Една нежна жена може да изобрази и най-суровите военни действия
Доказва го великотърновската поетеса и писателка Здравка Владова – Момчева, чийто роман „Солджър“ по експресивен начин описва мисията на българските войници в Кербала, и не само.
Тази мрачна страница от близкото минало авторката разгръща, насищайки с драма и лиризъм историята, подобно на баладата Soldier of Fortune на Дийп Пърпъл, която ни идва да си пуснем до дупка покрай нейната книга. Здравка вече има един роман и няколко стихосбирки, а сборникът й с разкази „Ало, България!” e във фонда на славянската секция на Библиотеката на Конгреса във Вашингтон.
Тя е носител на почетно отличие на Министерството на образованието, златен медал и грамота от Държавната агенция за българите в чужбина за принос в съхраняването на българския език и култура във Великобритания.
Доста години преподава в гимназиалния курс на училище „Иван Станчов“ към Посолството на България в Лондон, за което също не пропуснахме да я попитаме.
– Госпожо Момчева, ще започнем от „Солджър“ – защо написахте роман за българските рейнджъри в Кербала, нетипична тема за жена?
– Винаги ме е интересувал българският герой и темата за героизма въобще. В нашия кръгозор героите някак принадлежат само на миналото, обвити в ореол от саможертви. Осъзнах, че понятието героизъм трябва да бъде преосмислено в многопосочния 21-ви век, че героят не е единствено мъж в пълно въоръжение на бойното поле. Той може да се въплъти и в жена, и в дете, в друга, по-незабележима на пръв поглед битка, свързана с оцеляването, с бедността, със смисъла да се живее. Историята не може да бъде определяна като героично минало и безгероично настояще, в което няма място за изключителност и победи.
А Кербала и нашата мисия там през 2003 г., както и следващите военни мисии с българско участие в горещите точки, принадлежат към най-новата българска и световна история. Тази, която приемаме за даденост в претрупания медиен поток. Ние сме част от цялото и аз твърдо вярвам, че трябва да се научим да забелязваме, почитаме и помним СВОИТЕ СИ герои, с някои от които и досега живеем и те приличат на нас в не по-малките войни, които водим всекидневно.
В Кербала ме „доведе“ главният герой на „Солджър“ – Вик, с житейската си съдба на изоставено дете (по истински случай), по-късно открил драматичната истина за своята лична история. Търсейки себе си, той избира да стане рейнджър и е изпратен с българската мисия в Ирак. На 27 декември 2003 г. там загинаха петима български военнослужещи, на които е посветена моята книга, но и на оцелелите, които се завърнаха , и на които до ден днешен дължим памет и признателност.
Трябва да ги демонстрираме на всякакво равнище – от държавно до чисто човешко в ежедневието и семейството. Подчертавам това! Едно от посланията на „Солджър“ е насочено към „тук“ и „сега“ – към героите на нашето време, каквито сме самите ние.
Колкото до „нетипичната“ за жена тема, убедена съм, че добрият автор може да напише абсолютно всичко! Нужно е „да стъпи в обувките на ближния“, да се превъплъти в литературния му образ, независимо дали е мъж, жена, или дете. В случая аз бях Вик, Милена, Андрей, Мариам, Док, Кървавия Фатих, на моменти дори капитан Борисов – единственият реален герой в цялата фикция. За мен няма „мъжка“ или „женска“ проза, въпросът е можеш или не да се справиш с текста. Останалото е проникване в човешката душа, колкото обща за всички, толкова и уникална за всеки поотделно.
За да въздействат тези многолики същности, прекарах три безсънни години в проучване на българския контингент в Кербала, в ежедневието на нашите рейнджъри, в участието им в акции в помощ на местното население, и изобщо в пълната рутина на пребиваването им. Всичко това отрази реалността на българската мисия в моя роман. Посветих и доста време в проучване на историята на Ирак и исляма. Пренесох въображението си в онази земя, материализирах я за себе си, усещах мириса на война и насилие, на кръв и хаос, бях там, въпреки, че никога не съм стъпвала в Кербала.
Не престанах да се „завръщам“ в Ирак, докато сама не си повярвах, вече като читател, че случващото се е убедително, реално и … наистина боли
– Защо запазихте думата „солджър“ като заглавие, а не „войникът“, или „мисията“?
– Защото „солджър“ е универсално понятие, изказано на все още най-популярния за комуникация международен език – английския. Във всяка мисия участниците имат т. нар. „позивни имена“ (nicknames), с които заместват истинските. За всички избраното от тях название винаги изразява нещо лично – черта от характера им или просто кумир, на който се възхищават. Например капитан Борисов, който споменах по-горе, участва в романа както с реалното, така и със своето позивно име „Спайдър“ (но не „Паяк“), което сам си е избрал по време на мисията в Кербала 2003 г.
