Романът е финалист в наградите на „Гудрийдс“ (категория „Романтика“).
Кай Диеп е убеден, че е неспособен да изпитва емоции. Е, дразни се, когато хората разместват нещата му и е доволен, когато счетоводният баланс излезе до стотинка, но силните и разтърсващи чувства като любов и скръб са му чужди.
Затова и избягва връзките. Майка му обаче иска да го види щастлив и е решена да намери перфектната половинка за него. Дори и това да означава да постъпи по старомодния начин, като му намери булка.
Есме Тран е красива млада жена, чийто живот е изпълнен с трудности. Тя живее в бедност и няма време за мечти и амбиции. Но когато получава предложение, което може да промени съдбата ѝ, тя приема предизвикателството. Трябва да спечели любовта на мъж, когото не познава…
„Забавна и трогателна книга, която буквално ще ви накара да я притиснете към гърдите си с щастлива въздишка, след като я завършите.“ – АМАЗОН БУК РИВЮ
Откъс
ГЛАВА 1
Хошимин, Виетнам
Почистването на тоалетни обикновено не беше толкова интересна работа. Мей го беше правила толкова много пъти, че вече си беше съставила рутина. Пръскаш с отровен препарат навсякъде. Изливаш от отровния препарат в тоалетната чиния. Търкаш, търкаш, търкаш. После бършеш, бършеш, бършеш. Пускаш водата. Тоалетната е почистена за по-малко от две минути. Ако имаше състезание по почистване на тоалетни, Мей щеше да бъде най-силният претендент за победа. Не и днес обаче. Шумовете от съседната кабинка постоянно я разсейваха.
Сигурна беше, че момичето в нея плаче. Или правеше гимнастика. От кабинката се чуваше учестено дишане. Каква ли гимнастика би могъл да прави човек в тоалетна кабинка? Може би повдигане на крака от коленете?
Чу се звук като от задушаване, следван от пронизително скимтене и Мей изпусна четката за тоалетна. Това определено беше плач. Тя опря слепоочие в стената на кабинката, прокаш-ля се и попита:
– Всичко наред ли е, госпожице?
– Да, всичко е наред – отвърна момичето, но риданията ѝ се засилиха, след което спряха внезапно и отново преминаха в приглушено тежко дишане.
– Работя тук в хотела.
Като чистачка.
– Ако някой се е отнесъл лошо с вас, мога да ви помогна.
Или поне щеше да се опита. Нямаше нищо, което да я вбесява толкова, колкото тормозът. От друга страна обаче, не можеше да си позволи да изгуби работата си.
– Не, добре съм.
Резето на вратата издрънча и се чу потракване на токове по мраморния под.
Мей подаде глава от кабинката си точно навреме, за да види красивото момиче, което бавно вървеше към мивките. Носеше обувки с най-високите и невероятни токчета, които Мей някога беше виждала, и беше облечена с плътно прилепнала червена рокля с дължина точно под дупето ѝ. Ако можеше да се вярва на думите на бабата на Мей, това момиче би забременяло на секундата, в която излезе на улицата. Навярно вече беше бременна само от силата на погледа на мъж, изпълнен с желание да ѝ направи дете.
Що се отнася до Мей, тя беше забременяла от мимолетна връзка с плейбоя на училището, без да е нужно да носи оскъдни дрехи и убийствени токчета. В началото го отблъскваше. Майка ѝ и нейната баба ѝ бяха дали да разбере, че учението е на първо място, но той я преследваше, докато накрая тя се предаде, мислейки, че това е любов. Вместо обаче да се ожени за нея, след като му съобщи за бебето, той неохотно ѝ предложи да я задържи като своя любовница. Тя не беше от момичетата, които би представил на заможното си семейство, и освен това – каква изненада, оказа се сгоден и планираше сватбата да се състои. Мей, естествено, отхвърли предложението му, от което той, кучият му син, се почувства едновременно облекчен и шокиран. Нейното семейство от своя страна беше съкрушено от разочарование – бяха възлагали толкова надежди на нея. Но въпреки това подкрепиха нея и бебето ѝ, както и предполагаше, че ще направят.
