Архив на категория: Мнения и анализи

Нямаше да е толкова лошо, ако…

boyadjievНеколкодневният снеговалеж остави стотици хиляди българи без ток и без връзка със света. Можеше ли това да не се случи – или поне не в тези мащаби? Сигурно, ако… Коментар от Ясен Бояджиев:./DW

Поредно българско бедствие и за пореден път отвсякъде звучи въпросът „Кой е виновен?”. Този път „номинирани” са: тежкият мокър сняг, силният вятър, обледеняването и въобще „форсмажорните обстоятелства”, глобалните промени в климата, лошите планински пътища, които и през лятото са труднопроходими, тесните горски просеки, отделни дървета и по-специално по-високите и „болните”, пътно-почистващите фирми, „енергото”, мобилните оператори, общините, кметовете и, разбира се, правителството…

Снегът не е основният виновник за авариите

За опозицията, естествено, виновно е преди всичко правителството, което „не си свърши работата”, има „формално отношение към проблема”, „тича след събитията”, „не провежда системна политика за избягване на тези събития”, „толкова си може”, „не може да ръководи държавата в зимни условия”, „действа хаотично”, „само се снимат пред камерите, загърнати в шалове, и си показват спортните якета” и „нямат оправдание за безхаберието си”… Понеже явно са забравили, да им припомним: когато преди по-малко от година бяха управляващи, днешните опозиционни лидери и автори на тези умозаключения при сходни обстоятелства говореха за „особеностите в климата” и обясняваха, че „пред стихията всички трябва да бъдем по-обединени”.

Вината е споделена

Истината е, че природното бедствие беше много тежко, продължително, масирано и широкообхватно, така че огромната част от последствията му бяха практически неизбежни при нашите възможности и условия. И за разлика от друг път (като при миналогодишните наводнения, да кажем) сега няма дори и нотка на съмнение, че поне отчасти това бедствие е било предизвикано от човешка ръка и човешко нехайство (като при поддържането и управлението на язовирите и речните диги, например).

От друга страна държавата като цяло реагира общо взето адекватно и координирано. Може би дори по-адекватно и по-координирано, отколкото, да речем, миналата година в Аспарухово и Мизия. Разбира се, винаги някои неща могат да бъдат свършени по-добре. Може, например, да има много повече и по-модерна техника за почистване на снега. Но засега българските възможности са такива, а и нищо не става без пари. Ако местните общности и обществото като цяло искат през зимата не „трактори от времето на ТКЗС-тата”, а мощни роторни машини, които да дежурят денонощно на всеки път и на всеки разклон, за да „улавят всяка снежинка” (нещо подобно, впрочем, вече се наблюдава в София), ще трябва да са готови да платят или инвестират повече. И съответно да се откажат от нещо друго. Въпрос на избор.

Тъй че всеки еднозначен отговор на въпроса, с който започнахме, би бил погрешен. ”Вината” е споделена. Включително и от обществото като цяло, което би трябвало да реши какво иска.

Примерът с тока

Най-ясно това си личи при проблемите с тока, от който дни наред бяха лишени десетки хиляди домакинства.

Тук най-напред да отворим една скоба, за да обърнем внимание на широката публика, която продължава да не прави разлика и да обвинява за всичко (включително за „скъпия” ток) така наречените ЕРП-та (често понеже са „частници”, при това чужденци), че този път основният „виновник” беше българският държавен Електро-системен оператор ЕСО – тъй като проблемите дойдоха главно от неговите далекопроводи и подстанции.

Но в случая няма значение за кого точно по веригата на доставките на електричество става дума, понеже (по единодушното мнение на всички експерти) основната причина, без която авариите със сигурност щяха да бъдат по-малко, са не толкова снегът, вятърът и дърветата, или пък липсата на организация и добро желание, а системната липса през последните години на достатъчно инвестиции в мрежата – дори за елементарната ѝ подръжка, да не говорим за, примерно, смяната на въздушните електропроводи с подземни или на „голите” проводници с изолирани.

А няма инвестиции, защото години наред държавата, тоест – управляващите, политиците и партиите чрез здраво контролирания от тях „независим” енергиен регулатор, ги подтискат, режат и напълно спират, за да поддържат ниски цени на тока, да угодят и да се харесат на електората и така да задържат или да се докопат до властта. В резултат цялата енергетика е на колене.

Отговорността на електората

Отговорността за това обаче е донякъде и на самия електорат, който трябва да разбере, че токът не пада от небето, че става дума за реални разходи, които някой трябва да плаща. Защото нищо не става и никой не работи без пари.

Иначе електропроводите се късат. И ще се късат все по-често и без „форсмажорни обстоятелства”.

Да връща ли България смъртното наказание?

Идеята за връщане на смъртното наказание има относително много привърженици в България. Но кой има право да разполага с човешкия живот в едно цивилизовано общество? Георги Папакочев потърси мнението на изтъкнати юристи. /DW

syd1Един от лидерите на Патриотичния фронт поиска широка обществена дискусия за връщане на смъртното наказание. В същото време върви и подписка с искане за референдум по въпроса. Привърженици на допитването обявиха, че първоначално подписи ще се събират във Велико Търново, заради убитата там в края на февруари 28-годишна студентка, а след това инициативата щяла да бъде пренесена към София и други градове.

