Архив на категория: Акценти

Банкерът Борис Митев: Защо никой не пита къде са парите на КТБ?

Борис Митев е известен банкер и финансист от близкото минало. Той оглавява една от първите търговски банки в България – „Биохим“. Отстранен е от ръководството й през 1994 г. след т.нар. опит за тайна приватизация на кредитната институция. Преди това е бил главен ревизор на България. Митев е хоноруван преподавател в УНСС. Награден е със „Златен вимпел“ от ЕС като най-добър банкер в Източна Европа.

– Г-н Митев, покрай случая с Корпоративна търговска банка (КТБ) отново се върнаха спомените за банковата криза през 1996-1997 г. Защо се стигна до фалит на банките тогава?

– Причините бяха политически и икономически. За разлика от сегашния случай с КТБ, който е единичен, тогава държавата и политиците решиха, че трябва да фалират българските банки. Целта беше да вземат 200 млн. долара от Международния валутен фонд (МВФ), защото бяхме влезли в жестока криза по време на управлението на Жан Виденов. И какво – нищо не спечелихме от това! Ликвидира 8-9 банки, за да вземат 200 млн. долара. А българските банки предлагахме да дадем тези пари, защото разполагахме с около 2 милиарда ресурс в марки и долари. Правителството не се съгласи. Имаше натиск от МВФ, че трябва те да ни финансират, защото ние не можем да си управляваме финансите. Фондът реши, че ако той даде парите, ще поеме ръководството на финансовата и икономическата система в България, както и стана. Казаха: „Ще вдигнете цените, защото ако не го направите, няма да има доход за бюджета, а като няма доход за бюджета, няма да ни върнете парите.” Това е схема на банка, МВФ е банка – нищо друго. Започна жестока инфлация – поскъпване на тока, парното, храните. Цените се увеличиха десетократно, левът се обезцени. В същия момент се подготвяше приватизацията на фирмите. И какво се случи: банките бяха раздали кредити на държавните фирми, чиято собственост беше неприкосновена по конституция. При предоставянето на кредити банките нямаха право да ипотекират тази собственост. Раздадените кредити не се върнаха – нямаше откъде, защото държавните фирми бяха пред фалит. Започна приватизацията на тези фирми, но административно. А банките работехме по пазарни принципи. Ако трябваше да спазваме тези принципи, трябваше банките да извършат приватизацията на фирмите, за да получат обезпечение на вземанията си по кредитите. Но това не беше разрешено. Казаха ни: “Вие си гледайте банките, не е ваша работа да правите приватизация, ние имаме план да си направим приватизация.” И този държавен политически план доведе до фалита на банките. Да не говорим, че една част от парите, както сега в КТБ, бяха присвоени на бърза ръка, за два-три дни от едни „наужким” банкери и изнесени в Кипър и в други офшорни зони. Една банка тогава, в която работех и която съм създал – „Биохим”, тя оцеля. Макар че имаше голям натиск – от медии, от политици, от тайни приватизатори, защото беше на второ място по активи след Булбанк. Аз изстрадах, защото 13-14 години образуваха дела, разкарваха ме, но тази банка оцеля от фалит, от тайна приватизация и в крайна сметка след това държавата я продаде за 82 млн. евро. Сега не знам защо не работят банкерите на този принцип – да оцеляват.

– Какво направи БНБ тогава, за да предотврати фалитите на банки?
– БНБ за жалост участва в тази история. Бяха направили Банкова консолидационна компания, в която БНБ и министърът на финансите бяха основни акционери. Те трябваше да защитават интересите на търговските банки, но вместо това провеждаха събрания и банките не можаха да се отърват от техния натиск да се гласува, каквото те искат. 150 големи фирми бяха акционери на „Биохим”, но на събранията те нямаха право да гласуват, защото акциите им бяха иззети от Банковата консолидационна компания и тя си правеше, каквото иска. Тя решаваше да махне този банкер, да слее онези банки, да ги фалира и т.н. Вместо закрила получихме удар в гърба.

– А какво трябваше да направят БНБ и държавните институции в тази ситуация, за да се опитат да избегнат фалитите?

– Трябваше банките да финансират правителството, да не си държат парите в сейфовете, колкото и бедни да бяха. Не трябваше да вземаме чужди пари, да плащаме лихви и да слушаме какво ще ни кажат другите. Сега моментът е същият. Държавата взема заеми от чужди банки, а ние имаме 60 млрд. лв. ресурс. Той се формира от резервите на БНБ, Министерството на финансите, застрахователните и осигурителните фондове и здравната каса. Не знам защо не се вземат кредити от българските банки, за да покриваме проблемите на България в икономиката, във всичко. Можем да направим един финансов консорциум. Да използваме този ресурс на база на държавно-корпоративно управление. Пари има много – целият свят е пълен с пари. Има свръхпредлагане на пари и на стоки – това е световната криза. А ние правим проекти за производства. На кого ще продаваме, като сме затиснати от стоки от Азия и отвсякъде? Това е предизборна пропаганда.

– Споменахте за опита за тайна приватизация на „Биохим”. Вие не знаехте ли какво се подготвя?

– Бях в отпуска на морето. Схемата беше да се приватизира банката, за да я вземат други хора. Тогава първото, което направиха, след като си купиха някакви фалшиви акции, беше да изнесат 10 млн. долара в швейцарски банки. Обадиха ми се в Бургас моите хора и казват: „Шефе, знаеш ли, че банката са решили да я приватизират, някакъв Дорон е купил едни акции с временни удостоверения. Един твой заместник участва и ги даде.” Върнах се с първия самолет и започнах да действам като бивш главен ревизор на републиката. Първото, което направих, бе да им блокирам парите, които бяха внесли, за да купуват тези акции. Като им блокирах 340 млн. лв., аз си обезпечих 10-те милиона, които бяха изнесли. Тогава аз започнах да им извивам ръцете. Започнах ревизия. Взех от Министерството на финансите 5-има души, които бяха ревизори на банката. Това важи и за КТБ – първо трябва да се обезпечат вземанията. Но сегашните банки нямат ревизори. БНБ не са ревизори, те са висши банкери. Одиторите също не са ревизори – тези, които са влезли в КТБ, не правят ревизия, а гледат балансите. А преди 20 години по този начин успяхме да предотвратим това, което бяха намислили с „Биохим”. Направихме ревизия, изпратихме информацията на главния прокурор, арестуваха виновните лица. И те си платиха, защото след 3 дни ги пуснаха и след още 4 дни избягаха в Швейцария. Обявиха ги за издирване – както и сега. Но сега го направиха много късно – беше минал почти месец, когато обявиха издирването. Тогава действаха много бързо. Образуваха дела. Обвиняемият се върна от Швейцария, но след като видяха, че много трудно могат да го осъдят, образуваха дело и на мен. Мислеха, че не може да не съм знаел. И 14 години водеха дела, без да има правен казус – нямаше приватизация, имаше само опит. А сега в КТБ има реални загуби за около 6-7 млрд. лв. Това е близо 20% от бюджета на България. Двата случая си приличат, но не и по превантивните действия.

