Ромите на училище – безсмислено ли е?

Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+

От последната изява на доц. Иво Христов разбрахме, че е станал проф. Иво Христов. Той обаче не е разбрал, че вече е народен представител, а не е водещ на рубрика „Страшни смешки, смешни страшки“.

Христов все така сипе черни прокоби, които на практика са обичайни банални истини, изказвани от всички интервюирани, макар и не с претенцията, че говорят от името на злата българска участ. Да, точно така е – циганските гета са уродливият израз на българския преход. Да, проблемът е голям и тежък. Да, и взривоопасен е също така. Това го знае всеки и няма нужда професорът да гледа надменно и да говори с откривателска интонация, защото това, което той прави е същото като да излезеш да рецитираш таблицата за умножение и да си мислиш, че казваш нещо за пръв път.

Въпросът е: Какво да се прави? На този въпрос Иво Христов не отговаря. Никога. По-рано защото бил социолог и неговата работа била само да поставя диагноза, не и да предписва лечение. Да, но вече е народен представител. И неговата работа е да търси и да намира решение на проблемите. Само че той или не иска, или не може. Продължава да заклеймява, че няма нито капацитет, нито воля за решението на този проблем. Къде няма? Нали вече вие, професоре, сте точно там, където трябва да има капацитет и воля? Ако се съди по самочувствието, би трябвало да имате и двете неща. На кого се оплаквате, че няма капацитет и воля – на себе си от себе си?

Де да беше само един професор в тази суетлива роля. Всички на практика се държат като хора, които твърдят, че проблемът не може да бъде решен, защото другите не искат да бъде решен. Кои другите? А ако някой събере кураж да посочи поне един от възможните изходи, ще се намерят други двеста, които да скочат на секундата, че не, така няма да стане. Според проф. Иво Христов например образоването на циганите няма да реши проблема. Да, няма да реши целия проблем. Проблемът е прекалено голям, за да бъде решен само с образование. Но с необразование няма да бъде решен изобщо. Никакъв шанс няма големия цигански проблем, ако циганите не са образовани. Ромската неграмотност е най-тежкият проблем, който се задава откъм бъдещето. Той ще се стовари върху България с неподозирана мощ. По чисто демографски причини това е бъдещата работна сила – неграмотна, неквалифицирана, деградирала, обречена да избира между престъпност и просия. За да разбереш тази простичка истина не е нужно да си професор, тя е разбираема за всички – дори и за опозицията. А когато се правиш, че не я разбираш, то е повече защото си от опозицията, отколкото, че си неосведомен.

Колкото и да е сложен циганският проблем, той може да бъде решен като се направят само три неща. Три само. 1/ Децата трябва да ходят на училище. 2/ Родителите трябва да ходят на работа. 3/ Законът трябва да се прилага еднакво строго към всички.

По първата точка вече има напредък дотолкова, че премиерът се изказа – тази есен се поставя началото на голямата задача децата от гетата да бъдат прибрани в училище. Както се изказа, така и замлъкна. Не се търси отговор на въпросите кой ще го направи, как ще го направи. Намерението да се вкарат ромските деца в училище засега е във ваканция. По време на ваканция се изостава най-много – тази констатация стои в основата на една от успешните формули за образоване на деца от маргинализирани общности. Прилагат я в САЩ.

Времето има решаващо значение в образованието – до този извод стигнали американските психолози, които си поставили за цел да разберат защо децата от бедни семейства от афро- и латиноамериканската общност изостават в училище. След дълги и обстойни изследвания те стигат до извода, че бедните деца изостават не в процеса на обучението, а в свободните часове, в свободните дни, във ваканциите. Вечерите, съботите, неделите, лятото – там е теренът на изоставането, а не в класната стая. Изостава се там, където средата с нищо не подкрепя образованието. Следователно: ако бедните афро- и латиноамериканчета искат да бъдат толкова добри, че не само да продължат в колеж, но и да заслужат стипендия, те трябва да учат повече време, да положат повече усилия. Ако тези деца искат да се измъкнат от гетото, трябва да прекарват повече време в училище, бил изводът.

Оттук нататък само въпрос на време е било да се появи училище, което ще предложи на бедните чернокожи семейства следната сделка: „Ние ви предлагаме детето ви да не живее живота на гетото, да бъде първото от семейството, което ще завърши колеж, при това с успех, който ще му гарантира стипендия. Но вие трябва да знаете, че то ще прекарва в нашето училище много време и ще учи упорито. Имаме ли сделка?” Шегата настрана – договор наистина се сключва, но разговорът със семействата започва малко по-различно, обикновено с любезния въпрос: „Какво бихте направили за детето си?”

