Хората в България са най-бедни в ЕС не само защото икономиката на страната произвежда най-ниския БВП на глава от населението в съюза, но и защото дори този доход се разпределя твърде неравномерно. Дори беглият преглед на евростатистиката показва, че България е третата държава (след Испания и Латвия) в класацията по най-голямо неравенство при разпределението на доходите.
Неравенството в доходите и в богатството е болезнен въпрос в много държави по света в момента, включително в най-силната икономика – САЩ. Американските данни за това как се е увеличила ножицата между бедни и богати в последните 3-4 десетилетия са плашещи. Според едно от изследванията “единият процент на върха” са увеличили дохода си с 275% между 1979 и 2007 г., докато 60% от работещите, т.е. тези със средни доходи, са получили увеличение под 40%.
Голяма ножица
Колкото и да е странно, голямата “ножица” в заплащането очевидно е общ проблем за толкова различни държави като България и САЩ. Това показва, че неравенството между бедни и богати, от една страна, и бедността сама по себе си – от друга, са все пак два различни проблема. Очевидно сериозно разделение между бедни и богати може да съществува не само в бедни, но и в богати държави. При положение че факторите за бедността и неравенството не са непременно едни и същи, е странно, че в България се обръща внимание предимно на първата тема, а втората “влиза в новините” единствено през призмата на популизма – кой бизнесмен каква кола кара, каква яхта си е купил и т.н.
За да се говори смислено за неравенството в България, първо, трябва да са налице необходимите данни, които очертават проблема. Информация за доходите от труд по групи обаче у нас не се публикува. За това вината би трябвало да се стовари основно върху Националната агенция за приходите, където се декларират заплатите на работещите. От друга страна обаче данъчните вероятно биха попитали защо да публикуват данни и анализи за неравенството, при положение че не са длъжни да го правят, а и едва ли някоя институция им ги търси? Едва преди дни по заявка на медиите НАП обяви статистика на трудовите доходи на работещите за съпоставим период (месец октомври) от 2010 до 2013 г.
Какво се вижда в числата? Хубавото е, че при почти еднакъв брой на заетите на трудов договор през последните четири години у нас най-бедните (със заплата до 400 лв.) намаляват, а се увеличават всички останали подоходни групи. Видимо като дял най-много са се увеличили най-богатите – хората, вземащи между 2000 и 2200 лв., са нараснали от около 15 000 на около 22 000 от 2010 г. до 2013 г., т.е. с 45%. А тези със заплата над 2200 лв. – от 67 716 души през 2010 г. на 110 281 души през 2013 г. (ръст от 63%). Като ниво на дохода най-богатите вземат средно почти същото, което са получавали и през 2010 г. – около 4500 лв.
Хората със средни доходи също се увеличават, макар и с по-бавни темпове. Най-масовата заплата у нас е между 400 и 800 лв. Получават я близо 918 000 души, т.е. почти половината от работещите. Техният среден доход обаче дори е спаднал за последните четири години – от 569 лв. през 2010 г. на 554 лв. през 2013 г.
Над 1200 лв.
Хората, които живеят сравнително добре у нас (т.е. вземат над 1200 лв. за труда си на месец), са 345 017 души, или едва 17% от работещите през 2013 г. За сравнение четири години по-рано в тази група са попадали още по-малко хора – към 12% от работещите (250 818 души). Приема се, че хората със заплата 1200 лв. и над нея живеят добре, доколкото издръжката на живота на четиричленно семейство (с двама работещи) към края на 2013 г. се изчислява от КНСБ на около 2260 лв.
На пръв поглед от статистиката излиза, че неравенството, макар и бавно, се изглажда, доколкото все повече българи вземат все по-добри заплати въпреки кризата. Разбира се, трябва да се има предвид, че не е ясно каква част от засечения ръст в доходите се дължи на реално покачване на заплатите и каква – на изсветляване на икономиката. Така или иначе засеченото разширяване с 5 процентни пункта за 4 години на “живеещите добре” е добра новина, но твърде скромна на фона на позицията на страната в топ 3 по неравенство в ЕС. У нас през 2010 г. например 20% от населението с най-високи разполагаеми доходи е получавало 5,9 пъти по-големи доходи от 20-те процента “на дъното”.
Над 2200 лв.
Данните на данъчните не дават възможност у нас да се установи кои са най-богатите на базата на официалните доходи от труд. Графата “доход над 2200,01 лв.” е твърде широка, за да даде подобна представа. В крайна сметка между вземащия 3000 лв. на месец и този, който получава 330 000 лв. (какъвто е най-високият месечен доход от труд за 2013 г., деклариран пред НАП по данни към средата на февруари), има огромна разлика. А когато се говори за неравенство, проблем са не само най-ниските заплати, но и най-високите.
Широко разпространено е убеждението, че много хора в България вземат незаслужено високи заплати, а други – незаслужено ниски. И това не може да не е проблем, ако обществото се стреми да бъде меритократично, т.е. всеки да получава според заслугите си. Пълната липса на статистическа информация за това какво се случва с трудовите възнаграждения в частния сектор по райони на страната, по видове бизнес, по длъжности, образователно равнище и т.н. не дава никаква възможност да се анализира съществува ли наистина проблем с нивото на заплащане в частния сектор и в какво точно се състои той.
Пазарът регулира много от въпросите, свързани със заплащането, но все пак изкривявания има. Както не е нормално човек с високо образование и способности да работи за 340 лв. на месец, така не е нормално висш мениджър да взема заплата от 330 000 лв. (4 млн. лв. на година). Дебатът трябва ли изпълнителните директори на големите корпорации, футболни и музикални звезди да вземат десетки и стотици милиони долара годишно не е от днес и се води в цял свят. До момента резултатът от него е ограничаването на бонусите на банкерите.
330 000 лв.
Дори европейските банкери не могат да се похвалят с мениджърските възнаграждения, които се раздават у нас. Например изпълнителният директор на италианската УниКредит Груп през 2012 г. е взел 1,6 млн. евро, т.е. по-малко от 4 млн. лв., колкото са получили тримата най-високоплатени мениджъри в България през 2013 г.
Средната работна заплата у нас е 828 лв. за четвъртото тримесечие на 2013 г. Това означава, че високопоставените мениджъри, които си докарват по около 330 000 лв. за 30 дни, реално изкарват за един месец колкото средностатистическия работник за 34 години, т.е. за почти целия си трудов стаж. От сметките излиза още, че трудът на мениджъра се равнява на труда на 403-ма обикновени работници с образование и на позиции за средната за страната заплата.
Защо неравенството изобщо е проблем? Големите неравновесия в заплащането говорят, че пазарът на труда у нас тъне в редица проблеми и не функционира както трябва. Това, от една страна, е проблем за икономиката, за растежа и за корпоративното управление (когато ръководството е склонно да сподели прекалено малка част от печалбата с обикновените работници). В по-общ план неравновесията в заплащането са заплаха за демокрацията (защото концентрацията на пари води и до концентрация на власт) и за способността ни да бъдем общество. Доказано е, че обществата, в които хората не вярват, че социалните структури работят в тяхна полза, са много по-неуспешни. Накратко, хубаво е повече хора да вземат по-големи заплати, но още по-хубаво е пазарът на труда да функционира по-ефективно, така че изкривяванията в заплащането да изчезнат, за да не рушат обществото и демокрацията. Първата стъпка към тази цел е доходите от труд в частната сфера да станат по-прозрачни, а когато се установят неравновесията, ще е много по-лесно да се вземат точните мерки за потушаването им. /Труд/