Архив на категория: Мнения и анализи

Клети сираци и величави роби

Случайно да сте показвали „Козият рог“ на чужденец? Е, аз съм го показвала. Даже на двама, датчани. Поискаха да видят български филм.

Изобщо не се поколебах, за мен „Козият рог“ и тогава, и сега, е най-добрият български филм. Освен това има съвсем малко текст, което е добре, когато трябва да се превежда филм.

Нищо подобно. Наложи се да говоря през цялото време. Да обяснявам – това сега турци ли са или българи, ама как ги различавам – те били толкова еднакви, а защо се мразят, и защо искам да ги убедя, че турците са жестоки, не е ли жесток всъщност бащата… По средата на филма го спрях, извадих исторически атлас, разясних накратко българската история от създаването на държавата до Берлинския конгрес и пуснахме отново филма. Ако мислите, че им беше станало по-ясно – не, не беше. Цялото събитие – замислено като родолюбиво и гордо начинание – се оказа недоразумение и мъка.

Така ще се почувства вероятно и семейство Макрон, ако прочете подарената им от българското президентско семейство „Време разделно“. Но те няма да я прочетат, разбира се. Такива подаръци се правят, за да влязат в някакъв склад, където вече има натрупани подобни сувенири. В този смисъл няма никакво значение какво сме подарили на семейство Макрон – за тях няма. За нас обаче има. Защото тази книга някой я е избрал като символ, а символите имат значения.

За романа на Антон Дончев са се казвали колкото добри неща, толкова и лоши. Най-странното е, че всички те са верни. Добра книга, но…Лично за мен това изречение може да се съкрати до запетайката: „Време разделно“ е сравнително добра книга. В смисъл – четивна. Книга, просто книга. Не учебник, не изследване, не извор за исторически факти, а книга. Субективна художествена измислица, каквато е всяка книга. Доста по-субективна от обикновено, като всяко нещо с поръчков замисъл. Вълнуваща в голямата си част, с елементи на екшън, хорър, трилър и романтика, както гласят съвременните понятия. „Време разделно“ обаче отдавна е натоварена с нещо повече, възложени са й роли, които са прекалено големи и непосилно трудни за книга. Тя трябва да ни обрисува пред настоящите и бъдещите поколения, а ето че и пред света. И да ни обрисува като какви? Като велики страдалци. Като жертва – ето че си дойдохме на думата и на любимата роля. Ние, жертвите.

„Време разделно“ се превежда на чужди езици (с финансовата подкрепа на българската държава) и се подарява на чужд държавен глава по същата причина, поради която „Балканджи Йово“ е най-предано защитавания текст в учебната програма. Те трябва да ни напомнят на нас – родителите, те трябва да научат тях – децата ни, от тях се очаква да кажат – на света, че българите сме историческа жертва на едно робство, което е свършило преди близо век и половина, но продължава да е толкова важно, че ние все още се изживяваме предимно като жертви.

Премиерът ни отразява точно този народен манталитет. „…Кой ми е помогнал на мен, сирака, да стана кмет, премиер?“ – това са думи на Бойко Борисов в лекция пред студенти за развитието на селските райони и бъдещето на България през юни 2011 година в село Падина край Девня. Майката на „сирака“ Бойко Борисов умира, когато той е на 38 години, а баща му, когато е на 48 години. Щом един министър-председател се позовава на аргумента, че е при това положение сирак, логично е народът, който го е избрал да смята, че е жертва на нещо, което е свършило преди век и половина. За манталитет, става дума.

Да си жертва е доста привлекателна роля. Тя носи много печалби. Най-малката – получаваш съжалението на околните. А ние обичаме да ни съжаляват. Цялото ни национално хленчене и мрънкане е заради едното съжаление. Съжаленият се чувства разбран, приласкан, приютен, това се все приятни неща. Но по-важното е, че жертвите не са виновни. Как да са виновни, като са жертва, виновни са, разбира се, насилниците. А насилници в българската история и съвременност – колкото щеш. Ние сме малки, ние сме много малки, но затова пък безкрайно ценни и затова всеки иска да ни притежава и управлява. Съдбата ни се решава на салфетка, на която някой чертае разпределението на света и ние сме винаги от лошата страна на чертата. Но все някой ще ни съжали и ще ни освободи. След което ще ни пороби. И тогава ние обръщаме глави на другата страна в очакване на отсрещен освободител от поробител, който преди това ни е бил освободител. За което нямаме никаква вина, нали сме наясно? – жертвата никога не е виновна.

Но всъщност най-изгодното е, че не се налага да правим каквото и да било. Когато си жертва, не ти се налага да работиш. Твоите усилия са обречени. Затова няма смисъл да бъдат полагани. Така или иначе ти си жертва и насилникът решава какво ще се случи. Ти не носиш отговорност – представяте ли си каква лекота на битието е това?

Ако не вярвате на мен, ще се наложи да повярвате на Иван Вазов – този поет на величавото народно страдание и основен източник на познания по българска история. Ето какво пише Иван Вазов в главата „Силистра-йолу“ в „Под игото“: „Защото при другите си лошавини, игото има и една привилегия: да прави народите весели. Там, дето арената на политическата и духовната деятелност е затворена с ключ, дето апетитът за бързи забогатявания от нищо се не дразни и широките честолюбия не намират простор да се разиграят, обществото изхарчва силите си в дребни местни и лични сплетни, а разтуха и развлечения търси и намира в мъничките обикновени и лесни блага на живота. Една бъклица вино, изпита под прохладната сянка на върбите край шумливата кристална речка, прави да забравиш робството: един гивеч, изпечен с алени патладжани, миризлив магданоз и люти пиперки, изяден на тревата под надвисналите клоне, през които се гледа високото синьо небе, е едно царство, а ако има при него цигулари, то е върхът на земното щастие. Поробените народи имат своя философия, която ги примирява с живота. Един безизходно пропаднал човек, често свършва с един куршум в черепа си или в клупа на едно въже. Един народ поробен, макар и безнадеждно, никога се не самоубива: той яде, пие и прави деца. Той се весели. Погледнете народната поезия, дето са се отразили тъй ярко народната душа, живот и мироглед. Там покрай черни теглила, дълги синджири, тъмни тъмници и гнояни рани, преплитат се тлъсти печени агнета, червени руйни вина, люта ракия, тежки сватби, вити хора, зелени гори и дебели сенки, из които е избликнало цяло море от песни…“

Това е Иван Вазов, по мое лично мнение по-голям познавач на историята и народната душевност от Антон Дончев. Прочетете го още веднъж и ще разберете не само защо подарихме на Макрон „Време разделно“. А и защо ни беше толкова важно как е облечена Деси, как се излага Бойко, каква е била прегръдката на този с онзи в сантиметри и т.н. Само не ни интересуваше защо Макрон дойде в България. И защо се засили да напада Полша, като че ли някой му беше пуснал Вагнер (по Уди Алън). И какво спечелихме или загубихме не разбрахме. Но то и няма значение…виж по-горе Иван Вазов.
Веселина Седларска
www.reduta.bg

Нека сме откровени с циганите

Тези дни гледах как около 50-годишна представителка на малцинството се оплаква, че им бутнали незаконната барака и сега деца, внуци и правнуци оставали на улицата.

Имам 9 (девет!) деца, жалваше се получленоразделната жена, сега какво ще ги правя… И никой (особено институциите) не ѝ дава единствения разумен и възможен отговор в случая. А именно – мила лелко, няма как ти да раждаш деца всяка година, просто като израз на една физиологична възможност, а след това да очакваш някой друг да се грижи за тях, да ги храни, да ги облича и възпитава. Защото, ако продължаваме така, съвсем скоро идва времето, в което ще трябва да очакваш социални помощи от себеподобните, а те по дефиниция също чакат помощи и просто създават многобройно поколение. Така че жизненоважно и за теб, и за твоите деца и внуци е да им обясниш, че ще трябва да имат семейно планиране. Звучи сложно, но не е. Създаваш толкова деца, колкото реално можеш да отгледаш, но по минималните стандарти на ХХI, а не на XVII век. Защото, дори и багерите да бяха подминали твоята колиба, това не е реален дом, нито е грижа за децата. Истината е, че ще трябва вече да си казваме тези неща в очите, защото сега репортажите от циганските махали винаги завършват с многоточие. „Много хора сме, няма къде да отидем, да ни дадат жилища и тогава да бутат“. Някой ще трябва официално да заяви, че прекратяваме бизнеса „Раждам много деца, оправдавам всичките си неразбории с тях и с парите от държавата „за детски“ пия, пуша и ям“. А по отношение на даването на жилища – този филм многократно сме го гледали: прилични блокове, които за нула време остават на гол бетон, щом в тях настанят ромите… Това не е продуктивно. Когато спрем държавно да глезим малцинството, сигурен съм, че много негови представители ще се хванат на учение и работа. Но трябва да са убедени, че келепирът с детските и „инвалидните“ добавки дефинитивно е спрял. Иначе ще ги е страх, че ще станат за смях в махалите, ако някои полагат усилия, а други просто раждат и отиват всеки месец да си получат помощите…

Петър Галев

www.jivotatdnes.bg

Нашествието на консуматорските маси

Това вече не са онези пътешественици, които идват да научат, да общуват. Това са консуматорски маси, нахлуващи с парите си, искащи забавления и очакващи да ги обслужваме. На места вече се бунтуват. Не обаче и в България.

Коментар на Ивайло Дичев:

Българската публика сигурно е била изненадана, когато тази пролет научи за нападенията на анархисти срещу британски туристи в Каталуния: обругаваха ги, пръскаха ги със спрей, пукаха гумите на автобусите им. После, пак там, дойдоха терористичните акции, чиято кулминация според плана била взривяването на „Саграда Фамилия“ – туристическата катедрала в Барселона, замислена от Гауди като „катедрала за бедните“.

Колкото и различни да Ви изглеждат тези два новинарски потока, между тях има нещо общо: народите започват да се вдигат на бунт срещу този централен ритуал на глобализацията. Младите левичари-автономисти от АРАН се борят срещу частното присвояване на печалби от индустрия, която изсмуква ресурсите на общността. Ислямо-фашистите пък са обидени от циничното излагане на неравенства, тела и култури, което ги маргинализира на глобалната сцена.

Да се готвят Париж, Лондон, Прага…

Но войната има и други измерения. Туристически градове като Венеция (55 000 постоянни жители, 20 милиона посетители годишно!) са практически унищожени от масовия туризъм. Само си го представете: върволици от хора се движат безспирно по централните улици, надничат в прозорците ви, търсят преживявания, напиват се. Все повече граждански асоциации се заемат да бранят градския си начин на живот. Не културата, пакетирана за туристите, каквато е споменатата ексцентрична катедрала. Културата, която градските активисти в Лисабон искат да върнат – това са кварталните магазинчета, атмосферата на уличките, хубавата храна, кварталното общуване. Амстердам пък, превърнат в нещо като нашия Слънчев бряг от британските туристи, се бои, че става огромен увеселителен парк – място, където не само се „пълзи“ от кръчма на кръчма и от витрина с проститутки към следващата, но и се организират чудовищните 300 фестивала годишно. Музей е днес великата преди Виена, на път са Париж, Лондон, Прага.

Конфликтът се изостря още повече от юберизацията на тази индустрия, т.е. предлагането на частни квартири чрез платформи като Airbnb извън националните регулации. Уж настанявам в къщата някой познат, а всъщност печеля от един съвсем неизвестен клиент. Тази практика (заедно с нискотарифните полети и възхода на китайската средна класа) не само увеличи абсолютната маса туристи и позволи заобикалянето на данъчните закони, но и предизвика рязко вдигане на наемите в туристическите градове. Защото: ще даваш ли жилището си целогодишно на някой сънародник, ако можеш за няколко дни да изкараш същата сума? Предприемчиви бизнесмени изкупуват цели блокове като неофициални хотели – различавали ги по това, че на прозорците нямало цветя – няма жители, само приходящи. В Лисабон вече не правят договори за наем по-дълги от 3-6 месеца, защото цените непрекъснато се вдигат! И само си представете как изглежда това откъм младото португалско семейство, което опитва да намери начин да уреди живота си. В Германия този проблем е най-остър в Берлин. Тази страна възприе и най-радикалното законодателство – ограничи даването под наем на собствено жилище до 50% от площта му и въведе 100 000 евро глоба за нарушения на данъчното законодателство.

