Борис Вишневский
/депутат от законодателното събрание на Санкт Петербург/
Превод Николай Панайотов
Точно преди година, на 27 февруари 2014 г. добре въоръжени рускоговрящи граждани в зелени униформи, без опознавателни знаци завзеха Върховния съвет на република Крим. Под внимателния им поглед и при закрити врати се събра неизвестно и до сега количество депутати, които екстрено изпратиха в оставка правителството на Крим, утвърдиха за премиер Аксьонов и решиха да организират референдум за статута на републиката. Същите тези „зелени човечета“ /обявени като „самоотбраната на Крим“/ превзеха ключови обекти на полуострова и блокираха украинските военни части.
Че това не е никаква митична „самоотбрана“ неизвестно от кого, а руски части спецназ, целият свят още тогава не се съмняваше. В Кремъл обаче яростно отричаха, а само след месец бяха принудени да признаят очевидното.
Така започна агресията срещу Украйна, агресия, която се превърна в позор за Русия. Само три дни по-късно тя беше и юридически подкрепена, когато Съветът на Руската федерация на 1 март 2014 г. под лъжливия предлог за „гибелта на руски граждани в Крим“ разреши на президента Путин да изпраща войски в Украйна.
Последва незаконен „референдум за статута на Крим“, който така бързаха да проведат, че пропуснаха да зададат въпроса за присъединяване към Русия, което се случи непосредствено след гласуването. Което поставя под въпрос най-любимия аргумент на руската пропаганда за „волята на кримския народ“. После пък в Кремъл внезапно избухна любовта към правото на самоопределение, но само когато става въпрос за чужда територия: както е известно, само за опит за реализация на същото това право в Русия се полагат до 5 години затвор.
По кримския пример след това беше организиран метеж в Донецк и Луганск, когато „привърженици на федерализацията“ превзеха административни сгради и участъци на милицията, нападнаха войнски части и провъзгласиха марионетни „републики“. Към които в Москва проявиха гореща симпатия, назовавайки въоръжените бойци „опълченци“, а не терористи, както обикновено в Русия се наричат подобни формирования в аналогични ситуации. Последва невиждано по мащаба си зомбиране на руското население, болшинството от което сега живее във виртуална реалност. В тази реалност в Киев е извършен „фашистки преврат“, властта е завзета от митичните „бандеровци“ и най-вече, по този начин Западът воюва с Русия. В тази реалност не съществуват неприятни въпроси, като защо руски граждани загиват в Украйна, която не е изстреляла и един патрон срещу Русия и не е навлязла ни на метър в руска територия. А единственото й провинение е, че свали корумпираната власт и реши да върви по пътя към Европа. С което създаде прецедент, абсолютно неприемлив за Кремъл….
Последица от това е не само разкол в руското общество на „кримнаши“/идва от руския израз „Крим е наш“ – бел. пр./ и неподдаващи се на пропагандата, но и разколът в опозицията. Една част се примъкна към „кримнашите“ /като комунистите и „лимоновците“/, мина на хранилката на Кремъл и даже го надминава в усърдието си. Другата част реши, че щом болшинството в Русия смята, че нахлуването в съседна страна не е престъпно, то няма причина да се връща Крим.
Една малка част от опозиционерите се осмелява открито да заявява, че анексията на Крим е незаконна и трябва да бъде отменена. Също и да се изиска незабавно изтегляне на руските войници от територията на Украйна, където те се подвизават под формата на „бивши миньори и трактористи“ и прекратяване на каквато и да е поддръжка за сепаратистите…
За всичко описано тук, някой трябва да отговаря. И за Крим и за Донбас и за Мариупол и за Харков и за сваления боинг и за Надежда Савченко/пленената украинка пилот, която всеки момент може да умре в следствие на гладната стачка в затвора в Москва/ и за лъжите в ООН и за пропагандата на омразата по пропутинските телевизии. И главното за хилядите загинали, и украинци и руснаци. Да, за всичко в което Кремъл не вярва. Както никога не е вярвал нито един агресор в историята. Но за което на всички агресори в последствие им се налага да отговарят. На първо място – пред народа си.