– Какво трябва да направи БНБ в случая с КТБ, за да защити най-добре интереса на вложителите?

– В КТБ има три казуса – гарантирани депозити, негарантирани депозити и предоставени необезпечени кредити. По кой от тях работим и кой работи? Това са една китка от проверяващи – банков надзор, одитори, прокурори, квестори, следователи и вещи лица. Знаете ли каква безотговорност е това? И всеки чака някакъв резултат от някого. Този букет от проверяващи ще създаде проблем, защото между тях няма връзка. Няма координация между проверяващите, защото за тях е валидна различна нормативна уредба. Кой ръководи сега банката? Кой оперира с парите, които получават от погасени кредити и от лихви? Този, който получава парите от погасените кредити, той трябва да извършва и обезпечаване на кредитите, предоставени без обезпечение и без документи. Банковият надзор трябва да определи как да стане това обезпечаване. Трябва да се търси къде са парите. Никой не обсъжда къде са те. Тези, които са получили парите, са подготвили и схемата за банката. Другите нямат интерес. Този, който има да връща пари, той го е направил, но това не е един човек. Например одиторите проверяват балансите и числата, но те нямат задължението да търсят парите за предоставените кредити. Надзорът на банката трябва изцяло да вземе управлението и да върши тези неща. Не може да се чака ново правителство. Трябва да се действа. Гарантираните депозити трябва да се отделят и да се изпратят в друга обслужваща банка. Фондът за гарантиране на влоговете трябва да й преведе пари и хората да чакат пред него, а не пред КТБ. Казват, че Законът за кредитните институции не разрешавал, но той не може да спре проверката на престъпленията. Освен това има директива на ЕС, според която депозитите трябва да се изплатят до 20 дни и тя се прилага приоритетно. Казват, трябвало решение на съда. Ами нека така да стане, в противен случай обезверяваме хората. Ако гарантираните депозити не се плащат навреме, губим доверието на хората, че тези пари наистина са гарантирани.

– А трябва ли според вас да се възстановят и депозитите над гарантирания размер?

– Големите вложители са поели риска и сега чакат. Частните лица не са толкова много, но има обществени организации, общини, училища и др. Всички чакат някак държавата да помогне. Акционерите и те искат същото. Когато кажем, че държавата трябва да помогне, все едно опрощаваме негласно раздаденото от КТБ. Все едно казваме – ние ще чакаме държавата, а вие си харчете парите. Същото важи и за раздадените кредити – при кого са, обезпечени ли са? Защо не предприемаме действия да ги обезпечаваме, защо прокурорите не действат? Трябвало да получат пълни резултати – но няма ли да закъснеем? Пише се в медиите, че тези лица имат собствени фабрики, апартаменти, акционерни участия – всичко това се води на тях, на тези собственици, на които са представили необезпечени кредити. Може ли това да бъде тяхна собственост? С нея трябва да се обезпечат заемите, за да може да се върнат.

– Твърди се, че крайните получатели на парите са кухи фирми, без реална собственост?

– След като тези фирми нямат собственост, по закон кредитите стават изискуеми веднага. Не можем да чакаме. Ако сумите не могат да се възстановят, прокуратурата трябва да действа, да се образуват предварителни производства, да има арести. Трябва да се хванат основните играчи, които са получили парите. Това е много дълга процедура. За съжаление информацията, която ще получат от одиторите, няма да им послужи за нищо. Трябва да минат вещите лица с експертизи.

– Мислите ли, че може да се повтори ситуацията с кредитните милионери от 90-те години, когато много хора не върнаха дълговете си?

– Тогава, без да спазва банковата тайна, главният прокурор Иван Татарчев образува 3000 дела срещу банкери и кредитни милионери. БНБ направи бяла книга със списък от 3000 кредитни милионери. Тези хора са сред нас, но не върнаха парите. Направи се парична реформа, взетите кредити изчезнаха с обезценката на парите и всичко свърши. Сега явно се очаква същото нещо. Не знам защо тези хора с големите кредити още са анонимни. Банковата тайна е за депозитите, а не за кредитите. Който е взел кредит извън закона, това е криминализиран кредит. За него не може да има тайна. Каква е тази тайна на присвояването? Взетите 205 млн. лв. са чиста кражба. Трябва да се действа веднага по Наказателния кодекс, но никой не пита къде са парите. Това трябва да е първият въпрос на новото правителство.

– Как гледате на сценария за фалит на КТБ?

– Трябва да се опитаме да управляваме КТБ. Да получим поне част от това, което е раздадено. Не го ли направим, ние негласно опрощаваме. Най-добре е това да са хора от търговските банки, а не от БНБ. Те трябва да управляват и заедно с прокуратурата и надзора да започнат обезпечителни и следствени действия. Колкото повече пари се съберат, толкова по-добре. Така ще може да се върнат парите по негарантираните депозити, да се оздрави банката и да се намали ресурсът, който държавата ще трябва да даде. Сега политиците се чудят колко пари да гласуват за КТБ. Трябва виновните да се гонят до край. Ако трябва да се продаде имуществото им, ако трябва да се арестуват. Трябва да се действа бързо, а не мълчаливо.