Идеята за връщане на смъртното наказание не е нова в средите на българските националисти. Още през 2011 година парламентът отхвърли с мнозинство предложението на лидера на „Атака“ Волен Сидеров за промени в Наказателния кодекс, направено по повод конфикта в Катуница, при който починаха двама младежи. Точно преди година депутати от „Атака“ отново лансираха идеята за връщане на най-тежкото наказание и за пореден път не бяха подкрепени от другите народни представители. В края на 2012 година двама напуснали „Атака“ независими депутати бяха основали коалиция „Не на ЕС“. Освен за връщане на смъртното наказание, те пледираха за носенето на оръжие и се обявяваха против ромското малцинство.

Екзекуциите са в разрез с Европейската конвенция за правата на човека

В България беше наложен мораториум върху изпълнението на смъртните присъди непосредствено след демократичните промени през 1990 година. През 1998 година смъртното наказание беше официално премахнато от НК като противоречащо на Европейската конвенция за правата на човека и други международни документи. Неотдавна международната правозащитна организация „Амнести интернешънъл“ огласи пет основни аргумента против смъртното наказание. Става дума за това, че при изпълнението на смъртна присъда винаги съществува риск да бъдат убити невинни хора; че постановеното от съда отнемане на живот не е ефективно средство за предотвратяване на тежки престъпления; че смъртното наказание не допринася за по-голяма сигурност и спокойствие в обществото; че легализираната екзекуция подпомага цикъла на насилие; че смъртното наказание е нарушение на човешките права, независимо дали обществото го подкрепя иле не. Бившият конституционен съдия и магистрат в Европейския съд по правата на човека Димитър Гочев определя желанието за връщане на смъртното наказание в България като твърде „първична обществена реакция“: „Смъртното наказание в исторически план е вид отмъщение от типа „зъб за зъб“, което е характерно за първобитните общества. За съжаление чувството за отмъщение съществува и днес у хората – те настояват за някакво възмездие и то често включва искане за смъртта на човека, извършил някакво престъпление“, поясни юристът пред Дойче Веле. Според него обаче, българите следва да имат вече по-модерни разбирания: „Смъртното наказание не е само правен, а и етичен въпрос. Дали то ще влезе в правната норма на НК или не, зависи от това дали ще успее да премине през изпитанието на етичните и хуманни съображения“, казва съдия Димитър Гочев.

„Не съм убеден, че онези, които предизвикват подписка за връщане на смъртното наказание действително имат сериозни намерения за това, при положение, че става въпрос за официална европейска политика. Вероятно наблюдаваме пореден опит да се печелят някакви политически дивиденти – сред значителна част от българите битуват погрешни разбирания, че по този начин може да се ограничи престъпността“, пояснява от своя страна професорът по право в Софийския университет и бивш председател на Народното събрание Огнян Герджиков. Той цитира представител на Патриотичния фронт, който тези дни чистосърдечно признал пред медиите, че всъщност целта на неговата формация не е връщането на смъртните присъди, а по-скоро заостряне на общественото внимание върху тежките престъпления и призив за засилване на превенцията в борбата срещу престъпността. „Ако трябва да сме обективни, референдум по тази тема би събрал немалко гласове „за“, но аз не вярвам да се стигне до него“, казва проф. Герджиков.

Има по-цивилизовани решения

Кой, все пак, е най-сериозният аргумент срещу „легализираното убийство“, както някои експерти наричат смъртното наказание днес? Съдия Димитър Гочев смята, че това е неговата пълна безсмисленост. „Да отнемеш човешки живот означава да постъпиш по напълно първичен начин и затова цивилизованото общество предлага други решения. Не съм бил наказателен магистрат в България, но в ЕС често съм се сблъсквал с подобни казуси. Те трябва да бъдат решавани от гледната точка на човешките права, на съвременните схващания на едно развито общество, каквото ние трябва да бъдем и вече сме. Твърдя, че България се намира вече в друга етично-морална фаза на общественото си развитие“, казва Димитър Гочев.

Проф. Герджиков припомня немалкото случаи, при които хора погрешно са били осъждани на смърт. „Представете си какво означава невинен човек да бъде екзекутиран! Това противоречи на християнските ни ценности – нима имаме право да се издигаме до нивото на Бог, за да разполагаме с човешкия живот и да решаваме кой има и кой няма право да живее? Подобно нещо не можем да си приписваме. Разбира се, виновният трябва да понесе своето. Нима лишаването от свобода е по-малко тягостно и тежко наказание? Да си припомним, че Бог не осъжда Каин на смърт за неговото братоубийство, а го наказва да живее с мисълта, че е убиец“, казва проф. Огнян Герджиков.

Източноевропейците искат нова Желязна завеса. Към Русия.

