Бръсначът на Окам и тежките раници

Защо учебниците не са онлайн, това е най-простото нещо, попита от телевизора вицепремиерът Томислав Дончев. Имам отговор на този нелишен от логика въпрос, произтекъл от живия живот и показващ, че всъщност далеч не е толкова просто.

Защото нищо в българското образование не е просто, освен, може би, крайният резултат.

На последната родителска среща в класа на дъщеря ми се обсъждаше подобна идея. Оказа се, че най-напред трябва да купим на децата таблети, защото телефоните им се събират по време на час. И не, не може да им ги върнат, защото веднага започват да си чатят или да си цъкат игрички. После трябва да купим електронни версии на учебниците, поне на тези, които изобщо имат такива. Те обаче не се свалят, обясниха запознати, а се ползват онлайн. Но училищният безжичен интернет е ограничен с парола и не е достъпен за децата, т.е. трябва да се погрижим таблетите да имат интернет. В същото време, обаче, трябва да гарантираме, че на таблета няма да има инсталирани разсейващи приложения, социални мрежи, игри и пр. Което не знам кой родител изобщо може да гарантира.

Макар общественото мнение в класа да не обърна внимание на този аспект, аз лично имам принципни финансови възражения срещу подобно предложение. Ние, родителите, в качеството си на данъкоплатци, вече веднъж сме финансирали авантюрата с хартиените учебници – в цялото им разнообразие (по няколко учебника по един предмет), съдържателно излишество, концептуална овехтялост и несъвместимост с днешния, еле пък с утрешния ден, когато децата ни трябва да използват придобитите днес знания. В допълнение, закупили сме и внушителен брой помагала и учебни тетрадки, абсолютно необходими и безусловно задължителни. И на целия този фон – да купувам и електронни учебници ми се струва в голяма степен нагло.

Така или иначе, допусна се, че гореописаният вариант е в голяма степен реалистичен. Стига обаче да получим съгласието на всички учители децата да ползват таблетите в час. Използвахме момента да попитаме първият влязъл при нас учител и той на мига категорично отхвърли предложението. Посочи с пръст хартиения учебник, който държеше и с нетърпящ възражение тон каза: ето това е учебникът, който искам да ползват, нагледал съм се на реформи. С което дискусията по темата приключи.

Та, вместо вицепремиерът да пита защо учебниците не са онлайн, а министърът на образованието да отговаря, че правата не са на министерството (по Т. Дончев), трябва да се вземе еднозначно и ясно решение от страна на МОН по този въпрос. Защо от МОН? Защото опитът ни учи, че когато нещо не се реши централно от МОН и не се организира и финансира, в крайна сметка се налага да го организират и финансират родителите. Организацията често означава да се борим със самата система, а относно финансирането вече се изказах – не съм съгласна да плащам по няколко пъти за едно и също нещо, особено когато резултатът е крайно и трайно неудовлетворителен. Да не говорим, че има семейства, за които подобен разход е напълно невъзможен и това ще постави техните деца в силно неравностойно положение. И ако според мнозина беше обидно да има по-евтини черно бели версии на учебниците, то идеята, че който има пари ще има и таблет с електронни учебници, а който няма ще мъкне тежка раница, е наистина неприемлива.

Но взимането на това очевидно просто решение учебниците да са онлайн, обаче, никак не е просто. Дали ще има само електронни учебници или и ще останат и хартиените, дали ще се купуват централно или по училища, как ще се уреди въпросът с покупката на правата от издателствата, таблетите кой ще купи и как ще се ползват, ще се осигури ли безплатен безжичен интернет в училищата и кой ще го плати (освен ако електронните версии на учебниците не бъдат направени така, че да се свалят) – всички тези въпроси трябва да получат своите отговори.

А това означава няколко неща. Трябват пари, сериозни инвестиции в техника, инфраструктура, авторски права. Трябва кураж – за да се преодолее потенциалната съпротива на учители, директори, администратори, издатели. Включително, за да бъдат принудени издателите на учебници да предлагат адекватни съвременни продукти, които държавата (МОН, училищата, данъкоплатците) има интерес да купи. И за да се преформатира цялата система на преподаване, така щото електронните ресурси наистина да работят, а не просто учителят да разказва урока в познатия ни вид, а децата да си го четат вкъщи, пак в познатия ни вид, но от таблет.

Така че, оказва се, това очевидно просто решение, макар според бръснача на Окам да е вярно, далеч не е лесно. Защото се налага сериозно да се разбута „системата“ в сегашния й вид, така щото ползите да отиват наистина към учениците, а не да изтичат по кранчетата към обръчите (по А. Доган). Но докато битката е за докопване до кранчетата, не за спирането им, децата ни ще си мъкнат тежките раници, резултатите на учениците в международните тестове ще са все така лоши, заплатите на учителите все така ниски, а ние, родителите, ще си плащаме за алтернативни варианти и ще се дърляме веднъж годишно във Фейсбук кое стихотворение на Ботев трябва да се учи и как да наричаме по-патриотично османското робство.

Ралица Ковачева

www.reduta.bg

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *