Клети сираци и величави роби

Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+

Случайно да сте показвали „Козият рог“ на чужденец? Е, аз съм го показвала. Даже на двама, датчани. Поискаха да видят български филм.

Изобщо не се поколебах, за мен „Козият рог“ и тогава, и сега, е най-добрият български филм. Освен това има съвсем малко текст, което е добре, когато трябва да се превежда филм.

Нищо подобно. Наложи се да говоря през цялото време. Да обяснявам – това сега турци ли са или българи, ама как ги различавам – те били толкова еднакви, а защо се мразят, и защо искам да ги убедя, че турците са жестоки, не е ли жесток всъщност бащата… По средата на филма го спрях, извадих исторически атлас, разясних накратко българската история от създаването на държавата до Берлинския конгрес и пуснахме отново филма. Ако мислите, че им беше станало по-ясно – не, не беше. Цялото събитие – замислено като родолюбиво и гордо начинание – се оказа недоразумение и мъка.

Така ще се почувства вероятно и семейство Макрон, ако прочете подарената им от българското президентско семейство „Време разделно“. Но те няма да я прочетат, разбира се. Такива подаръци се правят, за да влязат в някакъв склад, където вече има натрупани подобни сувенири. В този смисъл няма никакво значение какво сме подарили на семейство Макрон – за тях няма. За нас обаче има. Защото тази книга някой я е избрал като символ, а символите имат значения.

За романа на Антон Дончев са се казвали колкото добри неща, толкова и лоши. Най-странното е, че всички те са верни. Добра книга, но…Лично за мен това изречение може да се съкрати до запетайката: „Време разделно“ е сравнително добра книга. В смисъл – четивна. Книга, просто книга. Не учебник, не изследване, не извор за исторически факти, а книга. Субективна художествена измислица, каквато е всяка книга. Доста по-субективна от обикновено, като всяко нещо с поръчков замисъл. Вълнуваща в голямата си част, с елементи на екшън, хорър, трилър и романтика, както гласят съвременните понятия. „Време разделно“ обаче отдавна е натоварена с нещо повече, възложени са й роли, които са прекалено големи и непосилно трудни за книга. Тя трябва да ни обрисува пред настоящите и бъдещите поколения, а ето че и пред света. И да ни обрисува като какви? Като велики страдалци. Като жертва – ето че си дойдохме на думата и на любимата роля. Ние, жертвите.

„Време разделно“ се превежда на чужди езици (с финансовата подкрепа на българската държава) и се подарява на чужд държавен глава по същата причина, поради която „Балканджи Йово“ е най-предано защитавания текст в учебната програма. Те трябва да ни напомнят на нас – родителите, те трябва да научат тях – децата ни, от тях се очаква да кажат – на света, че българите сме историческа жертва на едно робство, което е свършило преди близо век и половина, но продължава да е толкова важно, че ние все още се изживяваме предимно като жертви.

Премиерът ни отразява точно този народен манталитет. „…Кой ми е помогнал на мен, сирака, да стана кмет, премиер?“ – това са думи на Бойко Борисов в лекция пред студенти за развитието на селските райони и бъдещето на България през юни 2011 година в село Падина край Девня. Майката на „сирака“ Бойко Борисов умира, когато той е на 38 години, а баща му, когато е на 48 години. Щом един министър-председател се позовава на аргумента, че е при това положение сирак, логично е народът, който го е избрал да смята, че е жертва на нещо, което е свършило преди век и половина. За манталитет, става дума.

Да си жертва е доста привлекателна роля. Тя носи много печалби. Най-малката – получаваш съжалението на околните. А ние обичаме да ни съжаляват. Цялото ни национално хленчене и мрънкане е заради едното съжаление. Съжаленият се чувства разбран, приласкан, приютен, това се все приятни неща. Но по-важното е, че жертвите не са виновни. Как да са виновни, като са жертва, виновни са, разбира се, насилниците. А насилници в българската история и съвременност – колкото щеш. Ние сме малки, ние сме много малки, но затова пък безкрайно ценни и затова всеки иска да ни притежава и управлява. Съдбата ни се решава на салфетка, на която някой чертае разпределението на света и ние сме винаги от лошата страна на чертата. Но все някой ще ни съжали и ще ни освободи. След което ще ни пороби. И тогава ние обръщаме глави на другата страна в очакване на отсрещен освободител от поробител, който преди това ни е бил освободител. За което нямаме никаква вина, нали сме наясно? – жертвата никога не е виновна.

Но всъщност най-изгодното е, че не се налага да правим каквото и да било. Когато си жертва, не ти се налага да работиш. Твоите усилия са обречени. Затова няма смисъл да бъдат полагани. Така или иначе ти си жертва и насилникът решава какво ще се случи. Ти не носиш отговорност – представяте ли си каква лекота на битието е това?

Ако не вярвате на мен, ще се наложи да повярвате на Иван Вазов – този поет на величавото народно страдание и основен източник на познания по българска история. Ето какво пише Иван Вазов в главата „Силистра-йолу“ в „Под игото“: „Защото при другите си лошавини, игото има и една привилегия: да прави народите весели. Там, дето арената на политическата и духовната деятелност е затворена с ключ, дето апетитът за бързи забогатявания от нищо се не дразни и широките честолюбия не намират простор да се разиграят, обществото изхарчва силите си в дребни местни и лични сплетни, а разтуха и развлечения търси и намира в мъничките обикновени и лесни блага на живота. Една бъклица вино, изпита под прохладната сянка на върбите край шумливата кристална речка, прави да забравиш робството: един гивеч, изпечен с алени патладжани, миризлив магданоз и люти пиперки, изяден на тревата под надвисналите клоне, през които се гледа високото синьо небе, е едно царство, а ако има при него цигулари, то е върхът на земното щастие. Поробените народи имат своя философия, която ги примирява с живота. Един безизходно пропаднал човек, често свършва с един куршум в черепа си или в клупа на едно въже. Един народ поробен, макар и безнадеждно, никога се не самоубива: той яде, пие и прави деца. Той се весели. Погледнете народната поезия, дето са се отразили тъй ярко народната душа, живот и мироглед. Там покрай черни теглила, дълги синджири, тъмни тъмници и гнояни рани, преплитат се тлъсти печени агнета, червени руйни вина, люта ракия, тежки сватби, вити хора, зелени гори и дебели сенки, из които е избликнало цяло море от песни…“

Това е Иван Вазов, по мое лично мнение по-голям познавач на историята и народната душевност от Антон Дончев. Прочетете го още веднъж и ще разберете не само защо подарихме на Макрон „Време разделно“. А и защо ни беше толкова важно как е облечена Деси, как се излага Бойко, каква е била прегръдката на този с онзи в сантиметри и т.н. Само не ни интересуваше защо Макрон дойде в България. И защо се засили да напада Полша, като че ли някой му беше пуснал Вагнер (по Уди Алън). И какво спечелихме или загубихме не разбрахме. Но то и няма значение…виж по-горе Иван Вазов.
Веселина Седларска
www.reduta.bg