Името „Русия“ все по-категорично се превръща в синоним на думата „опасност“. Най-вече за източноевропейците, много от които си мечтаят за нова Желязна завеса. Но този път между тях и Русия.Коментар от руския политолог Иван Преображенский:за DW

В този полски ресторант поддръжниците на Путин не са добре дошли

Преди около година, през март 2014, прекосих полско-беларуската граница, излизайки от територията на Европейския съюз. Владимир Путин тъкмо беше подписал закона за приемането на Крим и Севастопол в състава на Русия. Откъм полската страна на границата ме проверяха час и половина. По едно време ми омръзна да чакам, пък и разбирах, че просто ми правят демонстрация на промененото отношение към руските граждани. Извадих журналистическата си карта, след което граничарите веднага ме пуснаха, като направо хвърлиха паспорта ми през прозореца в колата. Така лично аз изпитах недоволството на европейците от действията на руските власти.

„Ние Крим си гушнахме, та тук ли няма да си пробия път!“

Два месеца по-късно отново имах възможност да наблюдавам как европейците реагират на присъединяването на Крим. В центъра на Прага на някакво празненство се беше събрала многолюдна тълпа. Една руска туристка, която на висок глас обясняваше, че е пристигнала от Москва специално за този празник, се опитваше всячески да си пробие път напред. „Хайде де, ние Крим си гушнахме, та тук ли няма да си пробия път?!” – гръмко се пенеше моята сънародничка. И яко работеше с лактите, подвиквайки: „Напред, руснаци!”.

„Не, руснаци назад, а напред украинци!” – репликира я на руски един двуметров чех, който ѝ препречваше пътя. За разлика от настояването на ЕС Москва незабавно да върне Крим на Украйна, действията на този чех изглеждаха доста по-решителни, така че рускинята беше принудена да спре.

Имам още куп подобни примери. Един микробиолог оттегля поканата си към руски колега да посети неговата лаборатория: „Нали разбирате, политическата обстановка…”. Един психолог отказва да замине на конгрес в Русия, а възрастен германец, който държи малък ресторант в Италия, сякаш обобщава нагласата на повечето европейци: „А, тъй значи, Вие сте от Русия… Аз много обичам Русия, но вие непрекъснато създавате само проблеми”.

Социолозите потвърждават, че отношението към руснаците действително се влошава. През януари 40 процента от чехите вече заявяват, че не искат да имат взимане-даване с руснаци. Симпатии към руснаците демонстрират едва 19 от гражданите на Чехия. Година по-рано пропорцията беше съвсем друга.

Нека не се лъжем. В Средна и Източна Европа, тоест в държавите, които или бяха част от Съветския съюз (Литва, Латвия, Естония), или пък членуваха във Варшавския договор (Полша, Чехия, Словакия) след падането на комунистическите режими отношението към Русия по традиция е твърде сложно. Невинаги отрицателно, но и много рядко пропито от симпатия.

Когато през 1994 година в Прага отбелязваха годишнината от „нежната революция”, служителите в руското посолство препоръчваха на гостуващата група руски ученици да не ходят на Вацлавския площад, пък и изобщо в центъра на града. А един пиян тийнейджър от предградията на полската столица Варшава направо ми изкрещя в лицето, че съм враг, след като дочу руския ми акцент.

Независимо от всичко това елитите на тези страни, с много редки изключения, се стараеха да се държат неутрално към Русия: голям пазар, важен партньор и така нататък. Но след Крим те рязко промениха отношението си.

Още от средата на 1990-те години руските власти заговориха, че европейските медии и европейската политика се отнасят несправедливо към руснаците. Но по онова време още имаше дискусия между симпатизантите на Русия и онези, които откровено я недолюбваха. Днес мненията рязко се поляризираха и вече няма никаква дискусия.

Червената линия

В Европа има двама-трима дежурни приятели на Кремъл. Срещу тях обаче се възправя мнозинството журналисти, които смятат, че с анексирането на Крим Русия е преминала червената линия, отвъд която не е възможно да одобряваш действията ѝ. Тези журналисти добре знаят, че над 80 процента от руснаците поддържат Владимир Путин. Тоест, че голяма част от населението е готово да сподели с него вината за Крим. А след като е така, казват си повечето журналисти и политици в източната част на ЕС, значи вече няма смисъл да правим разлика между народ и власт, както постъпвахме по-рано, по съветско време.

Подобна е нагласата и на хората. „А какво ще ми кажете за Украйна?” – настъпателно пита дори най-обикновената масажистка в случаен европейски курорт. Онези руснаци, които трескаво търсят подкрепа, естествено все се сещат как един български продавач на сувенири или пък някакъв германски таксиджия са ги уверявали, че „обикновените европейци” обичат руските лидери дори повече, отколкото го правят самите руснаци – става дума за онова добре известно: „Ех, де и ние да имахме лидер като Путин!”. Но това са небивалици. Нещо като да въздишаш по времената на „железния канцлер” Бисмарк или на не по-малко „желязната лейди” Тачър, ако не и на самия Бенито Мусолини.

В действителност повечето граждани на Източна Европа навярно споделят мнението на британския външен министър Филип Хамънд, че „действията на руския президент Путин при незаконното анексиране на Крим и при използването на руски войски за дестабилизация на Източна Украйна сериозно подкопават сигурността на държавите в Източна Европа”.

Така че днес новата „Желязна завеса” не е просто някакво плашило, създадено от журналистите, а мечта на много европейски граждани.

