Нощта на 29.Х. срещу 30.Х.1913 г. на пода в наетата квартира от семейство Яворови на ул. „Раковски“ № 134 лежат и жената, и мъжът. Лора е мъртва, а Пейо е тежко ранен в главата.
С рана, чието следствие е прогресивно ослепяване. Случилото се изглежда така: Двамата се връщат след гости сред приятели, където се обсъжда и напредналата работа по проекта на Яворов – литературното издание „Дума“. Там е и семейство Михаил Грозев-Кремен и Дора Конова.
Която е тайно или не чак дотам тайно влюбена в поета до степен неконсумиране на брака си с Кремен. Интуицията на Лора я кара да ревнува мъжа си от Д. Конова. И да приема всеки комуникационен контакт между тях за взаимност от страна на Яворов. Вечерта това се разраства до скандал и заплаха, че ще се самоубие.
Поетът приема заканата за несериозна и реагира, когато е късно – Лора е насочила неговия пистолет към гърдите си и натиска спусъка. Ужасен, Яворов разбира, че тя си отива и вика хазяйката от долния етаж на къщата. Докато всички се лутат шашнати, той пише бележка „Моята Лора се застреля сама“ и се прострелва в слепоочието. Оживява, за да страда.
Това е такава трагедия, че трябва преди всичко да я мислим с последствията. И произлиза от крайното противостоене на мъжкото и женското начало. Защото и двамата представляват двата полюса на двете начала. Лора е абсолютната жена, която се стреми изцяло да принадлежи – да го обсеби и да му даде, на мъжа, който е приела за свой повелител. Яворов е абсолютният мъж – градителят /при това и изключителен творец/, който следва своята мисия. Изглежда физическият житейски закон гласи – привличането между крайностите може и да е фатално.
Яворов /1878-1914 г./ е всепризнатият поет и приетият с известни резерви водещ драматургичен автор. Пред поезията му се прекланят и обикновения човек, и извисеният интелигент. А и те не са дооценили прекрасната му проза: „Гоце Делчев“ /1904 г./ и „Хайдушки копнения“ /1907 г./. Висшето общество, по начало скептично към Гения на артистичното, не го приема, макар той да е влязъл там и с таланта си, и с брака си с Лора. И без да оспорва творчеството му, дава ухо на подмятания, че като македонстващ е способен на всичко. Особено е отношението на писателското войнство към поета. То е отрицателно натоварено от принадлежността му към кръга на сп. „Мисъл“ заради олимпийското самочувствие на водачите Пенчо Славейков и д-р Кръстьо Кръстев.
Но негативизмът на другите произлиза най-вече от гения му и от високата мярка, която често талантливите пренасят от себе си и към другите. Яворов някакси я тушира в делничните литературни и личностни отношения. Но от август 1908 г. Яворов става драматург на Народния театър. Като отговорен за репертоара трябва да взема решения – естествено, в съгласие с високата си мярка. И заради нея не един и двама автори – не са малко, защото създаването на Народния театър стимулира писането на родни пиеси, не са видели творбите си на сцената.
Днес, след 100 години следва да оценим правотата на неговата взискателност. Но за приносителя на високата мярка съвремието е опасно, та чак – животоопасно. Оспорването на правото му да пренебрегва неталантливото е само начало на безсърдечно, злобно и злостно отношение от страна на колегите му, колегиално длъжни да знаят какво е Яворов и какъв е потенциалът му.
Лора Каравелова принадлежи към висшето общество. Или по-точно – към административно и икономически управляващата част от нацията. Готова да й прощава волности като почти немислимия тогава развод с д-р Дренков и да я защитава. Както се разбира сетне – дори с цената на ненужно и нелепо обвинение срещу поета за гибелта й. Зад гърба й стои като стена и дейната и обществено активна нейна майка Екатерина Каравелова, жена с все още много контакти и влияние.
Лора има литературни интереси, оставила е няколко прозаични къса, които сами по себе си не носят основание за разговор за талант. Нейният личен принос за място в обществото освен свободолюбивото поведение е и хубостта й, оценена и с приз на един от първите конкурси за красота у нас.
Несъмнено водещ за обществото в семейството е поетът. Но изстрелите и смъртта на Лора преобръщат всичко. Жестоко е да се каже – но тя стига до реализация на желанието си да доминира със самоубийствения жест. От този момент до смъртта си Яворов е в плен на нейната доминация. Неведнъж той заявява, че неговата Лора го чака. В общественото съзнание се случва същото – на преден план излиза жертвата. Точно тъй – приетата от всички за жертва. Макар че и двамата са извършили едно и също – при това Яворов под въздействие на нейния акт – самоубили са се. Защо става така?
Следствието започва веднага. И слава Богу се води от следователя Иван Божилов, и в други следствени дела доказва професионалната си привързаност към търсене на истината. За съжаление лекарите, дали устно първото заключение за раната на Лора, са некомпетентни в съдебната медицина. Ръководейки се от правилото, че входната рана е по-малка от изходната, те заявяват, че е простреляна в гърба. Без да знаят, че при стрелба от упор входната рана е по-голяма. Както е при Лора. На този пръв оглед присъства журналистът Панайот Стойчев от в. „Утро“. Следователят Божилов го моли да не пише нищо преди аутопсията. Кой ще спре стисналия в щастливата си шепа птичката на успеха – и „Утро“ излиза с текст „Убийството на Лора от Яворов“. При аутопсията истината е установена, явяват се неоспоримите свидетелства – във входната рана на гърдите са намерени парченца плат. Затова и заключението е, че е стреляно отпред. И това е първото важно доказателство за невинността на поета. Вече набиращата сила обществена клевета опонира – тя обвинява, че заключението е подменено под натиска на Тодор Александров. Следователят стига до истината – Лора се е самоубила, Яворов е невинен. Но на общественото и на съдебните органи не им се иска да е така. И започват 11-месечните мъки на поета, преди той да ги прекрати с отрова и с нов куршум. Но по-адекватно е да наречем страдалческата му одисея национален позор.
Първият му акт е незабавното уволнение на Яворов от театъра. На следващия ден, докато тялото му се бори за живот. Без да има резултат от аутопсия и следствие, без доказана вина. Яворов е оставен на произвола, лишен от средства, които винаги е добивал със своя труд. Така държавният служител, един от най-великите поети на ХХ век е наказан от своята държава. Нямам отговор защо!
Общественото мнение!? То има две страни. Едната са двигателите, подбудителите, манипулаторите – измислете каквото си щете още дума за продуциращите приетата от обществото теза по някой въпрос. Вече посочих първия – журналиста от „Утро“. Следват и други. Не ще пропусна родствениците на Лора – Ек. Каравелова, докрай убедена, че Яворов е убиец, Рашко Маджаров и др.
С приказки, шушукане, изказвания те и подобни на тях овладяват общественото мнение. Обвиненията към Яворов споделят писатели като Стилиян Чилингиров, Ст. Л. Костов, Константин Константинов, братът на Пенчо Славейков – Рачо, Петър Нейков, засегнатите от яворовото мерило за пиеса и театър.
Другата страна на общественото мнение са репродукторите и манипулираните от наложената теза. Българинът лесно попада в тия групи поради своя егоцентризъм. Всеки иска да бъде много знаещ и лековато да представя случайно чутото и чуждата информация като суперважна своя истина. Да се смята не само за преносител, но и за сътворител на истината.
А общественото мнение не е заблудено, то е допуснало да бъде жестоко с поета заради натиска на висшето общество, заради неспособността да приема гениите за свои водачи, заради равнодушието към тяхната участ. И заради пасивността на видните личности, които са били в състояние да го преобърнат. Нима, ако в защита на Яворов са се били обявили цар Фердинанд, политици като Радославов и Ал. Малинов, народният поет Ив. Вазов и т. н., мнозинството „заблудени“ нямаше да прогледнат. Но не би!
Съдът също е виновен. Защото е изневерил на предназначението си – да търси истината и да раздава справедливост. В продължение на 11 месеца между различните правозащитни институции се извършва интензивна обмяна на документи, чиято цел е да обвини Яворов и да го вкара в съда. Търси се подходящ Обвинител. Намират го в лицето на софийския заместник-прокурор Александър Огнянов, дошъл от провинцията, амбициран да гради кариера. Близките на Лора ходатайстват да има „.виновен“ за смъртта й. И Огнянов ще стане първия техен и на общественото мнение троянски кон в правозащитата. Той прибягва до византийски трик, явно знаейки или разчитайки на съдийската предубеденост. Внася делото в Софийския окръжен съд с формалното искане съдът да го прекрати. Не не обявява, че според следствието няма извършено убийство. А излага доводи – възможни и невъзможни, че точно то може и да се е случило. Сред тях са внушения от типа на това, че благородната Лора е таяла истината за взаимоотношенията си с Яворов, та „не можем сега при сложната проява на нейната душа и високоблагороден характер да кажем къде е истината“. Друго негово изобретение-внушение е, че тя „е твърдо решена да се раздели с Яворов“.
Разхвалването на Лора в ущърб на Яворов е текст на абсурдизма. Ето част от жалкото, донякъде съсловно породено, венцехвалене: „тя е обичала живота, хубавото, красивото в него дотолкова, че никаква домашна работа не я е занимавала, а е посвещавала своето време на музика, литература и изкуство и в това е създала и намерила култа на своя живот“. Извън контекстта си тези думи могат да бъдат наречени възторжена глупост за любители на сантиментално четиво. Но свързани с Яворов, за когото има тъпи квалификации и на когото Лора е противопоставена като аристократ на плебей, това е чудовищно посегателство над Българския гений.
Който винаги – според Огнянов и родна компания повече от век, може със смешни думи да бъде приравнен с всеки дилетант „с високоблагородна душа“. /Не приемайте думите като нещо друго освен като анализ на словесната пошлост и подлост./ Софийският окръжен съд /СОС/ постановява следственото дело да се изпрати на Софийския апелативен съд /САС/, тъй като „има доказателства за извършено убийство“. Пилатовците от Апелативния съд не се произнасят по главното – има ли доказателства за убийство. Но отказват да предадат Яворов на съд заради нарушение на процедурата – заподозреният не може да бъде обвинен, тъй като не е привлечен като обвиняем по следственото дело. И т. н., докато Яворов се самоубива. И в заключение – това дело, т. е. опитът да се образува наказателно дело, е прекратено 50 дни след смъртта на поета. За тригикомичната страна на жестокото съдебно преследване и днес ни напомня фактът, че следственото дело си остава незакрито.
Самотният войн е бил изправен срещу организираната мощ на държавното управление, което го лишава от материални средства; на съда, който цели с всички средства да го обвини и накаже; на общественото мнение, което като сбирщина от диваци се опиянява от измислената му вина и зове за мъст. Какви са му шансовете? В страна, която още не е намерила механизми за преодоляване на държавното насилие и за събуждане на защитата и милосърдието. /Труд/