Архив на категория: Любопитно

От една година зубри обитават Източните Родопи

Бизони в Студен кладенец, март 2014 фото Мехмед Пайтар
Зубри в Студен кладенец, март 2014
фото Мехмед Пайтар

Вече година в Източните Родопи живеят зубри, най-голямото тревопасно животно в Европа. Адаптацията им в този красив и богат на биоразнообразие район доказва, че дивата природа може да се завърне. Освен полза за обогатяването на природата зубрите допринесоха и за увеличаване на  туристическия потенциал в Източните Родопи, които са посещавани от все повече хора. Безценният опит, натрупан от българските експерти в тази уникална реинтродукция, е от полза и за други проекти със зубри в Европа.

Зубър в Родопите, фото Стефан Аврамов
Зубър в Родопите, фото Стефан Аврамов

Историята на зубрите в Източните Родопи
Пет зубри бяха докарани от Германия в дивечовъдния участък „Студен кладенец“ през октомври 2013. Това бе първата стъпка в първата реинтродукция на зубри в Родопите, осъществена от Фондация „Новото тракийско злато – България“ и един от акцентите на двегодишния проект „Дивият свят на Източните Родопи“. За съжаление, три от най-младите животни починаха  неочаквано от ентеротоксимия, заболяване типично за овцете, но не и за едрия рогат добитък, в това число и за зубрите. Изследванията показаха, че болестта е била причинена от Clostridium perfringers  серотип А животните са били уязвими заради стреса от транспортирането, нова храна и непознатата околна среда. Двата зубъра обаче се адаптират успешно, те вече се хранят изцяло с растителност и пият от естествени водоизточници в„Студен кладенец“. Екипът на проекта е оптимистично настроен, че скоро те ще живеят свободно в Източните Родопи. От юли тази година зубрите са в по-широко заграждение (12 ха), два пъти по-голямо от пространството, в което започна първоначалната им адаптация.

Защо зубри?
Зубрите са един от застрашените големи видове тревопасни, ключов вид за отворените горски екосистеми и символ на възвръщането на дивата природа в Европа. Европейският бизон, както е известен още зубърът, прилича на северноамериканския си братовчед, но е по-едър. Зубърът е изчезнал от дивата природа в в България през Средновековието, а в Европа в началото на 20 век поради ловуване и загубата на местообитания. След мащабна селекция и програма за реинтродукция на отделни екземпляри, отглеждани в затворени пространства, диви популации на зубъра са били възстановени в районите на Централна и Източна Европа, основно в Полша и Беларус. През шейсетте години
на миналия век малко стадо зубри е било реинтродуцирано в ловно стопанство в Северна България.

Зубри-атракция
Зубрите бързо се превърнаха в атракция за местните хора и туристите в Източните Родопи. От октомври 2013 досега над 1000 души са посетили „Студен кладенец“, за да видят зубрите. Сред тях са местни хора, туристи от България, но и от други страни – Холандия, САЩ, Турция. Зубрите бяха акцентът на Уикенда на отворените врати в Източните Родопи, организиран от „Новото тракийско злато“ през април. Едни от най-ентусиазираните сред посетителите на района със зубрите са децата. Освен зубри в „Студен кладенец“ могат да се видят елени лопатари, благородни елени, диви коне тарпани, редки птици като лешояди, скален и морски орел. Любителите на фотосафари могат да снимат още лисици и вълци.

Какво предстои
Един от акцентите във втората година на проекта ще е Денят на дивата природа в „Студен кладенец“. Предвиждат се серия образователни лекции в училища в района, отпечатването на брошура,  изложба „Дивият свят на Източните Родопи“, фотопленер и др.

Нашите партньори
Проектът за връщането на зубрите в природата на Източните Родопи е иницииран и изпълняван от Фондация „Новото тракийско злато – България“ (НТЗ), която скоро ще бъде трансформирана във Фондация „Rewilding Rhodopes” (Да направим Родопите по-диво място). НТЗ е член на European Rewilding Network, а Родопите са номинирани за район на Rewilding Europe.