Не пътешественици, а консуматорски маси

Градските бунтове, подкрепени разбира се от традиционната хотелиерска индустрия, със сигурност ще доведат до мерки на европейско ниво. Впрочем много туристически места вече самостоятелно въведоха квоти за туристи – Помпей, Дубровник, будистките храмове в Непал, Антарктида. Някъде причина е застрашената култура, другаде – природата, но главното е раздразнението на хората от новия стадий в глобалната мобилност. Туристите нахлуват с парите си в жизненото Ви пространство, превръщат Ви в забавление, завъртат цялата енергия на града Ви около това да се опошлява наследството и да се продава кич. Това вече отдавна не са пътешествениците, които идват да научат, да общуват – това са консуматорски маси, които знаят, че трябва всяка година да бъдат някъде другаде, за да поддържат статута си на средна класа. Били ли сте в „Саграда фамилия“? Ах да, тази неоготика…

Разбира се, има страни, като ударената от терористи Турция, или лакомата за постъпления България, които се радват на анти-туристическите настроения и призовават – ами идвайте при нас! Дали единството ни по въпроса обаче не е малко изфабрикувано? От една страна тече мощна битка срещу ликвидирането на природата от туристическия бизнес – и тя вече години е сред най-сериозните форми на гражданска мобилизация.

По-камерна е съпротивата на професионалните организации срещу подмяната и диснификацията на българската култура с цел евтинджийски цирк за пред чужденците. От време навреме става скандал с пиян руснак, скинари пребиват турист с неподходящ цвят на кожата. Не е без връзка раздразнението на обществеността от шума, дрогата, пиянските турове, проституцията по курортите – още не сме достигнали до истерията на туристически страни като Египет и Тунис, където то изби в тероризъм, но деморализацията е в ход. Добавете към картината и това, че туристическият бизнес у нас съдържа в структурата си възможност, ако не необходимост от корупция – подкупват кметове, кооптират полицаи, плащат за строителни разрешения, насъскват пресата срещу зелени организации. Кой има ресурс да прави това? Имаме представа, нали?

В България сме далеч от анти-туристическите бунтове, много съграждани добавят към доходите си със слугуване по морето, а икономисти и управляващи май по-скоро мечтаят Несебър да се превърне във Венеция. Но аз не бих подценявал недоволството, което неминуемо ще се надигне и тук, необходимостта от предварваща стратегия за привличане на по-малко, но по-качествени и платежоспособни туристи.

Заслужава ли си?

Дълго търсих колко се приходите от туризъм за миналата година – все попадах на това, колко хора били дошли и колко процента повече било от предната. В последна сметка открих, че чуждестранните туристи са оставили 6,6 милиарда лева – не чак толкова много на фона на деветдесет и нещо брутен продукт. Хубаво, че го има, вярно – добавя нещо към държавния бюджет. Но дали нямаше да е по-добре да инвестираме цялата тази медийно-политическа енергия в някакъв по-перспективен ресор? По-безопасен в социално отношение?
www.dw.com

Патриотизъм на щанд и на склад

Тарашиш скрина на баба си. Не откриваш нищо. Как да откриеш, като майка ви е изхвърлила всичко, без да й мине през ума, че ще дойде ден да доказвате, че сте добри българи с потури и пендари.

Влизаш в интернет, поръчваш си бяла риза с шевица, калпак или пафти, престилка, фустан. Вече си почти патриот. Отиваш в Жеравна. Там плащащ 25 лева такса вход, 10 лева за паркиране, показваш, че не носиш часовник и обещаваш да говориш по мобилен телефон само на определеното за целта място. И ето, че вече си патриот. Получаваш правото да си купуваш бутилка вода и кебапче за по 3 лева, пърленката – 10. Ще имаш привилегията да видиш Цветан Цветанов в потури и пояс. Като бонус ще срещнеш Динко от Ямбол. Ти си горд участник във фестивала на народната носия в Жеравна.

Не, не е фестивал. Маскарад е. Ако беше фестивал, зад идеята щеше да застане музей, етнографи, а не търговско дружество. А и по програмата щеше да му личи, че е фестивал. И по цените. И по това кой прибира парите – дали кметството/общината или столични търговци. Съжалявам, ако това те разочарова. Имам и още по-лоша новина – не си патриот. Участник в маскарад си.

Господи, какви неща правя за Англия! – мислел си принц Чарлз по време на някаква визита, докато отхапвал от сервираното му змийско месо. Божкеее, какво да я правим тая България, какво? – изпъшква моята съседка, докато гледа новините. И в двата случая става дума за нещо като патриотизъм.

Една от изненадите на живота ми е, че случката под номер едно в класацията на глупостите, на които съм била свидетел, се оказа не толкова глупава. Неин главен герой е учителят ни по военно обучение от десети клас, чиято интелигентност не превишаваше размера на дозиметричния кръг в ръката му. Той ни преподаваше що е Отечество. И пишеше на дъската: Видове Отечество: а/ социалистическо, б/ капиталистическо. Ние чакахме звънеца, за да се скараме отново „Бийтълс” или „Ролинг стоунс” са по-добри. Той продължаваше да пише на дъската: Видове любов към Отечеството – а/ към социалистическото, б/ към капиталистическото. Ние си преписвахме в тетрадките текстове на „Бийтълс” и „Ролинг стоунс”.

В мислите си ние прескачахме стената, мотаехме се навън, връщахме се и гледахме учителя си по военно, като че ли наистина се интересувахме колко вида отечество има. Бяхме като пациентите на онази лудница, които решили да прекопаят тунел, който извежда до стената. И да я прескочат, да избягат. И ние копахме с подръчни средства години наред, но когато тунелът беше готов, нямаше как да избягаме. Някой междувременно беше съборил стената.

И тогава тъпият учител по военно взе, че се оказа не чак толкова тъп. Отечеството ни бе преминало от графата „а”- социалистическо, в графата „б” – капиталистическо, и вече не ни беше толкова лесно да го обичаме. Искаше се друг вид любов, а ние не бяхме внимавали в час.

Но пък знаехме „Спасителят в ръжта” почти наизуст и във всеки от нас имаше по един Холдън Колфийлд. Холдън не можеше да понася „…гнусните типове, които знаят само да се хвалят колко мили могат да изминат с тъпата си кола само с един галон гориво.” Съответно и ние тогава не можехме да понасяме гнусните типове зад перденцата на волгите. По-късно се появиха едни още по-гнусни типове с още по-мощни коли, които още повече се хвалеха. И ние се объркахме. Гнусните си бяха устроили ново – малко, но бронирано! – психическо пространство с размер на автомобилно купе. Ние нямахме и толкова. Старото пространство, в което животът беше тесен и плитък, но познат, изчезна, а ново не се появи. Учителят по военно би казал, че сме в различни армии.

Патриотизмът е сцепление. Сцеплението го няма, вече не сме еднакво бедни, вече не почиваме с карти от един и същ профкомитет, не чакаме в един списък на мототехника за едни и същи коли. Патриотизмът е любов, а преходите са нелюбовно време. Ябълките на раздора са толкова много, че можем да си сварим мармалад за векове напред. Омразата, гневът се натрупаха в такива огромни количества, че нямаше как някой да не ги вкара в работа. Трябваше само да бъдат наречени по друг начин. И го нарекоха: Патриотизъм!

Патриотизмът е огромен пазар. Кандидатите за дистрибутори на стоките на патриотизма са много. През 2004 година Георги Първанов искаше „нов патриотизъм”, Ахмед Доган нарече стоката си „модерен патриотизъм“. Предлагани ни бяха също така конструктивен патриотизъм, прогресивен патриотизъм, просветен патриотизъм. С времето политиците се изчерпаха откъм прилагателни, обединиха се и се нарекоха с чистото и просто „патриоти“, за да заемат думата недвусмислено и окончателно. Така сега имаме едни хора, които си сложиха етикета „патриоти“, а какви са те всъщност е съвсем отделен въпрос, който уморената публика вече нито задава, нито търси отговор.

Менчета и бакърчета със здравец, пафти и навуща не са патриотизъм, те са фолклор. Да се тръшкаш гръмогласно за българщина, не е патриотизъм, то е словоблудство. Ако имаше такова нещо като българщина, щеше да има и, да речем, румънщина. Румънщина добри ли ви звучи? Е, и българщина е същото.

„Който не е православен, не е българин” не е патриотизъм, то е фундаментализъм. „Ние сме първите европейци”, не е патриотизъм, то е неграмотност. „Охридското езеро – гребна база на Софийския университет” не е патриотизъм, то е само симпатичен протест срещу грешен прочит на историята.

„Циганите на Сатурн” въобще не е патриотизъм, то е психологически проблем. Причината да мразим циганите не е – както се ласкаем да мислим – защото не приличаме на тях. А точно обратната – защото приличаме на тях. Те са оголеният образ на нашето неможене да се справим. Те ни дразнят, защото въплъщават онова, което ни дразни у нас самите. Ние насочваме гнева си към тях компенсаторно, иначе би ни било трудно да крепим личната си легенда, че ето на, справяме се и бихме се справяли още по-добре, ако не са те.

„За всичко и навсякъде са виновни евреите” не е патриотизъм, то е плюене в един от малкото останали кладенци, от които можем да пием самочувствие. „Аман от турците!” не е патриотизъм, то е мързел. Турците не са ни виновни, че не си правим труда да отидем до урните. Всеки от тях би ни казал по този повод на коалиционен език: Зорлем гюзеллик олмаз /Насила хубост не става/. Въпреки, че техният гюзеллик в избирателната активност е баш зорлем.

Факлите на Боян Расате, физкултурата на произнасящия реч Волен Сидеров, битката на Валери Симеонов по границата с баби, които си знаят правата, не са патриотизъм, те са възстановки на сцени от вече освиркана некадърна оперета. „Ние сме втори по света по интелигентност” не е патриотизъм, то е поредната митологема.

Напоследък искат да ни убедят, че патриотизмът е партийно чувство. Че можем да докажем патриотизма си не с любов към патрия /Родината/, а към партия. Защото у нас партията е номер едно. И все още номерът минава. По тази причина предстои ни да видим нови артикули от стоката патриотизъм. Той вече няма да е в аранжимент „Подай ми, мале, тенката пушка”, нито „Боже, царя ни пази”, не и „На атака, о парии, презрени”. Ще ни поднесат модерен патриотизъм – някой някъде вече усилено размишлява какво точно значи това и прави стратегии как да го облече в изяви. Това усилие се нарича латерален маркетинг. Латералният маркетинг е спасението при изострена конкуренция, рекламно пренасищане, затруднена битка за място в съзнанието на клиентите и драматично скъсен жизнен цикъл на стоките. Казано по-ясно – латералният маркетинг е начин да се продава стара стока по нов начин. Съвет номер едно на експертите по латерален маркетинг е: Назовете стоката „нова” или „подобрена”, защото ви предстои да се борите не толкова с конкуренцията, колкото със затвореното за търговски послания съзнание на потребителя.” В случая – избирателя, електората. Ние обаче сме по-често купувачи, отколкото избиратели, и си знаем, че всяка стока ни лъже или в качеството, или в цената. Българският партиен патриотизъм е особена стока – тя лъже и в качеството, и в цената. За Бога, братя, не купувайте, стоката е залежала, а опаковката – макар и нова – е с пренабити номера.

Швейцарските войници от гвардията на Ватикана боледували смъртоносно от любов към Родината. Били убедени, че са болни от патриотизъм, защото, когато се връщали в Швейцария, чувствали подобрение. Доста по-късно станало известно, че боледуват от туберкулоза. А подобрение наистина чувствали – от климата в швейцарските планини. Ето колко е лесно патриотизмът да бъде сбъркан с друга диагноза.
Веселина Седларска
www.reduta.bg

Когато някой каже „Цанков камък“, как само всички се изнервят…

Там са закопани огромни държавни пари, а един почетен председател получил консултантски хонорар за 1,5 млн. лева. Но „Цанков камък“ не работи и до днес. Работят обаче механизмите, пречещи далаверата да бъде наказана.

„В края на краищата за 1 милиард съоръжение не работи, губим пари, сезирайте прокуратурата“, каза преди дни премиерът Бойко Борисов, а заръката му вече бе изпълнена – двама депутати от ГЕРБ внесоха ден по-рано сигнал за язовир „Цанков камък“ и похарчените за него почти 1 милиард лева държавни пари.