– Как ще се отрази кризата с КТБ на другите банки в България?

– Няма да им се отрази директно, но непряко – да. Ще се отрази на психиката и съзнанието на хората, които депозират, и на тези, които теглят пари от банките. Може би ще се отрази и на лихвените равнища.

– Казахте, че първата работа на новото правителство по казуса с КТБ е да обезпечи и да се опита да върне парите. А какви трябва да са първите му приоритети в икономиката?

– Политиците, които ще управляват, трябва вече да са ги обявили. Приоритетите не могат да бъдат предизборна идея. Трябва да има план. Защо бягаме от него? Америка планира, Япония планира, ЕС планира. А нас ни е страх от плана, защото той изисква срокове и ресурс. Нашите приоритети трябва да бъдат тези, които Бог ни е дал. Това са земята и туризмът. Трябва да се подобри и инфраструктурата. Имаме хубава земя, но не я ли обработваме, ще трябва да внасяме хляб. Трябва да се уедри земята, да се направи комасация. Твърди се, че парчетата земя в България са над 3 милиона, от по 5-10 дка. Как може да се правят ферми от тях? Как ще дойдат чуждестранните инвеститори, като е забранена продажбата? Не можеш да работиш механизирано земята, не можеш да имаш добиви и да откриеш работни места. Старците ще умрат от глад, а не могат и да си продадат земята, защото падат цените. Трябва закон и държавата да участва. 35% от земята не се работи. Щом е така, държавата да я изкупи. Това може да стане с пари от банките. Като се изкупи земята, може да започне и комасацията. Тогава цената от 150-300 лв. за декар сега ще се качи на 500 лв. Другият приоритет е туризмът. Направили сме база. Хубава или лоша, имаме нова база. По-нова от тази в Испания или Гърция. Трябва да я запълним. Трябва да правим и пътища. Докога ще пътуваме до Варна с 50 км с влака през дефилето? Само „Ориент Експрес” пътува с такава скорост до Истанбул, но той е туристическа атракция. Хората ни се смеят – да се пътува 8 часа с влак до Варна. Трябва да изправим трасетата, да се движат влаковете със 150 км и да натоварим тировете на платформа, както правят в Европа, а не да замърсяват природата. 12 млрд. евро, които ще спестим от „Белене”, могат да се вложат в инфраструктура. Не можем да правим този проект. Ние не можем да плащаме сегашната цена на тока, а ако калкулираме тези 12 млрд., кой ще ги плаща? Едно време държавата обслужваше 6000 индустриални предприятия. Сега няма консумация на ток и няма кой да го купи. /Труд/

Работодатели и синдикати поискаха незабавна оставка на управителния съвет на БНБ

Те изтъкват като причина видимо нежелание на централната банка да изпълнява своите функции и задължения по законите

Представителите на работодтелските и синдикалните дълго време се оплакваха, че БНБ не иска да изслуша създадения от тях Експертен консултативен съвет по проблемите на КТБ

В открито писмо до гуверньора на БНБ Иван Искров и до останалите членове на управителния съвет на институцията, две от четирите национално представени работодателски организации и двата синдиката настояват за тяхната незабавна оставка.

Като мотив те изтъкват „видимо нежелание на БНБ да изпълнява своите функции и задължения по законите, според които носи отговорност за надзора върху банките и поддържането на стабилността на банковата система и защита интересите на вложителите“. А като конкретен повод за недоволството им са действията на централната банка по отношение на по-малката от двете затворени банки – дъщерната на КТБ – „Виктория“.

Синдикатите и работодателите припомнят, че на 30 септември са поискали БНБ да вземе отношение спрямо действията на квесторите по разпродажба на кредитния портфейл на „Виктория“. То обаче беше именно по предписание на централната банка, която вижда в това единствен начин за набавяне на ликвидност, а опонентите й – стъпки към ликвидацията й. Те припомнят, че още тогава са казали, че ако БНБ подкрепи тези действия, ще поискат оставката на цялото й ръководство.

„Отговорът, който получихме от Вас беше в подкрепа на незаконните действия на квесторите на ТБ „Виктория“, които отдавна се изживяват в ролята на синдици на банка, която изобщо не е в процедура по несъстоятелност.“, се казва в писмото. „С всички тези свои действия и бездействия УС на БНБ загуби доверието на обществеността и се превръща в заплаха за финансовата стабилност в страната“, допълват авторите.

Подчертава се също така, че ако управата на БНБ и особено управителят Иван Искров не подадат оставка, работодателите и синдикатите възнамеряват да се обърнат незабавно след конструирането на 43-тото Народно събрание към депутатите с искане да бъдат отстранени.

По принцип процедурата за предсрочно прекратяване на мандати в независимата по закон централна банка е доста трудна. Още през лятото обаче Иван Искров заяви, че е готов да се оттегли, ако няма политическа подкрепа и му бъде намерен заместник, за да не остава БНБ „във вакуум“.

Писмото е изпратено от КНСБ и КТ „Подкрепа“, както и от Българската стопанска камара и  Асоциацията на индустриалния капитал в България. За разлика от предишното обаче не е подписано Българската търговско-промишлен палата и Конфедерацията на работодателите и индустриалците в България. /Капитал/

Ще пусне ли ГЕРБ расисти и ксенофоби на власт?

Ако последните две правителства ползваха националистите само негласно, бъдещото управление на страната може реално да даде власт на расизма и ксенофобията. Оправданието – излизане от кризата. Но изход ли е това наистина? /DW/

rasisti
Изстъпления на националисти в Пловдив

Те искат етническите малцинства да бъдат разделени на качествени и некачествени хора. Качествените да бъдат интегрирани в обществото, а некачествените да останат изолирани в гета. Обявяват се против строежа на джамии, ритуали от минарета, и искат засилено „обучение по физическо възпитание“ в училищата. Те настояват за правото на българина на самозащита с оръжие, обявяват се против чуждите монополи в страната. Ненавиждат Европа. Свързани са с репресивния апарат на бившата Държавна сигурност. Говорят за родина, отечество и подчертават, че не друго, а само православното християнство е основната религия в България. Едните се наричат националисти, а другите – патриоти. И едните и другите са представени в Народното събрание, но не си взаимодействат, тъй като общото им минало ги е тласнало в спора, кой е по-родолюбив. Те са Атака и Патриотичния фронт.

