Архив на категория: Мнения и анализи

Бръсначът на Окам и тежките раници

Защо учебниците не са онлайн, това е най-простото нещо, попита от телевизора вицепремиерът Томислав Дончев. Имам отговор на този нелишен от логика въпрос, произтекъл от живия живот и показващ, че всъщност далеч не е толкова просто.

Защото нищо в българското образование не е просто, освен, може би, крайният резултат.

На последната родителска среща в класа на дъщеря ми се обсъждаше подобна идея. Оказа се, че най-напред трябва да купим на децата таблети, защото телефоните им се събират по време на час. И не, не може да им ги върнат, защото веднага започват да си чатят или да си цъкат игрички. После трябва да купим електронни версии на учебниците, поне на тези, които изобщо имат такива. Те обаче не се свалят, обясниха запознати, а се ползват онлайн. Но училищният безжичен интернет е ограничен с парола и не е достъпен за децата, т.е. трябва да се погрижим таблетите да имат интернет. В същото време, обаче, трябва да гарантираме, че на таблета няма да има инсталирани разсейващи приложения, социални мрежи, игри и пр. Което не знам кой родител изобщо може да гарантира.

Макар общественото мнение в класа да не обърна внимание на този аспект, аз лично имам принципни финансови възражения срещу подобно предложение. Ние, родителите, в качеството си на данъкоплатци, вече веднъж сме финансирали авантюрата с хартиените учебници – в цялото им разнообразие (по няколко учебника по един предмет), съдържателно излишество, концептуална овехтялост и несъвместимост с днешния, еле пък с утрешния ден, когато децата ни трябва да използват придобитите днес знания. В допълнение, закупили сме и внушителен брой помагала и учебни тетрадки, абсолютно необходими и безусловно задължителни. И на целия този фон – да купувам и електронни учебници ми се струва в голяма степен нагло.

Така или иначе, допусна се, че гореописаният вариант е в голяма степен реалистичен. Стига обаче да получим съгласието на всички учители децата да ползват таблетите в час. Използвахме момента да попитаме първият влязъл при нас учител и той на мига категорично отхвърли предложението. Посочи с пръст хартиения учебник, който държеше и с нетърпящ възражение тон каза: ето това е учебникът, който искам да ползват, нагледал съм се на реформи. С което дискусията по темата приключи.

Та, вместо вицепремиерът да пита защо учебниците не са онлайн, а министърът на образованието да отговаря, че правата не са на министерството (по Т. Дончев), трябва да се вземе еднозначно и ясно решение от страна на МОН по този въпрос. Защо от МОН? Защото опитът ни учи, че когато нещо не се реши централно от МОН и не се организира и финансира, в крайна сметка се налага да го организират и финансират родителите. Организацията често означава да се борим със самата система, а относно финансирането вече се изказах – не съм съгласна да плащам по няколко пъти за едно и също нещо, особено когато резултатът е крайно и трайно неудовлетворителен. Да не говорим, че има семейства, за които подобен разход е напълно невъзможен и това ще постави техните деца в силно неравностойно положение. И ако според мнозина беше обидно да има по-евтини черно бели версии на учебниците, то идеята, че който има пари ще има и таблет с електронни учебници, а който няма ще мъкне тежка раница, е наистина неприемлива.

Но взимането на това очевидно просто решение учебниците да са онлайн, обаче, никак не е просто. Дали ще има само електронни учебници или и ще останат и хартиените, дали ще се купуват централно или по училища, как ще се уреди въпросът с покупката на правата от издателствата, таблетите кой ще купи и как ще се ползват, ще се осигури ли безплатен безжичен интернет в училищата и кой ще го плати (освен ако електронните версии на учебниците не бъдат направени така, че да се свалят) – всички тези въпроси трябва да получат своите отговори.

А това означава няколко неща. Трябват пари, сериозни инвестиции в техника, инфраструктура, авторски права. Трябва кураж – за да се преодолее потенциалната съпротива на учители, директори, администратори, издатели. Включително, за да бъдат принудени издателите на учебници да предлагат адекватни съвременни продукти, които държавата (МОН, училищата, данъкоплатците) има интерес да купи. И за да се преформатира цялата система на преподаване, така щото електронните ресурси наистина да работят, а не просто учителят да разказва урока в познатия ни вид, а децата да си го четат вкъщи, пак в познатия ни вид, но от таблет.

Така че, оказва се, това очевидно просто решение, макар според бръснача на Окам да е вярно, далеч не е лесно. Защото се налага сериозно да се разбута „системата“ в сегашния й вид, така щото ползите да отиват наистина към учениците, а не да изтичат по кранчетата към обръчите (по А. Доган). Но докато битката е за докопване до кранчетата, не за спирането им, децата ни ще си мъкнат тежките раници, резултатите на учениците в международните тестове ще са все така лоши, заплатите на учителите все така ниски, а ние, родителите, ще си плащаме за алтернативни варианти и ще се дърляме веднъж годишно във Фейсбук кое стихотворение на Ботев трябва да се учи и как да наричаме по-патриотично османското робство.

Ралица Ковачева

www.reduta.bg

Самотните бегачи на дълги излияния

Остап Бендер никога не е казвал, че спасението на давещите се е дело на самите давещи се. Може да сте го чували стотици пъти по този начин, може самите вие да сте го цитирали десетки пъти като думи на Остап Бендер, но не са негови.

Умната глупост (може и глупавата умност), че спасението на давещите се е дело на самите давещи се, е лозунг в клуба „Картонажен работник” в град Васюки, където Остап Бендер злополучно демонстрира своята гениалност на шахматист, като играе сам срещу всички. Но кой знае защо от двама питани трима са абсолютно сигурни, че думите са на Остап Бендер.

За да стане още по-сложно, трябва да се усъмним и в самия цитат. По-придирчивите познавачи на руския език твърдят, че „ Дело помощи утопающим – дело рук самих утопающих” е доста далеч от смисъла на „спасението на давещите се е в ръцете на самите давещи се”. При този превод, казват те, се губи тънката ирония на афоризма, чийто по-правилен превод би бил „Помощта за давещите се – дело на самите давещи се.” А тънката ирония се състои в това, че по този начин лозунгът може да означава както „спасявай се сам, никой няма да ти се притече на помощ”, така също и „сигурно с нещо си допринесъл (помогнал си си), за да се намираш на това дередже”.