Това, че комплексът „Цанков камък“ – язовир, водноелектрическа централа и обходен път – е бил планиран за 220 млн. евро, а накрая струва на данъкоплатците почти половин милиард евро, е отдавна известно. Това, че би се изплатил след поне няколкостотин години, също е отдавна известно. Това, че бе започнат от правителство на НДСВ и ДПС, оскъпен под ръководството на БСП и завършен от кабинет на ГЕРБ – и това го знаем отдавна. Консултантският хонорар на почетния председател на ДПС Ахмед Доган от 1,5 млн. лв., получен от един от изпълнителите на проекта, е не по-малко известен факт.

Започването на строителство при липса на надеждни предварителни проучвания също не е новина. Затова е крайно наивно да се очаква, че държава, чиято прокуратура, контролни органи и изпълнителна власт са направили възможно тази далавера да остане безнаказана досега, ще постигне различен резултат този път. Защото нито прокуратурата е променена, нито контролните институции са заработили независимо и ефективно, нито изпълнителната власт е прочистена от преките участници в схемата.

Защо тогава всички са толкова нервни?

Защото най-вероятно подновяването на скандала за „Цанков камък“ има друга цел – да припомни на някого за някаква зависимост, да се сдобие прокуратурата с пореден материал за повдигане на обвинения „на трупчета“ и най-очевидното: да даде повод на управляващите да атакуват опозицията, защото България започна да изглежда като държава без опозиция.

Засега не виждаме причината зад завесата, но само наличието на такава причина може да обясни рязкото и странно изнервяне на всички играчи. Първо, ГЕРБ и Бойко Борисов отново се разпалиха по тема, по която вече бяха разпалени преди 7 години и по която още тогава внесоха сигнал в прокуратурата – уви, без никакъв резултат. След това БСП и Корнелия Нинова подскочиха, заканиха се да съдят всеки, който ги обвинява в нещо, а за капак червената лидерка изпрати писмо до Австрия, за да провери твърденията за корупция в „Цанков камък“ (проектът започна след Меморандум между България и Австрия за изпълнение на съвместни проекти по Протокола от Киото, а основните строители бяха австрийски фирми, но с български подизпълнители – б.а.).

Безспорно най-изнервеното включване бе на Ахмед Доган, който се обади два пъти в два поредни дни. Първо обяви всяко негово споменаване в медиите за „фалшива новина“, а след това използва пресцентъра на партията си, за да заяви: „д-р Доган не е и не следва да бъде свързван нито с проекта „Цанков камък“, чиито консултант не е и никога не е бил, нито с каквито и да е други спекулативни твърдения“. Спекулативните твърдения бяха тиражирани в няколко анонимни сайтове, които „предупреждаваха“ за арест на основателя на ДПС.

На ръба на смешното

Не може толкова много глупости да се изговарят за толкова кратко време. Не може ГЕРБ точно сега да се сетят за нещо, за което се сетиха преди 7 години и веднага след това забравиха. Не може БСП да твърди, че няма нищо с тази схема, след като по времето на оскъпяването на проекта имаше и премиер, и енергиен министър. Не може ДПС да се правят на паднали от Марс, след като проектът бе започнат от излъченото с техния мандат правителство на Сакскобургготски, продължен от следващото правителство с тяхно участие, лидерът им да е получил 1,5 млн. лв. от дъщерно дружество на един от строителите на обекта, а пък в интервюта депутатите на движението да славохвалеха своя лидер Ахмед Доган като „един от идеолозите при построяването на „Цанков камък“.

Очевидно тази безнаказана милиардна кражба в момента е параван за нещо друго, но подновяването на темата е безспорно добра новина. Не бива да е нормално държавата да започва такъв огромен проект без надеждни геоложки проучвания. Не бива да е нормално да няма предварителни разчети и сумата да може да набъбва непрекъснато. Най-неприемливото е един от хората, които управляват държавата в този момент, да получава официално огромна сума пари от един от изпълнителите на проекта – т.е. да е един от получателите на парите на данъкоплатците. И това, според съда, да не е конфликт на интереси. А още по-неприемливо от най-неприемливото е, че прокуратурата се прави на безсилна, а следващото управление дори не е прочистило от държавната енергетика всички, които са били изпълнители на схемата.

По всичко това „Цанков камък“ си прилича с АЕЦ „Белене“ – корупционният потенциал на такива проекти е толкова голям, че те успяват да „увлекат“ всяко следващо управление и да обезсилят всички институции в държавата. Това е формулата на безнаказаната корупция. Добре е, че се сещаме за нея. Не е добре, че никой все още не е демонстрирал воля да атакува сърцевината на проблема – проядените институции и превзетото правосъдие.
Иван Бедров
www.dw.com

 

ККК – Кажете Кой Кретен

България няма да се провали в председателстването на Европейския съюз. Но няма и да успее. Ще бъде точно така, както се очаква – някаква степен на баналност и някаква на корупция.

Единствената разлика в председателстването на съюза през последните години е била в степента. При повечето страни е малко баналност, малко корупция. Е, ние ще се отличим – при нас вече е ясно, че е много корупция и много баналност. Ние сме във всичко хора на крайностите, а не на нюансите като западноевропейците, при нас всичко е в големи дози. Ние ще направим точно това, което се очаква от нас – ще изкараме един шестмесечен мандат като председатели в рамките на умереното приличие и голямото безличие.

Да са ви питали вас като редови европеец какъв трябва да е акцентът на българското председателство? И мен не са ме питали. Да сте чули да са поканили на някакъв работен форум представители на различни организации, които да умуват какви теми да зададе България на Европа за обсъждане като председател? И аз не съм чувала. Това, което всички чухме, са някакви разправии за теракотни плочки, облицовки и други интериорни аксесоари в НДК, където ще се провеждат част от събитията през тези шест месеца. Да, и събарянето на паметника, разбира се, като екстериорен проблем от общия изглед на същата сграда. Това ни е подготовката за председателството – спорът кой е човекът, не, по точно – чий е човекът, който се облажава от отпуснатите средства и той ли е правилният за облажаване човек?

Междувременно пълното безхаберие по насъщния въпрос роди в някакъв момент три букви, които маркират кои ще са приоритетите на българското председателство – ККК. Не, няма да кажа нищо нито за ку-клукс-клан, нито за Комсомол, макар че трите букви дърпат езика тъкмо за такава приказка. Лиляна Павлова обясни какво означават те и така коригира моята представа, че най-скучните приказки, които съм чувала от нея са на строителна тематика. Можела и по-скучно. Трите букви означават консенсус, конкурентност, кохезия. Не знам на вас, но на мен дори „Учение и труд, дързост и вдъхновение“ от 80-те години на миналия век ми звучи по-смислено. Най-неконкурентноспособната страна в Европа да призовава за конкурентност ми се вижда тежко странно, консенсус не значи нищо, а кохезията е плач по отиващите си европейски фондове. Кой измисли трите букви и какви усилени мозъчни дейности стоят зад това е пълна мистика. Подозрението ми е, че някой е казал, че трябва да се спомене непременно кохезията и оттам нататък се е търсела звукова алитерация на К-то. Кой е този светъл мозък, който е предложил конкурентност, защото не е могъл да измисли нещо по-подходящо с буквата К, остава тайна. Ето тук питам: ККК? И разшифровам: Кажете Кой Кретен!

Може би ви изглежда бягство от горещата тематика да си говорим за някакви три букви. Не, не е бягство. Тъкмо обратното – представяните ни за горещи теми са бягство от основната тема, която е каква е Европа и какво е нашето място в нея. Може да ви се струва, че Калиакра е гореща тема, но тя е същата тази тема – как България изпълнява екологичното законодателство и защо се налага Европа да я наказва. И суджукът е европейска тема – за безбройните органи против корупцията става дума. И детската градина на съветничката от ГЕРБ в Перник. И продължаващите вълнения в Асеновград. И напускащите България млади хора.

България е последната държава, а Бойко Борисов е последният премиер, който ще заяви на висок глас, че Европа живее по инерция. Точно така: Европа живее по инерция от добри времена, които са били много по-различни от днешните лоши времена. И колко още дълго може да се живее така, не може да се предскаже. Няколко минути преди по телевизията в ГДР да се обяви, че вече може да се ходи в ГФР без визи, някой подозираше ли, че часове по-късно стената няма да я има? Беше 9 ноември 1989 година. Някой в България предполагаше ли, че на следващия ден Тодор Живков няма да го има? Не се ли оказа странно лесно, изумително бързо, невъобразимо неустойчиво нещото, което смятахме за непоклатимо? И защо точно ние, които вече веднъж не просто видяхме, а и преживяхме, сега нямаме сетива за опасността от подобно срутване? Не сме ли точно ние, страните от източна Европа, които можем да видим още в зародиш първите признаци на бъдещо сгромолясване, да алармираме и да предупреждаваме?

Да искаш в този момент лош край за Европейския съюз е все едно да искаш самолета, в който се намираш, да катастрофира. Има два начина да помогнеш за тази катастрофа – като допринасяш за самата нея и като не допринасяш за предотвратяването й. Какво прави България като председател с тези три К-та? Нищо. Нищичко. Просто дава малко енергия за търкалянето по инерция. Представяте ли си как би прозвучало, ако слоганът на българското председателство не беше някакви си три букви като в реклама на семки или бонбонки, а изречение от рода на: „Да мислим и действаме различно от вчера, защото днес не е като вчера.“ Не си го представяте? Е, и аз не си го представям. Нито Лиляна Павлова е в състояние да го предложи, нито Бойко Борисов има куража да го произнесе.

Да не говорим, че ми е трудно да си представя физиономията на Европейската комисия при чуването на такъв слоган, но ми се струва че няма да прилича на физиономията на отряден председател, на когото звеневи рапортува, че е „Винаги готов!“. Дори си представям някакъв ей такъв необичаен (в смисъл без обичайното взаимно потупване по гърбовете) разговор. Европейската комисия: „И какво имате предвид с този слоган, за какво предлагате да си говорим през тези ваши шест месеца?“ България: „Например предлагаме да си говорим за нарастващия евроскептицизъм. Тревожим се от деформирането на демокрацията, тя е сведена до някаква политическа коректност, отдалечила се е много от значението си на управление на демоса и на демоса това не му харесва. Притесняваме се също така, че се хвърля цялата вина върху либерализма, а либерализмът изобщо не ни е виновен, че него пък го сведохме до едната толерантност и забравихме, че истинската му същност е свободата на личността. В нашата страна например има една партия ДПС, която твърди, че е либерална. Тя е възможно най-отдалечена от всичко либерално, но е на голямо уважение сред либералите в Европейския парламент, защото им доставя добри бройки като депутати. Хората не харесват това. Те очакват от европейските либерали тъкмо обратното: да обяснят на ДПС, че не са либерали.“

Продължавам да си представям разговора. Европейската комисия: „И защо толкова сте се разтревожили от евроскептицизма, я как добре се справяме като се преструваме, че го няма, виждате, че в Холандия, във Франция, където нещата а-ха да се усложнят, все пак поеха в правилната посока.“ България: „Притесняваме се, защото, когато един след друг розовите балони се спукват, хората започват да търсят опора в стари и сигурни неща, предпочитат да се свиват, да се самосправят, да се изолират, с други думи да се връщат в люлката на национализма. Наистина в Холандия, във Франция хората проявиха разум и по този начин ни дават време да се осъзнаем, да се променим. Ако не използваме тази възможност, ще познаем национализма. И уверяваме ви, не съдете по българските националисти. Нашите са гладни словоблудци, пениха се, викаха, но като ги настанихме във властта, виждате – по-хрисими от тях няма. Вие можете ли да гарантирате, че националистите в Западна Европа са като нашенците?“

Европейската комисия: „Мдаа, има такова нещо, само че защо точно вие, вместо да се радвате на председателството си, да се погордеете малко, да поусвоите от средствата, сте се притеснили?“ България: „Защото не беше много отдавна времето, в което преживяхме краха на съюз, в който сме участвали. Познаваме признаците. И не искаме да сме отново в застрашен от разпадане съюз. Чувстваме го като дълг да предупредим, да допринесем….“

Ееее, ама много се размечтах.

Веселина Седларска
www.reduta.bg

Има ли надежда за бизнеса в България?

Тежката бюрокрация и остарялата нормативна база продължават да спъват развитието на малкия и средния бизнес в България. Вече има обаче и обещаващи инициативи за справяне с проблемите, сочат експерти на Световната банка.

Българските малки и средни предприятия и особено стартиращото предприемачество изпитват сериозни затруднения в лабиринтите на допотопната държавна и общинска администрация. Заедно с това наблюденията на експерти на Световната банка в няколко големи града сочат, че вече е налице и несъмнен напредък.

