Световната икона, многократно награждаваната певица, авторка на песни, продуцент, актриса, майка, дъщеря, сестра, разказвач на истории и артистка най-накрая разказва без филтри историята на живота си в „Марая Кери: Смисълът“.
Отне ми цял един живот да събера куража и да добия яснотата, необходими за написването на тези мемоари. Искам да разкажа историята на моментите – на възходите и паденията, на триумфите и травмите, на провалите и мечтите, които ме направиха човека, който съм днес.
Макар че в хода на кариерата ми са разказвани много истории за мен и за изложения на общественото внимание личен живот, досега беше невъзможно да комуникирам сложността и дълбочината на преживяното от мен в една статия в списание или в десетминутно телевизионно интервю.
А и в тях думите ми винаги са пречупени през призмата на някого другиго, за да удовлетворят нечие желание да бъда поставена в рамка.
Тази книга съдържа спомените ми, неуспехите ми, страданията ми, оцеляването ми и моите песни. Без филтри. Върнах се обратно в детството си и дадох глас на изплашеното
малко момиченце вътре в мен.
Дадох думата на онази изоставена и амбициозна девойка.
Предадената, но триумфираща жена, която съм днес, разказва нейната история. Беше ми невероятно трудно, изцеляващо и смиряващо да напиша тези мемоари. Искрено се надявам, че ще придобиете ново разбиране не само за мен, но и за силата на човешкия дух.
С обич,
Марая
„Марая Кери: Смисълът“ е разтърсваща изповед, наситена с болка и страдание, но преди всичко това е една вдъхновяваща история за оцеляването и смелостта, за целебната сила на музиката и спасението, което тя носи.
Марая Кери е моят Феникс – единствена, недостижима, вечна.
Мария Илиева, певица и музикален продуцент
„Пълен триумф за Кери… Написаното в тази книга ти спира дъха. Кери е представена както
като музикален гигант, така и като духовна сила – непоклатима, самоосъзната, а също така и
забавна по нейния царствен начин.“
— The New York Times
„Марая Кери: Смисълът“ веднага се превръща в класика сред книгите на поп дивите.“
— Rolling Stone
„Мемоарите на Марая Кери са най-доброто ѝ изпълнение.“
— L.A. Times
„Внимателно съставен автопортрет на една от най-невероятно характерните, често неразбрани
изпълнителки на цяло поколение.“
— The Guardian
„Вълнуващо четиво… Предлага дълбочина и ценен контекст за разбирането на една звезда…
Изключително интересна приказка за една жена, която създава хармония от несъвместимите
елементи на своя живот.“
— Time Magazine
„Официално след новата книга на Марая Кери: намираме се в златния век на мемоарите на
знаменитости.“
— The New York Post
Марая Кери е американска певица с чернокож баща и майка ирландка. Тя е носител на множество награди като певица, автор на песни, продуцент, актриса, предприемач и филантроп. Записала е петнайсет студийни албума и държи множество музикални рекорди, включително за соло изпълнител с най-много номер 1 сингли в историята.
Носителка е на много отличия и награди през кариерата си, включително Наградата на Конгреса за благотворителната си работа с младежи чрез Camp Mariah на Fresh Air Fund. Има звезда на Алеята на славата на авторите на песни. Кери остава завинаги благодарна и лоялна към своето световно семейство от фенове. Госпожа Кери е майка на две деца – Марокън и Монро.
Микаела Анджела Дейвис е награждавана писателка, активистка, продуцент и културен коментатор. Тя е редактор ветеран за мода, красота и култура със специален фокус върху разказването на истории за идентичността и културата на чернокожи жени.
Цитати от книгата
Преживяла съм толкова много преди някой изобщо да знае за съществуването ми, че времето ми изглежда доста неадекватно средство за измерването и отбелязването му.
В душата си разбирах, че независимо какво се случва с мен или около мен, вътре в мен живееше нещо, на което винаги можех да разчитам. Имах нещо, което щеше да ме преведе през всякакви бури.
Никой никога не поставяше открито под съмнение етническия ми произход, когато бях с майка ми. Не им стискаше да питат или пък не долавяха разликите в оттенъците и нюансите. […]Баща ми беше тотално различен от тях и те се страхуваха от него. Но той ми беше баща, беше ме създал. В онзи ден видях със собствените си очи как страхът им го наранява. А неговата болка дълбоко нараняваше и мен.
