„Стръмнина“ – „изгубеният“ роман на Никос Казандзакис

Книгата става част от знаковата поредица на „Ентусиаст“ с всички ключови творби на писателя.

Последният непубликуван роман на Никос Казандзакис излиза за първи път на български език, половин година преди появата си в родната му Гърция.

„Стръмнина“, издаван у нас от „Ентусиаст“ с превода на Николай Костов и със стилното библиотечно оформление на Яна Аргиропулос, събира в себе си емблематичните за творчеството на големия писател духовни и литературни търсения.

Доскоро книгата е напълно непозната както за академичните и литературни среди, така и за широката публика, тъй като малцина знаят за нейното съществуване. През всички години след смъртта на Казандзакис ръкописът на „Стръмнина“ се е съхранявал в музея на автора на остров Крит до своето „откриване“ през 2009 г., когато се превръща в част от постоянната експозиция. Едва през ноември 2018 г., след като е представен официално на изложба в Атина, ръкописът е разчетен, изучен в детайли и подготвен за публикация.

Написан във Великобритания в средата на 40-те години на XX век, веднага след емблематичния роман „Алексис Зорбас“, „Стръмнина“ отразява опустошителната реалност след края на Втората Световна война, болката и разрушенията, претърпени от Гърция по време на германската окупация.
Книгата проследява идеалистичната битка и страданията на един млад писател, у когото ясно се открояват чертите и духовните възгледи на самия Казандзакис. Козмас, главният герой в романа, се завръща на родния Крит след мъчителна служба като военен пилот, за да се изправи лице в лице с печалната следвоенна действителност.

Разкъсван от своята вътрешна борба между мрака и светлината, между разочарованието от равнодушието на съвременниците си интелектуалци и трудностите, пред които е изправен светът, той търси пътя към мира и завръщането към човечността.
Смятан за последния голям роман на Никос Казандзакис, „Стръмнина“ носи духа на всички емблематични творби на писателя и отправя към читателите универсално послание: „В големите мигове, които преживяваме, една единствена сила може да стане пътеводна: Вярата.“

Откъс

КРИТ
I
Развиделяваше се. Откъм сушата повя ветрец и
морето настръхна; леко ухание на мащерка се спуска-
ше откъм острова и Козмас, изправен на носа на кора-
ба, поемаше дълбоко, вдишвайки мириса от пазвата
на родната земя. Пред него се възправяха страховити
скали, от време на време върхарите на дърветата при-
тъмняваха, а в далечината планинските върхове розо-
вееха. Какъв бе заминал тогава – едва двайсетгодишен
младеж с леко набол мъх по страните, с неоформена
душа, какъв се завръщаше сега! Обърна се; до него сто-
еше момиче, то бе дребно, бледо, гледаше го с големи,
изпълнени със страх очи.
– Крит! – рече ѝ той, засмя се и нежно докосна рамото ѝ.
Момичето подскочи.
– Да – отвърна тя и замълча.
– Тук ще забравиш – рече с тих глас Козмас. – Това е
твоето отечество. Забрави за онова, другото…
И тъй като момичето мълчеше, той мило ѝ повтори:
– Другото го забрави…
– Да, Козмас… – прошепна момичето и отно-
во замълча.
А после то внезапно сграбчи ръката му, притисна го,
сякаш искаше да се убеди, че той съществува. За миг
се успокои.

Крит все повече се приближаваше със своите планини,
маслинови гори и лозя. Насреща Мегало Кастро* се белееше
на фона на утринната светлина. Уханието на мащерка
ставаше все по-силно. Слънчевият светлик вече се спус-
каше от върховете към подножието на планината; сега
то огряваше нейните склонове, светлината се разстила-
ше кротко и изпълваше полето. Дърветата започваха да
се провиждат, чуваха се петли, светът се разбуждаше.
Мъжът се наведе към момичето:
– Моля те – каза ѝ тихо той, – сега, когато ще вле-
зеш в бащиния ми дом, опитай се да сдържиш сърцето
си, да не се уплашиш. Знай, че винаги съм с теб. Майка
ми е свята жена, ще те обикне; сестра ми, трябва да
знаеш това…
Той замълча, смръщи вежди.
– Какво има? – рече момичето и тревожно
погледна мъжа.
– Когато тя навърши дванайсет, старият я повика:
„Да не си прекрачила повече прага на външната врата, ѝ
бе рекъл, и повече да не си се вяснала пред мен. Махай се!“.

Оттогава за нея мандалото на къщата бе хлопна-
ло; седеше по цял ден, шиеше, бродираше, пригласяше
чеиза си, а когато старецът се връщаше вечер, първа
отдалеч чуваше неговите стъпки и се завтичаше към
най-вътрешната стая да се скрие. Когато навърши два-
найсет, бе съзряла отвисоко от прозореца един младеж,
който я гледал. На другия ден се бе повторило. На след-
ващия отново се бе случило същото. Тя го бе обикнала.
Една вечер по тъмно му хвърлила бележка с написани на
нея думите: „Ела в полунощ, ще бъда на вратата“.
Козмас замълча, вената на челото му се бе издула и
пулсираше.

m.filibe.com