Добри Немиров – със забележителен принос в литературата и културата.
Добри Харалампиев Зарафов е роден на 3 февруари 1882 година в Тутракан, но веднага след раждането му, семейството му се установява в Русе.
Впоследствие, Русе е отбелязван като родно място на писателя от неговите биографи. Известен е под псевдонима Добри Немиров.
Много популярен и четен за времето си, днес той е почти забравен. Дълго време след смъртта му името му се свързва с определения като „пренебрегнат”, „непризнат”, „недооценен”. А истината е, че Немиров е сред онези български писатели и общественици, които имат своя голям принос за литературата и културата ни.
Чисто хронологически жизненият и творческият му път могат условно да се разделят на два периода: до 1915 г., когато с писмо от Министерството на войната е назначен в случай на мобилизация в редакцията на в. „Военни известия”. По време на войната работи и в редакцията на сп. „Отечество”. Това слага отпечатък върху неговите идейни и творчески търсения. Писателят изобразява ужаса на войната като пряк свидетел на случващото се.
Сборниците му „Нови дни” и „Разкази на редника” пресъздават разрушения свят на българския войник и неговия потрес от материалния и духовния упадък на родината.
Вторият важен период настъпва след войните. Немиров от ранните си младежки години се увлича по философия и психология, чете Ницше, Шопенхауер и Вунд и в този период – под влиянието на западната философия в творбите си създава психологически обосновани образи и герои, в чиято психика се случват съдбовни обрати вследствие на трагично развили се обстоятелства.
През 1923 г. Добри Немиров пише най-популярната си творба – повестта „Бедният Лука”. За нея през февруари 1924 г. Литературният фонд към Министерството на просветата удостоява Немиров с първа награда. Три години по-късно се появява романът „Братя”, част от замислена трилогия, в която идеята на автора е да представи в последователност развитието на житейските факти на родовата общност.
Добри Немиров става „един от ратниците“ за установяване на добросъседски отношения между българския и румънския народ на почвата на културата.
„Моята мисия е да извърша нещо за взаимното опознаване на между румънския и българския народ е мисия, продиктувана от въпющата нужда да се разчисти пътят към доброто и светлото. Аз не съм политик и не съм свикнал да се ползвам от средствата на политиката, но аз съм човек и знам колко ценни са добродетелите и честния и самоотвержен културоносител“.
В периода 1937 – 1940 е председател на Съюза на българските писатели. Авторът написва няколко пътеписни разкази от цикъла „След свободата“, които биват издадени под надслов „По равната земя. Из Добруджа“ /1942 г./ Книгата е един затрогващ разказ за националната трагедия на Добруджанския край.
Писателят умира на 30 септември 1945 г. в София.
www.thesite.bg