Наскоро Банката публикува обширно изследване със заглавие „Правене на бизнес в Европейския съюз 2017: България, Унгария и Румъния“. Един от изводите е, че е подобрен бизнес-климатът в шест големи български града. Наблюдава се сближаване на условията за развитие на местното предприемачество с постигнатото в най-развитите градски центрове в Румъния и отчасти в Унгария. По отношение на необходимото време за стартиране на собствен бизнес Варна, Плевен, Бургас и Пловдив заемат първите четири места сред 22 големи градове в Унгария, Румъния и България.

Според изследването, на варненските предприемачи им са необходими средно 2 седмици за излизане на пазара. А това е два пъти по-малко в сравнение с необходимото време за първоначалната реализация на бизнес-начинанията на колегите им в София. В същото време издаването на комплексно разрешително за ново строителство в столицата губи на фирмите средно 97 дни. Това е все пак е някакво постижение на фона 167-те дни, които строителните предприемачи от Русе пилеят, за да си набавят купищата документи, необходими за започването на нов градеж в дунавския град. Най-тромави са процедурите за издаване на разрешителни за строеж в Пловдив.

България стои между Румъния и Унгария по бързина на присъединяването към електроразпределителната мрежа, сочи изследването на Световната банка. Лидер в страната в това отношение е Бургас, а Русе е шампион в улесненията при регистрирането на собственост и в контрола върху изпълнението на сключени договори. Въпреки, че е най-бедната членка на Европейския съюз, България съвсем не е най-евтината дестинация за регистрация на собственост в общността. Разходите по прехвърлянето и регистрирането на унаследени или новопостроени имоти и сгради съставляват 5 % от данъчната им оценка, докато в Румъния този дял е два пъти по-нисък. София може да се поучи от създадените във Варна добри бизнес-практики, твърдят авторите на изследването. Те изчисляват, че ако България е била представена от Варна, а не от София в най-новата класация на условията за правене на бизнес по света, страната е щяла да се изкачи с 25 позиции нагоре – от 82-ро на 57-мо място.

Къщи без комини

Една от целите на новия доклад на Световната банка за България, Румъния и Унгария е да вдъхне оптимизъм на местната власт и бизнеса в изследваните 22 центъра на растеж в трите бивши комунистически държави. Идеята е, че общинските парламенти и бизнес-сдруженията заедно могат да преодолеят съществуващите на национално равнище несгоди в климата за правене на бизнес и за инвестиции. По отношение на сложността в процедурите при издаването на строителни разрешения България е обаче на 118 място сред 189 икономики в света. Камарата на архитектите в София е пресметнала, че българските институции изискват 178 документа за започване на ново строителство, докато за същата цел в Германия са необходими 19 документа.

Пред вестник „24 часа“ председателят на камарата арх. Борислав Игнатов прави недвусмислена връзка между тази невъобразима другаде бумащина и разпространението на корупционни практики в публичната администрация. Българските граждани като цяло ежегодно губят огромен брой часове в разнасяне на книжни документи между държавните и общинските администрации, които би трябвало отдавна да обменят помежду си по електронен път справките и уверенията, необходими на потребителите на административни услуги. Но как това да се случи, след като българските институции продължават да приличат на къщи без комини, които и понастоящем обменят информация помежду си посредством превърнатите в пощальони предприемачи и редови граждани, нуждаещи се от бележки, подписи и печати?

Стотиците напълно излишни разрешителни режими и такси висят като воденичен камък на шията на българската средна класа. Красноречива илюстрация на тази тежест е огромната „смъртност“ сред стартиращите нови предприятия в страната. По-малко от 5 % от тях благополучно доживяват петата година от основаването си. За сметка на това едва  5 % от всички стопански субекти в страната печелят 95 % от обществените поръчки в иначе европейска България.

Поставя ли Световната банка каруцата пред коня?

Програмният директор в Софийския институт „Отворено обещество“ Боян Захариев вижда в изследването на Световната банка следния недостатък: „Авторите всячески се стараят да ни убедят, че икономическото развитие в трите бивши социалистически страни ще получи нов импулс, ако се намалят регулациите, които лимитират активността на бизнеса в условията на пазарна икономика и свободна конкуренция. Според мен, това е опит да бъде поставена каруцата пред коня. Защото в много развиващи се страни няма никакви правила как да се прави бизнес, но това никъде не е довело до появата на читави икономики. Истината е, че развитието на бизнеса предшества създаването на силни и авторитетни институции, които могат да дирижират промените в правилата и облекчаването на административните тежести върху предприятията“, смята Захариев.

Според него, в България опитите да се намалят регулациите неизменно водят до появата на множество схеми за измама и заобикаляне на правилата. Реакциите на властимащите и подчинените им администрации по правило са свързани с данъчни, митнически и прочие репресии. „Основният проблем пред разкъсването на този порочен кръг в България е липсата на работеща и ефикасна съдебна система. Тя трябва да прилага закона справедливо, в разумни срокове и да гарантира, че съдебното възмездие ще застигне и недосегаемите понастоящем потенциални клиенти на правосъдието“, заключава Боян Захариев.
www.dw.com

 

След 3 г. България просто ще бъде друга

Колко дълго може да издържи един брак по сметка? Най-много докато свършат парите. България в момента навлиза в критичната точка на своя брак с ЕС. И след 2020 г. ще имаме една съвсем друга България, пише Татяна Ваксберг.

След 2020 г. европейските фондове ще намалеят, а самото финансиране най-вероятно няма да е безвъзмездно. Конкретните параметри все още се уточняват, но общата картина е вече ясна: парите ще са по-малко, вероятно ще трябва да се връщат, а контролът от Брюксел ще бъде затегнат.

Всъщност, аналогията с брака по сметка не е съвсем прецизна. Нито един истински брак по сметка не твърди, че е такъв. Напротив – младоженците се кълнат във вечна вярност и любов, за да избегнат укора, че са се събрали заради парите на единия от тях. А с отношението на България към ЕС това не е точно така. Българските правителства след 2007 година сведоха членството в ЕС именно до мисълта за парите, и то за парите, които ще вървят в една единствена посока – към България.

Когато всичко се свежда до едното усвояване

От всички думи, сътворени покрай обединението на Европа, каквито са „свобода”, „солидарност”, „справедливост”, „развитие”, в българския политически речник успя да навлезе предимно думата „усвояване”. По време на първото си правителство Бойко Борисов дори твърдеше, че усвояването на фондове е първостепенна задача на неговото управление. Не че това беше маловажна цел, но тя със сигурност беше съпътстваща спрямо основната. А основната беше друга: развитието на една демократична политика, която осигурява свобода и справедливост на гражданите си и се ръководи от принципите на отворения свят. Но този речник за България така и не се състоя, както не се състоя и почти нито един от големите дебати в Европа. Състоя се усвояване. Факт, който поражда един неудобен въпрос: как ще изглежда България, когато парите намалеят, когато ще се наложи те да се заслужат, да се върнат или когато изобщо спрат? Надали ще изглежда добре.

Дотук правителствата дават ясен знак, че основната роля, в която те самите са склонни да виждат ЕС, е ролята на пъдаря. Да си спомним последния пример. Умислен как да отмъсти на съдиите заради тяхното свободомислие, ГЕРБ измисли законопроект, с който да им се забрани да получават пари от западноевропейски донори. Наложи се изрична консултация, за да може вносителят да си спомни, че по силата на договора с ЕС тази забрана е като забраната да даваш пари сам на себе си. Текстът отпадна, но за да се случи това, беше нужен натиск и убеждаване в очевидното: че получаването на грантове от неправителствена организация е голям плюс в биографията, а не срамно петно и че развитието на третия сектор е мерило за развитие на страната, а не обратното.

Заради прагматичните ползи 

Това разсъждение имаше всички шансове да стане вътрешно убеждение на една истински европейска страна, но то няма как да пробие в страна, за която „усвояването на фондове” е единственият белег за европейска пълноценност. Затова и въпросът изглежда съвсем основателен: как биха постъпили от ГЕРБ, ако рестриктивният законопроект срещу магистратите им беше хрумнал след 2020 година? Щяха ли да оттеглят забраната с аргумента, че „от ЕС така искат”? Надали. Гласът на ЕС изглежда добре долавян в България най-вече заради прагматичните ползи, които той сякаш обещава. Не е сигурно, че трябва да бъде чуван, ако тези ползи не са съвсем безвъзмездни.

Усилването на кремълската реторика, ръстът на крайната десница (и заради резултатите от изборите, и заради приемането ѝ в управлението като допустим партньор), продължаващият блокаж на прокуратура и следствие – всичко това гарантира една друга България след три години, когато и ЕС ще загуби от способността си да влияе върху драстичните отклонения от демократичните норми, каквито България все по-често предприема. И ако има изобщо начин това да остане неудачна прогноза, вместо да стане реалност, този начин е в утроените усилия на медии и гражданско общество оттук нататък.
www.dw.com

 

Когато няма съд, има мутри

Преди десетина година селяните от ямболското село Дражево написаха декларация, с която се отказват от българското си гражданство. Адресираха я до президентството и я разпространиха.

Бяха обяснили кратко аргументите си: в селото масово се крадат кокошки, пуйки, че и по-едри животни и никой не си даже прави вид, че издирва крадците, камо ли да ги хваща и наказва. Всичко това не прилича на държава и затова ние не искаме да сме граждани на такава държава, пишеха селяните в декларацията си. Тя предизвика тук-там смях – гледай ти каква глупост измислили, не искали да бъдат български граждани, хе-хе, ами какви ще станете, като не искате да сте български граждани бе, селяни такива?

В интерес на истината трябва да се каже, че тази селска декларация беше една от най-гражданските прояви. Дали случайно улучено или нарочно прицелвано, съдържанието на декларацията беше една от най-чистите прояви на гражданска чест и достойнство.

Повод да си спомним тази отминала декларация дава последното изследване на „Медиана“, според което 86 на сто от анкетираните са отговорили с “не” на въпроса: “Вие разбрахте ли в крайна сметка в какво се състои, какво представлява съдебната реформа?”. Само 11 процента от гражданите се вълнуват от темата, 48 на сто – донякъде, а за 41 процента тя не е интересна. Скромните 3 на сто от сънародниците ни смятат, че съдебната система работи добре, 29% – горе-долу, 53% – лошо и 15% – много лошо. И това далеч не е най-стряскащото. Идеята съдът да бъде подчинен и зависим от изпълнителната власт се споделя от 65 % от запитаните Всеки шести пък одобрява идеята съд и прокуратура да минат на пряко подчинение на Бойко Борисов, като едва половината са против тази идея.

Тези резултати говорят не толкова за безразличие, колкото за изненадващо невежество по отношение на това как е устроена и как работи една демократична държава. И за какво – в крайна сметка – изобщо се създава държавата. Излиза, че ако трябва да усвояваме азбуката на общото ни живеене, пак се налага да почнем от буквичката „А“.

Да почнем – защо се създава държава? Най-кратко казано държавата се създава, за да бъде опазен човешкия живот и за да бъде пощадено човешкото достойнство. Не е всъщност толкова романтично, колкото звучи. Представете си група от хора, които живеят на една територия, говорят един език – общуват тоест, взаимодействат, но всичко става хаотично, защото няма държава и норми, които регулират тези взаимоотношения. Представете си сега, че някой от тези хора се отнесе несправедливо към друг от тези хора. И няма институции, където ощетеният да потърси справедливост. Това, което му остава, е да потърси сам справедливост – да си го върне на насилника. Което в същия момент го превръща самия него в насилник.Другият възможен вариант е жертвата да премълчи, да преглътне, да си носи бремето. И в двата случая е унизено достойнството на жертвата. Съществуването на държавата премахва това неудобство. Държавата създава институции, които поемат задачата от името на всички свои граждани да прецени дали насилникът наистина е извършил престъпление, да отсъди размера на провинението и да накаже виновния. Пак от името на всички държавата подпомага онези свои най-слаби, безпомощни, болни и ощетени граждани, за да опази човешкото им достойнство.

Преровете стотиците страници, изписани от най-светлите европейски умове, които са описвали защо се създават държавите и ще видите, че от гледна точка на човек, става дума всъщност за това – държавата се създава, защото група от хора сключват договор, според който държавата – от името на всички – наказва провинилите се и подпомага слабите. Този договор е обществен. Държавата спазва обществения договор, ако създадените от нея институции работят добре. Гражданите на държавата спазват своята страна от договора, като плащат задълженията/данъците си към държавата. От своя страна с тези пари държавата издържа своите институции.

