България посреща „бойния празник на труда“ 1 май с една разбогатяла се класа от „герои на нашето време“, в която обаче истински отрудените българи нямат място. Коментар на Мирела Иванова./DW
В навечерието на 1 май бяха публикувани данните от едно социологическо проучване в страните от Европейския съюз, където България се нарежда в челната тройка по „мързел“. Отказ да се трудиш, да се осъществяваш чрез работата си – възможно ли е, след като десетилетия наред си разказваме и преразказваме мита за прословутото българско трудолюбие? Въпрос, който съвпадна и с новините за вътрешнопартийно „самоизяждане“ по време на пленума на уж лявата БСП, и с една разказана ми с носталгия история за манифестациите, които задължаваха всички ни да участваме в „бойния празник на труда“.
Вгледани в целостта на „преди и сега“
Връщането назад, във времето на голямата подчинена „организираност“, на задължителността да работиш и празнуваш маршируващо, не обяснява всичко в днешната трудова и битийна унилост, но обяснява много. Съществуват обаче и съвсем актуални предпоставки за сриването ни надолу към откровен мързел: трудът не просто се обезцени, а до голяма степен се и обезсмисли от „героите на нашето време“, но не по Лермонтов. В масовия случай само с измами, удари, безнаказани грандиозни кражби и бандитски шмекерлък на всички нива се разбогатяха не точно всеотдадените на труда българи, а „светлото бъдеще“ на българския капитализъм се сбъдна за един доста съмнителен, публично прогласен новобогаташки елит, който яха яхти, препуска с ферарита и лети с частните си самолети, вместо да развива заграбените или „подарени“ общонационални ресурси и да създава работни места, да провежда съвместно с държавата социални политики, да отглежда квалифицирани кадри и да предлага визии за развитие.
Житейски метафори
Днес Първи май е тъга и фарс, това си мисля на празника, докато чакам трамвай 10 към центъра. Бави се и затова оглеждам хората покрай мен: възрастна, висока и едра, много добре облечена жена със знаменце, очевидно отива на някое от събитията. Главата ѝ трепери по особен, потискащ начин, навярно страда от Паркинсон. Мрачен младеж с качулка и огромно куче и майка с дете…
Най-сетне трамваят пристига полупразен и когато се качвам ми прави впечатление, че всички пътници се струпват в първата половина на вагона. Обяснимо е: на последната седалка, ограден от купища от торби и кашони, седи клошар и миризмата му трови въздуха. Допускам, че ще слезе на площад „Журналист“, където е съсредоточена голяма клошарска колония, и че по-нататък всички ще дишаме по-свободно и празнично. Огромното куче е вторият ни „празничен“ дразнител, подскача, върти се, поощрявано от закачуления си стопанин и усещането за предстоящ конфликт се сдвоява с вонята на клошаря и нагнетява атмосферата. На следващата спирка преди гората, в трамвая се качва също странна група, две откровени и кресливи „кифли“ с придружаващи ги кавалери и жена, цялата увита в тюлове и воали, с бледо, красиво, но гримасничещо лице. Кикотите на кифленската група и енергията на песа отключват гнева на костюмирания в нафталинено сиво дядо, той скача от първата седалка и започва да проповядва апокалиптичните си прогнози за България, за нейната младеж, която не знае какво е ред и труд и се започва истинският празник.
Няма лесно решение, но поне да има смисъл
Първи май, тъга и фарс, приклещени в капана на един трамвай, вероятно същият, който Станишев управляваше в някакъв свой предизборен клип, трамвай-метафора, пътуващ едновременно и в светлото минало и в светлото бъдеще. Най-лесното решение е да слезем от трамвай „Първи май“, но нима това ни връща смисъла на труда – не онзи по теорията Дарвин, а по-високия, според който разширяваме личните си и общностни осъществявания, провиждаме хоризонти, облагородяваме всекидневието си и се реализираме професионално, живеем почтено и разчитаме на себе си и държавата си.
Поне на Първи май подобна утопия ни е позволена, нали?