Автор Аркадий Бабченко
Превод Николай Панайотов
В един даден момент съвършено престана да ми дреме какво ще се случи в тази страна. И не само това, не просто не ми дреме, не ми е просто безразлично, а…Впрочем прокуратурата ми забранява да казвам, това, което действително мисля по този въпрос.
Нищо не мога да променя в тази страна, в която две трети от населението си е изяло мозъка, в която зомбителевизора превърна хората в не желаещи да мислят крещяща протоплазма с пяна на уста, даже и не просто немислеща, но напротив – действаща. Страна в която сто милиона фанатични фашистващи зомбита изплуваха на повърхността, в която жени за пари се отричат от загиналите си мъже войници, родители с мълчанието си се отричат от попадналите в плен свои синове, а децата отиват на гроба на загиналия в подводницата „Курск“ баща с портрет на човека, който каза „Е, тя просто потъна“. И за десет долара да повторят същото.
Абсолютно не ми пука как се случи така. На причините заради които хората си изядоха мозъка. Не ме интересува.
Вече не съжалявам че нямам своя страна. Това е територия, населена с такива хора – това не е моята страна. Впрочем тя винаги си е била такава. Тя имаше на разположение едно десетилетие свобода, от 1991 до 2000 и те не си отвоюваха свободата – дадоха им я, безплатно, даром, само живейте и стройте бъдещето си! Но те не могат да живеят свободни, страх ги е да живеят свободно. И тази подарена им безплатно свобода при първата възможност, те с радост я обмениха обратно за „вертикала на властта“, „ще ги удавим в клозетната яма“*, стабилност, величие, подполковник от КГБ, портрети на Сталин, #крименаш. Сами го направиха. Поднесоха си го на тепсия. Заедно с каишката и намордника. Не ми пука как така се получи и какво ще стане с тях и с тази територия – именно територия, страна вече няма, както няма и нация, само групички от атомизирани озлобени зомбита, които ненавиждат всички останали. Живот в гето – любовта към самото гето нищо не променя.
Аз нищо не мога да променя, Бог ми е свидетел, че се опитах. Наистина опитвах. И ако тази страна се провали вдън земя – това е половин победа. Но на нея не й стига да убива собствените си граждани. На нея задължително й е нужно да убива и чуждите. Да изгарят танковете не само своите синове, но и чуждите. Зомбитата не искат само да се избиват едни- други. Те искат да убиват и хора. Да империята се разпада, по исторически критерии не й остава много. Какво ще бъде после – дали поредната кървава гражданска месомелачка, дали ще дойде време да се заменя нефт за храна и външно управление, дали „Китай от море до море“, дали ще има дружинка от раздробени, православни, бандитски ЛНР-та и ДНР-та на една шеста част от сушата, от които целият останал свят ще се обгради с каменна стена като предварително ще изземе ядрената пръчка, православна ИДИЛ, или истинската ИДИЛ и неизменно следващото ги средновековие в истинския смисъл на думата – вече не ми пука. Как именно ще загине тази територия вече не е важно. За мен вече не е важно. Страх ме е само, че Мордор, издъхвайки ще завлече със себе си живота на още хиляди и хиляди нормални хора.
Нищо не мога да променя в тази страна. Опитвах се, ние се опитвахме, но не можахме. Те са повече. Те са много. Те са милиони. И въпреки всичко, извинявайте.
* /цитати на Путин, „ще ги удавим в тоалетната яма“ – негово изявление от 1999 г. По повод бомбардировката над Грозни в Чечня: Ще преследваме терористите навсякъде. На летищата, извинете, но и в клозета ако трябва. В клозетната яма ще ги удавим. Това е. Въпросът е приключен окончателно.“ бел. прев./