Селяните от Дражево, Ямболско едва ли са чели Хобс, но налучкаха тези прости истини. Те поискаха да бъдат освободени от гражданство, което на практика означава, че те няма да плащат данъци, след като са скъсали отношенията си с държавата. Кратката им декларация в още по-съкратен вид гласеше: ние няма да плащаме вече данъци, защото полицаите не могат да опазят дворовете ни от кражби. На пръв поглед звучеше, като че ли ставаше дума само за откраднати кокошки, но всъщност ставаше дума за нарушаване на обществения договор. След като държавата бе престанала да изпълнява своите задължения по него, селяните налучкаха, че трябва да се откажат от своята страна по договора – данъците. Звучеше смешно и нелогично, но всъщност нямаше нищо по-логично от това – след като общественият договор за тях се разпада, защото едната страна не изпълнява задълженията си, те – другата страна, се оттеглят от участие в него.Не се оттеглиха, разбира се, но дадоха малък урок по гражданско мислене, макар че в Дражево едва ли има гражданско общество, което преживява от семинари.

Излиза, че инстинктивно селяните от едно малко ямболско село преди десетина години са били по-наясно каква е ролята на съда, отколкото е наясно сега, след всичките приказки за реформа, българското общество. Съдът е онази институция, която раздава, въздава справедливост от името на всички, като по този начин наказва виновния и щади достойнството на ощетения. Точно по тази причина съдът се издължа от данъците на всички и работи от името на всички.

Ами ако не работи? Ако не работи означава, че едната стана е абдикирала от договора и другата страна напразно си изпълнява задълженията по договора, като плаща данъци, за да издържа някакви неработещи хора.

Но не само това означава. Ако съдът не работи, винаги ще се намери кой да раздава справедливост. В по-примитивните общества това е самият пострадал, братята му, рода. Не че у нас днес не се срещат и такива примитивни отмъщения. Но по-типично за държавите с неработеща съдебна система е друго – изпразнената от съда ниша веднага се заема от мускулести, бойни момчета, които са готови срещу определена цена да раздадат поръчана справедливост. Да набият, да сплашат, да обезобразят, да окрадат, да взривят, да убият. Това става в държава, в която съдът се отказва от своята природа – някой друг започва да я убодобява в най-уродливия й вид. Точно това става напоследък у нас и ние за приличие го наричаме агресия.

То е и агресия, разбира се. Но заедно с това е нещо много по-опасно – то е самоуреждане на конфликти по частно-любителски или мутренско-професионален път, защото няма, просто и ясно: ня-ма кой да урежда конфликтите. Съдът се е отказал от тази своя роля, дадена му от обществения договор. И понеже ние нямаме доблестта на селяни от Дражево, не мислим как да се оттеглим от един провален договор, а започваме сами или чрез посредничество да вършим работата на съда. Без жал, без пощада към човешкото достойнство. Както вече казахме човешкото достойнство е грижа да държавата, а тя се е оттеглила в институциите си кротко, мързеливо и послушно, колкото да има все пак някакъв повод да получава заплатите си от тях.
Веселина Седларска
www.reduta.bg

Ромите на училище – безсмислено ли е?

От последната изява на доц. Иво Христов разбрахме, че е станал проф. Иво Христов. Той обаче не е разбрал, че вече е народен представител, а не е водещ на рубрика „Страшни смешки, смешни страшки“.

Христов все така сипе черни прокоби, които на практика са обичайни банални истини, изказвани от всички интервюирани, макар и не с претенцията, че говорят от името на злата българска участ. Да, точно така е – циганските гета са уродливият израз на българския преход. Да, проблемът е голям и тежък. Да, и взривоопасен е също така. Това го знае всеки и няма нужда професорът да гледа надменно и да говори с откривателска интонация, защото това, което той прави е същото като да излезеш да рецитираш таблицата за умножение и да си мислиш, че казваш нещо за пръв път.

Въпросът е: Какво да се прави? На този въпрос Иво Христов не отговаря. Никога. По-рано защото бил социолог и неговата работа била само да поставя диагноза, не и да предписва лечение. Да, но вече е народен представител. И неговата работа е да търси и да намира решение на проблемите. Само че той или не иска, или не може. Продължава да заклеймява, че няма нито капацитет, нито воля за решението на този проблем. Къде няма? Нали вече вие, професоре, сте точно там, където трябва да има капацитет и воля? Ако се съди по самочувствието, би трябвало да имате и двете неща. На кого се оплаквате, че няма капацитет и воля – на себе си от себе си?

Де да беше само един професор в тази суетлива роля. Всички на практика се държат като хора, които твърдят, че проблемът не може да бъде решен, защото другите не искат да бъде решен. Кои другите? А ако някой събере кураж да посочи поне един от възможните изходи, ще се намерят други двеста, които да скочат на секундата, че не, така няма да стане. Според проф. Иво Христов например образоването на циганите няма да реши проблема. Да, няма да реши целия проблем. Проблемът е прекалено голям, за да бъде решен само с образование. Но с необразование няма да бъде решен изобщо. Никакъв шанс няма големия цигански проблем, ако циганите не са образовани. Ромската неграмотност е най-тежкият проблем, който се задава откъм бъдещето. Той ще се стовари върху България с неподозирана мощ. По чисто демографски причини това е бъдещата работна сила – неграмотна, неквалифицирана, деградирала, обречена да избира между престъпност и просия. За да разбереш тази простичка истина не е нужно да си професор, тя е разбираема за всички – дори и за опозицията. А когато се правиш, че не я разбираш, то е повече защото си от опозицията, отколкото, че си неосведомен.

Колкото и да е сложен циганският проблем, той може да бъде решен като се направят само три неща. Три само. 1/ Децата трябва да ходят на училище. 2/ Родителите трябва да ходят на работа. 3/ Законът трябва да се прилага еднакво строго към всички.

По първата точка вече има напредък дотолкова, че премиерът се изказа – тази есен се поставя началото на голямата задача децата от гетата да бъдат прибрани в училище. Както се изказа, така и замлъкна. Не се търси отговор на въпросите кой ще го направи, как ще го направи. Намерението да се вкарат ромските деца в училище засега е във ваканция. По време на ваканция се изостава най-много – тази констатация стои в основата на една от успешните формули за образоване на деца от маргинализирани общности. Прилагат я в САЩ.

Времето има решаващо значение в образованието – до този извод стигнали американските психолози, които си поставили за цел да разберат защо децата от бедни семейства от афро- и латиноамериканската общност изостават в училище. След дълги и обстойни изследвания те стигат до извода, че бедните деца изостават не в процеса на обучението, а в свободните часове, в свободните дни, във ваканциите. Вечерите, съботите, неделите, лятото – там е теренът на изоставането, а не в класната стая. Изостава се там, където средата с нищо не подкрепя образованието. Следователно: ако бедните афро- и латиноамериканчета искат да бъдат толкова добри, че не само да продължат в колеж, но и да заслужат стипендия, те трябва да учат повече време, да положат повече усилия. Ако тези деца искат да се измъкнат от гетото, трябва да прекарват повече време в училище, бил изводът.

Оттук нататък само въпрос на време е било да се появи училище, което ще предложи на бедните чернокожи семейства следната сделка: „Ние ви предлагаме детето ви да не живее живота на гетото, да бъде първото от семейството, което ще завърши колеж, при това с успех, който ще му гарантира стипендия. Но вие трябва да знаете, че то ще прекарва в нашето училище много време и ще учи упорито. Имаме ли сделка?” Шегата настрана – договор наистина се сключва, но разговорът със семействата започва малко по-различно, обикновено с любезния въпрос: „Какво бихте направили за детето си?”

Първото училище по програмата „Знанието е сила“ е основано от двама учители, Дейв Левин и Майк Финберг през 1994 година в Хюстън, щата Тексас. Думата основаване е необичайна, но да се основе училище в САЩ не е необичайно. Вече в 41 американски щата има закони за така наречените чартърни училища – това са публични институции, които се финансират от държавата, но са се откъснали от нейните регулации и имат свободата сами да определят начина на обучение, съдържанието на програмата, квалификацията на учителите и педагозите. Поради статута на училищата, които се конкурират с традиционните публични гимназии, родителите проявяват по-голяма отговорност и заинтересованост към процеса на обучение. За чартърните училища е по-важно постигането на конкретни, специфични, понякога местни цели и резултати, записани в хартата на училище (charter – харта, оттам и името на училищата). Училищата „Знанието е сила“ са чартърни, в тяхната харта целта е с повече време и повече усилия да осигурят шанс за постъпване в колеж на деца от бедни чернокожи семейства. Да бъдат училища, в чиито класни стаи губещите се превръщат в победители.

Учебният ден в тези училища започва в 7,30 и приключва в 17 часа. Това не е време за писане на домашни. Домашните се пишат вечер вкъщи и отнемат от два до четири часа допълнително. Два пъти в месеца се учи и в съботните дни – от 8,30 до 13,30. Лятната ваканция започва три седмици по-късно, отколкото за обикновените училища. Така единственият свободен летен месец е август. В крайна сметка децата в тези училища учат 60 процента повече от децата в обикновеното училище. Срещу това им се гарантира, че ще постигнат резултати, които ще ги класират в колеж с оценка, достойна за стипендия. Семейството от своя страна гарантира, че детето ще изпълнява условията. Сключва се договор. Семействата кандидатстват за училището, има списък на чакащите.

Шестнайсет години след създаването на първото училище от този род, те станали 99 в 20 щата. 24 от тях начални, до четвърти клас. 60 училища са от 5-ти до 8-ми клас, най-масово търсените. 15 са от 9-ти до 12-ти клас. 80 процента от учениците са от бедни семейства, 95 процента са с афро- и латиноамерикански произход. До този момент в американското общество има една-единствена критика към училищата от веригата „Знанието е сила” и тя е, че там изтощават учениците. Че натоварената програма е непосилна за всяко дете. Но организаторите не отстъпват. Те твърдят, че това честно е било заявено при сключването на сделката. Броят на училищата продължава да расте.

Сещате ли се каква ще е реакцията, ако в България се създаде такова училище? Да оставим настрана това, че няма как да се създаде училище според потребностите – у нас създаването на училища е стандартизирана и унифицирана държавна работа, а не гражданска инициатива. Да си представим, че все пак се създаде днес. Утре то ще бъде дадено като пример за дискриминация, вдругиден ще бъде заклеймено като емблема на сегрегация, а малко по-късно ще бъде осъдено като отнемащо човешки права. У нас терминологията е важна, не смисълът. Ние можем да удавим в терминологична безсмислица всеки смисъл. Ние сме царе на имитацията. За нас интеграцията се свежда до това ромското дете да ходи на едно училище заедно с българските деца, а не да знае и може, да се състезава, да си сътрудничи, да побеждава.

Училищата „Знанието е сила“ са гъвкав вариант. В тях може да се ходи в първите четири години – за да се даде добър старт на ученика, да си изгради навици. После детето може да се прехвърли в обикновено училище. А може да се сключи договор само за класовете от 5-ти до 8-ми – когато родителите са преценили, че детето изостава. Или пък само от 9-ти до 12-ти клас – за по-добра подготовка непосредствено преди кандидатстването в колежа. Децата получават безплатен или на ниски цени обяд, в зависимост от доходите на семейството. Един път в година училището финансира и организира екскурзия с образователна цел. Всичко това е описано подробно в договора.

Това е американска формула, ние ще трябва да намерим своята. На тях това им решава проблема, това са направили. Те са конкретни, практични хора, на които високопарното говорене не върши достатъчно добра работа. При нас засега преобладава говоренето. Говоренето, че децата трябва да влязат в училище. Но и говоренето, че това няма да промени нищо. Вече нямаме вариант да не се промени нищо. Ако не действаме – ще става по-лошо. Ако действаме – има начин да стане по-добре.

Веселина Седларска
www.reduta.bg

Крамолите ни

Понеже хобито ми е да събирам стари текстове, които да разширят представата ми за т.нар. национална идентичност, тия дни наченах да подреждам богатия си архив.

Става дума за статии, писани преди век, че и повече, някои вече събрани в чудесния сборник „Защо сме такива?“ със съставители Иван Еленков и Румен Даскалов. Други обаче съм откривала сама, ровейки се из стари вестници, мемоари, дневници и пр., а трети случайно са ме „намирали“ – разбира се, през приятели архивисти, историци, библиотекари.