Откъс
Както е добре известно, аз отказвам да призная съществу-
ването на времето. Пълна съм с шеги и мемета за него, но
това за мен е съвсем истинско убеждение. Плаках на осем-
найсетия си рожден ден. Мислех, че съм провал, защото все още
нямах договор със звукозаписна компания. Това беше единствената ми цел. Сякаш бях задържала дъха си, докато не взема в ръка някакъв предмет, албум, на който пише „Марая Кери“. В момента, в който получих договора, аз просто издишах и животът ми започна.
От този ден насетне измервам живота с албуми, творчески про-
екти, професионални постижения и ваканции. Живея от Коледа до Коледа, от тържество до тържество, от празник до празник, без да броя рождените дни и годините. (За голямо разочарование на определени хора.) Животът ме принуди да намеря свой начин да присъствам в този свят. Защо да съсипвам пътуването, като гледам часовника и отлитащите години?
Преживяла съм толкова много преди някой изобщо да знае за съществуването ми, че времето ми изглежда доста неадекватно средство за измерването и отбелязването му. Да не живея вързана за времето се превърна и в начин да се държа за себе си, да държа детето вътре в мен живо и наблизо. Затова съм така привлечена към вечни образи, като Дядо Коледа, Феята на зъбките и Тинкър Бел. Те ми напомнят, че можем да бъдем извън времето. Загуба на време е да се фиксираш върху времето. То често може да бъде пусто, скъпи мои, така че защо да живеем в него?
Важното в живота са моментите, които създаваме и помним. Паметта ми е свещено място, едно от малкото неща, които ми принадлежат изцяло. Този мемоар е колекция от моменти, които имат значение. Моментите, които най-точно разказват историята на човека, който аз смятам, че съм. Той се движи напред-назад, нагоре-надолу, момент след момент, допълва смисъла на същността ми сега. Но повтарям, кой ти брои?
Намерението ми беше да я предпазя, но, изглежда, успях един-
ствено да я превърна в затворник. От много години тя е заключена вътре в мен – винаги сама, пред погледите на тълпи от хора, които никога не я видяха истински. В ранното ми творчество има значителни доказателства за нейното съществуване: често може да бъде намерена да гледа през прозореца, смалена в огромната рамка, боса, втренчена
във въжена люлка на самотно дърво на фона на лилавеещото здрачаващо се небе. Или пък да наблюдава от втория етаж на градската къща как съседските деца танцуват долу, на тротоара. Появява се в училищния салон в гащеризон на OshKosh, държи топка отстрани и чака да бъде избрана. Понякога се потапя в рядък момент на радост – на влакче на ужасите или когато лети върху кънките с вдигнати ръце. Но винаги витае наоколо, като тъжен копнеж отвъд погледа ми.
Толкова дълго е била сама и изплашена и въпреки целия мрак никога не е губила светлината си. Стана известна чрез песните ми – копнежите ѝ звучат по радиото и се виждат на екраните. Милиони хора знаят за нея, но никога не я опознаха. Тя е малката Марая и в голяма степен това е нейната история –такава, каквато тя я видя.
Някои от най-ранните ми спомени са за моменти с много наси-
лие. Заради това винаги съм носила дебело одеяло, с което покривах големи части от детството си. То винаги е било товар. Но повече не мога да понасям тежестта на това одеяло и тишината на малкото момиче, което се задушаваше под него.
Вече съм възрастна жена и самата аз имам син и дъщеря. Видяла съм, била съм изплашена, останала съм белязана и съм оцеляла. Използвах песните и гласа си, за да вдъхновявам другите и да освободя порасналото ми аз. В голяма степен написах тази книга, за да освободя това изплашено малко момиче, скрито вътре в мен. Време е да ѝ дам думата, да ѝ
позволя да разкаже историята си точно както я преживя.
Макар че човек не може да оспори преживяното от друг, без
никакво съмнение подробностите в тази книга ще се различават
от разказите на семейството ми, приятелите и на много хора,
които си мислят, че ме познават. Живяла съм твърде дълго в този конфликт и вече съм изтощена от него. Запушвах с ръка устата на това малко момиче, за да предпазя други. Дори тези „други“, които никога не се опитаха да предпазят мен. Въпреки усилията ми „да бъда над нещата“, все пак бях завличана, съдена и ограбвана. В крайна сметка само я нараних още повече и това едва не ме уби.
Тази книга е свидетелство за издръжливостта на всички малки
момиченца и момченца, които са били принудени да мълчат. Да им кажем, че им вярваме. Да отдадем почит на всичко, което са преживели, и да разкажем техните истории. Да ги освободим.