Долу-горе такава е разликата между „Къде е Ани?“ – лозунг, който беше издигнат на протеста на журналистите в сряда, и „Къде си, Ани?“ – лозунг, който не беше издигнат на протеста на журналистите в сряда. С изречението си за празния стол Антон Тодоров косвено пита Виктор Николаев къде е Ани. Въпросът се възприема като заплаха, защото означава, че скоро и Виктор може да отиде там, където е Ани. А не е ли нещо по-лошо от заплаха въпросът на Антон Тодоров – подигравка? Доколкото сме официално осведомени Ани е на хубаво място и по свое желание – защо тогава да е заплаха въпросът за празния й стол? Вероятно Виктор може да отговори къде е Ани, но не отговаря. Приятелки на Ани, които работят в същата медия, питат в социалната мрежа къде е Ани. Не питат шефовете си, не питат Ани…

Нямам право да съдя Ани, защото и аз съм била в ролята на Ани. И ние, работещите в списание „Тема“, също като Ани разбрахме, че от утре не сме на работа. Не беше просто добро списание, беше много добро и единственото обществено-политическо списание. В последния ден на юли 2015 година бяхме на работа и разбрахме, че от първия ден на август сме безработни. Сразени и омерзени, мълчахме. И ако някой ни попита сега защо сме мълчали, почти съм сигурна, че отговорът на всички ни ще се върти около една и съща причина: нямаше смисъл. Нямаше смисъл. Нещата вече бяха стигнали дотам, че нищо не можехме да направим заедно, затова продължихме всеки от нас поотделно където и както може да прави журналистика. Понякога се учудвам, че хората, които искат да ни обидят, ни наричат „журналя“. Това е в множествено число, те не знаят, че днес журналистиката е много самотна професия.

Мога да кажа, че моето поколение предаде на тази самота журналистиката. През 1989 година ние бях младите, които трябваше да създадем бъдещето на професията. Ние трябваше да предвидим, че идват времена, в които Съюзът на българските журналисти трябва да е съюз за професионална подкрепа и синдикална защита, а не тоталитарният елитарен клуб, чийто печат в картата те признава за журналист. Ние трябваше да усетим, че ако не сме заедно, ще се договарят с нас, ще ни мачкат, ще ни унижават с тримесечни договори, ще ни доплащат от втори каси без осигуровки, ще ни уволняват лесно поединично, а както по-късно се оказа – и групово. Тогава беше времето на многото вестници, които уж се различаваха, но имаше нещо, в което си и приличаха – всеки от тях се оглавяваше от човек, който – ако не бяха станали промените – щеше да е кандидат за главен редактор на „Работническо дело“ или на „Отечествен фронт“. Тогава се нароиха журналистите, тогава се появи и формулата „аз ще търпя твоята некадърност, а ти ниската заплата, която ти давам“. Имаше и други формули, не за ниски заплати, но те бяха за гъвкави избраници.

Мога да кажа, че така и не се нито интересувахме, нито разбрахме какво става в Съюза на българските журналисти. Вярвате или не, него през цялото време го има. И почивните му бази също. Защо на практика съществува този съюз, освен заради това, че има собственост, не знам. В никакъв период след 1989 година не е имало общност, има механичен сбор от отделни журналисти, всеки от които се справя според собствената си съвест и устойчивост. А ставаше все по-пошло, все по-нямащо нищо общо с високите стандарти на независимата журналистика и най-вече – ставаше все по-свинско. Във всички метафорични смисли на тази дума – културата и бахура, „поемаме вината с мезетата“ на БСП, суджукът на ГЕРБ, медийната собственост на Делян Пеевски, както и всичко останало, което няколко независими журналистически имена събраха в заглавието на вестника си „Прас-Прес“.

Но мога да кажа и друго – независима журналистика можеше да има, ако обществото имаше потребност от независима журналистика. А тази подкрепа се изразява включително и по един много прозаичен начин – като се търси и купува продукта на независимата журналистика. Вие, които наричате хората, правещи вестници, журналя, кои вестници купувате? Жълтите парцали, в които за пореден път „погребват“ Слави Трифонов или сериозен вестник. Кой сериозен вестник ли? Че кой наистина, то остана един. Два? Протестът за свобода на словото щеше да е истински протест, ако в него до журналистите стояха повече граждани от един Йоло Денев. Гражданите са тези, които трябва да защитават свободата на словото на улицата, журналистите трябва да го правят всеки ден и час на работното си място.

Ето пресните данни от изследване на медийната грамотност в Европа. Да си медийно грамотен означава да можеш да различаваш истинските медии от фалшивите, да знаеш на кого може да се има доверие. Първите четири места се заемат от Финландия, Дания, Холандия и Естония. България е на 30 място в европейската класация, след нас са Черна гора, Албания и Турция. „ Най-зле представящите се страни като цяло имат по-контролирана медийна среда, по-ниско ниво на образование и по-високо недоверие между хората. Това са характеристики на по- лоша медийна грамотност и по-голяма склонност на обществата да се влияят от негативните ефекти на т. нар. постистина – постистина в политиката, „алтернативни факти“, конспиративни теории за функционирането на света, фалшиви новини“ – с този извод завършва изследването. Няма как в такава среда да се роди истинска, независима журналистика, защото в нея няма потребност, няма изискване, няма заявка за истинска и независима журналистика.

И като че ли, за да докаже, че нещата са отишли отвъд скрития абсурд и вече са на самата сцена, човекът, заради когото се организира протестът, обяви, че влиза в журналистиката. Имахме точно няколко секунди, в които да си помислим, че това е прекалено, защото още по-прекаленото дойде веднага след това: Антон Тодоров се консултирал по този въпрос с премиера. Кръвосмешението между журналистиката и политиката е на самата сцена и ние не можем да откъснем очи от него, както когато станем неволни свидетели на жестока катастрофа. Участниците в нея сме ние, журналистите, и те, политиците. И не, не беше челен удар, а при непрекъснати опити за изпреварване на пътуващи в една лента.
Веселина Седларска
www.reduta.bg

Странно единомислие в България

Като гледа шумните скандали, човек ще си каже, че управляващи и опозиция са се счепкали в кървава битка. Но това е само илюзия. Защото по ключовите въпроси между тях цари единодушие, твърди Ясен Бояджиев и дава примери./DW

„Червени акули“ само чакат някой демократ да „скочи от борда“, за да го „разкъсат във въздуха“ – толкова ще им се „услади кръвта“ му. От другата страна обаче не по-малко кръвожадни антикомунисти, като някаква „мумия“, която „не е от тоя свят“, „не се хранят, не спят и винаги се връщат, за ужас на червените“. Това са само два от многобройните образци на „изящна“ словесност, които тези дни обилно се леят от парламентарната трибуна и телевизионния екран по повод „изненадващите“ разкрития за шестващата из България шуробаджанащина. В същото време, заради новите/старите самолети или заради нещо друго, словесни откоси си разменят президентът и управляващите: „който търси битка, ще си я получи“, „междуинституционална война“, „челен сблъсък“, „трибунал“, „бухалка“, „безчинство“…
Никой никого няма да „разкъсва“
Като слуша всичко това, особено ако не е особено посветен в традициите и нравите на българската политическа култура, човек може да си помисли, че някаква непримирима опозиция е погнала властта, която на свой ред също не се дава, така че се задава решителна схватка на живот и смърт. И всеки момент има опасност, както казва премиерът, да падне кабинет или президент, някакъв „ужасен акт“ да ни докара „страхотна нестабилност и катаклизъм“ и „да се счупи всичко“.