Да не би да искате да живеете в страна като Русия?

Къде предпочитаме да живеем: в едно мирно пространство, каквото е ЕС, или в Путинова Русия, където властват беззаконието и параноята? А. Андреев отправя този въпрос към всички, които виждат България до Русия, а не в ЕС./DW

aandreev
А. Андреев/DW

Прогнилият ЕС се разпада, световният жандарм САЩ си разиграва коня, а горда България трябва да върви по собствен път и да взима пример от православните братя в Москва…

Българските интернет-форуми бъкат от подобни наивизми, които в общия случай са и крайно неграмотно поднесени. Не ме интересуват онези поръчкови потребители, които пускат такива постинги, защото са наети (или самонаети) като нечии пехотинци в пропагандната война. Интересуват ме хората, които действително споделят този опасно килнат мироглед. Тъкмо към тях имам многобройни въпроси, но в интерес на джентълменската дискусия най-напред ще им призная правото да се съмняват, да недоволстват и да критикуват по няколко пункта:

Да, Европейският съюз се намира в тежка криза. Да, той е разединен и не може да намери своя собствена политика в много области. И спешно му трябва задълбочаване, общо данъчно законодателство, единна външна и отбранителна политика, енергични и вдъхващи доверие лидери.

Да, САЩ (с подкрепата на Великобритания) мълчаливо се възползват от слабостта на ЕС и продължават да налагат идеята за еднополярен свят.

И, да, доколкото съществува някакъв единен „Запад” – и на него понякога не са му чужди лицемерието и двойните стандарти.

За да няма отново реки от сълзи и кръв

Нека сега обаче да видим какво има в другата паничка на кантара. Още първата тежест, която откриваме там, веднага го накланя в полза на Европа: мирът. Днешните поколения не помнят (не помним) ужасяващите войни, но колективната европейска памет ги помни. Тъкмо тази памет превръща ЕС в мирен колос, който често пъти, неадекватно на своя човешки и икономически потенциал, е нерешителен и отстъпчив, само и само за да запази мира. Чудовищната безпаметност на онези, които особено днес подценяват омиротворяващото значение на ЕС, някой ден – недай боже! – отново може да пролее реки от сълзи и кръв на целия континент. Нима човек с поне малко мозък в главата си може наистина да иска нова война, докато ехидно потрива ръце пред немощта и объркването на европейците днес?

Но дори да не е война – как ще я карат малки страни като България, ако не са в ЕС? Ще оцеляват на мускули, заобиколени от гранични и митнически бариери, със собствена нестабилна валута и прескъпи кредити на свободния финансов пазар? Че нали тогава половината им население веднага ще се изнесе на запад, а слабата, непроизводителна и неконкурентна икономика ще се срути за месеци? Нима е нужно много да се напрягаме, за да се досетим кой ще овладее един такъв разграден двор, където върховенството на закона съвсем се е превърнало в чужда дума, а единствените възможни източници на ресурс са корупцията и престъпността? Може би тогава България ще реши „да си върне” Македония, за да си подобри икономическото положение? Хайде, организирайте референдум за излизане на България от ЕС, спечелете го, пък да ви гледаме сеира тогава. Не че ще стане, но нима е възможно да се мисли толкова късогледо?

Онези пък, които тъгуват по съветските времена, искам да попитам: защо се разпаднаха СИВ и Варшавският договор? Само поради наивността на Горбачов ли? Разбира се, че не – такива фундаментални събития никога не са резултат само от нечия слабохарактерност, за тях винаги има обективни причини. Разпаднаха се, понеже вече нямаше пари за поддържането им и понеже (почти) всички съветски сателити пожелаха да ги напуснат. Суверенитет и самоопределение – това е простият отговор, насочен и към онези, които споделят страховете на Кремъл, че „враждебните сили” обграждали Русия. Защото кой може да забрани на една независима държава да членува в ЕС или в НАТО – без значение какви параноични сценарии се разиграват в главата на В.В. Путин? (Да не говорим, че никому и на ум не идва да напада Русия.)

Отвъд кръчмарската дискусия

Да, така нареченият „Запад” има грехове в рубриката „самоопределение”, но общественото мнение в Европа открито обсъжда темата „двойни стандарти” (Косово-Крим), докато в Русия анексията на полуострова и отцепването на Източна Украйна се посрещат единствено с аплодисменти. А чугуненият, мъртъв и тържествен език, на който се изказват по тези въпроси Путин и Лавров, е изваден директно от нафталина на СССР. В сравнение с него западните политици говорят не само по-честно и по-човешки – те са принудени и по-малко да лицемерят, защото обществеността ги гледа под лупа. Докато руската общественост в мнозинството си сякаш предпочита да вярва, да се ентусиазира, да мрази и да следва, нежели да се съмнява и критикува…

С две думи: къде предпочитаме да живеем? В едно мирно и толерантно (без да е идеално) пространство, където правилата се спазват, а отделният човек и отделният гласоподавател имат реална власт и защитени права – или в ничията земя, където властват мизерията, беззаконието, параноята и архаичните възгледи на 19 век? Струва си да мислим за това, докато кръчмарската дискусия се опитва да демонтира ЕС и да запокити България кой знае накъде.