Проектът „Дивият свят на Източните Родопи“ се осъществява с финансовата подкрепа на Фондация „Америка за България“ и паневропейската инициатива Rewillding Europe (Да направим Европа по-диво място) и в партньорство с холандската организация АРК и Съюза на ловците и риболовците в България. Проектът работи в тясно сътрудничество с дивечовъдното стопанство „Студен кладенец“. Много местни хора помагат за адаптацията на зубрите, екипът разчита и на доброволци.

„Гъбите” на Палау и при мантите в Микронезия

Съвместна публикация на
сп. ТЕМА и Filibe.com

 

На едната от тихоокеанските перли туризмът е ошлайфан според вкуса на гостите от развития свят, а по другата още бродят жени по тръстикови поли и мъже с препаски

Александър Федотов
София-Корор-Яп-София
Снимки: авторът

 

Див бряг в Микронезия
Млечният път в Палау
Мъжка къща и каменни монети пред нея
Портретите на мантите в Яп
Тамак лесно може да пролази и до върха на палмата
Фестивалът в Яп

Палау?! Това пък къде е? Така реагираха повечето ми приятели, когато казвах, че се връщам оттам.
Палау е в Тихия океан, между Филипините и Индонезия. Една почти незабележима на глобуса огърлица от над 300 острова с обща площ не повече от 450 кв. км и едва 20 000 жители. 90% от тях са потомци на заселвали се тук през вековете малайзийци, микронезийци и малайци. Дружелюбни, усмихнати и доволни от живота си, чиято средна продължителност в Палау е 69 г.
След като в дългата си история преминава през испански, британски, германски и японски владетели, днес тази минидържава се води „свободно асоцииран щат” на САЩ и най-често влиза в световните новини покрай гласуванията на своя представител в ООН. Каквото и да се решава там, той винаги гласува като американския си колега.
Американските навици се чувстват тук и във факта, че почти всеки островитянин си има собствена кола, а обществен транспорт практически липсва. За туристите има таксита, а също и автостоп, който тук е цяло удоволствие – возят те приятни и симпатични хора, които с удоволствие ти разказват как живеят. Стандартът е висок и е сравним с най-развитите страни.
Туризмът е главната касичка за добруването на местните. На архипелага има повече хотели, отколкото из останалите острови и атоли в цяла Океания. А природата го обгражда направо с нереалистични цветове и красоти. Толкова тюркоазен океан май няма никъде другаде. Повечето тропически растения и обитатели на земния и на подводния свят се срещат само тук и затова са вписани в Червената книга.
Първото докосване до Палау, разбира се, е при кацането в Корор, бившата столица на страната (сегашната се казва Мелекок), където без никакви визови формалности те посрещат любезни граничари, за да ти пожелаят приятна почивка. Е, ако искаш да опознаеш по-отблизо красивата и чиста местна природа, трябва да се бръкнеш за 100 долара екологична такса.
Корор е най-големият град в страната и носи същото име като острова, на който е разположен. Там са университът, съдът, повечето училища и по-големите магазини. В града живеят около 60% от цялото население на Палау.
Европейците научават за този архипелаг едва в средата на ХVІ век, когато тук се отбива испански мореплавател, участник в експедицията на Магелан. През 1783 г. пък английският кораб „Антилопа” се разбива край бреговете на остров Корор. Местният вожд и неговите съплеменници помагат на англичаните да ремонтират кораба, а те на свой ред в знак на благодарност качват на борда сина на вожда, който става първият палаусец, стъпил в Европа. Днес статуята на Осиик Аломес е установена в центъра на град Корор пред едно училище, вероятно за да напомня на учениците, че техният съплеменник е бил първият палаусец, получил образование в чужбина.
С независимост Палау се сдобива едва през 1994 г. и успоредно с това се превръща в „свободно асоцииран щат” на САЩ. Американският долар тук се използва като национална валута. Както и повечето острови в Тихия океан, тези също до края на Втората световна война са били окупирани от Япония. Японското присъствие се усеща и днес. Гостите от Страната на изгряващото слънце преобладават сред туристите. Има и немалко японци, заселили се в Корор, които въртят свой бизнес – предимно търговски. Други от тях пък менажират най-добрите и най-скъпите хотели. Наред с това японското правителство оказва финансова помощ при изграждане на инфраструктурни обекти – пътища и мостове. И още – най-големият океанариум в Палау също е японско дело. Там не само персоналът е дошъл от Япония, но и делфините. Докарани са специално, защото, представете си, местните са по-малки по размер и затова не са така атрактивни…
Има и доста други чужденци, които успешно си вадят хляба в Палау. Заплащането е в пъти по-високо, отколкото например във Филипините или в други съседни държави. Пришълците се наместват в строго определени браншове. Например бангладешците търгуват в малки магазинчета за хранителни стоки, корейците поддържат ресторанти и закусвални, руснаците (или по-точно рускините) работят в по-големите хотели и т.н.
Спрямо постоянно пребиваващите в Палау чужденци държавата провежда политика, сходна с тази в ОАЕ или Катар. Финансови облаги има само за местните, а дошлите отвън винаги си остават чужденци, дори половинките им да са родом от Палау и с палауски паспорти.
Островите тук приличат на грамадни зелени гъби, които сякаш са пораснали от сините дълбини. Така е, защото вълните подяждат основите им и ги оформят отдолу като гъбено столче. А отгоре гъстата джунгла оформя „шапчицата”.
На един от островите се намира прочутото Езеро на медузите (Jelly Fish Lake). То е пълно с милиони жълти и безопасни за човека медузи.
Само в Палау може да се види морският Млечен път – място, където заедно с дъждовната вода в океана влиза варовикът от почвата и затова вълните стават млечно бели, а дъното е покрито с бяла и, казват, лековита глина.