Реших главният герой Вик Симеонов Григоров да бъде „Солджър“, защото с това име обобщавам и идеята за професионалния войник на 21. век. Съвременният рейнджър не е само българин. Той може да е с друга национална принадлежност, обаче е професионалист, способен да работи в условия на война. В този смисъл „Солджър“ е събирателно име за всички, чийто усилия са отдадени на съвременната, коварна, хибридна война. Не по-малко важно за мен е, че „Солджър“ поставя именно българския герой в универсална позиция, тъй като книгата подлежи и на превод на английски.
– Как овладяхте специфичната терминология на военните операции?
– С много труд. Както споменах и по-горе, аз писах тази книга в продължение на три години, от които една посветих само на проучвания. А те бяха свързани с турбулентната история на Ирак, конфликтът между сунити и шиити след разцеплението на исляма преди дванайсет века, режимът на Саддам Хюсеин в по-ново време, сливането на партия и религия с цел установяване на тотален диктат от негова страна, а също и на оръжията, използвани в онази мисия през 2003 г. Владеенето на английски език и използването на чужди източници също много ми помогнаха.
Аз съм прецизен човек по природа и за да привнеса още „цвят“ и „вкус“ към „кухнята“ на романовото сътворение, си купих и арабско–английски речник, за да усвоя някои ключови думи, които използвах в текста. Запознах се и с основните постулати на исляма, както и с мюсюлманските молитви, практикувани при различни поводи и в ежедневието. Стигнах дотам, че дори проучих националните ястия на Ирак, за да дам възможност на арабско-българската ми героиня Мариам, да бъде натурално убедителна, приготвяйки храна за семейството си в един от епизодите.
Безценна беше помощта на моя съученик и пряк участник във въпросната мисия, някогашният капитан, днес подполковник Борислав Борисов, с позивно име „Спайдър“.
Борислав е и консултант по военната част от книгата ми. Десет минути след атентата в база „Индия“ на 27 декември 2003 година, той е бил на територията на взрива. От неговия разказ за преживяванията му се роди онази образна представа, която зареди цялостната динамика на текста. Екшън, но и поток на съзнанието, през и чрез всеки един герой. Литературен филм, в който човешките сетива са доведени ДО ЕКСТРЕМНОСТ.
Изпитание, което или преодоляваш, или загиваш. По този начин показах събирателния образ на българския герой от най-новата ни история, щрих от него е самият подполковник Борисов, прототипът на Спайдър. През годините стриктно следвах насоките му за техническите военни подробности, свързани с оръжие, постановка и стрелба. Екшън сцените, например – акция „Бумеранг“ в пустинята и после в склада на Кървавия Фатих, ликвидирането на терористите, опитали се да нападнат българската база, и други, аз ги измислих. Справих се и съм доволна. А с епизод, който разказва за атентат, случил се близо до джамията „Ал Хусейн“, участвах в конкурса „Новият Йовков“ на Сдружението на жените военнослужещи в България. Текстът беше отличен с втора награда през юли тази година. Това е признание, с което много се гордея !
– Ако главният герой Вик е събирателен образ на професионалния войник, какво ще кажете на онези млади хора, които биха тръгнали на подобна мисия, току-виж, вдъхновени от него?
– Бих им казала да тръгнат само ако категорично чувстват, че това е призванието им и намират в себе си психофизическата устойчивост да се справят. Във войната няма никаква романтика. Осъзнава го и самият Вик в края на романа. Ще ви споделя, че тук, по телевизията във Великобритания, понякога виждам реклами, които целят да привлекат младите хора към кариера в армията. Не ме разбирайте погрешно. Сигурна съм, че има такива, които пасват на профила на професионалния войник. Но именно тези реклами не представят нещата в истинската им светлина.
В тях всичко е цветно и привлекателно, озарено от някакъв романтичен ореол на клиширания герой в красива униформа, който мъжествено се справя с постановката на режисьора и… дотам. В действителност аз съм напълно съгласна с друг мой герой – психологът на мисията Док – който казва, че „войната е мръсна и гадна игра със смъртта“. Участието в тази игра означава много отговорен личен избор. Нека онези млади хора, които имат тръпката на Вик към тази професия да преценят сами. И да помислят не само веднъж.
– Да се върнем на един дързък сюжетен ход в книгата – как ви хрумна да „разкъсате“ мъжа между две жени, че и едната арабка от български произход?
-„Солджър“ е многопластов роман, разположен в две реалности – България и Кербала. Не исках да създам творба, в която героите запълват схеми на отдавна омръзнала патетика, нито пък да следвам само военната тема. Защото идеята ми за съвременния герой включва и съвременна героиня – жената без униформа, но боец в собственото си трудно ежедневие. Книгата ми даде шанс да я представя в нелеките условия на прехода в България през 2000–2003 година (Милена) и още по-жестоката действителност в тогавашна Кербала (Мариам).
