезна сган от ку…
– Шийла! – пристъпи напред застаряващият мъж и тя млъкна.
Логан отново насочи вниманието си към летаргичната жена на дивана:
– Алис – каза той, – намерихме Дейвид.
При звука от името на сина ѝ нещо в очите на жената се пробуди към живот.
– Дейвид? – Устата ѝ едва бе помръднала, по-скоро бе издишала, отколкото проговорила.
– Съжалявам, Алис. Мъртъв е.
– Дейвид…
– Бил е убит.
Настъпи моментно мълчание, след което баща ѝ избухна:
– Шибан копелдак! Шибан, шибан копелдак! Беше само на три години!
– Съжалявам – бе всичко, което успя да измисли Логан.
– Съжаляваш? Съжаляваш? – Господин Рийд се завъртя към него с поаленяло лице. – Безполезни копелдаци такива, ако си бяхте извадили ръцете от задниците веднага щом изчезна, нямаше да бъде мъртъв! Три месеца!
Полицейският служител за свръзка отчаяно размахваше ръце в опит да го успокои, но господин Рийд не ѝ обърна внимание. Трепереше от яд, а в очите му бяха избили сълзи:
– Три! Проклети! Месеца!
Логан също вдигна ръце:
– Вижте, господин Рийд, овладейте се. Зная, че сте разстроен…
Ударът, който получи, не беше изненадващ, но го хвана неподготвен. Юмрукът се стовари в стомаха му като бетонна тухла, която разкъса зарасналата тъкан на раната, запращайки огън през вътрешностите му. Отвори уста, за да изкрещи, но в дробовете му не бе останал дъх.
Коленете на Логан се подгънаха. Нечия груба ръка улови предницата на сакото му и го придърпа напред, за да не падне, а другата ръка се отдалечи, готова да го превърне в кървава каша.
Полицай Уотсън изкрещя нещо, ала Логан не я слушаше. Разнесе се трясък и ръката, която го държеше, го изпусна. Логан рухна на килима и се сви на топка около пламналия си стомах. Чу се гневен вик, последван от нов крясък от страна на полицай Уотсън, че ще ще счупи ръката на господин Рийд, ако не се успокои.
Мъжът извика от болка.
Бойният параход с флорални мотиви изпищя:
– Чарли! Престани, за бога!
Полицай Уотсън изрече нещо ужасно непрофесионално, след което всички замлъкнаха.
Патрулната кола се стрелна през „Андерсън драйв“ с виеща сирена. Логан седеше на мястото до шофьора с посивяло потно лице, увити около стомаха си ръце и зъби, проскърцващи всеки път, когато гумите на колата минеха през поредната неравност или дупка в пътя.
Господин Чарлс Рийд бе закопчан отзад. Коланът бе пристегнат през окованите му в белезници ръце. Изглеждаше уплашен.
– Божичко, съжалявам! Божичко, съжалявам!
Полицай Уотсън натисна спирачките пред спешното отделение – на едно от местата за паркиране, означено със „САМО ЗА ЛИНЕЙКИ“. Помогна на Логан да излезе, като го придържаше толкова внимателно, като че беше направен от стъкло. Спря само колкото да изсъска на господин Рийд:
– Гледай проклетият ти задник да не мърда от колата, докато не се върна, иначе ще ти направя червата на жартиери!
За всеки случай активира алармата и го остави заключен вътре.
Тъкмо бяха успели да се доберат до приемната, когато Логан изгуби съзнание.
m.filibe.com