Някои текстове съм чела многократно, но въпреки това не бях забелязала колко често е използвана една старобългарска дума, чиято употреба днес се среща все по-рядко. Доста я споменава например Петър Мутафчиев в „Книга за българите”, която той пише между 1928 и 1936 г., но за съжаление остава незавършена. За българската държава през последните десетилетия на ХІV век Мутафчиев отбелязва, че е разпокъсана, „раздрусана от антагонизми, социални сътресения и политически крамоли.“ А още през 1871 г. и Христо Г. Данов обръща внимание на думата в статията си „Що правят хората, а що правим ние?“:

„Ние, захласнати в своите частни интереси и омаяни от междуособните ни кавги и крамоли, оставяме не часове, но и цели години да изветряват, без да поработим нещо за нашия напредък. У нас всичко добро пропада във вражди, наместо да се върши работа. Ето отгде ние нищо не знаем, нищо не можем и нищо нямаме. Заради това днес всичкий образован свят държи нашия български народ за най-последен в Европа! А това, за жалост наша, наистина си е тъй. Аз зная, че на това мое неприятно изражение мнозина щат гракнат да рекат, че криво съдя за своето отечество.“

Тъкмо крамолата описва най-точно състоянието, в което пребиваваме. Ще рече, че не просто се караме, а се захласваме в караници, опияняваме се от ругателства един срещу друг. „Омаяни” сме непрекъснато да враждуваме помежду си, едно неспирно грачене попилява нормалния разговор и пропилява енергията за съвместно усилие. („Но превзети от различни страсти, ядем се като риби един друг. Всякой се обладал от най-горна степен самолюбие.“) Разделяме се на лагери и хвърляме гранати по противника без намерение за отстъпление в какъвто и да е спор. Затова споровете ни текат като отделни монолози – в по-добрия случай, а в по-честия именно като крамоли. И Христо Г. Данов съвсем неслучайно ги е нарекъл така: крамолата не е просто скарване, раздор, тя е свада, кавга, врява, викане. Старобългарска дума, която произлиза от „предизвиквам“ и „двор“, защото в стари времена хората се дърляли на открито. Когато двама съседи имали спор, той се решавал, като и двамата излизали в дворовете си и провеждали диспут на висок глас. Или по-скоро крещели, замервайки се с обвинения, докато публика слушала, за да вземе страна и да отсъди в полза на… по-силно викащия.

Това е крамолата, а в нея сме добри и сега, само дето един Господ знае защо викаме все за неща, които нямат пряко отношение към живота ни. Възпаляваме се от миналото, глозгаме кости и стръвно се нахвърляме на статуи и паметници, като че настоящето въобще не ни засяга, а бъдещето ни е безразлично. Караме се до последна капка виртуална кръв, пищим и врещим из социалните мрежи. Даже и не викаме – ние овикваме. Царе сме на критиката и на отрицанието, на подигравката и на хилежа. Убедени в заблудата и заблудени в убеждението, че меродавно е единствено собственото ни мнение, че всячески превъзхождаме опонента, че имаме по-точни критерии за добро и зло, за красиво и грозно, на нас ни иде отръки да даваме оценки и рецепти, дори раздаваме присъди. Знаем повече от прекрасно кое е кич, наясно сме как трябва да изглежда един паметник или музей, театрална постановка или филм. Изобщо имаме гъста цедка на изискванията и високи естетически претенции, нищо че те рязко контрастират на средата, която сами сме си създали.

Този контраст не ни пречи да обявим чуждия труд за провал, а ако някой не се съгласи – веднага да му изграчим, че е тъп и не разбира. Ако пък той отново не се съгласи, ние винаги можем да го обидим, защото не сме никак щедри към съмненията в своята правота. В резултат всяко обществено обсъждане потъва в обичайната безсмислена крамола и взаимно ръфане с огромен кеф. Обединени от непоносимостта – най-здравата българска конструкция, най-устойчивия ни фундамент, отново и отново пропиляваме дни, в които можем да се потрудим около текущите си проблеми.

А такъв проблем ли е паметникът „1300 години България“? Не.

Мен даже хич не ме интересува дали ще стои още 1300 години, но ако се налага да си кажа мнението: да, по-добре да остане. По-добре е да стърчи като метафора на разпадащата се, или по-точно саморазкапваща се, бутафория, която представлява българската държава. По-добре е точно там да посрещнем с тържествен концерт високите гости от Европа, когато поемаме председателството на Съвета на ЕС – така ще е далеч по-честно. Ето ни, вижте българите в целия им блясък, разгледайте отблизо грозотата, която единствено те са способни да понесат и да оставят след себе си. Да я завещаят и на идните поколения, които на свой ред ще се омайват от глупости и ще овикват живота си.

Скоро ходих в Копривщица, минах и през църквата „Успение Богородично“, национален културно-исторически паметник. В нейния двор се намира параклисът, построен от хаджи Ненчо Палавеев, където богослужение е извършвано цели 15 години – от 1902 г. до 1917-а, когато в църквата тече основен ремонт. След това малката сграда функционира само като църковна кухня, трапезария и гостна стая. В писмо до Симеон Радев английският юрист и публицист Джордж Логио пише, че при гостуването си там „с вързани очи щях да си помисля, че са ме въвели в отличен софийски дом, а не в църковен пансион“. Години по-късно обаче параклисът е превърнат в склад за строителни материали, а към днешна се крепи на честна дума. Покривът е почти рухнал, дървената конструкция е прогнила. Половината от някога масивната фасадна стена се е изкривила и ще падне всеки момент.

Като ще се караме за паметници, държа да отбележа, че у повечето посетители това окаяно състояние на някогашния параклис не произведе никакво впечатление. Не възмущение, не дори цъкане с език – просто никой не го забелязваше. Може би съм случила да дойда в неподходящ ден, може би съм попаднала на рядка порода хора, които нямат представа кой е Ненчо Палавеев, но си беше точно така. Никой не знаеше нищо за моя любим герой, който тръгнал пеш към Египет, когато бил на 12 години. Баща му Дончо въртял там търговия и Ненчо отишъл да му помага. Имал огромен талант и бързо се развил като търговец – купил големи площи обработваема земя край Кайро, посадил портокалови дръвчета и започнал да изнася плодовете за Великобритания. От това спечелил милиони, а когато се създавало дружеството за прокопаване на Суецкия канал, Ненчо Палавеев влязъл в него със сериозен капитал и авоарите му се увеличи десетократно. През 1925 година се върнал в Копривщица богат като Крез. Обаче не си накупил земи и 5-6 къщи, а дал почти всичките си пари за благотворителност. С негови средства били построени паметникът на Априлското въстание, въпросният рушащ се параклис, гробницата при църквата „Св. Богородица“. Изградил и водоснабдителната система на града, залесил един връх с иглолистни дървета и издигнал основното училище. Отделно отпуснал на Министерството на народното просвещение 6000 златни британски лири, равни на 47 кг злато.

Порових се из интернет – за безобразния вид, до който е докаран параклисът, има една-единствена публикация. Една-единствена! За сметка на това споровете около премахването на шестоъгълния петохуйник, или както там го нарекоха още във времената, когато веднага след построяването му започна да се руши, има десетки хиляди. Грешка –стотици хиляди, а само във форумите и социалните мрежи са пуснати неизброимо количество мнения, като преобладават псувните и ругатните. Обществена енергия, сравнима с поне пет ядрени реактора, е била похабена и е изтекла в нищото, отравяйки всичко и всички около себе си. Наш си, български Чернобил, след който трева не никне и слънце не изгрява. Виртуален паметник на безсмислието, грубостта и глупостта, за която друг умен българин (къде изчезнаха тези?) написал:

„Ние всички живеем тук като чужди един на друг. Ако бяхме чужденци в една друга страна, щяхме да бъдем по-близки, щеше да ни свързва съзнанието, че сме на чужбина и че някъде далеч имаме своя родина. А тук като че ли нищо не ни заставя да живеем с една обща цел и да мислим за тая родина. Само стадното честолюбие, политическата злоба и отмъстителният деспотизъм, само съмнителните цели и тъмните домогвания създават у нас по-дълбоки връзки и колективност.”

Проф. Боян Пенев озаглавил статията си „Нашата интелигенция“, публикувана е в сп. „Златорог“ през 1924 г. И не е вярно, че не се е променило нищо – променило се е, станало е още по-неприятно. Една част от „нашата интелигенция“ се е втурнала да защитава корупцията, защото благодарение на нея е намерила добра хранителна среда. Друга част брани своята територия, осеяна с ретроградност, лъжи за миналото и бутафория, а трета ръкопляска на взривявания, палежи и разрушения…

Никаква интелигенция не е това, разбира се, налична е само претенция, единствено поза. Нищо добро не може да се очаква от нея – призваната да води, да сочи, да служи. И хубаво са ни го е рекли и Христо Г. Данов, и Боян Пенев, ама кой и кога ли да слуша?

Шумно е, прекалено високо се вика.

Любослава Русева
www.reduta.bg

Неприятни истини за МВР

Полицаите пак протестират и вероятно пак ще получат желаното. Но това няма да промени нищо. Защото проблемът не е в парите, а в недомисления, недодялан и допотопен инструмент на име МВР, пише нашият автор Ясен Бояджиев.

В България често се случва едни и същи събития да се повтарят отново и отново. И всеки път разговорът за тях започва отначало, сякаш нищо не е било. Едни и същи аргументи и контрааргументи се предъвкват до безкрайност, причините неразличимо се размесват със следствията и вместо да се разплете, кълбото от проблеми се затяга още по-здраво. Накрая се взимат решения, които не решават нищо. И така – до следващия път.

Нещо подобно се случва сега и с полицейските протести. Някога те изглеждаха като нечувана екзотика, сега са по-скоро досадна баналност. Миналия път полицаите блокираха София, за да защитят социалните си привилегии. И успяха. Сега запълниха площада пред Народното събрание с искане за по-високи заплати. И рано или късно пак ще успеят. Ако всичко си продължи както досега обаче, следващият протест едва ли ще закъснее много. Защото проблемът не е само в заплатите, пенсиите и униформите на полицаите. Истинският проблем е, че МВР е недомислен, недодялан, допотопен инструмент, който не върши работа. Нещо като стар, крив и тъп нож. Този проблем не може да се реши само с пари.

Много или малко са 660 лева?

Сега полицаите казват, че „ножът е опрял до кокала“ и че „първоначална заплата от 660 лева за начинаещ полицай е подигравка“. И донякъде са прави – с тези пари наистина е трудно да се храни семейство, особено в големите градове. Да не говорим, че в МВР има и много други служители (например IT специалисти), чиито заплати са изключително неадекватни на фона на доходите на свободния пазар.

Всъщност обаче, казват опонентите, с разните добавки първоначалната заплата скача докъм 900 лева. Освен това – ако те са „подигравка“, какво да кажат младите лекари, учители, научни работници? А напрежението, рискът, условията (в студ и пек), пренебрегването на личния живот и семейството? – гласи контрааргументът. Да, казват опонентите, но затова пък за разлика от всички останали вие не плащате осигуровки, получавате 2% за всяка прослужена година, имате 30 дни отпуск и се пенсионирате рано с 20 заплати накуп. А освен това ефектът от работата ви е нищожен – всеки се е сблъсквал с вашето безхаберие и нищонеправене, с проявите на корупция и покровителство на престъпниците, на некадърност и бездушие. Това го има, но не всички са такива, мнозинството работи съвестно, отвръщат полицаите. А освен това – знаете ли какво е да нямаш най-елементарни условия за работа, да ти плащат извънредния труд с отпуск, който не можеш да вземеш, да плащаш от джоба си за униформите, обувките, бензина, тонера и хартията и да си носиш оборудване от вкъщи, за да можеш да работиш?

В този спор всички аргументи са валидни, тъй че 660 лева са и много, и малко. Но някой и друг лев отгоре няма да промени нищо. Рано или късно полицаите (някои заслужено, други – не) ще си получат своите 15-20% и много скоро пак ще открият, че „ножът е опрял до кокала“. А МВР ще си остане същият недомислен, недодялан и допотопен инструмент, който не върши работа. Нещо като стар, крив и тъп нож.

Много или малко са 1 милиард лева?

Всяка година в бюджета на държавата се залагат около 1 милиард лева за МВР, като заради непрекъснатия недостиг реалните разходи стигат до 1,2-1,3 милиарда. Някои казват, че това е огромна сума за страна като България и затова исканията за повече са си направо изнудване. Донякъде са прави. По данни на Евростат, в последните 2-3 години България се намира около второто място в ЕС по дял на разходите за сигурност.

