„Вярвам в способността на човешкия вид да твори добро, да прави смисъл, да изпълва пещерата със светлина и студа с топлина“.
Не смятам, че ще успеем да се самоунищожим, въпреки целенасочените ни хилядолетни усилия в тази посока“ споделя писателят
Радослав Парушев се появява отново – но този път не с роман, а сборник с разкази. И то един от най-добрите му, публикувани досега. В „От тази страна на смъртта“ ще се срещнете с 19 истории, които ни отвеждат към историята, към дистопичните усещания, сериозното, смешното, рационалното и вулгарното. Радослав Парушев споделя в интервю за Impressio, че целта му е само една: да направи читателя щастлив.
Разговор за пандемичното настроение, Апокалипсиса, оптимизма и манията по Константинопол. Корицата на „От тази страна на смъртта“ на Радослав Парушев е дело на Анна Симеонова
– След последния ти роман „Изнасилени от чудеса“, защо реши да минеш към формата на късия разказ?
– Това е номер, който въртя от началото на века, вече 20 години – редувам сборници с интелектуалистки разкази (които по правило, винаги допадат на критиката) с романи (които по правило вбесяват критиката, защото й се струват прекалено вулгарни). Е – честито, следващото ще бъде роман.
– Този сборник е написан по време на пандемията. Различно е писането в такъв период – изненадващ, в който се правят опити за ново приспособяване към други условия, време, променящо хората психически, физически.
– Нищо като хората не може да се свърши през пандемията. Казвам го не само като артист, но и като ръководител на собствен бизнес.
В началото, пролетта на 20-а година, имаше наивистични прогнози, че изкуството ще спечели от възможността за концентрация и вглъбяване, предоставена от социалната изолация. Нищо не спечели в това ужасно изнервено, напрегнато, паническо, конспиративно време.
– В книгата обединяваш донякъде историческото с постапокалиптичното. Как така Константинопол се оказа такава важна нишка? Защо?
– Подобно на много други варвари през историята, и на мен Константинопол ми владее въображението, още от малко дете, още от романите на Фани Попова-Мутафова, с които израстнах.
Когато, като възрастен, го видях наживо (това, което са оставили от него) ни най-малко не отслабих фасцинацията си. Величествено място, където е създадена съвременната човешка цивилизация, или поне – по-елегантната част от нея. Дължа на Града още книги.
– Читателят едновременно може да се отчае от света, в същото време и да се забавлява сякаш в някаква черна комедия. Кое е чувството, което искаш да оставиш в този, който чете сборника?
– Чувство за щастие.
– В разказите ти срещаме много познати събития от история, философия, политика и пандемия. Понякога можем да намерим много обяснянения за света ни днес в миналото. Смяташ ли, че историята се повтаря?
– Не, не се повтаря. Всеки ден е уникален. Но, който не се учи от катаклизмите в историята (например – Западната цивилизация не се учи от падането на Града), ще получи още от същото, или – много подобно.
– Представял ли си си понякога твоя читател? Какъв е той, как изглежда?
– Както по принцип, с много малко изключения, изглеждат читателите в България – жени с висше образование на възраст 50 – 75, от София или Пловдив.
– Като песимист или оптимист се определяш?
– О, няма поводи за отчаяние, само за смях. Няма за кога да сме песимисти.
– Апокалипсис или бъдеще предвиждаш за света от сегашна гледна точка и защо?
– Аз вярвам в способността на човешкия вид да твори добро, да прави смисъл, да изпълва пещерата със светлина и студа с топлина.
Убеден съм и в способността ни да ни се разминава на косъм, в последния момент. Не смятам, че ще успеем да се самоунищожим, въпреки целенасочените ни хилядолетни усилия в тази посока.
– Кое е последното, което човек, прочел книгата, сподели с теб, какво ти каза?
– Че това била най-добрата ми книга досега. Аз не съм сигурен, че е така. Но, както знаем, сигурността е за посредствените.
Юлия Владимирова
www.impressio.dir.bg