В Залива на гигатските манти

В съседство с Палау, само на един час път със самолет, се намира най-западният щат на една друга островна държава – Федеративни щати на Микронезия. Става дума за острова Яп, също населен от микронезийци, но чийто начин на живот се отличава драстично от този на палаусците.
Населението на Яп е около 12 000 души. За разлика от Палау чужденците там се броят на пръсти – около 800 са, предимно филипинци и съвсем малко западняци, най-вече инструктори по гмуркане.
В двата най-хубави хотела отсядат главно гмуркачите, водени от едно-единствено желание – да видят гигантските манти, тези прекрасни създания, широки до 5-6 метра, които сякаш се реят във водното пространство, наподобявайки причудливи пришълци.
В Залива на гигатските манти (Manta Ray Bay) всеки от тези подводни обитатели си има име, а техните портрети красят една градска стена. Различават ги… по петната на коремите. Те постоянно живеят край големия остров и винаги идват да се хранят на едно и също място. Не са опасни за хората, защото ядат само планктон и други дребосъци. Гмуркачите все пак не бива да забравят и за няколкото вида акули, които се навъртат наоколо.
Животът на остров Яп е патриархален, а понякога и беден. Нашият хотелски мениджър – австриецът Дитър, всеки път трябваше да води преговори с местните племенни вождове, за да пуснат гмуркачите в Manta Ray Bay. Защото и земята, и водата край островите в Микронезия принадлежат на местните племена. И те вече не се лъжат с мъниста и тютюн. Удоволствието да се потопиш в океана или да попътуваш из островите се заплаща с американски долари, които и тук като в Палау са национална парична единица.
Яп е и островът на прочутите каменни пари – големи до четири метра в диаметър, гордост и притежание пак на местните племена, които редовно се събират в селата си, за да отбелязват празници или да участват в ритуали.
Където и да отидете, навсякъде е частна собственост. Даже самолетната писта. А тя е толкова къса, че кацащият самолет сякаш се стоварва вертикално надолу като хеликоптер.
Днес Микронезия е единственото място в Пасифика, където все още може да се видят хора, които ходят облечени по типичния местен начин отпреди стотици години – жените само по поли от тръстика, а мъжете с препаски. Единствено тук все още има „мъжки” и „женски” къщи, направени по всички канони на тропическото строителство – от дърво и лиани без нито един гвоздей.
Посетихме един местен вожд – добре изглеждащ към 70-годишен старец. Той ни посрещна в „мъжката” селска къща, до която жените нямат право да припарват. Там мъжете си почиват, бъбрят, пушат трева, хвалят се с улова си и т.н.

