Силата на кучето“ – романът, по който е сниман едноименният филм на Джейн Кампиън, излезе на български.
Издател е „Лабиринт“, а преводът от английски е на Владимир Полеганов.
Романът на Томас Савидж е още един преоткрит класически литературен шедьовър. „Силата на кучето“ е публикуван в САЩ през 1967 г. Въпреки че критиката приема ласкаво книгата, тя се продава лошо и постепенно е забравена. Едва след повторната й публикация през 2001 г. „Силата на кучето“ придобива статута на класически американски роман.
Известната американската писателка Ани Пру дава дължимото на Савидж, като пише в послеслова на „Силата на кучето“, че е била повлияна именно от този роман за нейния „Планината Броукбек“, също филмиран.
Томас Савидж е роден през 1915 г. в Солт Лейк Сити. Активната му писателска кариера се простира от 1944 до 1988 г. Творчеството му е фокусирано върху американския Запад. Занимават го последиците от провинциализма и клаустрофобията от секса. За много от героите си използва прототипи от собственото му семейство. Самият той вижда себе си като аутсайдер, непригоден за живота в ранчото. Бил е повлиян от Джон Стайнбек, Робърт Бенчли и Дороти Паркър.
Савидж умира през 1988 г.
Откъс
Много, много преди госпожа Луис да започне да готви за семейство Бърнак, едно дърво бе паднало върху господин Луис в гората и го бе убило в „разцвета на силите му“. Госпожа Луис се надяваше отново да се събере с мъжа си на мястото, което наричаше техния вечен дом, но замразената им връзка я бе оставила със смесица от кисели поговорки, горчиви забележки и смразяващи мъдрости.
– Доброто дело бързо се забравя – отбелязваше тя ей така, ни в клин, ни в ръкав, и вдигаше очи от тестото за хляб, което месеше и удряше без никаква милост в надрасканата повърхност на масата с цинково покритие. – Ако само можехме да гледаме напред – казваше често тя, – и най-дълбоките реки щяха да са ни до колене.
Веднъж Роуз се бе засмяла – тихо и несигурно.
– Положението не може да е чак толкова зле, госпожо Луис.
– Наистина ли го мислите това, госпожо Бърбанк? – я бе попитала госпожа Луис.
– Светът е малък – съобщи тя веднъж и се премести тромаво при печката. Тежките ѝ черни обувки бяха срязани, за да не я болят подутите стави на палците – последица от годините, когато бе стъпвала по подовете на непознати люде. Хвърли писмото върху въглените и го изгледа как се сбръчква и изчезва. – Приятел на господин Луис – обясни. – Двамата пиеха заедно. Малък свят.
Плашеше Лола с разкази за „лоши“ момичета, които накрая завършват в куфари, забравени по депа и гари, както и с приказки за хора незабравени, приятели и врагове. Разказваше и за някаква жена с тения в корема, която по време на ядене се изкачвала нагоре към гърлото ѝ. Когато приключеше с историята си, госпожа Луис премигваше бавно като костенурка.
Премахването на едно гробище, разположено на пътя на бъдеща федерална магистрала, бе наложило да изровят редица ковчези, сред които и този на приятелка на госпожа Луис, нескопосният тракторист бе отворил ковчега с ножовете на машината и се бе оказало, че косата на жената е продължила да расте и след смъртта ѝ.
– Целият ковчег – дивеше се госпожа Луис, – изпълнен с прекрасните ѝ руси коси с изключение на няколко педи от краищата, където бяха бели.
Когато Лола дойде да работи у семейство Бърбанк, използва парите от първата си заплата за абонамент за „Тру Романс“*, списание, което баща ѝ бе забранил да чете: веднъж, когато я бе заварил да чете брой, взет назаем от друго момиче, я бе накарал да застане пред него и да го скъса страница по страница. Беше благодарна, че не я е набил с камшика.
Двете жени прекарваха толкова време заедно в къщата, че тя и Роуз станаха приятелки, дружба, която се роди, когато веднъж Лола попита дали всичко в статиите за кинозвездите е истина. Тя вярваше, че хората ги грози затвор, ако това, което пишат по вестниците, се окаже лъжа.
– Какво по-точно имаш предвид? – попита я Роуз.
– Ами, има една голяма звезда – каза Лола. – ДарлийнО’Хеър.
– Мисля, че съм чувала за нея.
– Ами, пише – и Лола поруменя. – Пише, че се къпела във вана с мляко.
– Значи наистина го прави. Не виждам защо ще го пишат, ако не е така.
– Баща ми никога не би допуснал подобно нещо – каза Лола.
– Мисля, че е прав – отвърна Роуз. – Тръгне ли по този път, едно момиче може да си навлече още куп неприятности. И няма да усети кога си ги е навлякло.
– Определено е така – заговори с изненадваща страст Лола. – Баща ми е много суров.
Тя говореше често за баща си. Ходел в Бийч на църква, казваше. Един път кучето им се изгубило по време на чутовна снежна буря и баща ѝ излязъл посред нощ да го търси. Намерил го заклещено в капан. Веднъж, разказа Лола, се появили болни шведи без пукнат цент и баща ѝ им дал месо, като рекъл, че Бог ще му го върне.
– И знаете ли какво стана? – попита Лола. – Една сърна дойде право в двора ни. Дойде в двора, спря и погледна баща ми право в очите с молбата да я отстреля.
Всяка седмица тя пишеше на баща си, а на Роуз ѝ беше мъчно, защото баща ѝ никога не отговаряше, затова в един момент я попита:
– Баща ти пише ли ти?
– О, не – отговори Лола. – Той така и не се научи да пише. Не може и да чете. Трябва някое от децата да му прочете писмото. Майка ми обаче пишеше и четеше прекрасно.
– Тя те е научила, значи?
– О, да. Още преди да тръгна на училище. Но тя е мъртва от много години, госпожо Бърбанк. И знаете ли какво каза веднъж баща ми?
– Какво?
Лола спря с увисналия парцал в ръка и когато заговори, извърна очи към пелиновия хълм:
– Каза, че не е трябвало майка ми да умира.
– Какво е имал предвид?
– Лекарят отказал да дойде. Знаел, че нямаме пари. Ех, ние никога не сме имали пари. Баща ми каза, че ако старият доктор не се е бил споминал, майка ми е щяла да оцелее.
Часовникът до вратата избръмча и се подготви да удари часа преди обед.
– Как се е казвал другият доктор?
– Как се е казвал ли? Как?
Часовникът се обади и почти заглуши гласа на Лола. Роуз погледна през прозореца към пътя. Няколко часа по-рано бе видяла от верандата как „Рио“-то изчезва зад възвишението, а преди това пък бе станала свидетелка на нещо много странно. Джордж не я бе чул да влиза в спалнята и тя го бе заварила да се взира в лицето си пред огледалото в банята. Беше приключил с бръсненето и просто стоеше там и се взираше. Тя се беше върнала тихо в стаята. А после и той, за да се облече за града. Не я бе помолил да го придружи дотам. Тя още не можеше да разбере случилото се.
– Как се казва – попита Роуз, – доктор Гордън… старият доктор?
Лола я изгледа с почуда.
– Да. Точно така. Значи и вие го познавате? – Момичето не можеше да начуди на съвпадението, същото като онези, които правеха правдоподобни ужасните истории на госпожа Луис. – Доктор Джон Гордън.
Роуз разтвори устни. Сякаш бе чула собственото си име от устата на призрак.
– Джон.
– Малък свят – отбеляза Лола.
m.filibe.com