Две формации с опасни тези, странни искания и омраза към различния. Две формации, които са гарантирали и изглежда, че ще гарантират и занапред управлението на държавата – дали с помощта на прословутия „златен пръст“ на Волен Сидеров или с участието си в кабинет на споделената отговорност, за което се обявява Валери Симеонов.

Как се стигна дотук

Ако се върнем в недалечната 2009 година партия с гръмкото име „Граждани за европейско развитие на България“ (ГЕРБ) с охота ползваше гласовете на Атака в Народното събрание. Националистите подкрепяха Бойко Борисов, защото по думите им се обявил против мерзкото управление на тройната коалиция БСП, ДПС и НДСВ. А от партията за уж европейско развитие на България не видяха никакъв проблем в това властването им да бъде гарантирано от формация с ксенофобски и расистки възгледи.

По това време изпратената в дълбока опозиция БСП редуваше прошения до европейските институции и декларации у нас, обяснявайки колко вредно е подобен субект да управлява страната, макар и без кадри в кабинета. Европейската народна партия (ЕНП), от чието семейство е Борисовата партия предпочете да не види тревожната ситуация у нас.

Последвалият разрив между Атака и вече бившия премиер пък предпостави следващия политически ход на Сидеров. Около четири години по-късно той направи възможно управлението на БСП и ДПС и го осигуряваше в продължение на целия, макар и кратък, мандат на кабинета „Орешарски“. Въпреки, че формално националистите не гласуваха със своя основен политически враг ДПС, когато бе необходимо те бяха неотменно в пленарна зала и правеха възможни всички решения на управляващите. Затова и Сидеров си спечели прозвището „златния пръст“.

Естествено, при новата ситуация ролите на облагодетелствани и скандализирани бързо бяха разменени. ЕНП вече се възмущаваше от досега на националистите с властта, а Партията на европейските социалисти (ПЕС) в по-голямата част от времето се разсейваше и не забелязваше, че правителство с мандат на левицата е във властта благодарение на „златния пръст“ на така омразния им отпреди 4 години Сидеров.

Позволените изстъпления

Заради факта, че „родолюбците“ не получиха постове не се стигна до окончателно официализиране на някои от най-скандалните им политики. Но като отплата за парламентарния им „конструктивизъм“ двете последни управления даваха негласна възможност на националистите да реализират някои свои изстъпления. По времето на ГЕРБ Атака организира побой и палежи пред мюсюлмански храм в София, а след това при БСП и ДПС успяваше да „проповядва“ безнаказано тезите си за „Еврогейския съюз“ и „бежанците – човекоядци“. Впрочем, от 2009 година до днес партиец-националист не е осъден за слово на омраза, например.

Националисти-реформатори

С намаляването на електоралната сила на Сидеров и влизането в 43-то НС на „патриотичната“ коалиция на Валери Симеонов (НФСБ) и Красимир Каракачанов (ВМРО), Атака не е интересна на бъдещите управници. И то не заради антиевропейските си тези, а заради скромните 11 народни представители, с които Сидеров разполага.

За сметка на това новоизгрелите родолюбци, разполагащи с 19 гласа в бъдещия парламент и предлагащи забрана на обрязванията до пълнолетие, се оказаха част от бъдещо „реформаторско мнозинство“ (по Румяна Бъчварова).

Как със своята програма, предвиждаща направата на туристически атракциони от ромските гета, и с възгласите „Европа да си гледа работата“ (думи на Валери Симеонов – бел.авт.) „патриотите“ ще гарантират реформи остава неясно. Как в партньорство с националпопулизъм и ксенофобия, десните формации ГЕРБ и РБ, спрягани за бъдещи коалиционни партньори, ще осигуряват европейски път на страната – също.

Опасен прецедент

Ясно обаче е едно – за разлика от предходните два парламента, в които националистите, макар и получили привилегии срещу осигуряване на властта, не бяха открито в управлението, в бъдещия състав на кабинета те ще получат постове. А с тях и възможност за провеждане на „политиките“ си.

Оправданието на ГЕРБ, които съобщиха през изминалата седмица, че продължават разговорите за съставяне на кабинет с две формации – Реформаторския блок и Патриотичния фронт, е очакваното – „така гражданите са подредили партиите в парламента“. Аритметиката на Борисов пък сочи, че без патриотите съставянето на кабинет е невъзможно. Няма математическа формула обаче, която да оправдава компромис с расизъм и ясни антиевропейски послания.

Официалното овластяване на подобни субекти пък би създало опасен прецедент на допустимостта. От който, ако съдим по последните две управления, ползвали негласно националистическата подкрепа, биха се облагодетелствали и следващи правителства. В рамките на позволената политика в България ще влезе и националпопулизма.

Това пък ще бъде краят на опитите за модерна и европейска държава. Тъй като в развитите общества са научили тежкия си урок – расизмът, ксенофобията и омразата не могат да бъдат партньор на което и да е управление. А ползването им не е оправдано в името на спасение от никоя криза. Защото те самите са криза!

Полицаи съблякоха студентка насред София

Полицайка съблякла блузата на 20-годишна студентка на централен булевард в София и бъркала в гащите й при рутинна проверка. От това се оплака пред „Труд“ Борислава Латинова – жертвата на унизителното претърсване.

Студентката Борислава Латинова крие лицето си в рамото на приятеля си Мартин, който станал свидетел на унизителното претърсване.

Инцидентът станал към 2,30 ч в петък на бул. „Св. Наум“ до Семинарията. Аудито, в което Борислава пътувала с четири момчета, било спряно за проверка при заградителните действия за убийството на компютърния специалист в София към 20,40 ч в четвъртък.