„Женските” къщи пък са забранени за мъже. Но благодарение на изградения наскоро туристически център в столицата на Яп успяхме да влезем и там. Това пък е средище за женските „седенки”.
Както и в Палау, местните жители говорят на различни диалекти, а за да се разберат помежду си, преминават на английски.
В целия район има немалко свидетелства от Втората световна война – японски и американски самолети, пръснати на сушата и под водата. Има и останки от съвременен самолет с много интересна история. През 1981 г. с „Боинг-737” към Яп лети президентът на Палау. По онова време на острова все още се използва старото летище, построено от японците по време на войната. Уви, пилотът греши и вместо пистата самолетът уцелва близката джунгла. По чудо всички оцеляват, включително президентът. Но инцидентът, който едва не погубва чужд държавен глава, кара япците бързо да построят ново летище. Е, пистата е късичка, както споменах, но поне е по-безопасна. А онзи паднал самолет днес го показват като туристическа атракция.
Веднъж годишно на остров Яп се организира голям фестивал на песните и танците. Тогава там пристигат жителите на всичките седем големи острова, влизащи в този щат. Деца и възрастни задължително се обличат с местни костюми, изпълняват ритуални танци и се състезават в стрелба с лък и стрели. Нашият гид Тамак – грамаден мъжага, който хем кара джипа, хем се катери по палмите, хем се гмурка в океана, също слага скромна препаска и един куп гердани, а двамата му малки синове се впускат да лудуват в хорската гълчава.
Една вечер попаднахме на странен обитател на Яп със светла кожа и светли очи. Похвали ни се с богатия си улов – омари, риба тон и други прелестни създания, които според него тук са много евтини, докато в Гуам…! Попитахме го защо не прилича на другите и той обясни, че баща му е наполовина руснак. При това се оказа мой адаш – Александър. Попитах го за дядо му. Той бил руснак на 100 процента и попаднал на остров Яп преди много десетилетия, бягайки от революцията в родината си. На следващия ден отидох у тях и се запознах с адаша – достолепен възрастен мъж, който искрено се зарадва на срещата и каза, че все още разбира руски, но предпочита да говори на английски. Неведоми са пътищата господни, които дори в изолирана Микронезия може да докарат такъв предвестник на глобализацията…

България е на 32-ро място според индекса на добрите страни

Изненадващо, но факт. Публикувана бе световна класация на страните в която не само, че не сме на опашката, заемаме 32-ро място, но праха ни дишат всички съседи с изключение на гърците, които са на 30-то място. Класацията представя Индекс на добрите страни.

България е на 32 място. Вдясно е показателят наука и технологии по който сме на 19 място

Неин автор е Саймън Анхолт, световно известен независим политически коментатор, който развива и прилага икономически, политически и културни стратегии в редица държави. Относно проекта си Индекс на добрите страни той казва: „Идеята е много проста: да измери с какво всяка страна допринася за доброто на човечеството и с какво вреди.“ Анхолт използва 35 различни вида данни на ООН, Световната банка, Световната здравна организация и други международни организации и въз основа на тях определя ранглиста в която е видно дали някоя страна допринася за човечеството, дали е бреме или някъде по средата. Индексът не определя какво се случва в самата страна, а само международния принос. Сред критериите попадат свободата на печата, брой на приети бежанци, износ на оръжие, брой нобелови лауреати, наука и технологии, култура, международен мир и сигурност, световен ред, планетата и климатът, просперитет и равенство, здраве и благополучие. Без изненади на последните три места са съответно Ирак – 123-то, Виетнам – 124-то и Либия на 125-то. На първо място е класирана Ирландия, а след нея в десетката следват: Финландия, Швейцария, Холандия, Нова Зеландия, Швеция, Великобритания, Норвегия, Дания и Белгия. Французите са 11-ти, Канада на 12-то, Германия на 13-то, Австрия на 14-то. САЩ заемат 21-вото място, а Руската федерация е на незавидното 95-място като преди нея се нареждат Сенегал, Бангладеш, Саудитска Арабия, Кувейт и Хондурас. Да разгледаме нашите показатели. В сектор наука и технологии имаме най-високо класиране – 19 място и то се дължи на големия брой студенти, които се обучават в чужбина. В сектор култура сме на 27-мо място като във всички подпоказатели като износ на интелектуални продукти и услуги, принос към ЮНЕСКО /организация на ООН за образование, наука и култура/, свобода на придвижването, свобода на печата сме над средното ниво. По показател международен мир и сигурност сме на 79 място заради ниските стойности в подпоказатели като интернет сигурност и производство и износ на оръжие. Печелим точки за мирната си политика и неучастие в международни конфликти, участие в мироопазващи проекти и мисии на ООН. В категория планета и климат сме на 80-то място главно заради износ на радиоактивни отпадъци, но за сметка на това в подпоказателите замърсяване на питейна вода и емисии на въглероден двуокис сме отличници. По отношение на запазен биокапацитет сме малко над средното ниво. В категорията здраве и благополучие сме на 55-то място – в подпоказателите експорт на лекарства и доброволчески принос към Световната здравна организация сме над средното ниво, изоставаме в хуманитарна помощ и хранителни помощи, а при залавянето на пратки с наркотици сме малко над средата.