Спокойно, нищо такова няма да се случи (а и да се случи, ще е по някаква друга причина). Или както премиерът обясняваше навремето на току-що встъпилия в длъжност президент – „не им обръщай(те) внимание на политиците“. Ще се „поджафкат“ и „подракат“ в парламента, след което ще настъпи примирие „за доброто на България“. Най-малко по две причини.
Първо, инсталираните навред „дриймтимове“ от роднини, приятели и съпартийци са наистина важен за държавата проблем. Както е важен и въпросът защо толкова години се отлага купуването на нови бойни самолети. Не че управляващи и опозиция нямат какво да делят (обществените поръчки и комисионите са сладки и осмислят пребиваването в политиката). Но и едните, и другите нямат интерес да преминават границата, отвъд която рискуват да разрушат схемата, създадена и отгледана от тях самите.
И второ: въпреки цялата тупурдия от шумни скандали, взаимни ругатни и късане на ризи и въпреки всичките идеологически различия, в момента парламентарната опозиция в България не е нищо повече от привидност и мимикрия. Защото по основните проблеми, които спъват развитието на държавата, между управляващи и опозиция цари на практика единодушие.
Пълно единомислие
И едните, и другите са единодушни в съпротивата си срещу необходимите дълбоки реформи и в подкрепата си за тяхната продължаваща имитация. Така например всички говорят за образованието, но никой не прави нищо за откъсването му от допотопните програми и методи, от закостенялостта и забручеството. Все едно кой е на власт, здравеопазването продължава да тъне в блатото, а всяка идея за измъкването му неизменно се проваля. Както и всяка идея за промени на трудовия пазар. Да не забравяме и как всички се страхуват от неизбежните промени на енергийния пазар и затова с удоволствие постоянно ги отлагат.
Всичко това, разбира се, може да се дължи донякъде и на обща липса на идеи, въображение и смелост. При съдебната реформа обаче единодушието е съвсем очевидно. Онова мнозинство, което в предишния парламент „опраска“ конституционните промени, а в сегашния остана на практика без никаква съпротива, продължава стройно и единно в същата посока. Всички са обединени около неприкосновеността на главния прокурор и даже се борят за неговата благосклонност. Т.нар. опозиция, която иначе громи управляващите с повод и без повод, благосклонно си мълчеше при неспирните безобразия на мнозинството в стария Висш съдебен съвет. Мълчеше си и когато прокуратурата погна със скалъпени обвинения опоненти на властта. После кротко гласува „въздържал се“, когато набързо и „на тъмно“ приетите промени в НПК и в Закона за съдебната власт развързаха още повече ръцете на прокуратурата, прехвърлиха делата за корупция по високите етажи на любимия ѝ Специализиран съд и ѝ дадоха възможност да отстранява неудобни магистрати. Управляващи и опозиция привидно се конкурират с отделни проекти за нов антикорупционен закон. Но са единодушни, че корупционните разследвания трябва да останат под пълния контрол на главния прокурор. Накрая опозицията с готовност се включи и във възпроизвеждането на статуквото в новия Висш съдебен съвет, въпреки че заради изискването за квалифицирано мнозинство можеше да го блокира.
Опозицията обича да говори за „паралелната държава“, но никога не я сочи. За нея името Пеевски (също като главния прокурор) се ползва със статут на неприкосновеност. И затова оглушително си мълчи (или поне много внимава какво говори), когато цялата държавна машина неприкрито е впрегната в преразпределянето на печелившия оръжеен бизнес, в присвояването или съсипването на „Дунарит“ и „Емко“. Което я прави част от парламентарното единодушие, поддържащо модела на срастване между икономическа, политическа и съдебна власт, на завладяване и подчиняване на държавните институции на частни интереси. Това единодушие подкопава все по-дълбоко основите на правовата държава, изпразва от съдържание демократичните принципи и ги превръща в куха фасада. С което властта в България с бързи крачки се приближава към практиките на Путиновия режим в Русия.
Съгласие и във външната политика
Впрочем, именно отношението към Русия показва, че и във външнополитически план в българския парламент цари по-скоро съгласие. Опозицията и президентът постоянно говорят за вредите от санкциите срещу Русия, а премиерът се кани да превърне отменянето им в една от целите на българското председателство на ЕС. Опозицията твърди, че „Русия няма как да бъде заплаха за националната сигурност на България“. Но като слуша думите на премиера за руските ракети и самолети, които ще бъдат насочени срещу България, широката публика няма как да не стигне до същия извод: че истинската заплаха е не Русия, а членството в НАТО. Същевременно покупката на съвместими със стандартите на НАТО самолети отново се отлага за неопределено време. За премиера те вече не са приоритет. Или както каза военният министър, няма да се бърза с новите изтребители, защото имало поговорка: „Бързите сделки комисиони раждат“. Сякаш по-бавните не раждат. Така или иначе нищо чудно накрая да платим същата цена, но самолетите да се окажат не шведски, а съветски… Така лека-полека управлението, в съгласие с т.нар. опозиция, подкопава и европейската, и евроатлантическата принадлежност на България.

Учениците неграмотни, учителите – бюрократи

Учебната година едва е започнала, а училищата вече се тресат от корпоративна невроза. Диагнозата е типична за големи корпорации с още по-голяма бюрокрация, но в момента се наблюдава във всяко училище.

Изразява се в шок и ужас от попълване на безброй документи, неясни и трудни за изпълнение нови изисквания за водене на отчет и статистика. В тези първи учебни септемврийски дни на учителите изобщо не им е до добре познатото „как прекарах лятото“, защото главите им са пламнали от усложнения като електронни подписи и нови камари от документация, която трябва да бъде попълнена и да поеме по каналния ред нагоре. Учителите са нервни и ако е вярна мисълта, че какво се случва в училището зависи най-напред от отношенията между възрастните, то на училището не са му писани спокойни и благи дни.

Проблемите в българското училище всъщност не са много, само два са. Първият е учениците, вторият – учителите. Сред безбройните информации, свързани с началото на учебната година, две заслужават особено внимание. Първата е свързана с учениците. Според международното изследване ПИЗА, около 40% от 15-годишните български ученици са функционално неграмотни, което означава, че те формално могат да четат, но не разбират съдържанието на прочетеното. Майчиният език на около 45 процента от постъпващите в училище не е български. Още по-тревожното е, че към 25 процента не говорят български. На този фон изобщо не е странно, че стандартите непрекъснато падат – тройка в българското училище се дава при 23 процента верни отговори, докато в държавите с добре развити образователни системи тройка се пише при поне 40 процента верни отговори. Бройката на необхванатите от образованието ни деца все още не е уточнена (усложнението идва от неизвестността колко от тези деца са извън България), но е шокиращо голяма.