„Започнаха да ни пребъркват. Полицайката ми вдигна блузата, бях без сутиен. Помолих я да не го прави на улицата, да ме скрие поне между колите. Тя се смееше. После започна да ми бърка в гащите, без ръкавици, без нищо – разказа Борислава, студентка в Благоевградския университет. И ридаейки, добави: – Все едно съм парцал. Умирах от срам. Минувачи ме снимаха и се смееха.“

По думите й след инцидента аудито било задържано, а тя и момчетата отведени в 4-то РПУ за обяснения. После били пуснати. Когато баща й Христо Латинов, бивш шеф на имотите на Софийската митрополия и експерт в КТ „Подкрепа“, научил за случилото, отишъл в районното и поискал да разбере името на полицайката, но напразно.

„Кой съблече дъщеря ми? Искам да разбера защо тази жена е бъркала в интимните й части. Какво е търсила?“, гневеше се той.

От МВР съобщиха, че две от момчетата били отведени в РПУ-то, защото преди време били задържани. Поведението на полицайката обаче не било оправдано, ако е било такова. И проблемът бил, че не е подадена жалба.

Циганското дете е като ваучер за социална помощ

Проф. д-р Петър Иванов, зам.-председател на Центъра за демографска политика

България „Всички срещу ДПС!“

Новият лозунг „Всички срещу ДПС“ рискува да избоде очи, вместо да изпише вежди. Включително защото той крие много повече етническа нетърпимост, отколкото притеснение от гангстеризацията на страната, твърди Т. Ваксберг./DW/

tatianav

В новия парламент няма нито една партия, чужда на този апел, независимо дали той е отправян днес или в някакъв предишен момент. Въпросът е кога и защо съответната партия се втурва на борба с ДПС? И кога и защо тази борба утихва?

Другите за тях

Поне четири от формациите в този парламент са твърдяли в различни периоди от развитието си, че ДПС е антиконституционна партия, защото е „създадена на етническа основа“. Това са: БСП и части от АБВ, чиито най-разпознаваеми представители са казвали това още в началото на 90-те години, както и двете ултранационалистически формации „Атака“ и Патриотичният фронт – чрез онези свои представители, които са имали основание да обсъждат въпроса публично в предишни години. Това обаче не е пречило на „Атака“ да управлява с ДПС, нито пък на БСП/АБВ да управляват с нея даже два пъти.

Пета партия – „България без цензура“ – построи цели две кампании върху отричането на ДПС, и то в рамките на само няколко месеца. Посланието беше смесено: ДПС беше държано отговорно едновременно за етническия му произход и за приноса му в разрастването на корупцията.

Мнението на шестата партия – ГЕРБ – е традиционно трудно за дефиниране, доколкото тази формация обикновено отправя взаимно изключващи се послания с крайно звучене. Въпреки това обаче може да се обобщи, че ГЕРБ редовно определя ДПС като етническа партия, но по-скоро внимава да не натоварва това твърдение с негативен смисъл. От ГЕРБ са посочвали (както и точно обратното), че ДПС е един корупционен механизъм.

Реформаторите са единствената формация, критикуваща ДПС от неетнически позиции. За партиите в Реформаторския блок е валидно мнението, че ДПС олицетворява олигархични интереси, които често пъти отстоява в ущърб на собствените си избиратели.

Събирането на всичко това под един покрив не може да създаде нищо по-различно от коктейл „Молотов“. Едно е да се бориш с модела „Пеевски“, а съвсем друго – да твърдиш, че този модел е зловещо дело на една етническа партия. Първото означава да обявиш война на мафията. Второто води до войни, в които страда всеки друг, но не и мафията.

Трите характеристики на ДПС

Двусмислието, което обитава ДПС, никак не помага за разграничаване на съпротивителните сили срещу него. Исторически, ДПС е партията на правата и свободите на най-пострадалата група български граждани – тези, които комунистическата власт лиши от име, биография и дом, обрече на емиграция и обяви за врагове. В годините на демокрацията обаче тази история се превърна много повече в инструмент за партийна пропаганда и печелене на гласове чрез насаждане на страх под мотото „ако не гласувате за нас, кошмарът може да се повтори“. Сякаш ДПС не е единствената партия в България, управлявала и съуправлявала в по-голямата част от 25-годишния преход.

Проблемът е, че след като възникна като партия на правата и свободите, ДПС се сдоби с още два етикета – на партия, чието ръководство е моделирано от бившата Държавна сигурност; и на партия, чието ръководство осигури картелния просперитет на модела #КОЙ? Тези три основни характеристики на ДПС нямат еднаква тежест и не водят до едни и същи последици, за да бъдат постоянно смесвани в един и същи протест. Третата е тази, която унищожава институциите, като ги превзема отвътре и подчинява на частен интерес, плъзвайки наведнъж из трите власти до пълна парализа на организма. Нищо друго не е по-смъртоносно.

Затова и апелът „Всички срещу ДПС“ е може би най-проблематичният елемент на задаващата се след изборите политическа криза. Не защото е лишен от основание, а защото предлага множество основания от нехомогенно естество, част от които – незащитими, а друга част – неотложни за решаване.

Шрамайер: „Бъдещето на България е мрачно”

България е изтерзана, апатична, капитулирала. Само силата на картелите и задкулисието не е пречупена, посочва в разговор за Дойче веле германският дипломат Клаус Шрамайер. /DW/

Д-р Клаус Шрамайер, бивш заместник посланик на Германия в България

Победители на българските парламентарни избори няма, но победените са мнозина, казва бившият заместник посланик на Германия в България Клаус Щрамайер.

„На първо място е България”, посочва дипломатът. „Страната се върти в кръг. България е отново там, откъдето Борисов започна през 2009 година със своето правителство на малцинството. Пет загубени години. България е в застой от октомври 1993 година. С оттеглянето на Филип Димитров дойде царството на олигарсите по времето на Беров, Виденов и прочие. А вероятно днес положението е още по-лошо, защото олигарсите, най-вече Ахмед Доган, успяха да укрепят позициите си”.

Необяснимо

Загубиха и българските избиратели, казва Шрамайер, според когото е необяснимо как партията, която се оттегли под натиска на улицата в началото на 2013, днес отново е най-силната политическа формация. „Загубиха и протестиращите от 2013-а. Но и те сами са си виновни, защото не успяха да предложат работеща организация с атрактивна програма и силни лидери. Те дори не успяха да изразят своя протест срещу властващата система, като се въздържат от вота”, критичен е дипломатът.