Early on, you face
The realization you don’t
Have a space
Where you fit in
And recognize you
Were born to exist
Standing alone
— Outside
Имаше период в ранното ми детство, в който не вярвах, че
заслужавам да съм жива. Бях твърде млада, за да отнема
живота си, но достатъчно голяма, за да знам, че нито бях
започнала да живея, нито бях намерила мястото си. Никъде в моя свят нямаше човек, който да изглежда като мен или да разбира как се чувствам. От една страна, стоеше майка ми Патриша с бледата си кожа и права коса, от друга – баща ми Алфред Рой с тъмната си кожа и къдравата си коса, и нито един от тях нямаше моите черти. Виждах, че и двамата са изпълнени със съжаление, заложници на поредица от жестоки обстоятелства.
Сестра ми, Алисън, и брат ми, Морган, бяха по-големи и по-тъмни, и то не само по отношение на цвета на кожата, макар че тя беше малко по-кафява и при двамата. Те притежаваха сходна енергия, която, изглежда, блокираше светлината. Отношението им към света беше такова, че в него
оставаше съвсем малко място за игривост и фантазия, каквито
бяха моите естествени наклонности. Във вените ни течеше една
и съща кръв, но сред всички тях аз се чувствах като чужденка, натрапница в собственото ми семейство.
Като малко момиченце винаги бях много изплашена и музиката
беше моето спасение. Атмосферата у дома беше тягостна, натежала от крясъци и хаос. Успокоявах се, като си пеех шепнешком. В гласа си намерих тихо, спокойно и светло място – една вибрация вътре в мен, която ми носеше сладко облекчение. Пеенето шепнешком беше моята тайна приспивна песничка, която пеех сама на себе си.
Но в пеенето открих и връзка с майка ми – оперна певица, въз-
питаник на „Джулиард“*. Когато я слушах как прави вокалните си
упражнения у дома, повтарянето на гамите ми се струваше като
мантра, която успокояваше малкия ми изплашен ум. Гласът ѝ по-
литаше нагоре, снижаваше се ниско долу и после пак се изстрелваше нагоре, нагоре, нагоре. А заедно с него се надигаше и нещо вътре в мен. (Освен това пеех с ангелски красивата и одухотворена Мини Рипъртън, когато чуех песента ѝ Lovin’ You, и гласът ми се издигаше заедно с нейния до небето.)
За голямо удоволствие на майка ми си пеех разни мелодии из къщата. Тя винаги ме насърчаваше. Един ден, докато упражняваше ария от „Риголето“, се запъваше на една
и съща част. Изпях ѝ я на съвършен италиански. Трябва да съм била на три години. Тя ме гледаше изумена и в този момент знаех, че ме прозира. Бях за нея нещо повече от малко момиченце. Бях Марая.
Музикант.
Баща ми ме научи да свиря с уста още преди да проходя. Дори
тогава говорният ми глас беше леко дрезгав и ми харесваше, че
звуча по-различно от повечето деца на моята възраст. От друга
страна, пеещият ми глас беше гладък и силен. Един ден, когато бях около осемгодишна, вървях по улицата с моята приятелка Морийн, която имаше порцеланова кожа, топла кафява коса и сладко лице като Дороти от „Вълшебникът от Оз“. Тя беше едно от малкото бели момиченца в квартала, на които им беше позволено да играят с мен. Докато вървяхме, започнах да си пея нещо. Изведнъж тя спря и замръзна на тротоара. За момент ме слушаше мълчаливо абсолютно неподвижна.
Накрая се обърна към мен и с ясен и категоричен глас каза: „Когато пееш, сякаш свирят и инструменти. Има музика навсякъде около гласа ти“. Каза го като някакво официално
обявление, почти като молитва. Казват, че Бог говори чрез хората, и аз винаги ще съм благодарна на моята малка приятелка, която с думите си докосна сърцето ми в онзи ден.
Тя виждаше в мен нещо специално и го каза, а аз ѝ повярвах. Повярвах, че гласът ми е направен от звуците на инструменти – пиано, струнни и духови. Повярвах, че гласът ми може да
бъде музика. Единственото, от което имах нужда, беше някой да
ме види и да ме чуе. Разбрах, че гласът ми може да кара другите хора да почувстват нещо хубаво вътре в себе си, нещо магическо и трансформиращо.
Това означаваше не само, че съм достойна и истинска като човек. Означаваше, че съм ценна. Ето какво ценно можех да дам на другите – чувство. Именно чувството щях да преследвам цял живот. То ми даде смисъл да съществувам.
m.filibe.com