Ирен Леви разказва история за безсмисленото броене на годините, за очарованието и дързостта.
Романът „Последно повикване“ от Ирен Леви излиза в ново, преработено издание от „Ентусиаст“.
Изпълнена с емоции и преживявания, книгата разказва за група весели старчета, които се осмеляват да реализират мечтите си. Романът е зареден с приключенски дух и магически елементи.
Ирен Леви е журналист и е позната като лице от малкия екран. Зрителите свързват името ѝ с предаванията „Небивалици“, „Голите ангели“ и „Малки истории“. Ирен е сценарист на документални филми. Създател е на Ателие за фантазии, което развива детската креативност. В момента следва педагогика, част е от програмата „Заедно в час“ и е учител в първи клас в столично училище.
Авторката на „Ангелски данък“ този път представя пет осемдесетгодишни старчета, назовани с имената Юда, Лука, Йоан, Тома и Матей, които трябва да прекарат остатъка от живота си в старчески дом. Дните им минават еднообразно, докато един ден разбират, че не могат да умрат. Това откритие ги подтиква към налудничави идеи и ги кара отново да се почувстват млади и готови да покорят света.
Петимата приятели съставят план и действат. Бягат от старческия дом и заедно започват да изпълняват мечтите на всеки от тях. След всяко приключение старчетата се убеждават, че щастието е най-хубаво, когато е споделено с любимите хора. Но каква ли е цената, която ще заплатят накрая?
С доза хумор и много емоции, всеки, докоснал се до романа, става част от вълнуващите преживявания на приятелската компания. И осъзнава, че е страшно, когато животът си отиде без да е изживян истински. Хубавото е, че винаги има шанс, от който човек да се възползва и да се впусне в най-смелата си авантюра – както се случва с героите на „Последно повикване“.
Откъс
Думите бяха написани на ръка:
Скъпа моя, надявам се, че когато получиш това
писмо, аз вече ще съм мъртъв. Нямам търпение.
Струва ми се, че най-голямото ми приключение сега
започва…
Една година по-рано.
На табелата пишеше: Старчески дом „По-
следна радост“.
„Р“-то беше изстъргано така, че да заприли-
ча на „Г“.
В тази история се разказва за четирима мои
приятели и за мен. Ние бяхме истински прияте-
ли – такива, с които душата ти се разбира, без
значение какво прави другият. Бяхме стари идио-
ти, живели напразно в един свят, който не разби-
рахме. И, разбира се, той не разбираше нас. Бяхме
бедни, защото нищо не ни се беше случило…
– В пета стая… чаршафите!
Това беше гласът на любимата ни санитарка
Ния. Тя се дразнеше, че я наричаме санитарка,
но никой не можеше да запомни каква точно е
всъщност, оправдавахме се с вече късата си па-
мет и не пропускахме да я плеснем по дупето.
Всъщност трудно ми е да разказвам тази ис-
тория, защото докато се случваше, не я разби-
рах. Но ще се опитам. Заради тях. Те са мъртви
вече. Щастливо мъртви.
Бяхме компания от 5 старчета. Назовали
се бяхме Матей, Йоан, Юда, Тома и Лука.
Искахме да сме значими. Не се обръщахме на други имена.
Толкова не се обръщахме, че постепенно всички
се предадоха и започнаха да ни наричат Матей,
Йоан, Юда, Тома и Лука. Аз съм Юда, никой друг
не го искаше това име. Макар да смятам, че гор-
кият е бил само инструмент. Нещото е тряб-
вало да се случи и той, бедният, е поел върху
плещите си част от Всичкото. Така. Харесвах го
този. Не мисля, че беше предател. Беше Разбрал.
– Юда – каза Ния, – имаш ли дрехи за пране?
Погледнах я.
– Имам всичко, което може да те направи
щастлива, но съм старче в старчески дом, раз-
минахме се, мила, в този живот…
– Дрехите? – попита тя.
– Вземи каквото решиш – посочих гардероба
и извън гардероба, всъщност посочих навсякъде,
не съм подреден човек, не го мога това.
Тя огледа панталоните, захвърлени от-
страни на леглото, погледна ризата, обличана
стотици пъти до днес, без да е прана, взе ги, от-
вори гардероба, взе няколко неща и оттам. Сгъ-
на някои дрехи, премести други, но аз ги разгънах
пак и пак ги преместих.
– Щастлива ли си? – попитах.
– Да – каза тя разсеяно, – днес ще си тръгна
по-рано.
– И… какво? – попитах. – Какво ще правиш
във времето, което ще спечелиш?
– Не знам още – каза. – Този панталон твой
ли е?
– Мой. Защо ще си тръгваш тогава?
– Полага ми се.
– Може да гледаш някой филм, но избери ху-
бав – казах.
– Може.
– Или да се целуваш… за цялото време, което
ще спечелиш, като излезеш по-рано…
– Може.
Тя не ме слушаше, разбира се. Да не слуша
глупостите на старчетата беше част от рабо-
тата ѝ. Иначе щеше да полудее. А не биваше да
полудява. Беше млада, красива, тепърва щеше да
принадлежи на някой идиот, не биваше да е луда.
Щеше да става майка, да се буди десетки пъти
нощем, да мери температура в дупето, да пла-
че… Не, не биваше да е луда. Огледах хубавото ѝ
дупе, което, разбира се, щеше да се промени с го-
дините, но и това беше част от живота, онази
част, за която избягваме да мислим.
– Децата ще дойдат точно в 11. Бъдете в за-
лата навреме. Къде е Матей?
– Матей… не знам. Защо непрекъснато трябва
да знам къде е Матей? И защо ще идват тези деца?
– За да пеят, да ви веселят.
– Това е старчески дом, в който мирише
лошо. Защо трябва да идват деца и да ни весе-
лят! Откачено е някак…
m.filibe.com