Момичето с червената рокля изми ръцете си, избърса изцапаните си с размазана спирала бузи, след което захвърли салфетката до мивката и излезе от тоалетната. Мей сви ръце в юмруци и жълтите ѝ гумени ръкавици изскърцаха. Кошчето за отпадъци беше точно до нея. Мърморейки под носа си, тя се насочи към мивките, забърса плота със салфетката на момичето и я хвърли в кошчето. Хвърли бърз поглед върху мивката, плота, огледалото и идеално подредените салфетки, за да се увери, че всичко е в приемлив вид, след което отново се отправи към последната тоалетна.
Вратата към тоалетните се отвори рязко и вътре нахлу друго момиче. Тя имаше дълга до кръста черна коса, стройно тяло, дълги крака и опасно високи токчета и много приличаше на предишното момиче. Само че роклята ѝ беше бяла. Да не би в хотела да се провеждаше някакъв конкурс за красота? И каква беше причината това момиче също да плаче?
– Госпожице, добре ли сте? – попита Мей и колебливо пристъпи към нея.
Момичето наплиска лицето си с вода.
– Добре съм.
Тя опря мокрите си ръце върху гранитния плот, създавайки допълнителна работа за Мей, и се вгледа в отражението си в огледалото, докато дишаше шумно.
– Мислех си, че тя ще избере мен. Бях толкова сигурна. Защо ще задава такъв въпрос, ако не иска да получи такъв отговор? Подла жена.
Мей отмести поглед от новите капки вода върху плота и се съсредоточи върху изражението на момичето.
– Каква жена? За какво да ви избере?
Момичето погледна пренебрежително хотелската униформа на Мей и извъртя очи.
– Не би могла да схванеш.
Гърбът на Мей изтръпна, а кожата ѝ почервеня от смущение. Не за първи път някой ѝ хвърляше такива погледи и ѝ говореше с такъв тон. Знаеше какво има предвид. Преди обаче да измисли подобаващ отговор, момичето изчезна. И явно тя също беше забравила възпитанието си от своя дядо и останалите си предци, защото на плота отново имаше оставена смачкана салфетка.
Мей затропа към мивката, забърса капките вода, оставени от момичето, и хвърли салфетката в кошчето. Или поне се опи-та. Не успя да уцели и салфетката падна на пода. Пухтейки от негодувание, тя отиде да я вземе.
Точно в момента, в който хвана салфетката с покритите си с гумени ръкавици пръсти, вратата отново се отвори рязко. Тя вдигна поглед. Ако вътре влезеше още едно разглезено и разплакано момиче, тя щеше да се махне от тук и да отиде да чисти тоалетните от другата страна на хотела.
Само че този път не беше момиче. Към къта за почивка в другия край на помещението с тихи стъпки се отправи възрастна жена с уморено изражение. Тя седна върху едно от канапетата с кадифена тапицерия. На Мей ѝ беше достатъчен един поглед, за да разбере, че дамата е киеу, родена във Виетнам. Издаваше я съчетание от няколко неща: оригиналната ѝ огромна дамска чанта „Луи Вюитон“, скъпите ѝ дрехи и краката ѝ. Със своя перфектен педикюр и липса на загрубяла кожа, обутите ѝ в сандали крака издаваха, че техният собственик е виетнамка, която живее в чужбина. Тези хора обикновено даваха наистина добри бакшиши за всичко. Те на практика бяха златна мина. Може би днес Мей щеше да извади късмет.
Тя хвърли салфетката в кошчето и се приближи към жената.
– Госпожо, желаете ли да ви донеса нещо?
Дамата я отпрати с махване с ръка.