Втората значима информация от тези дни не съдържа впечатляваща статистика, тя разказва за една учителка. Ето как я описва една майка на ученик: “Г-жа Найденова е 30-годишна, амбициозна, мила, справедлива, умна, знаеща жена. Тя плени децата. Беше с тях по 13 часа седмично. И това не беше достатъчно. Помъкна ги на походи по планините през уикенда. Викаше ги извънредно в училище, за да ги подготвя за състезания И всички деца ходеха. С желание! Направи група във вайбър с децата. Там обсъждаха задачи и домашни. Участваше активно във фейсбук страницата на класа. Беше винаги на разположение. За деца и за родители.” Г-жа Найденова обаче не се харесала на директора на училището толкова, колкото на децата и родителите. И договорът й не бил подновен. Тя си намерила работа в друго училище. 18 от общо 27-те деца, на които е била класен ръководител и преподавател по математика, напуснали старото училище и отишли в училището, в което била назначена Найденова.

Ето ги двете известни величини в уравнението на реформата: първата информация показва с какво разполагаме – това са учениците, а втората – какви трябва да са учителите. Просто е. Ясно е. И е очевидно дори за най-отдалечения от образователната система, че проблемите няма да се решат с увеличаване на документацията, с въвеждането на електронни подписи и с попълването на все повече и повече формуляри. Реформата е нещо, което постига по-добри резултати с наличните ресурси. Новостите в българското образование не са реформа, те са експерименти, налучкване, вдъхновена стрелба в тъмното с надежда да се улучи случайно целта. Като прибавим и това, че и самата цел не е изяснена, то улучването й става невъзможно.

Една от новите, модерни квалификации за учителите се нарича управление на класната стая или мениджмънт на класа. (Както се вижда сходството с икономиката не се е ограничило само с термина корпоративна невроза.) Да оставим като за начало телефоните настрани и да се съсредоточим в урока – казва по-добрият учител, защото е наясно към какво проявяват интерес учениците. Но дори той не предполага, а само десетина минути след като е призовал да се оставят телефоните, осъзнава, че тези деца в тази днешна класна стая имат абстиненция към екрана на мобилните си телефони. И се пита по-добрият учител: Как трябва да преподам урока си така, че той да е по-интересен за тях от взирането в телефоните?

Не толкова добрият учител не си задава такива въпроси. Той си преподава урока така, както от десетилетия се преподава в българското училище. Засипва децата с имена и дати, които няма да послужат на ученика за нищо друго, освен да ги наизусти, да ги изрецитира за по-добра оценка и след това веднага да ги забрави. И защо да не ги забрави, след като – ако някога му потрябват – може да ги намери в интернет за секунда. Не толкова добрият учител прилича на бензинаджия – напъхва гласа си в ухото на ученика и налива там определено количество знания. След което държи урока да бъде възпроизведен в същия вид.

Познайте кой от двата вида описани по-горе учители толерира българската образователна система, в случая е по-подходящо да се каже българската образователна метода. Но най-цененият от системата учител си остава онзи, който не жали времето си, посветено на попълването на камарата документация. За добър учител днес се смята изпълнителният бюрократ. Всички нововъдения през последните години доведоха до все повече първично и вторично неграмотни ученици и невротизирани от бюрокрация учители. Това е резултатът от онова, което трябваше да е реформа, но си беше безразборна комбинация от експерименти. Дори и да се направи оттук нататък истинска реформа, суровините за нея ще са все по-неграмотни ученици и по-луднали учители отколкото всяка предишна година.

Къде е, ще попитате, в целия този процес обществото, родителите? Нали майките и бащите са най-заинтересовани училището да е полезно и добро място за техните деца? Опитайте се да намалите с едно бройката на стихотворенията от Христо Ботев, които се изучават в училище, и ще разберете къде са майките и бащите. Бдят. Бдят реформата да не им отнеме „Балканджи Йово“ или да не намали Ботевите стихотворения. Да се съкрати бройката на произведенията на Ботев в учебника не е реформа. Не е даже експеримент. Нищо не е. Просто куршум от онази вдъхновена стрелба в тъмното, която не знае къде се цели. Реформа би било ако децата нямат нито едно стихотворения в учебника от Ботев, но са задължени да прочетат всички стихотворения на Христо Ботев. И да изберат онова, което им харесва най-много. А при изпитване да обяснят на останалите защо точно това стихотворение на Ботев харесват най-много.

Сега родителите са силно притеснени какво ще стане, когато осмокласниците прочетат „Декамерон“. Нищо няма да стане. Защото те няма да го прочетат. Ще гледат филма. И няма да се впечатлят особено, защото такива неща, каквито ще видят във филма, те са виждали вече в много филми, дори в предавания по телевизиите всяка вечер преди забранените часове. Лицемерната загриженост на родителите се равнява на лицемерното престараване на образователното министерство.

Така започна и тази учебна година – с малко закачки къде каква песен са пуснали на тържеството по случай първия учебен ден и с много учителска суматоха около многото безполезно писане, което им изяжда времето и нервите. Уж нищо ново, а всъщност нещата са станали по-зле. Сега всеки четвърти първокласник не говори добре български език. Върви, народе възродени, към всеки трети първокласник…
Веселина Седларска
www.reduta.bg

Да сте виждали полицай?

Вие живеете в малко българско село. Всяка сутрин се ослушвате, за да чуете в кой двор е станала кражба. Такива новини вървят заедно с пояснението, че това е поредното, трето, четвърто или пето ограбване на същата къща.

Понякога вестта е по-страшна, убит дядо, изнасилена баба. Вие дори знаете кои са крадците. Цялото село ги знае. Виждате ги по улиците, разминавате се с тях, страхувате се. Но полицай не виждате. Полицай няма.

А може би живеете в средно голям български град. С традиционната пешеходна зона, по която надвечер се разхождат много хора. Някои от тях с кучета, нито едно с намордник. Изведнъж чувате страховит кучешки лай. Два питбула, едва удържани от разхождащите ги момчета, се нахвърлят един срещу друг. Майките хващат децата си за ръце и подтичват, за да се отдалечат. Възрастни хора се надигат от близките пейки и влизат да се скрият в съседни магазини. По цялата пешеходна зона преминава някакво чувство за опасност. Оглеждате се за полицай. Няма. Никога не е имало. Давате си сметка, че всъщност никога не сте се разминавали по улицата с полицай. По-рано ги виждахте подпрени на някоя спряна полицейска кола по трима-четирима накуп, чоплят семки, приказват си. Сега и това не виждате. Изчезнали са, отишли са някъде, където вероятно има по-големи проблеми от щъкащи питбули без намордници.

