Мисля, че днес имаме нужда да се спасим от страданието си, което често сами си причиняваме. Понякога се вглъбяваме в това да сме жертви, което е глупаво.
В случаи като с твоята дебютна книга “Човекът, който си тръгва” (Арс, 2021) обикновено се говори за “преждевременната зрялост” на автора. Как обаче самата ти разбираш зрелостта – в какво се състои, какво ни я дава? И такава ли се чувстваш на твоите 22 години?
Не знам в какво се състои зрелостта. Има събития, които те принуждават да пораснеш, но няма определена възраст. С мен поне така се случи: трябваше да се оправям сама. И се оправих. Това със сигурност ми даде много. И ми отне пак толкова. Не съм зряла, по-внимателна съм, защото нямаше кой да ми обясни как функционира света.
В продължение на предния въпрос, смяташ ли, че поетът носи някаква отвъдна, предвременна мъдрост в инстинктите си – или и той е съвсем обикновен човек като всички останали?
Не смятам въобще, че има съвсем обикновени хора. Което значи, че поетът не се различава с нищо от другите, освен че владее перото. А и често чувам да се казва, че на поетите им се диктува истината отгоре. Това е смешно и абсурдно. Никой не ми диктува нищо, това, за което пиша, ме вълнува и се старая да съм честна в писането, а и в живота. Не мисля, че имам някаква “вродена мъдрост”, по-скоро ми се наложи да мисля повече, иначе щях да се изгубя.
В един от стиховете си питаш каква би могла да е сигурността ни в свят, в който нещо непрекъснато умира. Не е ли най-сигурното обаче именно смъртта? Питам защото тази голяма тема е сред основните в книгата, а и заради стиховете, посветени на дядо ти…
Това е опит да си обясня временното. Струваше ми се безсмислено да се старая, щом всичко ще свърши. После разбрах, че познаваме само този свят тук и е важно да го осмислим. Смелостта да създаваш е най-големият подвиг срещу неизвестното. Досега не съм се чувствала у дома някъде от страх, че този дом ще рухне. Дядо си отиде, но не остави празнина в мен, напротив. Тогава погледнах на смъртта другояче, по-лично. Смъртта не е най-голямата трагедия. Има далеч по-страшни неща. Затова вече не искам да съм бездомна.
Как разбираш спасението? Някъде казваш, че то може да се постигне буквално с мънички, уж тривиални действия. От какво имаме нужда да се спасим преди всичко днес?
Спасението е сложна работа. Мъничките действия понякога са жизненоважни. Когато не се чувствам добре, се обичам повече: извеждам се на обяд сама, медитирам, търся нещо, което да ме влюби в мен самата. Мисля, че днес имаме нужда да се спасим от страданието си, което често сами си причиняваме. Понякога се вглъбяваме в това да сме жертви, което е глупаво. Никой няма да те спаси, ако не поискаш. Приели сме травмите си и живеем с тях, а времето тече. Можем повече от това да седим и да се самосъжаляваме.
В стиховете ти се усеща някакво търпеливо примирение с крехкостта и празнотата на живота, с признанието, че може би не сме щастливи, с липсите, с незначителността на нашите тъги. Значи ще се съгласиш, че в това няма фатализъм и примиренчество, а по-скоро светло смирение?
Именно за смирението ми се иска да говоря. То не е нещо лошо, не те прави безхарактерен – напротив. А и не е възможно да си безумно щастлив през цялото време. Спокойствието е по-плътно, струва ми се, че там се крие благоденствието. Някои проблеми нямат решение, но това не значи да се закотвиш в тях. Аз съм доста спокоен човек и това е нещото, което най-много обичам в себе си: малко неща приемам навътре.
Пред миналото или пред бъдещето сме по-крехки и раними?
Пред бъдещето, но то е заради миналото. Не ми се иска да си правим окончателни изводи заради нещо, което ни е наранило преди. Разбира се, има трагедии, които е невъзможно да се преживеят втори път, но това не трябва да ограничава. Трябва да се движим напред, няма накъде другаде. Научих го скоро и още се уча на това. (А в исторически план мисля, че романът “Времеубежище” на Георги Господинов ни дава достатъчно ясен отгвор. Препоръчвам го.)
Липсата на щастие тъга ли е? Един от циклите в книгата е наречен “Не е тъга, разбира се”. Какво тогава е тъгата?
