Патриотизъм на щанд и на склад

Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+

Тарашиш скрина на баба си. Не откриваш нищо. Как да откриеш, като майка ви е изхвърлила всичко, без да й мине през ума, че ще дойде ден да доказвате, че сте добри българи с потури и пендари.

Влизаш в интернет, поръчваш си бяла риза с шевица, калпак или пафти, престилка, фустан. Вече си почти патриот. Отиваш в Жеравна. Там плащащ 25 лева такса вход, 10 лева за паркиране, показваш, че не носиш часовник и обещаваш да говориш по мобилен телефон само на определеното за целта място. И ето, че вече си патриот. Получаваш правото да си купуваш бутилка вода и кебапче за по 3 лева, пърленката – 10. Ще имаш привилегията да видиш Цветан Цветанов в потури и пояс. Като бонус ще срещнеш Динко от Ямбол. Ти си горд участник във фестивала на народната носия в Жеравна.

Не, не е фестивал. Маскарад е. Ако беше фестивал, зад идеята щеше да застане музей, етнографи, а не търговско дружество. А и по програмата щеше да му личи, че е фестивал. И по цените. И по това кой прибира парите – дали кметството/общината или столични търговци. Съжалявам, ако това те разочарова. Имам и още по-лоша новина – не си патриот. Участник в маскарад си.

Господи, какви неща правя за Англия! – мислел си принц Чарлз по време на някаква визита, докато отхапвал от сервираното му змийско месо. Божкеее, какво да я правим тая България, какво? – изпъшква моята съседка, докато гледа новините. И в двата случая става дума за нещо като патриотизъм.

Една от изненадите на живота ми е, че случката под номер едно в класацията на глупостите, на които съм била свидетел, се оказа не толкова глупава. Неин главен герой е учителят ни по военно обучение от десети клас, чиято интелигентност не превишаваше размера на дозиметричния кръг в ръката му. Той ни преподаваше що е Отечество. И пишеше на дъската: Видове Отечество: а/ социалистическо, б/ капиталистическо. Ние чакахме звънеца, за да се скараме отново „Бийтълс” или „Ролинг стоунс” са по-добри. Той продължаваше да пише на дъската: Видове любов към Отечеството – а/ към социалистическото, б/ към капиталистическото. Ние си преписвахме в тетрадките текстове на „Бийтълс” и „Ролинг стоунс”.

В мислите си ние прескачахме стената, мотаехме се навън, връщахме се и гледахме учителя си по военно, като че ли наистина се интересувахме колко вида отечество има. Бяхме като пациентите на онази лудница, които решили да прекопаят тунел, който извежда до стената. И да я прескочат, да избягат. И ние копахме с подръчни средства години наред, но когато тунелът беше готов, нямаше как да избягаме. Някой междувременно беше съборил стената.

И тогава тъпият учител по военно взе, че се оказа не чак толкова тъп. Отечеството ни бе преминало от графата „а”- социалистическо, в графата „б” – капиталистическо, и вече не ни беше толкова лесно да го обичаме. Искаше се друг вид любов, а ние не бяхме внимавали в час.

Но пък знаехме „Спасителят в ръжта” почти наизуст и във всеки от нас имаше по един Холдън Колфийлд. Холдън не можеше да понася „…гнусните типове, които знаят само да се хвалят колко мили могат да изминат с тъпата си кола само с един галон гориво.” Съответно и ние тогава не можехме да понасяме гнусните типове зад перденцата на волгите. По-късно се появиха едни още по-гнусни типове с още по-мощни коли, които още повече се хвалеха. И ние се объркахме. Гнусните си бяха устроили ново – малко, но бронирано! – психическо пространство с размер на автомобилно купе. Ние нямахме и толкова. Старото пространство, в което животът беше тесен и плитък, но познат, изчезна, а ново не се появи. Учителят по военно би казал, че сме в различни армии.

Патриотизмът е сцепление. Сцеплението го няма, вече не сме еднакво бедни, вече не почиваме с карти от един и същ профкомитет, не чакаме в един списък на мототехника за едни и същи коли. Патриотизмът е любов, а преходите са нелюбовно време. Ябълките на раздора са толкова много, че можем да си сварим мармалад за векове напред. Омразата, гневът се натрупаха в такива огромни количества, че нямаше как някой да не ги вкара в работа. Трябваше само да бъдат наречени по друг начин. И го нарекоха: Патриотизъм!