Или пък живеете в столичен квартал. Вечер под прозореца ви минават, не, не е подходяща думата минават – прелитат мотори. Звукът е непоносим, застрашителен. Детето ви сега се учи да отива и да се връща от училище само. Искате да обсъдите с участъков полицай какви съвети да му дадете, за какво да внимава по маршрута. Но не сте виждали участъков полицай, има ли ги изобщо? Всъщност кога за последен път видяхте през живота си полицай на живо? Май че беше преди няколко дни, когато някой се беше обадил за шума от съседния ресторант в полунощ. Тогава бяхте на терасата и видяхте как пристигналите по сигнал полицаи си говорят със собствениците пред ресторанта. И се обнадеждихте. Ето, имало значи смисъл да се звъни и да се подава сигнал. Сега полицаите ще санкционират нарушителите и вие най-после ще можете да легнете и да заспите на отворен прозорец. В този момент виждате, че полицаите и собствениците… се прегръщат. Точно така, не ви се привижда, прегръщат се. Разделят се дружески. Полицаите си тръгват, а музиката продължава. И вие отново не можете да заспите. Сега вече ви е ясно защо вие, твърдият демократ, гледахте със симпатия на саморазправата на вицепремиера Валери Симеонов в ресторантите в Слънчев бряг. Защото то си беше своеволие от гледна точка на законността и като всяко своеволие може да има опасни последици. Така става със саморазправите – почват от дребни неща, нарастват и стигат до страшни режими. Това вие на теория много добре го знаете. Но саморазправата на Валери Симеонов ви беше симпатична, защото… Ами защото полицията и собствениците на шумни ресторанти се прегръщат.

Или пък работите в бизнес, който трябва да бъде опазван от посегателства. Може би тогава виждате полицаи? Не, виждате бодигардове от частни охранителни фирми, които сте наели да опазват бизнеса ви. Така вие един път с данъците си издържате полицаите и втори път плащате заплата на частни охранители да вършат работата на полицаите.

А може би полицаите са заети с тежки престъпления, с опасности невидими за нас като граждани, с неща сериозни и застрашаващи живота, като… Като отвличания, да речем. Но ето че прословутото отвличане на Адриан Златков приключи, а се оказа че полицията има за него толкова информация, колкото всеки редови телевизионен зрител. Значи и при отвличанията не са полицаите, къде са тогава?

Къде да са – на телевизионния екран са. В една емисия новини ги видяхме на два пъти. В единия случай като верига, която охранява Народното събрание от стотина протестиращи пред паметника на Цар Освободител. В другия случай като подготвящи самите те протест с искане за увеличаване на работните заплати.

Всяка статистика, която идва от Министерството на вътрешните работи, е ненадеждна. Във всяка институция си играят с числата, но никъде толкова, колкото в МВР. Прословутият показател за работата на ведомството например, т.н. разкриваемост може да бъде изчислена както си наумите и непременно в обратен ред. Първо се решава колко е приемливо да бъде разкриваемостта за съответния период, с колко да се е увеличила спрямо предходния и след това се натъманяват бройката на жалбите от гражданите, престъпленията и т.н. Да не говорим за загадъчната статистика около личния състав. Там винаги ще е енигма колко са хората, които имат право трудът им да се зачита като първа категория. Винаги чиновниците ще бъдат броени така, че част от тях да попадат в по-социално приемливи категории.

През 2015 година едно изследване показа, че по брой на полицаи на глава от населението България се нарежда на осмо място в света и на трето в Европейския съюз. Междувременно това изследване, което тогава никой не оспори, вече е забравено и от средите на полицията пак се тръби, че сме на едно от последните места в Европа по брой полицаи на глава от населението. Не, не сме. Но със сигурност сме на последно място по това колко полицаи е виждал през живота си всеки българин. Друго необяснимо съотношение е, че докато бройката на заетите във вътрешното министерство значително намалява, а финансирането й се е увеличава, то недоволството от ниски заплати си стои все същото. Такива парадокси съпровождат МВР през всичките последни години, откакто се заговори за потребност от реформи. През това време има само едно сигурно нещо и то е, че мениджмънтът на МВР е калпав.

Това лято Асоциацията на индустриалния капитал в България ни шокира с нова цифра: по нейни изчисления 40 на сто от щатните длъжности в МВР са неоправдаващи съществуването си, дублиращи се длъжности, длъжности с неясни функции, длъжности, които откровено нямат функции. Това е огромен резерв за повишаване на броя на хората, които работят на терен, за увеличение на заплатите им и за рязко подобряване на техническата им осигуреност.

Дори тези 40 процента да са преувеличение, пак остава чувството, че ние не виждаме полицаи не защото в Министерството на вътрешните работи работят малко хора, а защото те не работят там, където са нашите проблеми. Само че темата за реформите в МВР вече не е актуална. Избутана е встрани, заглушена е от исканията за високи заплати. А и гражданите не са така склонни да настояват за реформи в системата на сигурността, както в системата на здравеопазването и образованието. Но ако полицаите се чудят дали гражданите изпитват симпатия към протестите, които ни обещават и дали биха се застъпили за техните по-високи заплати, отговорът е – не, не и при това положение, не и при това безхаберие, не и при тази несигурност.
Веселина Седларска
www.reduta.bg

Гладни кокошки протест сънуват

Един призрак броди из България, призракът на протеста. За него ни осведомяват основно сайтове с имена на дърводелски сечива, като брадви, секири и топори.

Но слухът за тайно и неизвестно от кого подготвяната революция на 11 септември беше отразен и в по-сериозен вестник, в чието название пък има часове.

По информация оттук-оттам от незнайни източници в протеста щели да се включат сили от доскорошния Реформаторски блок. Но ако се съди по темите за протест, които съвпадали с последните горещи изказвания на Корнелия Нинова, в протестните редици ще се наредят и социалистите, и излъганите за увеличението на пенсиите възрастни хора. С други думи – всички, които не са свързани със сегашното правителство, ще излязат на площада пред Народното събрание и ще го свалят. Гладната кокошка, която е основен автор на тези дописки, продължава да сънува – правителството толкова се уплашило от предстоящата среща с гнева на народа, че май щяло да подаде оставка няколко дни преди това.

Как е избрана датата 11 септември е трудно да гадаем. Може би защото е понеделник, може би защото 11/9 е сакрална дата за уж невъзможни, но все пак случили се неща като самолетното нападение на кулите в Ню Йорк. Може би 9-и септември навява някакви въстанически копнежи, може пък и народът да си е спомнил, че „септември ще бъде май, ще бъде!“. А може би защото е началото на усиления есенен сезон след летните почивки. Според авторите незнайни мученици на българската револуция обикалят страната и шепнат паролата за участие в протеста. Възможно е да разнасят и някаква формула „ГЕРБ ке падне!“, която по магическите правила на нумерологията е показала, че това може да стане само на 11.09.2017.