В крайна сметка българите избраха най-малкото зло – политик като Бойко Борисов, прозападен и антикомунистически настроен, от когото знаят какво могат да очакват, констатира Шрамайер, обръщайки внимание на един интересен факт – за пръв път в България не се появи месия, както се случи със Симеон Сакскобургготски през 2001 година или с Борисов през 2009-а.

Ако изборите решаваха, а не създаваха проблеми

Дипломатът не вижда много възможности пред структурата на бъдещия кабинет. Според него Бойко Борисов отново ще разчита на кабинет на малцинството, което означава, че „при това ще му се наложи да търси подкрепата на „благосклонните“ или купените депутати, а в най-лошия случай – на негласната подкрепа на ДПС“.

Подобно на други германски политически наблюдатели, Клаус Шрамайер не смята, че нови избори биха били решение за България. „Те биха довели до още по-лош резултат – до укрепване на задкулисието, от което се възползват популистките, а дори и проруските националисти“, посочва дипломатът.

Бъдеще ли е да го опишеш

„Бъдещето е мрачно. България е изтерзана, апатична, капитулирала. Само силата на картелите и задкулисието не са пречупени”, тревожно констатира бившият заместник посланик на Германия в България. Дипломатът няма съмнения, че картелите и задкулисието ще продължават да дърпат конците на българската политическа сцена. „Те няма да прекратят опитите да източват банки като КТБ, да си присвояват средства от ЕС, да продадат България на Москва, така че да я откъснат от Запада и да спрат нейното демократично развитие като правова държава“, прогнозира Шрамайер.

Но ще се намери ли някой, който да се противопостави на тези процеси? – „Духът на революционните протести сякаш е сломен, не се очертават нови политически сили, а Реформаторският блок е една жалка картинка“, казва германският дипломат. Или пък ще се появи някой нов Борисов, който да отговори на изискванията на деня? Подобно на Порошенко в Киев? – „Има подобни очаквания, но дали има признаци за това?“, казва Шрамайер.

Кристалина Георгиева: Никога не е късно да променим траекторията

Новият стар български еврокомисар за нуждата от обединение, за пропуснатите възможности в последните пет години и за бъдещото правителство

В България е възможна тясна коалиция с широка подкрепа, смята Георгиева © reuters

В момента разговорът в България се върти около това кой и как може да състави правителство. Да погледнем наобратно – какво трябва да направи това правителство, за да е ясно какво може да бъде?

Първото, което новото правителство трябва да направи, е да постигне финансова стабилност. Ако нея я няма, други приоритети трудно могат да се поставят и реализират. Служебното правителство, в рамките на възможностите си, се справя добре, но тези възможности са ограничени. Над новото правителство ще виси този дамоклев меч – КТБ. Този проблем трябва да се решава в интерес на нацията, но той е само един от проблемите. Усвояването на еврофондовете е много важно. Да се приоритизират реформи, които допринасят за финансовата стабилност също, така че с парите, които имаме, да постигаме колкото може повече.

Като имаме предвид, че новото правителство ще работи в условията на формална или неформална коалиция, много е важно да реши какви цели си поставя, как ги реализира, като екип да работи добре. Това се получава само когато тези цели са ясни.

Каква ще е тази коалиция? Може ли да е широка коалиция като в Германия и постижими ли са с нея такива цели?

Немската коалиция е сглобена от двете най-големи парламентарно представени партии. У нас гласоподавателите решиха, че това не е възможно – нашата широка коалиция би била малко по-тясна. Двете най-големи партии заедно не могат да гарантират решаването на проблемите на държавата, така е подреден парламентът. А широка коалиция – в смисъл на няколко партии заедно, които да имат силно присъствие в парламента, е възможна, но много трудна задача.

В нашия случай по-скоро може да има широка подкрепа за тясна коалиция.

Заслужава ли си поставянето на по-скоро далечни цели като членство в еврозоната и банковия съюз?

Като малка страна в голямото европейско семейство за България е важно да преследва всички интеграционни процеси. Дали бързо или бавно – няма значение. Важното е да сме последователни. Това лято ни показа, че участието в банковия съюз  е важно – за да имаме всички защитни механизми. Светът днес е толкова динамичен, че никой не може да каже кой ще е утрешният голям риск. Колкото повече иновации има във финансовия сектор, толкова по-широка критична маса на защитата ни трябва. Затова в тези сфери, колкото повече защита можем да вземем, толкова по-добре. За България е добре да си го постави като цел и когато може, да го постигне.

Същото важи и за еврозоната. Аз разбирам, че нито за еврозоната, нито за България това беше висок приоритет в последните години на криза. Зоната обаче излиза от кризата, а ние имаме валута, закачена за еврото. Каквито и решения се взимат там, ни касаят, затова е добре да сме на масата. Логиката изисква да вървим към чакалнята и оттам в самата зона. Какви срокове си поставяме е по-малко важно. Важно е да има цел. Това може да го направи това правителство. Аз не бих ги съветвала да кажат „в рамките на този мандат ще влезем“. Дори да работят перфектно, е трудно да предскажем дали вътрешни или външни фактори няма да го направят невъзможно. Но може да се каже, че това е по-далечната перспектива.

Общественият разговор за еврозоната е важен, но не засяга така пряко ежедневието на хората. Какви са най-важните разговори, които трябва да води новото правителство?

Има три големи теми във всяка страна, включително България. Първата е – излизаме от голяма криза, която подкопа качеството на живот. Тенденцията от войната насам се обърна и за пръв път виждаме в Европа увеличаване на бедността. И разговорът е за това какво да се направи, за да има повече растеж и конкурентоспособност. За мен е много важно хората да разберат защо тази дълга и сложна дума е много важна за всеки един от нас. Да свикнем да се мерим с другите във и извън Европа. Да създаваме в обществото чувство на колективна отговорност, че има нужда да сме по-конкурентни.

Поначало у нас разговорите по големи теми са като светулки – светнат и изгаснат. Трябва да ги държим запалени. Темата е накъде вървим ние и как да създадем повече условия за по-добър живот на хората. Растежът е икономически термин, но зад него стои темата изработили ли сме повече, за да живеем по-добре.