Патриотизмът е огромен пазар. Кандидатите за дистрибутори на стоките на патриотизма са много. През 2004 година Георги Първанов искаше „нов патриотизъм”, Ахмед Доган нарече стоката си „модерен патриотизъм“. Предлагани ни бяха също така конструктивен патриотизъм, прогресивен патриотизъм, просветен патриотизъм. С времето политиците се изчерпаха откъм прилагателни, обединиха се и се нарекоха с чистото и просто „патриоти“, за да заемат думата недвусмислено и окончателно. Така сега имаме едни хора, които си сложиха етикета „патриоти“, а какви са те всъщност е съвсем отделен въпрос, който уморената публика вече нито задава, нито търси отговор.

Менчета и бакърчета със здравец, пафти и навуща не са патриотизъм, те са фолклор. Да се тръшкаш гръмогласно за българщина, не е патриотизъм, то е словоблудство. Ако имаше такова нещо като българщина, щеше да има и, да речем, румънщина. Румънщина добри ли ви звучи? Е, и българщина е същото.

„Който не е православен, не е българин” не е патриотизъм, то е фундаментализъм. „Ние сме първите европейци”, не е патриотизъм, то е неграмотност. „Охридското езеро – гребна база на Софийския университет” не е патриотизъм, то е само симпатичен протест срещу грешен прочит на историята.

„Циганите на Сатурн” въобще не е патриотизъм, то е психологически проблем. Причината да мразим циганите не е – както се ласкаем да мислим – защото не приличаме на тях. А точно обратната – защото приличаме на тях. Те са оголеният образ на нашето неможене да се справим. Те ни дразнят, защото въплъщават онова, което ни дразни у нас самите. Ние насочваме гнева си към тях компенсаторно, иначе би ни било трудно да крепим личната си легенда, че ето на, справяме се и бихме се справяли още по-добре, ако не са те.

„За всичко и навсякъде са виновни евреите” не е патриотизъм, то е плюене в един от малкото останали кладенци, от които можем да пием самочувствие. „Аман от турците!” не е патриотизъм, то е мързел. Турците не са ни виновни, че не си правим труда да отидем до урните. Всеки от тях би ни казал по този повод на коалиционен език: Зорлем гюзеллик олмаз /Насила хубост не става/. Въпреки, че техният гюзеллик в избирателната активност е баш зорлем.

Факлите на Боян Расате, физкултурата на произнасящия реч Волен Сидеров, битката на Валери Симеонов по границата с баби, които си знаят правата, не са патриотизъм, те са възстановки на сцени от вече освиркана некадърна оперета. „Ние сме втори по света по интелигентност” не е патриотизъм, то е поредната митологема.

Напоследък искат да ни убедят, че патриотизмът е партийно чувство. Че можем да докажем патриотизма си не с любов към патрия /Родината/, а към партия. Защото у нас партията е номер едно. И все още номерът минава. По тази причина предстои ни да видим нови артикули от стоката патриотизъм. Той вече няма да е в аранжимент „Подай ми, мале, тенката пушка”, нито „Боже, царя ни пази”, не и „На атака, о парии, презрени”. Ще ни поднесат модерен патриотизъм – някой някъде вече усилено размишлява какво точно значи това и прави стратегии как да го облече в изяви. Това усилие се нарича латерален маркетинг. Латералният маркетинг е спасението при изострена конкуренция, рекламно пренасищане, затруднена битка за място в съзнанието на клиентите и драматично скъсен жизнен цикъл на стоките. Казано по-ясно – латералният маркетинг е начин да се продава стара стока по нов начин. Съвет номер едно на експертите по латерален маркетинг е: Назовете стоката „нова” или „подобрена”, защото ви предстои да се борите не толкова с конкуренцията, колкото със затвореното за търговски послания съзнание на потребителя.” В случая – избирателя, електората. Ние обаче сме по-често купувачи, отколкото избиратели, и си знаем, че всяка стока ни лъже или в качеството, или в цената. Българският партиен патриотизъм е особена стока – тя лъже и в качеството, и в цената. За Бога, братя, не купувайте, стоката е залежала, а опаковката – макар и нова – е с пренабити номера.

Швейцарските войници от гвардията на Ватикана боледували смъртоносно от любов към Родината. Били убедени, че са болни от патриотизъм, защото, когато се връщали в Швейцария, чувствали подобрение. Доста по-късно станало известно, че боледуват от туберкулоза. А подобрение наистина чувствали – от климата в швейцарските планини. Ето колко е лесно патриотизмът да бъде сбъркан с друга диагноза.
Веселина Седларска
www.reduta.bg