Възможно е на тази дата пред Народното събрание наистина да отидат няколко дузини професионални революционери, нямам контакт с Йоло Денев да проверя информацията от този най-достоверен в момента източник на протестно вдъхновение. Търговците на пазара предупреждават, че доматите, които продават, са кажи-речи последните от добрите за сезона, но дали е от сушата или защото бъдещи протестиращи са се запасили с доматени боеприпаси, трябва да се провери.

Ако питате мен, ще ви кажа, че в момента българите имат съвсем други взаимоотношения с доматите. И те не са дали да се запасят с този зеленчук (някакви здравни сайтове твърдят, че било плод), за да го разпльокат пред сградата на парламента, а дали да запазят доматения сок с аспирин без варене, или все пак да го овакуумят с пет минути варене за капачката. И как да сложат олиото в лютеницата, така че тя да го погълне най-незабелeжимо за окото и за вкуса. И други такива тревоги, свързани със салцата и цялото останало бурканирано продоволствие за зимата, тревожат българския народ. Датата, на която съседът може да ти заеме чушкопека си, в момента е по-важна от датата за някакъв си протест.

ГЕРБ ке падне, когато самият Той изчисли, че му е изгодно да падне. Нито ден по-рано. Колкото и угоднически да звучат изказванията на някои социолози и политолози, че ситуацията в момента е стабилна и трусове не се очакват, те са точни. Не защото народът е доволен и не иска да прави трусове. Напротив, народът е недоволен, много недоволен, но не вижда никакъв смисъл от трусове.

Народът е еднакво недоволен, но разделен на две групи – истерично недоволни и безразлично недоволни. Истерично недоволните са приказливи, гласовити, чак страховити. Тъй като големите теми са обвити в мъгла и неизвестност, истеризират по повод на малките теми. Такива поне има в изобилие всеки ден. Вчера ще са черно-белите учебници, днес ще е Лидл с глупашко брандиране, няма ден, в който на истеризирания народ да не се подава нова тема, която да захранва истерията му. Доволно голям брой българи са решили, че крещенето в несъгласие ги отграничава от извършителите на глупост след глупост. Превърнали са го в начин на живот. Щом сме несъгласни, значи сме различни от тях – ето това е единствената печалба от разпиляването ни в дребни, съчинени, незначителни драми. Цялата ни енергия се излива, за да демонстрираме, че не сме глупави като „тях“, не сме непочтени, корумпирани, оцапани като „тях“.

Безразлично недоволните са по-самощадящи. Те поне не си пилеят силите – като се почне от това, че си спестяват телевизионните новини и четенето на заразни сайтове и се свърши с това, че си подбират компаниите и интернет заниманията. Най-много да наминат в социалната мрежа, за да ни кажат, че странни неща стават в България, щом с години не може да се намери виновник за сриването на КТБ, а се намери фасът, който подпали гората край Кресна. По-умни са безразличните. Разбрали са, че България в момента е толкова вредна за преживяване, че трябва да се приема дистанцирано и с чувство за хумор – като художествено произведение.

Но и двете групи – и истеричните, и безразличните, са наясно, че ако това правителство си отиде, следващото няма да е по-добро. Нямаме избор. Както казали тримцата, които се представяли за седемте самураи: Хора няма, няма хора бе! Някои вярваха, че т.н. патриоти биха били по-различни управници, но получиха само доказателство, че Бойко Борисов, наред с други свои умения, умее и да опитомява коалиционните си партньори, след като в предишния си кабинет доказа, че умее да отчайва до степен на оттегляне партньорите си. Това е изборът: Бойко Борисов плюс някой, който няма да издържи и ще се махне, или Бойко Борисов плюс някой, който ще се нагоди и ще си угоди. Бойко е лелката в детската ясла – който съвсем не може да свикне, реве, реве и се отказва да посещава яслата, останалите почват да слушкат и да папкат.

Съществува теоретично, разбира се, и вариантът БСП. Винаги е съществувал и винаги е завършвал с осъзнаването, че не е вариант. България избира БСП, само за да си спомни защо не трябва да избира БСП. БСП е прилична опозиция и неприлична (също като тези, на които е опозиция), когато е на власт.

Най-странното е, че в тази насрещно заклещена ситуация и двете страни нямат шанс – нито недоволният от правителството народ, нито недоволният от народа Бойко Борисов. Ситуацията в момента най-много прилича на взаимно пилене на нерви. Правителството пили нервите на хората, а Борисов персонално усилва ефекта с очевидната си липса на намерение да се разграничи от хора, които са се превърнали в емблема на причината за неуспяването на България. Борисов знае (той е добър познавач на народното мислене), че хората дори ще му простят личните грехове, ако затвори чадъра на благоволението си над Пеевски, Цацаров, Доган. Но не го прави. Не може ли?! Явно има сериозни причини, за да не може. Може би греховете му са непростими? Или неотделими от на другите?

Какво му остава на народа при това положение, освен горчивото удоволствие и той да пили нервите на правителството и персонално на Бойко Борисов. Например с развлекателния слух, че на 11 септември ще има гръмотевични протести, които ще свалят властта. Нищо няма да стане на 11 септември, освен че ще са почнали някои телевизионни формати, които ще дават нова суровина за истерични битки по възможно най-дребни и дребнави поводи.
Веселина Седларска
www.reduta.bg

Клети сираци и величави роби

Случайно да сте показвали „Козият рог“ на чужденец? Е, аз съм го показвала. Даже на двама, датчани. Поискаха да видят български филм.

Изобщо не се поколебах, за мен „Козият рог“ и тогава, и сега, е най-добрият български филм. Освен това има съвсем малко текст, което е добре, когато трябва да се превежда филм.

Нищо подобно. Наложи се да говоря през цялото време. Да обяснявам – това сега турци ли са или българи, ама как ги различавам – те били толкова еднакви, а защо се мразят, и защо искам да ги убедя, че турците са жестоки, не е ли жесток всъщност бащата… По средата на филма го спрях, извадих исторически атлас, разясних накратко българската история от създаването на държавата до Берлинския конгрес и пуснахме отново филма. Ако мислите, че им беше станало по-ясно – не, не беше. Цялото събитие – замислено като родолюбиво и гордо начинание – се оказа недоразумение и мъка.

Така ще се почувства вероятно и семейство Макрон, ако прочете подарената им от българското президентско семейство „Време разделно“. Но те няма да я прочетат, разбира се. Такива подаръци се правят, за да влязат в някакъв склад, където вече има натрупани подобни сувенири. В този смисъл няма никакво значение какво сме подарили на семейство Макрон – за тях няма. За нас обаче има. Защото тази книга някой я е избрал като символ, а символите имат значения.