Какво показа посещението на Щайнмайер в София

Без да донесе някакви гръмки новини, посещението на германския външен министър в София даде важни знаци за двустранните отношения и най-вече за мястото и предстоящия път на България. Анализ на Ясен Бояджиев./DW

Мечтаното от българските политици членство в Шенген, сред чиито повече или по-малко явни противници е и Берлин, остава в неясното бъдеще. Да не говорим за поискания от българския премиер (къде на шега, къде на истина) германски автомобилен завод. По тези теми при публичните си изяви в София Франк-Валтер Щайнмайер запази мълчание.

Доверието е възстановено, време е за реформи

И въпреки това посещението му (третият в рамките на само три месеца българо-германски контакт на високо политическо равнище, след посещенията на премиера Борисов и на външния министър Митов в Берлин) е важен знак. След година и половина на „отклонение от пътя”, поставило под силно съмнение стратегическия й избор, България възстановява доверието към себе си, препотвърждавайки категорично принадлежността си към ЕС и НАТО.

При огромните залози на украинската криза това доверие е много важно и за двете страни. За Германия, която носи основния товар и основната отговорност в трудното изработване на единна европейска позиция и в търсенето на изход от кризата, е от значение да разчита на колкото се може повече стабилни и предвидими партньори, особено в подложената на най-силен руски натиск периферия на Европейския съюз.

За България пък е важно да бъде „ясен и надежден партньор в ЕС и НАТО” (по думите на външния министър Даниел Митов) заради опасностите, на които е подложена на „географския кръстопът между два много сериозни конфликта – в Украйна и Близкия Изток”.

Всеобхватна подкрепа от Германия

На България може да се разчита, затова и тя може да разчита на подкрепа в преодоляването на сериозните предизвикателства, пред които е изправена. Макар и без някакви конкретни гръмки новини и проекти, от германска страна ясно бе демонстирана готовност за такава подкрепа.

Пример за нея е предстоящото възстановяване на държавните гаранции за германските инвестиции в България. Вероятно може да разчита и на германския ангажимент за подкрепа на български енергийни проекти – може би не точно за засега хипотетичната идея за газов хъб, но във всеки случай за разбиване на руския монопол в газовите доставки. Не толкова защото, по думите на премиера, „страната ни го заслужава” (след като години наред сама не направи нищо за диверсификация на доставките), а защото енергийната свързаност е вече осъзнат стратегически общоевропейски приоритет с огромно икономическо и геополитическо значение.

България може да разчита на германска помощ и в усвояването на еврофондовете и в изключително трудната си подготовка за своето предстоящо европейско председателство. Основният германски ангажимент обаче е за подкрепа на българските реформи.

Защо е рано за Шенген и автомобилния завод

Реформите могат да бъдат подкрепени не само чрез експерти и материална помощ. Както е показал и българският опит, по-ефективен инструмент за тяхното стимулиране е външният натиск. Той може да е неприятен за политиците, но в крайна сметка е полезен за българските граждани.

Пример за такъв натиск е обвързването на членството в Шенген с напредък в борбата срещу корупцията и с напредък на съдебната реформа. Колкото и България да повтаря, че е изпълнила техническите изисквания, е очевидно, че проблемът не е в сензорите по границата, а в липсата на гаранции за неподкупност на граничните полицаи. Отложеното членство в Шенген е особено важно точно сега, когато българското правителство и всички български политици трябва да превърнат думите и обещанията в наистина дълбока съдебна и антикорупционна реформа, а не в поредната имитация. Затова германският външен министър не каза нито дума по темата в София (за разлика от Букурещ, където поне обеща подкрепа за „процеса на разговори”). Затова за членство в Шенген е още рано.

Същото се отнася за автомобилния завод и въобще за германските инвестиции. Те няма да дойдат по нареждане на правителството в Берлин. Няма да дойдат и само заради, по думите на Щайнмайер, „ниското възнаграждение и доброто образование на служителите тук”, а едва тогава, когато бъдат извършени „вътрешнополитически реформи в правосъдната система и процедурите при обществените поръчки”, когато са на лице „надеждност, прозрачност и правна сигурност”. Иначе и държавните гаранции няма да помогнат много.

„Нашите задачи сме си ги свършили“…

„Положили сме огромни усилия, били сме лоялни евроатлантически партньори и заслужаваме да бъдем третирани като такива и нашият интерес да бъде защитаван в Европа“, каза вчера премиерът. И още: „Така че ние нашите задачи сме си ги свършили. Сега очакваме колегите малко да помогнат на България, защото времената са трудни“. За съжаление обаче „лоялността” не е достатъчна. А „нашите задачи” в реформирането на страната не само не са свършени, а едва са захванати./DW

US танковете да дойдат, но срещу нови изтребители

ВЪПРОСЪТ с подмяната на руските изтребители МиГ-29 с по-модерни – многоцелеви, вече брадяса. И ако в далечната 1999 г. никой дори и не си помисляше да ги получим даром, то днес – в новата стратегическа ситуация в региона, този вариант става все по-актуален.

Първо, защото заплахите за сигурността на държавата както от североизток, така и от юг се изострят с всеки изминал ден до особено опасни равнища.