Дали американският флот е водил битки с НЛО, които са защитавали тайна нацистка база в Антарктида през 1947?

В този руски документален филм от 2006 г. се разкрива информация за антарктическата експедиция на американския военноморски флот през 1946/1947 година. Първоначално планирана да продължи шест месеца, „научната” експедиция получава името Антарктическа програма на Щатския военноморски флот и оперативно название Highjump /Висок скок/. В състава на експедицията освен 4700 човека персонал участват един самолетоносач „Филипинско море” /измежду най-големите за времето си/ и още поддържащи кораби и самолети.

Експедицията се води от знаменития полярен изследовател адмирал Ричард Бърд, който получил заповед от министъра на отбраната на САЩ Форестал /същият, който се самоубива след инцидента с летящата чиния в Розуел през 1947 г./ „да консолидира и разшири американския суверенитет върху най-обширни часто от континента Антарктида”. Експедицията на Бърд приключва само осем седмици след пристигането след настъпили „много фатални инциденти” според показанията на членове на персонала пред пресата при завръщането им в едно от чилийските пристанища.

Вместо да отрече изказванията на подчинените си адмирал Бърд също споделя в интервю че, експедицията му се е срещнала с нов враг, „който може да прелети от полюс до полюс с невероятна скорост”. Изказването на адмирала е публикувано в чилийската преса, но никога публично не е потвърдено от американските власти. Впоследствие адмирал Бърд никога повече не коментира операция Highjump. След разпада на СССР, КГБ разкрива секретни документи, хвърлящи светлина върху експедицията на Бърд. Във филма са използвани документите на КГБ и разкази на двама от членовете на експедицията както и много допълнителни изследвания и интервюта със съветски учени и военнослужещи. 

Гледайте филма тук

 

Хитлер и Ева Браун са доживели старините си в Аржентина

Адолф Хитлер и Ева Браун

От май 1945 г. има слухове за съдбата на Адолф Хитлер. Сега нов документален филм отново подхранва тези слухове, като в него се твърди, че фюрерът не се е самоубил в бункера си в Берлин, както е прието, а е изживял дните си в Аржентина.

Режисьорът и продуцент на филма Ноъм Шалев и изследователят Пабло Уесклър споделят причината да вярват, че техните факти доказват, макар и не със 100% сигурност, че Хитлер не е умрял през 1945 г. „Никога няма да узнаем истината, казва Шалев, но има достатъчно доказателства да съставим алтернативна теория, какво точно се е случило с Хитлер”. „Никой не вярва на историята на руснаците за самоубийството на Хитлер в бункера в Берлин, казва Уесклър, през лятото на 1945 във вестниците по целия свят имаше заглавия „къде е Хитлер?” /Първоначално и руснаците отказват да приемат, че трупът намерен обгорял в двора на бункера е на Хитлер. Сталин упорито твърди, че Хитлер е жив. – бел. моя/

В документалния филм „Хитлер в Аржентина” авторите казват, че Хитлер е доживял последните си дни в луксозен хотел в Аржентина.
Преди два месеца бяха разсекретени файлове на ФБР от които става ясно, че правителството на САЩ е знаело, че Хитлер е оцелял и е избягал в Аржентина. Каква е историята? На 30 април 1945 руснаците са в Берлин, група войници нахлува в бункера и в двора откриват обгоряло тяло.