За романа на Антон Дончев са се казвали колкото добри неща, толкова и лоши. Най-странното е, че всички те са верни. Добра книга, но…Лично за мен това изречение може да се съкрати до запетайката: „Време разделно“ е сравнително добра книга. В смисъл – четивна. Книга, просто книга. Не учебник, не изследване, не извор за исторически факти, а книга. Субективна художествена измислица, каквато е всяка книга. Доста по-субективна от обикновено, като всяко нещо с поръчков замисъл. Вълнуваща в голямата си част, с елементи на екшън, хорър, трилър и романтика, както гласят съвременните понятия. „Време разделно“ обаче отдавна е натоварена с нещо повече, възложени са й роли, които са прекалено големи и непосилно трудни за книга. Тя трябва да ни обрисува пред настоящите и бъдещите поколения, а ето че и пред света. И да ни обрисува като какви? Като велики страдалци. Като жертва – ето че си дойдохме на думата и на любимата роля. Ние, жертвите.

„Време разделно“ се превежда на чужди езици (с финансовата подкрепа на българската държава) и се подарява на чужд държавен глава по същата причина, поради която „Балканджи Йово“ е най-предано защитавания текст в учебната програма. Те трябва да ни напомнят на нас – родителите, те трябва да научат тях – децата ни, от тях се очаква да кажат – на света, че българите сме историческа жертва на едно робство, което е свършило преди близо век и половина, но продължава да е толкова важно, че ние все още се изживяваме предимно като жертви.

Премиерът ни отразява точно този народен манталитет. „…Кой ми е помогнал на мен, сирака, да стана кмет, премиер?“ – това са думи на Бойко Борисов в лекция пред студенти за развитието на селските райони и бъдещето на България през юни 2011 година в село Падина край Девня. Майката на „сирака“ Бойко Борисов умира, когато той е на 38 години, а баща му, когато е на 48 години. Щом един министър-председател се позовава на аргумента, че е при това положение сирак, логично е народът, който го е избрал да смята, че е жертва на нещо, което е свършило преди век и половина. За манталитет, става дума.

Да си жертва е доста привлекателна роля. Тя носи много печалби. Най-малката – получаваш съжалението на околните. А ние обичаме да ни съжаляват. Цялото ни национално хленчене и мрънкане е заради едното съжаление. Съжаленият се чувства разбран, приласкан, приютен, това се все приятни неща. Но по-важното е, че жертвите не са виновни. Как да са виновни, като са жертва, виновни са, разбира се, насилниците. А насилници в българската история и съвременност – колкото щеш. Ние сме малки, ние сме много малки, но затова пък безкрайно ценни и затова всеки иска да ни притежава и управлява. Съдбата ни се решава на салфетка, на която някой чертае разпределението на света и ние сме винаги от лошата страна на чертата. Но все някой ще ни съжали и ще ни освободи. След което ще ни пороби. И тогава ние обръщаме глави на другата страна в очакване на отсрещен освободител от поробител, който преди това ни е бил освободител. За което нямаме никаква вина, нали сме наясно? – жертвата никога не е виновна.

Но всъщност най-изгодното е, че не се налага да правим каквото и да било. Когато си жертва, не ти се налага да работиш. Твоите усилия са обречени. Затова няма смисъл да бъдат полагани. Така или иначе ти си жертва и насилникът решава какво ще се случи. Ти не носиш отговорност – представяте ли си каква лекота на битието е това?

Ако не вярвате на мен, ще се наложи да повярвате на Иван Вазов – този поет на величавото народно страдание и основен източник на познания по българска история. Ето какво пише Иван Вазов в главата „Силистра-йолу“ в „Под игото“: „Защото при другите си лошавини, игото има и една привилегия: да прави народите весели. Там, дето арената на политическата и духовната деятелност е затворена с ключ, дето апетитът за бързи забогатявания от нищо се не дразни и широките честолюбия не намират простор да се разиграят, обществото изхарчва силите си в дребни местни и лични сплетни, а разтуха и развлечения търси и намира в мъничките обикновени и лесни блага на живота. Една бъклица вино, изпита под прохладната сянка на върбите край шумливата кристална речка, прави да забравиш робството: един гивеч, изпечен с алени патладжани, миризлив магданоз и люти пиперки, изяден на тревата под надвисналите клоне, през които се гледа високото синьо небе, е едно царство, а ако има при него цигулари, то е върхът на земното щастие. Поробените народи имат своя философия, която ги примирява с живота. Един безизходно пропаднал човек, често свършва с един куршум в черепа си или в клупа на едно въже. Един народ поробен, макар и безнадеждно, никога се не самоубива: той яде, пие и прави деца. Той се весели. Погледнете народната поезия, дето са се отразили тъй ярко народната душа, живот и мироглед. Там покрай черни теглила, дълги синджири, тъмни тъмници и гнояни рани, преплитат се тлъсти печени агнета, червени руйни вина, люта ракия, тежки сватби, вити хора, зелени гори и дебели сенки, из които е избликнало цяло море от песни…“

Това е Иван Вазов, по мое лично мнение по-голям познавач на историята и народната душевност от Антон Дончев. Прочетете го още веднъж и ще разберете не само защо подарихме на Макрон „Време разделно“. А и защо ни беше толкова важно как е облечена Деси, как се излага Бойко, каква е била прегръдката на този с онзи в сантиметри и т.н. Само не ни интересуваше защо Макрон дойде в България. И защо се засили да напада Полша, като че ли някой му беше пуснал Вагнер (по Уди Алън). И какво спечелихме или загубихме не разбрахме. Но то и няма значение…виж по-горе Иван Вазов.
Веселина Седларска
www.reduta.bg

Нека сме откровени с циганите

Тези дни гледах как около 50-годишна представителка на малцинството се оплаква, че им бутнали незаконната барака и сега деца, внуци и правнуци оставали на улицата.

Имам 9 (девет!) деца, жалваше се получленоразделната жена, сега какво ще ги правя… И никой (особено институциите) не ѝ дава единствения разумен и възможен отговор в случая. А именно – мила лелко, няма как ти да раждаш деца всяка година, просто като израз на една физиологична възможност, а след това да очакваш някой друг да се грижи за тях, да ги храни, да ги облича и възпитава. Защото, ако продължаваме така, съвсем скоро идва времето, в което ще трябва да очакваш социални помощи от себеподобните, а те по дефиниция също чакат помощи и просто създават многобройно поколение. Така че жизненоважно и за теб, и за твоите деца и внуци е да им обясниш, че ще трябва да имат семейно планиране. Звучи сложно, но не е. Създаваш толкова деца, колкото реално можеш да отгледаш, но по минималните стандарти на ХХI, а не на XVII век. Защото, дори и багерите да бяха подминали твоята колиба, това не е реален дом, нито е грижа за децата. Истината е, че ще трябва вече да си казваме тези неща в очите, защото сега репортажите от циганските махали винаги завършват с многоточие. „Много хора сме, няма къде да отидем, да ни дадат жилища и тогава да бутат“. Някой ще трябва официално да заяви, че прекратяваме бизнеса „Раждам много деца, оправдавам всичките си неразбории с тях и с парите от държавата „за детски“ пия, пуша и ям“. А по отношение на даването на жилища – този филм многократно сме го гледали: прилични блокове, които за нула време остават на гол бетон, щом в тях настанят ромите… Това не е продуктивно. Когато спрем държавно да глезим малцинството, сигурен съм, че много негови представители ще се хванат на учение и работа. Но трябва да са убедени, че келепирът с детските и „инвалидните“ добавки дефинитивно е спрял. Иначе ще ги е страх, че ще станат за смях в махалите, ако някои полагат усилия, а други просто раждат и отиват всеки месец да си получат помощите…

Петър Галев

www.jivotatdnes.bg

Нашествието на консуматорските маси

Това вече не са онези пътешественици, които идват да научат, да общуват. Това са консуматорски маси, нахлуващи с парите си, искащи забавления и очакващи да ги обслужваме. На места вече се бунтуват. Не обаче и в България.