И второ – защото бедственото положение на родните финанси де факто изключва заделянето на средства за купуване на такава скъпа техника.

Трето, защото наличните МиГ-29 излизат от строя и скорошен ремонт не се очертава.

Така че придобиването на съвременни изтребители няма алтернатива. Тук изобщо не става дума дали ще са Ф-16, „Грипен“ или „Юрофайтер“. Ако ги получим на т.нар. политическа цена пък – нямаме право да претендираме за нови.

При първото правителство на ГЕРБ тогавашният военен Аню Ангелов бе поставил горна граница от 700 млн. лв за 8-10 изтребителя. Според експерти сумата е не по-малка от 1 млрд. лв. Тя евентуално би скочила още, ако се погледне сериозно на мненията, че всъщност е необходима цяла ескадрила – 15-16 машини. Което категорично иде да покаже, че в този исторически момент придобиването на съвременни изтребители не е по силите на малка България. И това не е тайна за управляващите. Сам министър-председателят Борисов го е изтъквал неведнъж в остри реплики.

Е, добре, след като това е ясно като бял ден, защо управляващите досега не поставят открито въпроса пред съюзниците от НАТО: Г-да, вече сме част от фронтовата линия, в момента се печем на два огъня, помагайте!

Как така съвсем наскоро съседна Гърция получи дарение от над 400 съвременни бойни машини за пехотата именно с икономически аргументи, а за нас не може?

Вече стана ясно, че издръжката на Координационния център на НАТО в София ще е солидарна, всяка страна ще поеме разходите на своите хора. Тогава нека пактът да прояви солидарност и в по-големи мащаби!

Имам чувството, че дали от неудобство да си признаем беднотията, дали от други съображения нашите управници просто не смеят да си поискат сериозна помощ от съюзниците ни в НАТО. Имало член 5 от Вашингтонския договор, който ни гарантира защита при чуждо нападение. Не го ли разбираме доста елементарно това нападение – да чакаме първите бомби и снаряди и едва тогава да му мислим?!

НАТО нямало такива пари, трябвало да искаме от по-богатите страни-членки. Ето, сега ни пада сгоден случай да изръсим малко САЩ. Щом като искат да дислоцират у нас тежка бойна техника, разбирай танкове, нека Пентагонът уреди аналогичен подарък. Примерно, ако на полигона Ново село идват 30-40 машини от типа „Ейбрамс“, толкова да получи и Стрямската механизира бригада в Карлово. Практика, използвана многократно от Турция покрай използването на нейни бази от американски войски.

Ама американците хвърлили 61 млн. долара в полигона, ама всяка година получаваме по 10-15 млн. по програмата FМF! Ето, миналата година сигнализирахме на САЩ че имаме проблем с парашутите за десантните ни части, и в близките месеци Специалните ни сили ще получат 400 нови парашута „Еърборн систем“ от типа МС6 за близо 10,5 млн. лв.

Ексминистър Аню Ангелов почти бе успял да завърши проекта за многоцелеви изтребител, но премиерът Бойко Борисов подаде оставка. Същата съдба сполетя и проекта на неговия наследник Ангел Найденов – аха да го внесе в МС и правителството на Орешарски падна. Като знам, че един и същи екип от авиационни експерти работи по тези проекти, се чудя защо всеки нов министър почва да готви свой. Ето и сега министър Николай Ненчев тръгна да го изфайнва.

И в случая не става дума единствено за самолети. Орязаният военен бюджет не може да позволи нито съвременни комуникационни средства, нито ракети за фрегатите, нито дори нови бронетранспортьори за пехотата. Миналата година САЩ ни подариха 10 тежки бронемашини от типа „Гардиън“, които наистина са суперяки, но ги дадоха на контингента ни в Афганистан и сега чиновниците от МО се чудят с какви пари да ги докарат в България. Да не излезе, че превозът ще струва повече от самите машини?!

Ето защо само последните наивници ще повярват на приказките, че американските танкове ще идват за всяко учение на Ново село и после ще се връщат обратно. Според военни именно тези машини при нужда ще използват новосформиращите се Сили на НАТО за бързо реагиране, ако десантират в България. С подобни цели бъдещият щаб на пакта у нас ще подготвя и структурите на логистична бригада, която на място ще осигурява евентуални бойни действия.

В крайна сметка дали пък кучето не е заровено в огромните суми, които се въртят, при положение че уредим покупка на изтребители, пък били те и втора ръка. Големи пари, големи комисиони! Които просто отпадат, когато минем от покупко-продажба на вариант дарение.