Същевременно обаче, като се види за какво се харчат тези 1,2-1,3 милиарда, може да се каже, че те са и страшно малко. Огромната част от тях са за заплати, обезщетения при пенсиониране (споменатите 20 заплати) и осигуровки на служителите. За т.нар. капиталови разходи остават мизерните 1,2% или между 12 и 15 милиона. Което означава, че няма достатъчно пари дори за най-елементарните консумативи, камо ли за модернизация и преоборудване, за да се промени днешното предтехнологично състояние на министерството.

След като сега полицаите си получат своите 15-20%, общата сума ще нарасне със 100-150 милиона. Но дори и милиардът да стане милиард и половина, при тези условия пак нищо няма да се промени. МВР ще си остане същият недомислен, недодялан и допотопен инструмент, който не върши работа. Нещо като стар, крив и тъп нож.

А може ли инак?

Големият въпрос е всъщност този: може ли да се направи така, че този милиард или милиард и 300 милиона лева да стигат за едно министерство, в което много по-малко, но много по-мотивирани и квалифицирани хора с по-високи заплати и модерно оборудване да работят много по-ефективно и да се ползват с много повече обществено доверие? На този въпрос всички дават положителен отговор. Бизнесът, например, тези дни припомни, че България е сред първенците в Европа и света не само по отделяните средства, но и по брой на заетите в сектора на глава от населението. Резултатът обаче си е все така мизерен.

Политиците също дават положителен отговор. “Ножът е опрял до кокала и реформите в МВР са крайно необходими“, каза за пореден път поредният управленец. И все обещават  „радикална реформа“. Когато обаче опитат да я започнат, както стана миналата година, човек се пита дали всъщност умишлено не правят така, че реформата да не успее.

Политиците като полицаите

Всъщност, МВР и политиката все повече си приличат. И това не е никак странно. Тези дни отново се чу, че заради ниското заплащане и другите описани дотук проблеми кандидатите за работа в МВР силно са намалели – при 80 свободни щата в София, например, се явили само шестима кандидати. По-големият проблем (валиден, впрочем, и за армията) е, че повечето от кандидатите, меко казано, не отговарят на по-строги (а понякога и на най-елементарните) критерии за образованост, интелигентност, психологическа и физическа годност. Така критериите принудително се занижават, което в никакъв случай не помага за подобряване на работата в МВР. Резултатът от този процес силно си личи не само при сблъсък с редови служители, но и при среща с някои от висшите чинове.

В политиката „кандидатите за работа“ със сигурност са много повече, но мнозинството също далеч не отговаря на по-строгите критерии. Като че ли действа принципът на отрицателния подбор. И накрая става така, че политиците, пропуснати от партийните филтри и излъчени от храбрите избиратели, с малки изключения „блестят” най-вече с интелектуална семплост, неадекватност и некадърност. Резултатът е видим както в МВР, така и във всяка друга сфера, в която “ножът е опрял до кокала, а реформите са крайно необходими“.
www.dw.com

 

Гражданинът Борисов

По всички белези самозатварянето в „балона на жълтите павета“ е една от основните цели на много български политици. Тази мимолетна принадлежност придава онова нахално чувство за значимост, което всички добре познаваме.

То вбесява при най-фрапантните си изяви или просто дразни в политическото ежедневие. Извиращата парвенющина е вече пременена в индустрия на „жълтите новини“ и заема видно място в телевизионния ефир. В епохата на „кафявите новини“, тя дори позагуби предходното си отблъскващо излъчване и е вече достатъчно захаросана. Политици и техните околни нямат търпение да попадат в ситуация, която им позволява да заобикалят институции, да си създават привилегии, да намират непрестанни основания за собствена значимост и отделеност. Произведени в „елит“, тези хора след това започват да търсят всичките малки и не толкова малки удобства на „бързите писти“ към институции и правила или директното им заобикаляне. Това е и основната причина, поради която веднъж овластени тези хора просто престават да се интересуват от живота на „малкия човек“ и неговите ежедневни неудобства и неволи из дебрите на българските институции.

Сега внезапно премиерът в трети мандат обяви тези ежедневни гаври за враг номер едно на нормализацията на страната. Изведнъж ги забеляза, макар те далеч да не са от вчера. Хората от десетки години буквално пищят от недоволство при общуването си с администрации, нахални чиновници, често унизително отношение. Например, няколко поколения са вече откърмени с блъсканиците, гаврата и корупцията в КАТ. Надали някой е очаквал, че безсмисленото свидетелство за съдимост някога ще изчезне. Приказките за „обслужване на едно гише“ пък са вече толкова изтъркани, че накрая спряха и да ги повтарят. Не е и като „да не ги дават по телевизора“ тези неща. Съзнателно или не, Бойко Борисов нацели нещо, което може да му уплътни много успешно следващите години във властта. Интересно ще бъде да видим дали го разбира. Премиер и правителство „обявиха война“ на ежедневните очевидни абсурди и безобразия. Обявиха битка на малките неща, които „изкарват от кожата“ всеки човек в България. Малките досадни и обидни неудобства и институционални недомислици са вече „в окото на властта“ и тя обеща да ги разреши.

Появата на борбата с ежедневните дразнители има и политическо обяснение. Сегашното правителство видимо няма никакъв интерес към системно разрешаване на ключови управленски проблеми. Срещу проблемите ще се „хвърлят пари“, но този подход е пословично неадекватен и поредното му повторение с нищо няма да промени ситуацията. Самият състав на кабинета е толкова безличен, че много хора истински се затрудняват да запомнят лицата и имената на доста от неговите членове. Освен вече споменатите ежедневни неудобства, няма нито една по-съществена идея за промяна, която да фокусира общественото внимание. С наближаващото вече прословуто председателство на ЕС, всякакви други въпроси ще минават съвсем на заден план. Съставът на самата коалиция също допринася за това управленско безличие. При всичките му кривини, „Реформаторският блок“, в първоначалния му вариант, съдържаше в себе си хора, които се опитват поне частично да мислят в системни категории, да разбират политиката и като структуриране и провеждане на секторни политики, да гледат една идея по-далеч от ежедневните политически истерии. С тяхното изчезване и напускане на властта това вече не съществува.

Гражданинът Борисов, който твърди, че вече гледа българския свят през погледа на чакащия на опашки „средностатистически българин“ е пореден политически образ. Предходните включваха борец срещу корупцията, обединител на нацията, международна фигура. Често те се и комбинират. Борисов сигурно е разбрал, че дължи последната си победа не на харизма, а на липса на алтернативи и на желанието на немалка част от градските избиратели да поставят бариера пред русифицираната БСП. В подобна ситуация той трудно може да избегне необходимостта от нов облик. В новия му образ има политическа логика, още повече, че той не е съвсем нов. Всъщност, битката срещу очевидните неудобства е разклонение от отколешния негов усет за популярността на осезаемите неща, на това, което се „вижда и пипа“. Борисов винаги е имал особен усет за това, сега просто го разширява. Магистралите са най-честно споменавания ефект от този подход, но сега лидерът на ГЕРБ се захваща с по-маломерните, но достатъчно важни за хората неща. Нещо повече, премахването на много от тези унизителни за хората неудобства имат и чисто емоционално измерение, за което мнозина биха били благодарни.

Политическите разклонения на появата на гражданина Бойко Борисов обаче могат да бъдат доста любопитни. От една страна, подобно обръщане към „живия живот“ и решаването на множество буквално късащи нервите ежедневни проблеми на хората могат да се превърнат във важен източник на легитимност за самия премиер. Той вече няколко пъти показва, че има усещане за важността, която в България се отдава на малките, осезаеми, можещи „да бъдат пипнати“ неща и популярността от подобно усилие. На практика това може да се превърне в носеща опора на сегашния му мандат. Това пък е сериозен удар по БСП, защото тя губи една от пътеките, по които може да мине по пътя към властта. От друга страна, всичко това носи и рискове за Борисов. „Живият живот“ е твърде често доста неприятна гледка по нашите земи и твърде много неща в него трябва да бъдат оправени. По този начин едно управление може да бъде буквално затрупано от искания за намеси и бързи решения на различни казуси. В този смисъл, това е едно отваряне на „кутията на Пандора“, което може да блокира и без това неефективната държава машина. Друг потенциален риск за Борисов произтича от това, че в момента, в който поемеш поздравленията за някой решен проблем, можеш да започваш да трупаш вина за нерешаването на друг.

Поредното превъплъщение на сегашния премиер ще бъде интересно за наблюдение. Той отдавна не се впечатлява от настояванията за правени по учебник реформи в публичните сектори на държавата. Все по-малко има и кой да настоява за такива. Нито на ниво партии, нито на ниво изследователски и неправителствени структури, нито на ниво медии. Сякаш и малцинството, на което е ясно, че без такива няма да има съществено „отлепване“ на страната започна да се примирява. Подкрепа и легитимност започва да се черпи при нагласата „и това е нещо“. По този начин гражданинът Борисов може да се окаже доста добре синхронизиран с общественото движение и нагласи. Изглежда наистина на все повече хора им е достатъчно някой да решава малките проблеми, независимо че междувременно затъваме в големите такива. Скоро ще разберем.
Владимир Шопов
www.reduta.bg

Среща между черното и бялото гето

Няколко дни след боя в Асеновград разбрахме ли каква всъщност беше случката? Не.

Как е започнал конфликтът, с какво едните ядосали другите, кой пръв е посегнал – всичко това беше удавено в море от знамена, хоругви, бръмчене на мотори и патриотични скандирания. И това не е странно – поводите все повече няма да имат значение. Те ще са все по-незначителни, все по-неясни, а където изобщо липсват нищо не пречи да бъдат инсценирани. Има ли причина, повод ще се намери. А причина има – огромно напрежение между българи и цигани, като всяка страна подозира другата в това, че е обект на специално, привилегировано отношение от страна на държавата. Когато причината е толкова голяма, поводът е без значение. И винаги ще се намери някой, който след Асеновград, Гърмен, Катуница, Раднево и т.н. ще сметне за нужно да припомни, че в Косово нещата са започнали от една сватба. Макар да е нямало такава сватба в Косово.

Прословутата кървава сватба излезе от устата на бившия югославски президент Милошевич в ролята му на главен обвиняем на третия ден от процеса срещу него в Хага. Тогава той каза: „Сърбите никога не са започвали война, никога не са предизвиквали конфликт. Войната в Босна /1992-95/ започна с убийството на бащата на младоженката на една сватба в Сараево.“ Толкова за сватбата.

Виж в Косово стана малко по-различно. Там етническото напрежение през 2004 година закипя, когато сърби обвиниха мюсюлмани, че са нападнали и ранили сръбско момче. Това се случи в Чаглавица, по-късно пламна и Косовска Митровица, след като в ледените води на река Ибар бяха намерени телата на три албански деца. Етническите албанци твърдяха, че момчетата са се удавили, защото са се мъчили да избягат от група разгневени сърби, които търсели отмъщение за ранения по-рано сръбски младеж.

Не е толкова важно дали нещата за започнали на сватба, край река или край басейн. Когато те са подготвени да станат, може да се случи колкото на годеж, толкова и на погребение. Разказвам косовската версия по две причини.

Първо: тя е класика. Много етнически конфликти са се взривявали точно от смърт на млад човек или дете. Детето е символът на бъдещето на рода, племето, народа. Ако някой го убие, този някой застрашава бъдещето на цялото племе. По силата на същото това мислене, кодирано в кръвта, племето е длъжно да се противопостави на убийците на бъдещето му. Тази формула е ползвана многократно през вековете по всички ширини – къде с истински убийства, къде с инсценирани. Най-често е прилагана, когато е трябвало да се оправдаят гонения на евреи. Там подстрекателите на гоненията са били улеснявани от злостната конспирация, наречена Кървавата клевета. Според тази фалшификация евреите крадат християнски момчета, източват кръвта им, за да си замесят ритуален хляб. Следователно, ако някое християнско момче е изчезнало или намерено убито, това е сигнал за погром в еврейското гето. „Хайде слушай-яж-спри да плачеш-заспивай, защото ще те открадне циганката с торбата!“

Втората причина е, че всички приятели роми, които попитах дали може да се сбием, ми отговориха с различни думи едно и също: „Не си го представяй като битка на две армии. Българите строени от една страна, циганите от друга, някой дава сигнал и тръгваме. Да, можем да се сбием, но не така. Ще стане, когато има убито момче от едната страна, а още по-лесно ще стане, ако има по едно от двете страни. И когато мен ме заболи за нашето, а теб за вашето.“

Може да не ви харесва този отговор, но той е честен и компетентен. Загрижен, предупредителен. Казват го хора, които не просто поназнайват нещата, а знаят нещата. Включително знаят, че когато хиляди са готови да тръгнат към гетото, то гетото не стои със скръстени ръце, а с брадва зад вратата и това далеч не е най-опасното налично оръжие.