Дошлите на място специалисти се съмняват, че това е тялото на Хитлер защото чорапът на крака на трупа бил с кръпки. Сталин до смъртта си твърди, че Хитлер не се е самоубил в бункера. Американският генерал Дуайт Азенхауер /става президент на САЩ след Труман/ също е обезпокоен от изчезването на Хитлер и смята, че той е избягал в Аржентина.

След смъртта на Сталин съветските власти гръмко обявяват че намереното тяло е на Хитлер. Официално останките са изпратени в Москва и за тях нищо не се чува до разпада на СССР, когато става ясно, че трупът е бил отново изгорен и останките са изхвърлени в канала край една от съветските казарми в Германия.

Запазени са само фрагменти от черепа въз основа на който съветските власти твърдят, че зъбния му статус съвпада с този на Хитлер. През 2009 г. на археолога от университета в Кънектикът Никълъс Белатони е позволено да направи ДНК анализ на останките. Неговото откритие шокира историците. Не само, че ДНК от останките не съвпада с никоя от пробите на фюрера, но не съвпада и с пробите на Ева Браун.

Факсимиле от разсекретени досиета на ФБР

Още след войната се твърди, че две германски подводници успяват да избегнат блокадата и да се доберат до Аржентина и от тогава се спекулира, че фюрерът и Ева Браун са били част от пасажерите. Какво разкриват документите на ФБР? В писмо до офиса в Лос Анджелис през август 1945 г. неидентифициран информатор се съгласява да предаде информация срещу политическо убежище.

Информаторът не само знаел, че Хитлер е в Аржентина, но сам бил един от четиримата, които посрещнали германските подводници. Хитлер и Ева Браун били на втората U-530. Аржентинското правителство приветствало бившия германски диктатор и му помогнало да се укрие.

Информаторът разкрил през кои градове в Аржентина е минал Хитлер и описал конкретни физически подробности за фюрера. В документите името на информатора не се споменава никъде, но много агенти считали, че може да му се вярва. Наред с документите на ФБР има и други доказателства, че Хитлер и Ева Браун не са се самоубили в бункера в Берлин. През 1945 г. военноморското аташе на Щатите в Буенос Айрес информира

Вашингтон, че има голяма вероятност Хитлер и Ева Браун току що да са пристигнали в Аржентина с подводницата U-530. Допълнително доказателство идва от вестникарска публикация за построяването на огромно имение в баварски стил в полите на Андите. Потвърждение идва и от архитекта Алехандро Бустийо, който описва как е проектирал и построил новия дом на Хитлер, финансиран от богати германски емигранти.

Nike се произнаяса правилно „Найки“ обяви президентът на компанията

Продължаващият с години спор как точно се произнася името на една от най-големите спортни марки в света най-накрая бе разрешен и то от най-високо ниво.

Филип Найт, президентът на борда на директорите на Nike получил писмо в което го молели да отбележи правилното произношение, като имало посочени два варианта: „Найк” и „Найки”. Той отбелязал с кръгче варианта „Найки“ и изпратил обратно писмото.

Авторите на писмото Бен Мартин и Кендъл Питърс постнаха снимка на писмото с отбелязания от Найт верен отговор. Двамата студенти по маркетинг и реклама казват: „Имахме приятелски спор и даже се хванахме на бас и решихме да пишем на Филип Найт за да разреши не само нашия спор, а и да сложи край на двойнствената ситуация. Приложихме в писмото марка и адресиран плик така че след като отблежи с кръгче правилния отговор да ни го върне. Ние всъщност се съмнявахме, че ще получим отговор, но след няколко седмици писмото се върна.”

Филип Найт собственоръчно е заградил варианта "Найки"
Филип Найт собственоръчно е заградил варианта „Найки“

Найки е създадена през 1964 от спортиста Филип Найт и неговия треньор Бил Бауърман като първоначално името е Blue Ribbon Sports (синята панделка на спорта). През 1978 фирмата официално се преименува на Найки. Логото е създадено още през 1971 г. от състудентката на Найт Керълайн Дейвидсън, а компанията й плаща за дизайна 35 долара.