Да, отишлото си управление не оправда надеждите. Затова пък потвърди негативните очаквания. И все пак: да се твърди, че това са били „две загубени години, които върнаха България назад“, е пресилено. Ето защо:
Коментар от Ясен Бояджиев:DW
„ГЕРБ съсипа енергетиката… Оказа се по-лошо от природно бедствие. От нетен износител, страната се превърна във вносител на електроенергия… Доведоха водните баланси под критичен минимум. Язовирите са празни…“
Нито едно от тези твърдения не отговаря на истината. Но за авторите им от социалистическата партия това няма значение. Защото са си внушили, може би не без основание, че ако всеки ден атакуват населението с подобни страховити измислици, шансовете им да спечелят изборите стават по-големи.
Ако говорим за енергетиката като цяло, истината е, че за състоянието ѝ са отговорни всички управления през последните поне петнайсетина години. Именно последното правителство започна жизненоважната реформа на пазара на електроенергия и макар че далеч не я доведе до край, поне успя да стабилизира отрасъла. Който преди две и половина години, когато социалистите напускаха властта, без никакво природно бедствие, посред лято, бе докаран до истинска катастрофа.
Полупълна или полупразна
Колкото до „празните“ язовири, те заслужават отделно внимание, защото са чудесен символ за състоянието и на политиката, и на държавата като цяло, който може да послужи и като ориентир при равносметката на изминалите две години. Не, нямам предвид само баналния, но често отговарящ на действителността виц за разликата между оптимиста и песимиста: че за единия чашата (язовирът) е наполовина пълна, а за другия – наполовина празна. Но за това малко по-късно.
Оценките за отишлото си управление са, естествено, крайно полярни. За довчерашната социалистическа опозиция това са били „две загубени години, които върнаха България назад“. (Понеже преди това под тяхното мъдро ръководство България беше напреднала много…) Обратно – за участниците в управлението то е било „полезно“, „резултатно“ и даже „изключително успешно“. (Човек да се чуди защо тогава бе наказано така на последните избори.) И двете твърдения са в една или друга степен пресилени и неверни. Ето защо:
Икономиката
Новата лидерка на социалистите, която се е засилила да става премиер, почти всеки ден си „къса ризата“ на тема „задълбочаваща се бедност“. В действителност обаче икономическата ситуация от години не е била по-добра: висок растеж, нараснал резерв, излишък, увеличен износ и нарастващи инвестиции в нови производства, спадаща до предкризисните си нива безработица, нарастващи кредитиране, депозити, потребление, доходи. Бедността, разбира се, е и ще продължи да бъде ключов и драматичен проблем, но и при нея тенденцията е обратна на твърдението, че тези две години „върнаха България назад“. Всичко това обаче не означава, че картината е розова. Икономическото развитие би могло да бъде много по-бързо, а социалното му отражение – много по-чувствително, ако не бяха многобройните спирачки, които и това управление не успя или не пожела да премахне. Включително ключовият за бизнеса корупционно-правосъден риск.
Реформите и моделът „Кой“
Преди две години това управление стартира с твърдението, че „реформите са необходими, трябва да започнат незабавно и срокът им е от днес“. Трябва да признаем, че макар и доста бавно и нерешително, повечето необходими реформи наистина започнаха. И в това отношение съвсем не е вярно, че тези две години „върнаха България назад“.
Но, обратно на сегашните бодряшки отчети, тези реформи или не стигнаха доникъде, или напредъкът им е доста противоречив и слаб. Защото бяха половинчати и страхливи (като пенсионната и в МВР), мудни и затова обратими (като образователната, енергийната и в отбраната), объркани и непоследователни и затова с доста съмнителен ефект (като здравната).
Най-типичен е примерът със съдебната реформа. В нея наистина бяха направени важни законодателни стъпки, които по принцип биха могли да бъдат много полезни, ако не беше извадено жилото на реформата, така че прокуратурата и оплетеното в задкулисни зависимости статукво да си останат незасегнати от нея.
Вярно е, че както обобщи представител на управлявалото допреди дни мнозинство, това Народно събрание, за разлика от предишното, „не избра Пеевски за шеф на ДАНС“. По същество обаче разликата не е кой знае каква. Защото „срастването на икономическата, политическата и съдебната власт“ (което по думите на премиера отпреди две години трябваше „да бъде предотвратено“) също си остана незасегнато. Вместо да бъде разграден, моделът „Кой“ остана непокътнат. Най-добрият пример за което е КТБ, чиито активи, платени с милиарди от данъкоплатците, ловко се разграбват с мълчаливото съдействие на държавата
Язовирите – буквално и преносно
А сега да се върнем на язовирите, проблемът с които е напълно измислен. Случайно или не, в момента те са горе-долу толкова пълни (или празни), колкото трябва да бъдат, така че хем да не пострада потреблението на вода (включително за производство на ток), хем да има свободен обем, който да поеме очакваното обилно снеготопене. Но това не попречи на някои преди две седмици да бият тревога, че като започне да се топи снегът, язовирите ще прелеят, а сега – че язовирите са празни, няма вода за ВЕЦ-овете и ни чака режим на тока.
Това шизофренично раздвоение превръща язовирите в ярък символ на една от най-големите и постоянно разрастващи се опасности пред българското общество – популизмът, който съзнателно баламосва и подлудява населението с лъжи, измислици и „алтернативни факти“ и прави трудно и дори невъзможно формулирането на ясни и реалистични цели и приоритети. Да не говорим за осъществяването на някакви болезнени реформи. На този фон, докато гледах миналата седмица последното заседание на отиващия си парламент, ми стана донякъде тъжно за него – като си спомних как изглеждаше предишният и си представих как може да изглежда следващият парламент.
Язовирите обаче са символ и на още нещо. Голяма част от българските институции, които би трябвало да следят за законността и да защитават обществените интереси, не го правят достатъчно ефективно, защото са превзети или силно пропускливи за частни интереси. При такива институции човек никога не може да бъде сигурен, че няма да го сполети режим на водата или на тока, понеже някой е източил водата от язовирите за някакви свои си цели. Или че няма да го сполети смъртоносно бедствие, понеже някой по някаква причина не е източил навреме водата в язовирите.
Едва ли може да се каже, че тези две години „върнаха България назад“ по отношение на този риск. Но във всеки случай отиващото си управление направи твърде малко за неговото елиминиране.