Втората тема е кои са ключовите реформи, които ни трябват, за да живеем по-добре. Това е щекотлива тема, защото хората свикнаха да говорят за реформите като за нещо вредно и болезнено. Но както когато сте болни, трябва да идете на лекар и да следвате лечение, така и тук трябва да се лекува. Има много реформи, за които знаем, че са нужни, но има и две над всички останали – съдебната и административната.

И третото е – трябва да се говори повече какво става в света и около нас. Все по-малко и по-малко в България говорим за света – единственият ни ракурс е „ние сме най-бедни и сме най-зле“. Сърцето ме боли, когато някъде се случва трагедия с огромни последици и реакцията в България на това, което пишат за тази трагедия, е „ми ние сме по-зле“. Първо, не сме по-зле от Централноафриканската република например. И второ, забравяме че сме част от този свят и всичко, което става там, ни касае. Медиите и правителството имат отговорност да говорят за това. Този свят директно влияе на всички ни.

Да, това личи особено много при последните кризи, които ни връхлетяха. Украинската криза, която така и не беше обяснена и осмислена в България и доведе единствено до разделение на русофили и русофоби. Същото стана и с бежанците, за които единственият ракурс беше „какви са тези хора, които идват, и защо са тук“. Разговорът за тези заплахи като цяло е на много ниско ниво, как поправяме това?

Проблемът е, че ние станахме много реактивни – нещо се случва и ние реагираме. В динамичния свят, в който живеем и в който ще живеят и децата ни, ние трябва да сме подготвени за промени и за рискове. Как става това? С говорене, с анализ.

Ето, смята се, че в хуманитарната област Европа е глобален играч. Защо? Защото постоянно сканираме хоризонта да видим какво е вероятно да се случи. И как да бъдем готови за него. Така че, когато се случи, да действаме бързо, за да минимализираме опасностите. И когато приключи, да си дадем сметка кое как свършихме и как да сме по-добри следващия път. И винаги бинокълът е „кои са в най-голям риск и как да им помогнем“.

Вземете ситуацията в България. Знаем, че има много хора, които са в риск от бедност и изолация и трябва да им се помогне. Но сме много далеч от системна работа, която да сканира положението и да ни фокусира върху тези хора и социалната политика. Това е смисълът от управлението на кризи – да не те хващат неподготвен.

Ето конкретен пример – сирийската криза. Аз работя по нея, откакто е почнала. И от самото начало, когато стана ясно, че ще е продължителна криза, ние решихме да скaнираме и как ще прелее в други страни. Аз мислех, че ще прелее в Ливан. Но най-страшното преливане беше към Ирак с т.нар. Ислямистка държава. Ние още през март, когато никой не говореше за това, взехме решение да отворим офис в Ербил, защото виждахме, че нещата в Ирак тръгват на зле. Защо го направихме? Не защото сме по-умни, а защото имаме системно наблюдение, хора, които са на място, култура на отчетност – системно гледаме всеки две седмици какво се случва.

За новото правителство мога да си представя съвсем друга ангажираност. Това да имаш превантивно мислене, да очакваш какво ще стане, да се оглеждаш за рискове и възможности е много важно.

Демографската криза е основен проблем. Ние застаряваме с най-бърз темп, по-бързо и от Япония. Според скорошно проучване няма страна, която да е трябвало да се справи с такъв проблем толкова спешно. Трябва да се заемем сериозно с този въпрос. Има много популизъм по въпроса, но да се прегърне цялата тема от до – как да се раждат повече деца, да остават повече българи тук, да се ползват българите в чужбина – Молдова, Украйна. В Украйна например има чудесно подготвени инженери, доктори от български произход. Да им кажем „елате, има чудесни условия за работа и бизнес“. И се свърши с пенсионната възраст. И да следим качеството – щом имаме по-малко деца, всяко от тях става oще по-важно. Трябва да бъде здраво и добре образовано.

Всичко това не е трудно да се обсъди – интелигентни хора сме, да се направи програма. Но трябва да си я направим и да се придържаме към нея дълго време, над живота на едно правителство.

Начинът това да се случва е да имаш професионална и подготвена администрация. Правителствата в България обаче последователно унищожават това, като я подменят на всеки 4 години.

Това е, защото на теория трябва да има политическо ниво и защитени от политиката позиции. Но на практика е „стани да седна“. Идва правителство и започва подмяна на кадрите отгоре надолу. Кога и как ще излезем от този коловоз на самоунищожаването на този капацитет не знам.

Но нека кажа нещо в защита на България. Това, което виждам глобално, е, че тази пълна криза и многополюсният свят доведоха до по-голяма степен на нетърпимост към мнението на другия, религията на другия, етноса. Виждаме тази нетърпимост в Европа като разширяването на антиевропейския вот. Нетолерантност. Това ни стряска, когато стигне екстремност – когато се избиват хора като в Ирак. Но би трябвало да ни стряска и когато Западът и не-Западът се сблъскват, когато в ЕС се сблъскват нетните платци и получатели. Линиите на противопоставяне са толкова много, че ни пречат да можем да се обединим по големи теми.

Това се случва не само в България, но нашият проблем е, че трябва да вървим по-бързо, защото сме по-назад. В една добре смазана машина като Швеция или Германия тези сблъсъци не влияят толкова на качеството на живот на хората, защото имат институции, които работят добре.

Ние имаме нужда от обединение. Всеки разумен човек в България трябва да си постави за цел да допринася за разбирателството и да търси това, което ни обединява. Имаме кадърни хора, но те трябва да са обединени и дори да имат разногласия, да имат единство по няколко важни неща. Това е важна отговорност за политическия елит.

Свикнали сме да казваме, че сме скапана държава. Но това не е така във всяко измерение. Администрацията например е зле, но не е изобщо на нивото, на което беше преди 10 години. Тук в момента имаш възможност да започнеш IT бизнес или друг стартиращ бизнес с рисково финансиране, каквото няма на Балканите. Тоест има малки оазиси на позитивност. Как да се фокусираме върху тях, а не върху негативното, за да ги превърнем в двигател?