Нито младите българи, нито младите цигани са такива, каквито бяха преди двайсетина години. Трябва да сме наясно, защото в момента сблъсъците са между тях – между представителите на черното и представителите на бялото гето.

Черното гето е смислен хаос. То е парцелирано като кръстословица. Ако объркаш ход хоризонтално, няма да ти излезе сметката вертикално. Разпределено е – между партии, барони, лихвари, сводници, протестантски пастори, полицейски покровители, неправителствени организации, кланове, занаяти. То има свои правила и табута.

Онези цигани, които познавахме отпреди двайсет години, вече не определят правилата. Те бяха образовани, работеха, пращаха децата си на училище. Сега или са на гурбет в Испания, Италия, Гърция, за да издържат младото семейство тук, или гледат внуци и правнуци. Сега младите хора в гетото са първото поколение , което заряза училището, не може да чете и да пише. И няма никакво намерение да наследи традиционната ромска страхливост. Вместо това е решено да се отнася с другите така, както те се отнасят с него. Родителите им са учили, работили, били са част от българското общество – и каква им е била ползата? Младите в черното гето са решени да опитат нови формули за справяне с живота, които нямат нищо общо с правила и закони. И защо да не го правят, щом никой не се е загрижил чак толкова за законите, че да ги прилага. Защо да не ги нарушават, щом последствия няма да има. Те имат номадския ген да оцеляват в гънките на релефа – всеки релеф, както географски, така и политически.

Щом партиите плащат за гласове, ще вземат парите. Щом плащат за преместване в друго населено място – да. Щом децата са източник на някакви средства – разбира се. Щом кражбите по селата са ненаказуеми – естествено. Щом по пунктовете се изкупува мед…Щом полицаите могат да бъдат купени, щом може в бърза помощ без здравни осигуровки…Щом се наложи да се поразбърка политическата обстановка…Щом етническият мир ви е толкова скъп – колко давате да ви го разклатим, колко да го закрепим?

От своя страна бялото гето е хаотичен смисъл. Човек не знае в какво да вярва, с какво да се захване. Нищо не е сигурно. Изтормозени, обедняващи родители, които нямат право гък да кажат на децата си как да живеят, защото самите те са се провалили. Не всеки може да учи, да замине в чужбина, да се устрои на добра работа тук. Млади хора, за които всеки ден е изпитание за самочувствието. Себе си ли да мразят или онези, които олицетворяват тяхното окаяно положение на неуспяващи, излишни хора?

Човешката природа е самощадяща, тя е измислила вместо да мразиш себе си заради недостатъците си, да мразиш онези, в които ги виждаш. Които най-много ти напомнят за твоите пороци, които ти олицетворяват провала – циганите! Колкото повече расте циганинът в теб, толкова повече се налага компенсаторно да мразиш циганите отвън. Да набиеш просяка в теб е трудно, обаче оня там просяк на улицата…Да ровиш за лев в джоба си е унизително, изкарай си го на ровещия в контейнера.

Ти си зле, но не си виновен – намери си виновен. Ако циганите не живееха на твой гръб, ти щеше да си добре. Ти заслужаваш, ти си наследник на ханове, ти си ювиги. Може да нямаш нищо друго, но имаш славна история. Искат да ти я отнемат, да те претопят в някаква перфидна Европа, да те изправят пред ужаса да се състезаваш с тях. Не им се давай, ти си имаш земя като една човешка длан, покажи, че е твоя… – така разсъждава бялото гето. То може да е малко по-грамотно от черното, но е също толкова настръхнало, готово.

И този път показахме, че сме спецове по екстремните ситуации – можем да си ги предизвикваме, можем и да ги потушаваме. След което забравяме. До следващия бой, да следващия протест, до следващата дестинация на рокерския взвод. До следващото разминаване? Ами ако не се размине?!
Веселина Седларска
www.reduta.bg

Няма да платим, няма да платим

Грубичко, но пък честно: Валери Симеонов каза неща за шума по Черноморието, които никак не звучат патриотично. Даде пример с конкретни заведения, дори спомена собствениците им, до един с прякори на животни.

Каза, че КАТ и НАП трябва по-често да посещават курортите. Междувременно, докато го слушаме, на нас ни се отщява да ги посещаваме. По същото време на друг телевизионен канал някой говори за гръцки курорти – позитивно говори, толкова позитивно колкото изгрев на Санторини. От години това е дилемата на българския отпускар с умерени финансови възможности – България, Гърция или все пак, макар и все по-малко – Турция.

Да си призная, първата ми среща с Гърция изобщо не ставаше за реклама. Рано-рано автобусът спря до едно кафене в Кавала и цялата ни българска група се запъти да се събуди с кафе. Насреща ни с викове се зададе сервитьорката. Беше жена на почетна възраст, с артрозна походка, преметнала пешкир през рамо. Не само заради мустачките приличаше повече на Никифор Фока, отколкото на образец за обслужващ персонал в световно признатата гръцка дестинация. И досущ като Никифор полагаше усилия да отблъсне българското пълчище: „Махайте се, знам ви българите, двама-трима ще си поръчат кафе, а целият автобус ще иде в тоалетната, само ми цапате гърнето и ми изхабявате цял сапун. И да вземете да научите гръцки!“ – даде ни указание, докато ни отпъждаше с ръце като оси. Не си мереше думите, не предполагаше може би, че в групата ни има хора, които разбират гръцки. Ей това му трябваше на мъжа ми да отговори на родния ѝ език: „Глупости приказваш, кириа, щели сме да изхабим сапуна. Българите сме толкова мръсни хора, че изобщо не знаем как се ползва сапун.“

Имам един рейс свидетели на този мижав международен конфликт, след който обърнахме гръб на Никифора Фокица, за половин час установихме, че Кавала прилича на Велико Търново и отпрашихме към Катерини Паралия. Там на стол пред входа на малкия хотел седеше стопанката, на която отвсякъде й отиваше да е дъщеря на сервитьорката от Кавала. Тя с отсечени жестове и строг поглед ни инструктира след ходене до плажа да си мием джапанките и краката на малката чешмичка до стълбите. За около пет минути навакса с възпитанието, което допускаше, че ни липсва. Още преди да влезем в стаите, вече й бяхме пожелали дори Зорбас да не я съжали, ако на тоя тип жени въобще им е до ласки.

Обаче беше тихо. И чисто беше. Банята ухаеше. Пред терасата имаше палма, а зад нея беше морето. Шезлонгът и чадърът бяха безплатни срещу покупката на едно кафе. И никакъв проблем с общуването – почти всички на плажа бяха българи. Помислих си, че в курортите на Гърция стопанинът се чувства навсякъде във въздуха, както в Турция се чувства по улиците въдворяващото ред присъствие на полицията, дори когато не виждаш полицай.

Какво чувствам в българските курорти? Най-много чувствам, че трябва да си държа очите отворени. Държа си отворени очите в един хотел в „Албена“, обаче погледът ми се заплита в паяжина в ъгъла над леглото. Ако беше малка, хич нямаше да я споменавам. По теракотения коридор камериерките бутат колички с грохот като от съветски филм за Втората световна война. Някакви хора се карат в коридора, деца се забавляват да чукат по всички врати. В българските хотели няма стопанка, която да си позволява да възпитава. Тук от терасата не те спират да скачаш в басейна, та за някакъв шум. Хотелът е на всички под покрива му и всеки е свободен да пречи на другите колкото може и както пожелае.

Ресторантът обаче – по никакъв начин не е на друг, освен на келнера. Ничия власт у нас не е била по-дълга от властта на келнера. Всеки чужденец е по мил от българин на всеки сервитьор, сладоледаджия, дюнерджия, хотелиер, барман, таксиджия,сутеньор и на всички останали, заети със светли и тъмни занятия по източната ни граница. В българските курорти винаги съм чувствала, че източната българска граница не е на българите.

Обаче – наша била! Затова било патриотично да избираме нашите плажове, да спасим нашия туризъм! На което ние от години имаме готов отговор – няма пък!

Спомняте ли си как в началото на прехода някакви разумни хора ни съветваха да гласуваме с джоба си? В смисъл, да преценим коя партия защитава най-добре икономическите ни интереси и да дадем гласа си за нея. Това ние не направихме. Една част от населението наистина започна да гласува с джоба си(онези между 20 и 50 лева на вот имам предвид), но то е друго – гласуване за джобни, не с джоба.

Лятната почивка е първото нещо, което ни вдъхнови да използваме разумния съвет да избираме с парите си. Отвратително е, унизително е да отидеш в български курорт, в който чувстваш, че се подиграват с парите ти. Добре, мислиш си, собственикът на този хотел очевидно не е печелил парите си трудно и честно, не знае цената им, затова се отнася така към моите пари. Но моите пари са спечелени с труд, спестени са с лишения, не съм дошла тук, само защото се чудя какво да ги правя…Аз бих отишла в Гърция дори само заради това – че там не чувстваш парите си подиграни. Дори когато собственикът се опитва да те възпитава преди да е разбрал налага ли се, си казвам: цени си този човек парите, които е вложил, знае цената им, със сигурност ще уважи и моите. Ако пък към това е прибавено и голямо ядене и глезене, значи не сте в Гърция, а в Турция.

Това е половината причина да не гласуваме с джоба си в полза на българското Черноморие. Другата половина е точно като на избори – за отмъщение, на инат и всичко останало, което се включва във формулата „Няма да платим, няма да платим!“.

Няма да платим заради пренебрежението, което имахте към нас, когато ние имахме нужда от вас. Сега вие имате нужда от нас и ще ви пренебрегнем по същия начин – както вие предпочитахте чужденците, така ние ще предпочетем чуждестранни брегове. Не правим нищо различно от вас, така че внимавайте с обидите – просто се обаждаме, точно както ни повикахте.

Няма да платим заради това, че в периода на първоначално натрупване на хотели нас ни нямаше в никакви сметки. Направихте курортите за себе си, не за курортистите. Можеше поне зеленината да ни оставите. Произведохте продукт, без да мислите за клиента. И ние сега ви казваме, че този продукт е менте, претъпкан е със заместители и вредни съставки, на всичкото отгоре е на цена, по-висока от оригинала. Не го харесваме, няма да ни го пробутате.

Няма да платим нещо, което сте откраднали от нас, повредихте го, злоупотребихте с него и сега искате да ни го продадете, като единственият ви аргумент е, че то си е наше. Много харесваме Силистар, но не искаме да повярваме, че мястото зад плажа е едновременно гора и частна нива, през която нямаме право да преминаваме, за да отидем до плажа. И колкото да се криете зад арендатора, ние знаем на тъста на кой депутат от ДПС е реституирана като частна нива тази част от странджанската гора. Няма да повярваме, че дюните не са дюни, че плажовете в частни имоти зад огради били от придобит пясък, донесен тоест от вълните. Придобиването ви дойде с политическите вълни, не с морските.

Такива неща си мислим, не защото сме национални предатели. Не сме по-малко патриоти от Валери Симеонов. Мислехме си ги тези неща и когато бяхме излишни на българското Черноморие, мислим ги и сега, когато сме му нужни. И нямаме никакво желание да си помислим за това, че 15 процента от брутния вътрешен продукт се формира от туризма и после това ще ни се върне под формата на оскъдица в бюджета. Малко се трогваме и от това, че работни места в туризма ще станат излишни. И че всичко това ще се отрази на цялата икономика, която зарежда курортите с храна, оборудване, пиене и т.н. до рисувачите на имена върху оризово зърно за спомен.

Българското Черноморие показа, че може да привлича пенсионирани германци, алкохолизирани финландци, датчани, англичани, любители на хазарта от Израел, средна ръка руснаци. Сега задачата му е по-трудна – да покаже, че може да привлича българи. Става дума за българи, които вече не ходят на море, за да си купят парфюм „Бич може“ и крем „Нивеа“ от пазарите на СИВ по нудистките плажовете в Поморие и Приморско. За капризни българи става дума, не за ония, на които не им правеше впечатление, че бирата е топла, а кебапчетата студени. И информирани също така, винаги ще сравняват с Гърция.
Веселина Седларска
www.reduta.bg