Има логика, нали! По същата схема можем да се досетим защо не сме затрупали НАТО или конкретно САЩ с проекти за финансиране. Директен призив за подаване на такива проекти отправи неотдавна бившият служебен министър на отбраната Велизар Шаламанов, който след сформиране на кабинета „Борисов-2“ се върна на работа в централата на алианса в Брюксел и прекрасно познава нейните практики./24часа

За оставката на един министър и (не)зависимостта на един премиер

Обстоятелствата, предизвикали оставката на вътрешния министър Веселин Вучков, отвеждат и до следния въпрос: защо премиерът Борисов така отявлено брани хора, които са свързани с ДПС? Коментар от Полина Паунова./DW

Нищо не подсказваше този развой на събитията. Вучков не бе открит на пътен разклон, както някои министри от предишния кабинет на Бойко Борисов. Напротив – бе номиниран и подкрепян от партията си ГЕРБ. Вучков успешно игра ролята на антипод на Цветан Цветанов и макар да беше излъчен от мандатоносителя, се ползваше с доверието и подкрепата на останалите партньори в управлението. Въпреки това премиерът Борисов с готовност прие изненадващо подадената оставка на Вучков, след като преди това беше бламирал плановете на министъра за смени по върховете на спецслужбите.

Последваха спешни совалки от страна на управляващото мнозинство, целящи Вучков да си оттегли оставката. Той обаче отказа „на този етап“. Така и не стана ясно дали напускането му е документално оформено или става дума за вербални демонстрации и от негова страна, и от страна на премиера. Този детайл ни дава основание да смятаме, че все още нищо не е окончателно и по любим маниер на Борисов историята може да придобие съвсем различен развой до края на седмицата.

Как се стигна дотук

Преди седмица вътрешният министър съобщи, че на правителственото заседание на 4 март ще предложи номинации за главен секретар на МВР, както и процедури за назначаване на шефове на ДАНС и ДАТО. Ходът му донякъде бе изненадващ, тъй като влезе в противоречие с намерението на министър-председателя да не пипа статуквото в сектор „Сигурност“, наследено от кабинета „Орешарски“ и асоциирано с модела „КОЙ“.

Защо Борисов така отявлено брани хора, които в опозиционния си период наричаше „олигофрени“ и които са явно свързани с ДПС, не е задача с повишена трудност. За допълване на картината служи и подчертано позитивното отношение на медиите, свързани с Делян Пеевски, към премиера, което удивително напомня на топлите отношения между скандалния депутат и Борисов по време на предишния мандат на ГЕРБ.

Въпросът обаче е друг и той изобщо не би трябвало да отмества вниманието от съвсем отявлената демонстрация на свързаност между Борисов и Пеевски. Напротив – двата казуса трябва да се разглеждат паралелно.

Правният казус

Шефовете на ДАНС и ДАТО – Писанчев и Китов, както и главният секретар на МВР Светлозар Лазаров, без съмнение са политически назначения на предходните управляващи от БСП и ДПС. Част от идеята за реформи на новото правителство бе именно смяната на трите важни фигури в сектор „Сигурност“, свързвани в публичното пространство с Делян Пеевски.

Затова и една от първите задачи, с които се захвана ГЕРБ, беше да промени Закона за МВР и нормативни текстове, отнасящи се до ДАНС и ДАТО. От опозицията веднага скочиха с мотива, че се цели политическа чистка. И така защитиха „своите хора“ начело на сектора.

Законът бе окончателно приет от парламента в началото на февруари. Изненадващо обаче от него отпадна записаното преди това изискване главният секретар на МВР да е заемал пет години висша ръководна длъжност в системата – изискване, на което Лазаров не отговаря.

Пламен Нунев от ГЕРБ пък предложи от трибуната шефовете на ДАНС, МВР и ДАТО да бъдат освободени в едномесечен срок от обнародването на закона в „Държавен вестник“ и след това правителството да започне нова процедура по назначаването на техни наследници. Минути след като направи това предложение обаче, депутатът сам го оттегли. Воплите на опозицията малко стихнаха, а ден по-късно (точно в стилистиката и посоката на действие на БСП и ДПС) премиерът Борисов похвали Писанчев и Лазаров.

Истината е, че подалият в сряда оставка вътрешен министър Веселин Вучков беше бламиран още тогава. И от министър-председателя, и от управляващото мнозинство в парламента, което подкрепи закона. Защото във вида, в който е приет, този нормативен акт не позволява смяната на шефовете на служби и на оперативното ръководство на МВР.

Игра на уволнения и назначения

Ако въпреки всичко Писанчев, Лазаров и Китов бъдат сменени, наследниците им също биха били политически назначения. Точно като тези, които трябва да заменят. Защото смяната означава потъпкване на закона. Впрочем, по същия начин постъпиха БСП и ДПС, за да назначат своите протежета.

С други думи, върви една игра на уволнения и назначения: да ги сменим тези, защото са политически неприятни, и да сложим по-приемливи, които на свой ред ще станат неприятни на следващите управляващи и ще бъдат сменени с нови.

Освен че не работи за върховенството на закона, подобен ход директно нарушава нормативния акт. И е късоглед, защото не постига заветната цел – реформа. А реформа в условията на нашата реалност означава следното: изхвърляне на политиката от службите за сигурност, които всяка власт използва като репресивен апарат по модела на бившата ДС.

По-независим ли е Борисов от Орешарски?

Че до такъв етап не сме стигнали, стана ясно не в сряда, когато вътрешният министър Вучков си подаде оставката, а на 12 февруари, когато мнозинството в парламента прие такъв закон за МВР, който предполага закононарушение, ако някой от шефовете в сектор „Сигурност“ бъде сменен. А бъде ли нарушен законът, всяко назначение би било политическо. От тази гледна точка министър Вучков може би трябваше да подаде оставка горе-долу преди месец, когато законът бе приет.