– Ако имате нужда от нещо, само ми кажете. Желая ви приятен престой тук. Тази тоалетна е доста приятна.
Тя потрепери и ѝ се прииска да не беше изричала последните думи, след което се върна към тоалетните. Нямаше представа защо бяха направили кът за почивка тук. Да, помещението беше приятно, но защо изобщо някой би избрал да си почива там, където ще чува звуците от посетителите на тоалетните?
Довърши работата си, постави кофата с почистващи препарати на пода до мивките и хвърли последен поглед върху тоалетните. Една от салфетките за ръце се беше подала, затова я извади, сгъна я отново и я постави върху купчината с останалите салфетки. След това намести кутията. Готово. Вече всичко беше в приемлив вид.
Наведе се да вземе кофата си, но преди да сключи пръсти около дръжката ѝ, дамата каза:
– Защо постави кутията със салфетки по този начин?
Мей се изправи, погледна към кутията, след което насочи глава към дамата.
– Защото хотелът го изисква, госпожо.
Лицето на дамата придоби замислено изражение и след секунда тя подкани Мей с жест да се приближи към нея и потупа мястото до себе си на канапето.
– Ела при мен за минута да поговорим. Можеш да ме наричаш Коу Нга.
Мей се усмихна учудено, но се подчини и седна до дамата, като се стараеше да придържа гърба си изправен, ръцете скръстени, а коленете събрани, като образец на невинността. Баба ѝ щеше да се гордее с нея, ако можеше да я види.
Пронизителните очи на жената я огледаха преценяващо по същия начин, по който Мей по-рано изучаваше плота на мивките, при което Мей приближи стъпалата си едно до друго, изпитвайки неудобство, и отправи най-хубавата си усмивка към дамата.
След като прочете табелата с името ѝ, тя каза:
– И така, твоето име е Тран Нгауп Мей.
– Да, госпожо.
– И чистиш тоалетните тук? С какво друго се занимаваш?
Усмивката на Мей за малко да изчезне, но тя я задържа с усилие.
– Почиствам също и стаите за гости, което означава отново почистване на тоалетните, както и смяна на спалното бельо, оправяне на леглата и почистване с прахосмукачка. Такива неща.
Това не беше работата, за която си беше мечтала в детството, но заплащането беше прилично и тя се стараеше да я върши добре.
– А, ето какво било, ти си от смесен произход – отбеляза дамата, наведе се напред, хвана Мей за брадичката и повдигна лицето ѝ нагоре. – Очите ти са зелени.
Мей задържа дъха си и се опита да прецени мнението на дамата по този въпрос. Понякога това беше предимство. В повечето случаи обаче беше точно обратното. Смесеният произход беше много по-голямо предимство, когато разполагаш с пари.
Дамата се намръщи.
– Но как така? Тук не са се навъртали американски войници от времето на войната.
Мей повдигна рамене.
– Майка ми казва, че е бил бизнесмен. Не го познавам.
Според историята, разказана от майка ѝ, тя била негова камериерка, както и нещо повече в допълнение, а връзката им приключила, след като завършил проекта си и напуснал страната. Едва след това майка ѝ разбрала, че е бременна, и в онзи момент вече било прекалено късно. Не знаела как да го открие. Нямала друг избор, освен да се върне в родното си място и да заживее със семейството си. Мей винаги си бе мислила, че ще постигне нещо повече от майка си, но беше успяла да тръгне точно по нейните стъпки.
Жената кимна и я стисна веднъж за ръката.
– Отскоро ли живееш тук, в града? Не приличаш на човек от района.
Мей отклони поглед и усмивката ѝ се стопи. Беше израснала в семейство, което разполагаше с много малко пари, но едва когато дойде в големия град, осъзна колко бедна беше наистина.
– Преместихме се преди няколко месеца, защото ме наеха на работа тук. Толкова ли си личи?
Жената погали Мей по бузата с необичайна нежност.
