Людмила Филипова тръгва по следите на най-големите загадки, кодирани в Новия завет.
Една от най-ревностно пазените тайни в християнския свят разкрива Людмила Филипова в новия си роман.
Има ли връзка между Иисус Христос и Йоан Кръстител и защо днес това е по-важно от всякога? Мистерия, история, религия, доза екшън и, разбира се, любов са преплетени в „Божият ген“, издаван от „Ентусиаст“. След „Където се ражда Слънцето“ известната писателка отново се впуска в преследване на отговори за значението на нашите земи.
Книгата е отнела дълги години работа на Филипова. Авторката е събирала данни, провеждала е разговори с представители на християнската религия, учени, историци и различни специалисти. Много от разкритията, които прави в предишните си книги, я водят до задаването на нови въпроси и написването на „Божият ген“.
Какво се крие зад историческия образ на Иисус? Кой всъщност е Предтечата и къде са открити единствените доказано автентични негови мощи? Защо те са така желани от масони, дарвинисти и могъщи тайни служби от цял свят и какво може да разкрие извлечената от тях ДНК? Съществува ли скрит код зад Розата на компаса, Пентаграма на Венера, най-старата писменост и иконата „Мадоната с щиглеца“? И защо важни ръкописи на Чарлз Дарвин изчезват мистериозно от библиотеката на университета в Кеймбридж? Има ли неразгадано послание в мистичните текстове на песните от сборника „Веда Словена“?
Древни загадки и тайни, останали засекретени хилядолетия наред в религия, архитектура и изкуство, започват да се разнищват и намират своите отговори, водещи към древните тракийски земи и техните първи обитатели. А там се крие истина, която човечеството не е имало очи да види досега.
Напълно в стила на Филипова и тук тя обвързва цялостния сюжет на романа с необикновена любовна история. Един монах и една жена, загубила най-милото, своята невръстна дъщеря, влизат в надпревара с времето и с опасни и властни хора. Тяхната невъзможна любов ще търси пътя към истината и към вярата, която би спасила бъдещето на света. И ще открие божия ген там, където най-малко са очаквали…
Откъс
1.
В края на III в. от н. е., област Тракия
Мощен гръм прокънтя в небесата и се изви силен вятър.
Мъжът пристъпяше със сетни сили към Странджа плани-
на – на гърба си носеше тежка торба с мраморно сандъче в
нея. Дългите му прошарени коси се вееха на вятъра. Кока-
лестото му тяло бе скрито в груба, на места прокъсана
роба. Наричаха го Тома. Последните живи наследници на
апостолите от времето на Иисус му бяха дали светиня,
която той трябваше да занесе на указано от тях място.
Дори не попита какво ще носи – знаеше, че с въпроса си би
подложил мисията на риск. Дадоха му и увито в пелени
бебе. Прикрепи го на гърдите си в парче плат. По пътя го
раниха преследвачи, но той успя да се укрие. Така и не раз-
бра кой го стори.
Последваха го от Йерусалим и той знае-
ше, че животът му е в опасност. Същевременно помнеше,
че каквото и да му коства, той трябваше да завърши ми-
сията си. Дължеше го на предците. Колко животи бяха да-
дени, за да завършат делото, колко векове в усилия бяха
нужни, за да стигнат дотук. Макар и ранен, той най-
сетне стигна до остров Свети Иван край Магна Аполо-
ния, наричан от някои съвременници Созополис, което в
превод означаваше град на спасението. На мястото има-
ше пищен храм на бог Аполон. До него се простираше древ-
но тракийско светилище, което се славеше от хилядоле-
тие. Християнството още не бе стигнало дотук. Именно
6
там, в основите му, той закопа носеното от него сандъ-
че. Прекръсти се и прошепна:
– Корен при корена се връща. Земя при земя отива. Наш
водач бъди и пътят ти ни покажи… Амин.
Тома побърза да се отдалечи от мястото, защото усети,
че преследвачите са още по петите му. Не се лъжеше. Този
път стрелата им го прониза фатално. Тома падна на земята
в гробището до светилището и най-сетне си отдъхна от
житейските тегоби. На небето се скупчваха гъсти облаци, аот морето се задаваше буря. На гърдите на Тома все още ревеше пеленачето. Последната му мисъл бе молба някой да намери час по-скоро бебето. А после пое последен дъх и затвори завинаги очи.
