Необикновената история на една тийнейджърка със сърдечна трансплантация представя новоизгряващата писателка Шанън Такаока в книгата „Всичко, което мислех, че знам“.
Дебютният роман на американската авторка, издаван у нас от „Ентусиаст“, разкрива обратите в живота на младо момиче, за което новото сърце означава напълно нов живот и много неочаквани възможности.
Шанън Такаока започва да пише едва 12-годишна, вдъхновена от имена като Маделин Ленгъл, Шарлот Бронте, Нийл Геймън и редица други. Признава, че ѝ харесва да пише книги за тийнейджъри, защото тези години обикновено са време на много промени и нови преживявания – израстване, намиране на своето място в света и, може би, дори изживяване на първата си любов.
Главната героиня в първия ѝ публикуван роман „Всичко, което мислех, че знам“ е седемнайсетгодишната Клоуи. Тя е перфектната ученичка с изграден план за бъдещето си: ще учи усърдно, ще изкара добри оценки и ще влезе в престижен колеж. Но един ден неочаквано животът ѝ се преобръща – оказва се, че тя се нуждае от ново сърце и осъществяването на мечтите ѝ ще трябва да почака.
Осем месеца след сърдечната трансплантация Клоуи не е в колеж, а посещава лятно училище с изоставащите с уроците ученици. Всичко, което иска, е да грабне дъската за сърф и да яхне вълните. Вместо да се заобикаля с книги и учебници, тя изследва новите си интереси с приятелката си от лятното училище – Джейн. Промяната на желанията ѝ след сърдечната трансплантация е невероятно странна и феномен, който не може да бъде обяснен от никого. Когато Клоуи започва да се учи да сърфира, тя среща инструктора ѝ Кай, който е изключително привлекателен.
Сърфирането обаче не е единственото необичайно нещо в новия живот на Клоуи. Тя има и натрапчиви сънища, в които катастрофира с мотоциклет в тунел, и си спомня за хора и места, които не е познавала преди. Дали нещо се случва със съзнанието ѝ, или има напълно различно обяснение за всичко?
Докато привличането между нея и Кай расте, Клоуи започва да подлага на съмнение всичко, което някога е мислила, че знае за живота, за смъртта, за любовта и за реалността, която обитаваме. И скоро ще разбере защо.
Откъс
РАЗБИТА
Ето едно от всички неща, които мислех, че знам, но се
оказа погрешно: трябва да се влюбиш, за да ти разби-
ят сърцето.
С мен не се случи така. Поне не и в началото. Понякога
нещата – стъкло, яйца, сърца – просто се чупят и няма
начин да ги върнеш към първоначалното им състояние.
Не можеш да извадиш сметаната от кафето си. Дори
да залепиш счупена чиния, тя винаги ще има пукнатини.
Това е проста физика или, за да сме по-конкретни, вто-
рият закон на термодинамиката. Но нека не се проявя-
вам като голяма зубрачка.
Вече изпреварвам себе си дори. Склонна съм към това,
защото мозъкът ми, изглежда, никога не иска да забави
обороти и да се успокои. В него се случват прекалено мно-
го неща, особено сега. Така че нека се върнем малко назад
към момента, в който Вселената реши да обърка всички-
те ми предположения и добре подготвени планове.
14 октомври, 15:45
Първият срок на последната ми учебна година.
Тичам.
– Мамка му, горещо е – подвиквам към Ема, докато
завиваме по външната страна на пистата за бягане в
10
училище. Линиите пред мен трептят от жегата. Хе-
лоуин е след няколко седмици, а навън е поне трийсет
градуса.
Златистокестенявата опашка на Ема е гладка и пер-
фектна – сякаш от нея не е избила и капчица пот.
– Така ли? – отвръща ми. – Струва ми се добре.
Есенната топлинна вълна, типична за района на за-
лива Сан Франциско, доведе със себе си температура,
подходяща за плаж, и то по средата на месец, изпълнен
с формуляри за колежа, занятия след училище и както
винаги, купчини домашни. Резултатът: в крайна смет-
ка няма да разпускаме на плажа. Кросът е единствено-
то време, когато да подишам чист въздух. Днес правим
интервално бягане и изглежда, че темпото на Ема е
по-бързо от обичайното. Веднага щом се изравним, тя
дърпа напред. Трябва да се напъна, за да я настигна. Аз
напъвам, тя дърпа. Тя дърпа, аз напъвам. Започвам да се
дразня, макар с Ема винаги да правим това, когато тре-
нираме заедно – състезаваме се.
Тя отново дърпа напред и аз опитвам да се фокусирам
върху вдигането на скоростта.
Фокусирай се, Клоуи, фокусирай се.
Обаче всичко, за което мога да мисля, е вода.
Не пих достатъчно преди тренировката.
Всъщност не пих никаква вода. Забавих се след послед-
ния час, защото трябваше да говоря с госпожица Брийс
за курсовата ми по физика за напреднали и едва имах вре-
ме да обуя маратонките си за бягане. Ще закъснея с пре-
даването на курсовата и госпожица Брийс не пропусна да
отбележи, че „това не е типично за теб, Клоуи“. Което е
вярно, предполагам, но ме накара да се замисля кое е „ти-
пично за мен“, защото понякога, а може би през цялото
време, се чудя точно това. Това пък ме накара отново да
се стресирам заради есетата за колежа и дали са толко-
ва скучни, че мозъкът ти да се парализира, и съответно
11
дали аз съм толкова скучна, че мозъкът ти да се пара-
лизира. Което доведе до факта, че забравих да напълня
бутилката си с вода. Всичко започва да изглежда като
огромна грешка сега, когато устата ми е пресъхнала, вие
ми се свят и имам чувството, че всеки момент ще по-
върна върху обувките си.
Обръщам се към Ема. Устните ù се движат, но чувам
само последните няколко думи.
– … не мислиш ли? – пита. – Клоуи? – Кросът е време-
то, когато наваксваме с всичко, за което не сме имали
време да говорим на обяд. Изненадващият тест в часа по
математически анализ. Плановете ни за уикенда. Про-
дължаващите анализи на Ема върху петминутния разго-
вор с Лиъм Моралес за „Параграф 22“. Беше ли извинение
да ме заговори? Или е имал нужда да обсъди с някого, който
действително е чел книгата? Тема, която поради свои при-
чини не искам да обсъждам така или иначе. Но трябва да
съм се отнесла за няколко секунди или минути, защото
нямам идея какво каза приятелката ми току-що.
– Да мисля какво? – Въздухът едва ми стига да изрека
думите, така че забавям темпото, докато Ема ме зад-
минава за трети – или беше четвърти? – път. Вместо
да се опитам да я настигна, просто спирам. Сърцето ми
бие неконтролируемо.
Туп-туп-туп. Това е всичко, което чувам.
Туп-туп-туп.
Ема се обръща към мен.
– Клоуи?
Линиите пред мен изглеждат не както трябва. Не
просто трептят, а направо се извиват. Като онези гра-
фики на вълни в учебника ми. Цялото игрище около нас се
изкривява. Земетресение ли има? Поглеждам към Ема, но
тя също е разкривена. Сега е спряла да тича и ме гледа с
широко отворени очи.
m.filibe.com