Коментар на Ивайло Дичев:

Българската публика сигурно е била изненадана, когато тази пролет научи за нападенията на анархисти срещу британски туристи в Каталуния: обругаваха ги, пръскаха ги със спрей, пукаха гумите на автобусите им. После, пак там, дойдоха терористичните акции, чиято кулминация според плана била взривяването на „Саграда Фамилия“ – туристическата катедрала в Барселона, замислена от Гауди като „катедрала за бедните“.

Колкото и различни да Ви изглеждат тези два новинарски потока, между тях има нещо общо: народите започват да се вдигат на бунт срещу този централен ритуал на глобализацията. Младите левичари-автономисти от АРАН се борят срещу частното присвояване на печалби от индустрия, която изсмуква ресурсите на общността. Ислямо-фашистите пък са обидени от циничното излагане на неравенства, тела и култури, което ги маргинализира на глобалната сцена.

Да се готвят Париж, Лондон, Прага…

Но войната има и други измерения. Туристически градове като Венеция (55 000 постоянни жители, 20 милиона посетители годишно!) са практически унищожени от масовия туризъм. Само си го представете: върволици от хора се движат безспирно по централните улици, надничат в прозорците ви, търсят преживявания, напиват се. Все повече граждански асоциации се заемат да бранят градския си начин на живот. Не културата, пакетирана за туристите, каквато е споменатата ексцентрична катедрала. Културата, която градските активисти в Лисабон искат да върнат – това са кварталните магазинчета, атмосферата на уличките, хубавата храна, кварталното общуване. Амстердам пък, превърнат в нещо като нашия Слънчев бряг от британските туристи, се бои, че става огромен увеселителен парк – място, където не само се „пълзи“ от кръчма на кръчма и от витрина с проститутки към следващата, но и се организират чудовищните 300 фестивала годишно. Музей е днес великата преди Виена, на път са Париж, Лондон, Прага.

Конфликтът се изостря още повече от юберизацията на тази индустрия, т.е. предлагането на частни квартири чрез платформи като Airbnb извън националните регулации. Уж настанявам в къщата някой познат, а всъщност печеля от един съвсем неизвестен клиент. Тази практика (заедно с нискотарифните полети и възхода на китайската средна класа) не само увеличи абсолютната маса туристи и позволи заобикалянето на данъчните закони, но и предизвика рязко вдигане на наемите в туристическите градове. Защото: ще даваш ли жилището си целогодишно на някой сънародник, ако можеш за няколко дни да изкараш същата сума? Предприемчиви бизнесмени изкупуват цели блокове като неофициални хотели – различавали ги по това, че на прозорците нямало цветя – няма жители, само приходящи. В Лисабон вече не правят договори за наем по-дълги от 3-6 месеца, защото цените непрекъснато се вдигат! И само си представете как изглежда това откъм младото португалско семейство, което опитва да намери начин да уреди живота си. В Германия този проблем е най-остър в Берлин. Тази страна възприе и най-радикалното законодателство – ограничи даването под наем на собствено жилище до 50% от площта му и въведе 100 000 евро глоба за нарушения на данъчното законодателство.

Не пътешественици, а консуматорски маси

Градските бунтове, подкрепени разбира се от традиционната хотелиерска индустрия, със сигурност ще доведат до мерки на европейско ниво. Впрочем много туристически места вече самостоятелно въведоха квоти за туристи – Помпей, Дубровник, будистките храмове в Непал, Антарктида. Някъде причина е застрашената култура, другаде – природата, но главното е раздразнението на хората от новия стадий в глобалната мобилност. Туристите нахлуват с парите си в жизненото Ви пространство, превръщат Ви в забавление, завъртат цялата енергия на града Ви около това да се опошлява наследството и да се продава кич. Това вече отдавна не са пътешествениците, които идват да научат, да общуват – това са консуматорски маси, които знаят, че трябва всяка година да бъдат някъде другаде, за да поддържат статута си на средна класа. Били ли сте в „Саграда фамилия“? Ах да, тази неоготика…

Разбира се, има страни, като ударената от терористи Турция, или лакомата за постъпления България, които се радват на анти-туристическите настроения и призовават – ами идвайте при нас! Дали единството ни по въпроса обаче не е малко изфабрикувано? От една страна тече мощна битка срещу ликвидирането на природата от туристическия бизнес – и тя вече години е сред най-сериозните форми на гражданска мобилизация.

По-камерна е съпротивата на професионалните организации срещу подмяната и диснификацията на българската култура с цел евтинджийски цирк за пред чужденците. От време навреме става скандал с пиян руснак, скинари пребиват турист с неподходящ цвят на кожата. Не е без връзка раздразнението на обществеността от шума, дрогата, пиянските турове, проституцията по курортите – още не сме достигнали до истерията на туристически страни като Египет и Тунис, където то изби в тероризъм, но деморализацията е в ход. Добавете към картината и това, че туристическият бизнес у нас съдържа в структурата си възможност, ако не необходимост от корупция – подкупват кметове, кооптират полицаи, плащат за строителни разрешения, насъскват пресата срещу зелени организации. Кой има ресурс да прави това? Имаме представа, нали?

В България сме далеч от анти-туристическите бунтове, много съграждани добавят към доходите си със слугуване по морето, а икономисти и управляващи май по-скоро мечтаят Несебър да се превърне във Венеция. Но аз не бих подценявал недоволството, което неминуемо ще се надигне и тук, необходимостта от предварваща стратегия за привличане на по-малко, но по-качествени и платежоспособни туристи.

Заслужава ли си?

Дълго търсих колко се приходите от туризъм за миналата година – все попадах на това, колко хора били дошли и колко процента повече било от предната. В последна сметка открих, че чуждестранните туристи са оставили 6,6 милиарда лева – не чак толкова много на фона на деветдесет и нещо брутен продукт. Хубаво, че го има, вярно – добавя нещо към държавния бюджет. Но дали нямаше да е по-добре да инвестираме цялата тази медийно-политическа енергия в някакъв по-перспективен ресор? По-безопасен в социално отношение?
www.dw.com