2.
В наши дни, Созопол
Беше горещ летен ден в разгара на туристическия сезон. Созопол туптеше като живо сърце.
Бе изпълнен с аромат на зрели смокини, дъх на море и водорасли, изгарящи слънчеви
лъчи и неспирната глъчка на летовниците. Влагата и горе-
щината натежаваха в следобедните часове. Привечер навя-
ваше приятен морски бриз и единствено той в тези дни но-
сеше усещане за свежест. А жуженето на туристите се
заменяше от грохота на разбиващите се в прибоите вълни.
Предния ден в града бе пристигнала делегация от Ватика-
на, за да освети мощите на Йоан Кръстител, открити пре-
ди години на остров Свети Иван край Созопол. Кметът и
местните църковни служители ги посрещнаха с тържест-
вена вечеря.
На другия ден те обходиха онова, което бе оста-
нало на острова. Посещенията в този период бяха забране-
ни заради гнезденето на гларусите и десетки редки птици,
но забраната не се отнасяше за толкова висшестоящи ду-
ховници. На мястото не откриха друго освен останки от
каменни градежи и безброй птичи гнезда. Но дори само руи-
ните подсказваха за внушителния блясък и мащаб, който ня-
кога са имали манастирът и църквата, издигали се тук.
Йоан работеше като йеромонах1 в църквата „Св. св. Ки-
рил и Методий“ от няколко години. Бе завършил Богослов-
ския факултет на Софийския университет, след което се бе отдал на монашество в българския манастир в Атон. Там бе положил обет за безбрачие и се бе врекъл изцяло на Бога.
Светското му име бе Иван, а даденото му от Бога при замо-
нашването му – Йоан. Той бе изгубил семейството си още
като дете в автомобилна катастрофа и манастирският
живот се бе превърнал в неговия единствен свят. Правеше
всичко, за да служи на Бог по най-праведния начин. Работи в
Атон, докато не се освободи място в българска църква, за
което нямаше много кандидати. Духовниците в България
споменаваха, че има все по-малко желаещи за работа в храмовете, особено в провинцията.
Монахът внимателно обръсна наболата си брада пред
малко парче огледало в тоалетната. От църквата го бяха
настанили в скромна стая в един църковен имот в града. Сините му очи изпъкваха над черното расо. Постави позлатен кръст на гърдите си, среса прилежно късата си светлокес-
тенява коса и се запъти към църквата. Тя се намираше съв-
сем наблизо, в началото на Стария град. Когато Йоан влезе,
вътре вече имаше неколцина туристи, които говореха на
висок глас и си правиха селфита със светините. Все още му
бе трудно да свикне с изгубената вяра и човещина у хората,
както и с неуважението към светите вещи и мощи.
Олтарът в църквата „Св. св. Кирил и Методий“
В късните следобедни часове висшепоставената делега-
ция стигна до църквата „Св. св. Кирил и Методий“. Тя вече бе затворена за посетители в очакване на церемонията по светото освещаване. Йоан ги посрещна – като един от служещите в храма попове. Той поздрави делегацията и се запозна с представителите ѝ. Тъй като говореше добре английски език, им разказа как са намерени едни от най-важните мощи за християнството. А когато стигнаха до олтара, им ги по-каза. Бяха положени в малко бяло ковчеже. Скоро пристигна и протойерей Серафим, който бе глава на малката църква. Минути по-късно започна богослужение по освещаването на костиците.
Йоан се отдръпна настрани, за да не пречи на свещения
ритуал, но следеше внимателно гостите, за да може да по-
могне при нужда. След известно време поведението на ва-
тиканската охрана му се стори някак особено. Бяха твърде
въоръжени за подобно събитие и проявяваха нескрит инте-
рес към мощите на Йоан Кръстител.
Оглеждаха ги и ги снимаха неколкократно въпреки изричната забрана, окачена на стената. След церемонията подробно разпитаха отец Серафим за тях, а също и доколко часа работи църквата и остават ли служители да пазят вечер в нея. Всичко това притесни Йоан и му припомни за покушенията над монаси и реликви по целия свят през последните месеци. Имаше някакво особено усещане за тези хора и по неведоми за него причини то не бе добро.
m.filibe.com