Първото училище по програмата „Знанието е сила“ е основано от двама учители, Дейв Левин и Майк Финберг през 1994 година в Хюстън, щата Тексас. Думата основаване е необичайна, но да се основе училище в САЩ не е необичайно. Вече в 41 американски щата има закони за така наречените чартърни училища – това са публични институции, които се финансират от държавата, но са се откъснали от нейните регулации и имат свободата сами да определят начина на обучение, съдържанието на програмата, квалификацията на учителите и педагозите. Поради статута на училищата, които се конкурират с традиционните публични гимназии, родителите проявяват по-голяма отговорност и заинтересованост към процеса на обучение. За чартърните училища е по-важно постигането на конкретни, специфични, понякога местни цели и резултати, записани в хартата на училище (charter – харта, оттам и името на училищата). Училищата „Знанието е сила“ са чартърни, в тяхната харта целта е с повече време и повече усилия да осигурят шанс за постъпване в колеж на деца от бедни чернокожи семейства. Да бъдат училища, в чиито класни стаи губещите се превръщат в победители.

Учебният ден в тези училища започва в 7,30 и приключва в 17 часа. Това не е време за писане на домашни. Домашните се пишат вечер вкъщи и отнемат от два до четири часа допълнително. Два пъти в месеца се учи и в съботните дни – от 8,30 до 13,30. Лятната ваканция започва три седмици по-късно, отколкото за обикновените училища. Така единственият свободен летен месец е август. В крайна сметка децата в тези училища учат 60 процента повече от децата в обикновеното училище. Срещу това им се гарантира, че ще постигнат резултати, които ще ги класират в колеж с оценка, достойна за стипендия. Семейството от своя страна гарантира, че детето ще изпълнява условията. Сключва се договор. Семействата кандидатстват за училището, има списък на чакащите.

Шестнайсет години след създаването на първото училище от този род, те станали 99 в 20 щата. 24 от тях начални, до четвърти клас. 60 училища са от 5-ти до 8-ми клас, най-масово търсените. 15 са от 9-ти до 12-ти клас. 80 процента от учениците са от бедни семейства, 95 процента са с афро- и латиноамерикански произход. До този момент в американското общество има една-единствена критика към училищата от веригата „Знанието е сила” и тя е, че там изтощават учениците. Че натоварената програма е непосилна за всяко дете. Но организаторите не отстъпват. Те твърдят, че това честно е било заявено при сключването на сделката. Броят на училищата продължава да расте.

Сещате ли се каква ще е реакцията, ако в България се създаде такова училище? Да оставим настрана това, че няма как да се създаде училище според потребностите – у нас създаването на училища е стандартизирана и унифицирана държавна работа, а не гражданска инициатива. Да си представим, че все пак се създаде днес. Утре то ще бъде дадено като пример за дискриминация, вдругиден ще бъде заклеймено като емблема на сегрегация, а малко по-късно ще бъде осъдено като отнемащо човешки права. У нас терминологията е важна, не смисълът. Ние можем да удавим в терминологична безсмислица всеки смисъл. Ние сме царе на имитацията. За нас интеграцията се свежда до това ромското дете да ходи на едно училище заедно с българските деца, а не да знае и може, да се състезава, да си сътрудничи, да побеждава.

Училищата „Знанието е сила“ са гъвкав вариант. В тях може да се ходи в първите четири години – за да се даде добър старт на ученика, да си изгради навици. После детето може да се прехвърли в обикновено училище. А може да се сключи договор само за класовете от 5-ти до 8-ми – когато родителите са преценили, че детето изостава. Или пък само от 9-ти до 12-ти клас – за по-добра подготовка непосредствено преди кандидатстването в колежа. Децата получават безплатен или на ниски цени обяд, в зависимост от доходите на семейството. Един път в година училището финансира и организира екскурзия с образователна цел. Всичко това е описано подробно в договора.

Това е американска формула, ние ще трябва да намерим своята. На тях това им решава проблема, това са направили. Те са конкретни, практични хора, на които високопарното говорене не върши достатъчно добра работа. При нас засега преобладава говоренето. Говоренето, че децата трябва да влязат в училище. Но и говоренето, че това няма да промени нищо. Вече нямаме вариант да не се промени нищо. Ако не действаме – ще става по-лошо. Ако действаме – има начин да стане по-добре.

Веселина Седларска
www.reduta.bg