Ние сме много по-негативни, отколкото средата ни диктува да сме. Но тук е ролята на лидерите. Те трябва да помагат на народа да върви напред и нагоре, да търсят тия истории и да говорят за тях. Ние трябва да вярваме в себе си, защото иначе кой ще вярва в нас? А вярата в себе си е половин гаранция за успех.
Имаме лесен индикатор за това дали успяваме – дали повече хора напускат страната, отколкото се връщат. Част от позитивните истории са връщането на хора, които се занимават с бизнес тук в призванието си. Все още балансът ни там е отрицателен. Но това е, защото оазисите са малко, а проблемите са системни. Трябва да е обратното.

Например България има най-ниски данъци, но имаме много нефинансови бариери за бизнеса. Да, имаме интелигентни хора, но недопустимо голямо число от тях се реализират извън страната си.

Възможно ли е да обърнем посоката? Наблюдавам как се променя светът. Ако не се събудим и не правим промени, изоставането ни ще продължи. Но хубавото е, че страните сменят траекторията си – от добро към лошо и от лошо към добро. Никой не ни е обрекъл да сме на опашката в ЕС.

Аз съм работила в много държави, които са били отписани. В Индонезия например имаше етнически конфликти, Източен Тимор беше още в страната, но не искаше да е, в Ачех се избиваха. Много анализатори предричаха печално бъдеще. Но вижте къде е тя сега. Да не говорим за Сингапур, които бяха в третия свят, а станаха първи. Какво се случи там? Много неща, но едно е константно – институции плюс уважение на закона. И силно лидерство, администрации идват и си отиват, но целите остават. Корупцията в Индонезия не е изкоренена в никакъв случай, но тя върви надолу, значи е овладяна. Конкуренцията е по-силна, а това е много здравословно. Ние в България имаме необходимото, за да постигнем успехи. Това, което нямаме, е младо и динамично население. По-възрастните хора, по силата на биологическите процеси са по-консервативни.

Говорейки си за острови на позитивност, според вас изборът ви на новия пост беше ли такова островче?

Надявам се, че да, защото това казва на света, че имаме кадърни хора. Много е важно за нашето национално самочувствие да има подобни събития и да се отразяват. Аз се отнасям много отговорно към това как представлявам страната. Например един анекдот – идва моя колежка в сегашната комисия, холандката Нели Круз. Знаете, че нейната страна има своите резерви за България и Румъния. Неотдавна, когато стана ясно, че ме номинират за втори път, тя дойде и ми каза „ти с това, което правиш, променяш мнението за своята страна“. Да се стремим към високи позиции, да се обединяваме и да ги постигаме е много важно.

Сега контролирате европейската администрация, която мнозина, включително в България, виждат като отдалечена и несвързана с хората. Как хората да видят ползата от Европа?

Важно е хората да виждат в живота си какво е да сме заедно. Примерите са хиляди, но се виждат малко. Ние, европейците, не сме като американците, които успяват да прокарват посланията си. Да започнем със софийското метро. Без европейските пари него нямаше да го има. Сега София е по-динамичен град заради него. Или европейските помощи за най-бедните. В България се раздават от Червения кръст и за хората те идват от тази организация, а не от Европа.

Проблемът е, че правителствата предпочитат да си запишат плюс от това, което прави Европа. И така й пречат да направи още повече, защото европейският гражданин не вижда цялата полза от нея. Това си пролича в кризата много. Когато европейските правителства се справяха с нещо, казваха „вижте справихме се“, а ако не успяваха – това е заради Брюксел. Това е тактически правилно, но стратегически грешно.

Трябва да сме по-активни, да се покажем, както казват американците. Там хората вдишват и издишват с това кой какво е направил, ние имаме една такава скромност, която може да е хубаво качество, но не и когато става дума за бъдещето на децата ни. В България стотици хиляди хора работят заради парите от Европейския съюз. Ако загубим ЕС, което искат някои хора, ние ще се сбогуваме с нашата конкурентоспособност. Без да сме заедно, никой, дори Германия, не може да се конкурира в този свят на гиганти.

Но нищо от това няма да има значение, ако не стане дума за най-важното. Повече работа, работа, работа. Като дойдох от САЩ в ЕК, първата седмица извиках колегите и им казах „дайте да видим какво да свършим тази година“.

Те донесоха календарa за 12 месеца и го сложиха на масата. Гледам в календара червени петна навсякъде. Питам „какво е това“, и те обясняват – великденската ваканция, коледната ваканция и разни други, пръснати по целия календар. В САЩ хората планират ваканциите около работата, в Европа е обратното.

Ние трябва да се събудим и да осъзнаем. Изправени сме пред избор – или ще сме по-продуктивни, или ще живеем с по-малко. Можем да изберем второто, но ще живеем с последиците от този избор. И най-хубавото нещо в новия екип на комисията, което виждам, е осъзнаването на това. Не може тук да сме на две трети от производителността в Щатите и да продължаваме да падаме. Ясно е какво да направим.

Има голямо многообразие в Европа, което го няма на други места. Например в САЩ часове наред, ако пътувате из Айова, ще видите само царевица. И хората, с които се срещате, ще ви говорят само за царевица. Докато Европа е много по-богата и разнообразна. Но само това не стига. Иноваторите изтичат към САЩ. Този процес трябва да спре и да го обърнем.

Приближихте се до България в последните пет години, хората ви разпознават като политическо лице. Дайте равносметката отвън – напред или назад се движихме? 

Аз бих го нарекла периода на пропуснатите възможности. Ние влязохме в ЕС, а той влезе в криза. Вниманието, което би било отделено на България и Румъния в институционален план, не го получихме – то отиде в еврозоната. И при намаляването на този външен натиск вътре не съумяхме да използваме възможностите на членството. Икономическата криза преля в политиката.

Не се получи това, което стана в балтийските държави – там се обедини нацията, а правителствата станаха многопартийни, коалиционни за една цел – излизане от кризата. А тук икономическите трудности се оказаха извинение да го няма това обединение. Но никога не е късно да се промени траекторията на една страна. /Капитал/