Точно тя въвежда читателя в действителността на Ирак. Мариам е обикновена и мирна, скрита зад стените на уютен дом, до мига на жестокия погром, който сполетява семейството й. Но тази героиня въплъщава и идеята ми за правото на жените от Източния свят да правят собствени избори, да определят сами съдбата си, да са свободни да обичат без друг да решава вместо тях. Да бъдат равноправни личности. Това е актуален проблем, и само щрих от присъствието на Мариам в романа. Защото чрез нея Вик осъзнава какво е любов, независимо от обстоятелствата в неговия живот, въпреки целия абсурд на ситуациите, които сякаш изключват появата ѝ.
Тя просто се случва и го спасява във войната със самия себе си. Дали Вик ще избере да остане с Мариам, или верен на дълга към Милена и сина си Андрей, ще предпочете да се върне в България, аз не мога да кажа. Тук е точката, в която той „оживява“ и започва да действа според собствените си решения. Смятам, че в това се крие част от успеха на един романов текст – героят да поведе своя автор, а не обратно.
Мариам е наполовина арабка, наполовина българка, защото исках да демонстрирам съжителството на две култури и религии в един характер – без антагонизъм и противоречия, както би трябвало да бъде в нашия размесен свят. В този дух, в „Солджър“ всички персонажи, включително и изверг като Кървавия Фатих, са обосновани. Забелязала съм, че страданието е повратната точка, която ни прави по-добри, или ни превръща в чудовища. Затова и сюжетният ход издига Мариам до въплъщение на идеята ми за невъзможната любов като спасително страдание за главния герой. Именно Мариам разчупва вътрешната му верига и му дава свобода. И неслучайно разкъсаната верига стои като символ на заглавната корица на романа.
– Следите ли обстановката в Афганистан, какво мислите за оттеглянето на американците и хаоса, който последва там?
– Твърде много станаха оттеглянията в наши дни. Мисля, че най-отвратително е да отстъпиш от човечността. Колкото до Афганистан, осъзнавам, че вътрешният конфликт там е бил изкуствено контролиран от международната „миротворческа“ намеса години наред. Лошото е, че няма желание за задълбочено разбиране на този конфликт, който само е тлеел, преди да избухне с нова сила при първа възможност. Защото в чисто исторически план, е повече от ясно, че става въпрос за невъзможна комуникация на различни цивилизационни езици.
А това е послание, вложено и в разсъжденията на Мариам, тъй като тя живее в подобна среда. („Не искаш да вникнеш в абсурда, че ти и колегите ти всъщност охранявате една неспираща война!“) Ужасното е, че в този нечуван хаос се прекършват съдби и безсмислено се губят животи. Ако грозната истина е, че западният свят е преосмислил интересите си в Афганистан и наскоро напусна тази нещастна територия, кой ще плаща за последиците от изоставения „мир“ ? Със сигурност всички ние, след като толкова години не сме осъзнали, че досега сме охранявали границите на една несекваща война, която може да ни погълне.
– Вие живеете и преподавате литература и български език в училище „Иван Станчов“ към Посолството на България в Лондон. Как се чувстват вашите ученици в условията на Брекзит, на пандемия? Да го чуем от първо лице, защото медиите всяват паника, а реалният живот си явно си тече .
– Точно защото медиите всяват паника, реалният живот трябва да продължи да си тече. Аз въобще не губя мотивация да работя своята професия, да помагам на учениците си да бъдат себе си, да четат и пишат на родния ни език, да насаждам у тях памет и уважение към страната ни и нашата идентичност. А и те го заслужават, защото са възпитани, високо интелигентни, будни млади българи. Някои от тях искат да се завърнат в България. Други предпочитат да останат тук. Казвам им, че няма правилни или грешни избори.
Просто ги подготвям да се справят с последиците от техните решения, добри или лоши. Колкото до Брекзит и пандемията – те промениха не само Англия, но и света. Великобритания се справя, защото е богата държава и намира ресурси да подпомага своите граждани, за да преодолеят кризисните последици от Брекзит. Може би затова някои от сънародниците ни предпочитат да останат тук. Пък и ние, българите, сме преживели много по-тежки моменти по времето на Луканов, Виденов и безкрайния „преход“ у дома. Иначе механизмът на медийната пропаганда работи в посока – „вижте колко са зле англичаните, не сме само ние“.
Въпросът е да се отвлича вниманието от собствените ни, много по-тежки проблеми. Изпитана тактика. Не ме изненадва. Честно казано, нямам време за това, защото животът наистина продължава и повярвайте ми, той е вълнуващ!
Наясно съм, че нищо вече не е и няма как да бъде същото. Че преди да се завърнем към частична нормалност, трябва да преминем през вътрешна промяна и не е задължително тя да ни обезличи. Лично за мен тя е творческа, помъдряваща, отсяваща незначителното, което до скоро ми се е струвало много важно и определящо мисленето и действията ми. Сега само се усмихвам снизходително на своята предишност.
Благодарна съм на пандемията за своето духовно израстване, защото със сигурност оставам солджър в собствения си житейски сюжет и героиня на своето време.
Разговора води Людмила Еленкова
www.lira.bg