– У теб има още от онази наивност, присъща за момичетата от провинцията. Откъде си?
– От едно село, близо до Мей То, до реката.
Лицето на жената се разтегна в широка усмивка.
– Знаех си, че нещо в теб ми харесва. Мястото прави човека. Израснала съм там. Името на ресторанта ми е „Нудъли от Мей То“. Това е един много добър ресторант в Калифорния. Споменават го дори по телевизията и в списания. Предполагам обаче, че тук няма как да си чувала за него.
Дамата въздъхна тихо, след което очите ѝ се проясниха и попита:
– На колко години си?
– На двайсет и три.
– Изглеждаш по-млада – каза Коу Нга през смях. – Но това е добра възраст.
Добра възраст за какво? Но Мей не изрече въпроса си. Със или без бакшиш, вече беше готова да приключи този разговор. Може би, ако беше истинско градско момиче, вече щеше да си е тръгнала. Тоалетните нямаше да се почистят сами.
– Мислила ли си някога да отидеш в Америка? – попита Коу Нга.
Мей поклати глава отрицателно, макар че това беше лъжа. Когато беше дете, често си фантазираше, че живее на място, където тя не се отличава толкова от другите, и дори среща зеленоокия си баща. Но между Виетнам и Америка имаше много повече от океан и колкото повече порастваше, толкова по-голямо ѝ се струваше разстоянието.
– Омъжена ли си? – попита я дамата. – Имаш ли си приятел?
– Не, нямам съпруг, нито приятел.
Тя приглади крака с ръце и ги спря върху коленете си. Какво искаше тази жена? Беше чувала ужасяващи истории за разни непознати. Да не би тази симпатична жена да се опитваше да я примами и да я продаде като проститутка в Калифорния?
– Не ме гледай с този тревожен поглед. Намеренията ми са добри. Ето, нека ти покажа нещо.
Дамата започна да рови в гигантската си чанта „Луи Вюитон“, докато накрая не откри една бежова папка. След това извади една снимка от там и я подаде на Мей.
– Това е най-малкият ми син, казва се Диеп Кай. Красив е, нали?
Мей нямаше желание да гледа снимката – изобщо не я беше грижа за този непознат мъж, който живееше в рая в Калифорния, но реши да угоди на жената. Щеше да погледне снимката и да издаде звуците на възхита, които се очакват от нея. Щеше да каже на Коу Нга, че синът ѝ прилича на филмова звезда, след което щеше да си намери извинение да си тръгне.
Когато погледна снимката обаче, тялото ѝ замръзна, точно като небето миг преди буря.
Той наистина приличаше на филмова звезда – беше красив, със секси разрошена коса и мъжествени правилни черти. Най-очарователното у него обаче беше тихата напрегнатост, която лицето му излъчваше. По устните му имаше лек намек за усмивка, а погледът му беше насочен към нещо встрани. Тя се улови, че навежда глава към снимката. Ако беше актьор, той би грабвал всички роли на надменен и опасен герой, като например бодигард или кунгфу боец. Караше я да се зачуди за какво ли си мислеше толкова напрегнато? Каква беше историята му? Защо не се усмихваше наистина?
– А, виждам, че Мей го одобрява. Казах ти, че е привлекателен – отбеляза Коу Нга с многозначителна усмивка.
Мей премигна, сякаш излизаше от унес, и върна снимката на дамата.
– Да, така е.
Някой ден той щеше да направи някоя късметлийка още по-щастлива и щяха да заживеят честито до края на дните си. Надяваше се поне веднъж да преживеят хранително отравяне. Разбира се, не от типа отравяния, които са животозастрашаващи. Просто нещо, което да им причини неудобство, или по-добре – голямо неудобство. И да е леко болезнено. Както и смущаващо.
– Освен това е умен и талантлив. Завършил е магистратура.
Мей се насили да се усмихне.
m.filibe.com