Липсата на щастие не е тъга. Младото поколение злоупотребява с тъгата. Далеч не сме толкова нещастни, колкото мислим. Понякога се пристрастяваме към тъгата, но това е полезно, само когато е с граници. Тъгата е нещо временно, както и щастието. Между тях стои спокойствието, а то е важно. Това не означава да сме наивни оптимисти, а да си вярваме повече. Малко неща са смъртоносни. Има за какво да сме благодарни.
“в такива мигове на сутрешна емпатия почти забравям, че не съм щастлива” Ако извървим стъпката на заложения смисъл, можем ли да кажем, че емпатията все пак може да ни направи щастливи?
Свикнали сме да показваме емпатия само в нещастието. Това не ми се струва правилно. Можем да споделяме и чуждата радост със същата енергия, тогава ще я попием. Неслучайно смехът е заразен. Понякога мисля, че съм много тъжна, но се разсейвам и се улавям, че забравям да тъжа. Ако нещо е наистина важно, ще устои на разсейването.
Защо боли невежеството?
Защото ни затваря очите. Има интересни неща в света и не са никак малко. Не бива да сме невежи към него, и най-вече към себе си – ние определяме света, нека го правим достойно. Колкото по-незаинтересовани сме от околното, толкова повече изпускаме. Не вярвам, че невежите са по-щастливи, по-заблудени са. Аз съм любопитна за много неща. Така знам, че не е срамно да не знаеш, особено ако си готов да се научиш.
Белият цвят присъства много често в стиховете ти. Какво е бялото – отсъствие, липса, изпепеленост…? Същото е със следобеда – безвремие и застой, но и коварно преходно време към нощта?
Бялото е чистота. Празен лист. Отсъствие, но не само на хубавото, а и на лошото. Дори и да си изпепелен, можеш да се издигнеш. Следобедът е най-хубавото време от деня. А и от живота – можеш да си дадеш равносметка какво си сторил дотук и пак имаш време да промениш нещо занапред. Но аз съм още далеч от моя следобед, опитвам се да е слънчево, когато стигна до там.
Свободата съизмерима ли е със самотата?
Да. Не е задължително свободата да е пълна самота, но усамотението е важно, поне за мен е дори нужно. Имам нужда от време със себе си. Ако не ти е хубаво със себе си, не виждам как би бил приятен на другите. Никога не ми е скучно сама. Изобщо не мисля, че някога ми е скучно, винаги имам какво да правя. Не понасям някой да се оплаква от скука, това значи, че се ограничава.
Пишеш “още преди да сме се срещали наистина; аз вече ще поискам да си тръгна” и “току да придобия формата на нещо цяло, се разпадам”. Какъв е все пак твоят начин да опазваш целостта и трайността си при това положение?
Нежността ме плаши. Рядко някой е бил нежен с мен и когато се случи, не знам как да реагирам. Преди просто си тръгвах. Отскоро се уча да отвръщам. Винаги съм била по-груба в това отношение, но се появи някой, който ми показа, че не е толкова страшно да се разпаднеш. После можеш да се сглобиш.
А защо “човекът, който си отива”, чете повече?
За да е по-наясно със света, който оставя след себе си. Или който му предстои. Книгите умеят да възпитават. Изясняват света.
Чувстваш ли се част от някаква съвременна поетична общност у нас? Свързва ли поезията или ни прави самовглъбени социални аскети?
Не се чувствам част от поетична общност. Не знам дали съществува такава въобще. Поезията свързва по особен начин. Общувам си с книгите повече. Следя какво се пише и издава. Няма голям интерес към поезията у нас, публиката е малка. Това, което ме натъжава, е, че и другите пишещи хора ограничават интереса си към поезията.
Виждам как се организират различни формати и събития за поетични изяви, но дори самите поети ги няма там. По-скоро съществуват отделни поетични групи, поне с такова впечатление съм останала, но не спадам към никоя. Аз и не познавам много поети лично. Но познавам книгите им, чета ги и мога да кажа, че в България има много стойностна поезия. А дали ни прави самовглъбени, се вижда в самото писане. И в отношението ни към литературата. Честността личи.
Накрая отново те връщам към поета. Мисля, че една от най-прекрасните дефиниции за онова, което той прави, е дадено в тези стихове:
“няма да има повече птици, затова перото ми служи дотолкова – да опиша всички небеса, в които някога е летяло”.
Има ли нещо, което искаш да допълниш финално?
Не смея да се нарека поет. Звучи ми твърде отговорно. Но съм активен читател и бих искала да препоръчам книгата на Теодора Лалова, “В такива следобеди”. Има какво да каже. Сещам се и за куп недостатъчно оценени книги и автори. Надявам се това да се промени и да станем по-отговорни към литературата.
Антония Апостолова
www.literaturnirazgovori.com