И не на последно място: със зигзагообразните си движения по темата премиерът Борисов доказа почти еднозначно, че не е кой знае колко по-независим от Пламен Орешарски, наричан от самия него „марионетка“. Защото нали никой няма съмнения, че премиерът, който неведнъж е доказвал, че върховенството на закона не му е пръв приоритет, сега брани правото, за да защити индиректно свързаните с ДПС Писанчев, Лазаров и Китов.

Това е същият премиер, който може да продиктува на парламентарната си група какво да гласува и какво не, същият премиер, който може да оттегли предложението на депутата Пламен Нунев и така да моделира закона за МВР по начин, удобен за него. А и за Писанчев, Лазаров и Китов. А оттам и за онези, които ги назначиха.

Така започна агресията в Украйна

Борис Вишневский
/депутат от законодателното събрание на Санкт Петербург/

Превод Николай Панайотов

Точно преди година, на 27 февруари 2014 г. добре въоръжени рускоговрящи граждани в зелени униформи, без опознавателни знаци завзеха Върховния съвет на република Крим. Под внимателния им поглед и при закрити врати се събра неизвестно и до сега количество депутати, които екстрено изпратиха в оставка правителството на Крим, утвърдиха за премиер Аксьонов и решиха да организират референдум за статута на републиката. Същите тези „зелени човечета“ /обявени като „самоотбраната на Крим“/ превзеха ключови обекти на полуострова и блокираха украинските военни части.
Че това не е никаква митична „самоотбрана“ неизвестно от кого, а руски части спецназ, целият свят още тогава не се съмняваше. В  Кремъл обаче яростно отричаха, а само след месец бяха принудени да признаят очевидното.

Руският генерал-лейтенант Александр Ленцов, маскиран като миньор в Дебалцево
Руският генерал-лейтенант Александр Ленцов, маскиран като миньор в Дебалцево

Така започна агресията срещу Украйна, агресия, която се превърна в позор за Русия. Само три дни по-късно тя беше и юридически подкрепена, когато Съветът на Руската федерация на 1 март 2014 г. под лъжливия предлог за „гибелта на руски граждани в Крим“ разреши на президента Путин да изпраща войски в Украйна.
Последва незаконен „референдум за статута на Крим“, който така бързаха да проведат, че пропуснаха да зададат въпроса за присъединяване към Русия, което се случи непосредствено след гласуването. Което поставя под въпрос най-любимия аргумент на руската пропаганда за „волята на кримския народ“. После пък в Кремъл внезапно избухна любовта към правото на самоопределение, но само когато става въпрос за чужда територия: както е известно, само за опит за реализация на същото това право в Русия се полагат до 5 години затвор.

По кримския пример след това беше организиран метеж в Донецк и Луганск, когато „привърженици на федерализацията“ превзеха административни сгради и участъци на милицията, нападнаха войнски части и провъзгласиха марионетни „републики“. Към които в Москва проявиха гореща симпатия, назовавайки въоръжените бойци „опълченци“, а не терористи, както обикновено в Русия се наричат подобни формирования в аналогични ситуации. Последва невиждано по мащаба си зомбиране на руското население, болшинството от което сега живее във виртуална реалност. В тази реалност в Киев е извършен „фашистки преврат“, властта е завзета от митичните „бандеровци“ и най-вече, по този начин Западът воюва с Русия. В тази реалност не съществуват неприятни въпроси, като защо руски граждани загиват в Украйна, която не е изстреляла и един патрон срещу Русия и не е навлязла ни на метър в руска територия. А единственото й провинение е, че свали корумпираната власт и реши да върви по пътя към Европа. С което създаде прецедент, абсолютно неприемлив за Кремъл….
Последица от това е не само разкол в руското общество на „кримнаши“/идва от руския израз „Крим е наш“ – бел. пр./ и неподдаващи се на пропагандата, но и разколът в опозицията. Една част се примъкна към „кримнашите“  /като комунистите и „лимоновците“/, мина на хранилката на Кремъл и даже го надминава в усърдието си. Другата част реши, че щом болшинството в Русия смята, че нахлуването в съседна страна не е престъпно, то няма причина да се връща Крим.
Една малка част от опозиционерите се осмелява открито да заявява, че анексията на Крим е незаконна и трябва да бъде отменена. Също и да се изиска незабавно изтегляне на руските войници от територията на Украйна, където те се подвизават под формата на  „бивши миньори и трактористи“ и прекратяване на каквато и да е поддръжка за сепаратистите…

За всичко описано тук, някой трябва да отговаря. И за Крим и за Донбас и за Мариупол и за Харков и за сваления боинг и за Надежда Савченко/пленената украинка пилот, която всеки момент може да умре в следствие на гладната стачка в затвора в Москва/ и за лъжите в ООН и за пропагандата на омразата по пропутинските телевизии. И главното за хилядите загинали, и украинци и руснаци. Да, за всичко в което Кремъл не вярва. Както никога не е вярвал нито един агресор в историята. Но за което на всички агресори в последствие им се налага да отговарят. На първо място – пред народа си.