Крамолите ни

Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+

Понеже хобито ми е да събирам стари текстове, които да разширят представата ми за т.нар. национална идентичност, тия дни наченах да подреждам богатия си архив.

Става дума за статии, писани преди век, че и повече, някои вече събрани в чудесния сборник „Защо сме такива?“ със съставители Иван Еленков и Румен Даскалов. Други обаче съм откривала сама, ровейки се из стари вестници, мемоари, дневници и пр., а трети случайно са ме „намирали“ – разбира се, през приятели архивисти, историци, библиотекари.

Някои текстове съм чела многократно, но въпреки това не бях забелязала колко често е използвана една старобългарска дума, чиято употреба днес се среща все по-рядко. Доста я споменава например Петър Мутафчиев в „Книга за българите”, която той пише между 1928 и 1936 г., но за съжаление остава незавършена. За българската държава през последните десетилетия на ХІV век Мутафчиев отбелязва, че е разпокъсана, „раздрусана от антагонизми, социални сътресения и политически крамоли.“ А още през 1871 г. и Христо Г. Данов обръща внимание на думата в статията си „Що правят хората, а що правим ние?“:

„Ние, захласнати в своите частни интереси и омаяни от междуособните ни кавги и крамоли, оставяме не часове, но и цели години да изветряват, без да поработим нещо за нашия напредък. У нас всичко добро пропада във вражди, наместо да се върши работа. Ето отгде ние нищо не знаем, нищо не можем и нищо нямаме. Заради това днес всичкий образован свят държи нашия български народ за най-последен в Европа! А това, за жалост наша, наистина си е тъй. Аз зная, че на това мое неприятно изражение мнозина щат гракнат да рекат, че криво съдя за своето отечество.“

Тъкмо крамолата описва най-точно състоянието, в което пребиваваме. Ще рече, че не просто се караме, а се захласваме в караници, опияняваме се от ругателства един срещу друг. „Омаяни” сме непрекъснато да враждуваме помежду си, едно неспирно грачене попилява нормалния разговор и пропилява енергията за съвместно усилие. („Но превзети от различни страсти, ядем се като риби един друг. Всякой се обладал от най-горна степен самолюбие.“) Разделяме се на лагери и хвърляме гранати по противника без намерение за отстъпление в какъвто и да е спор. Затова споровете ни текат като отделни монолози – в по-добрия случай, а в по-честия именно като крамоли. И Христо Г. Данов съвсем неслучайно ги е нарекъл така: крамолата не е просто скарване, раздор, тя е свада, кавга, врява, викане. Старобългарска дума, която произлиза от „предизвиквам“ и „двор“, защото в стари времена хората се дърляли на открито. Когато двама съседи имали спор, той се решавал, като и двамата излизали в дворовете си и провеждали диспут на висок глас. Или по-скоро крещели, замервайки се с обвинения, докато публика слушала, за да вземе страна и да отсъди в полза на… по-силно викащия.

Това е крамолата, а в нея сме добри и сега, само дето един Господ знае защо викаме все за неща, които нямат пряко отношение към живота ни. Възпаляваме се от миналото, глозгаме кости и стръвно се нахвърляме на статуи и паметници, като че настоящето въобще не ни засяга, а бъдещето ни е безразлично. Караме се до последна капка виртуална кръв, пищим и врещим из социалните мрежи. Даже и не викаме – ние овикваме. Царе сме на критиката и на отрицанието, на подигравката и на хилежа. Убедени в заблудата и заблудени в убеждението, че меродавно е единствено собственото ни мнение, че всячески превъзхождаме опонента, че имаме по-точни критерии за добро и зло, за красиво и грозно, на нас ни иде отръки да даваме оценки и рецепти, дори раздаваме присъди. Знаем повече от прекрасно кое е кич, наясно сме как трябва да изглежда един паметник или музей, театрална постановка или филм. Изобщо имаме гъста цедка на изискванията и високи естетически претенции, нищо че те рязко контрастират на средата, която сами сме си създали.

Този контраст не ни пречи да обявим чуждия труд за провал, а ако някой не се съгласи – веднага да му изграчим, че е тъп и не разбира. Ако пък той отново не се съгласи, ние винаги можем да го обидим, защото не сме никак щедри към съмненията в своята правота. В резултат всяко обществено обсъждане потъва в обичайната безсмислена крамола и взаимно ръфане с огромен кеф. Обединени от непоносимостта – най-здравата българска конструкция, най-устойчивия ни фундамент, отново и отново пропиляваме дни, в които можем да се потрудим около текущите си проблеми.

А такъв проблем ли е паметникът „1300 години България“? Не.

Мен даже хич не ме интересува дали ще стои още 1300 години, но ако се налага да си кажа мнението: да, по-добре да остане. По-добре е да стърчи като метафора на разпадащата се, или по-точно саморазкапваща се, бутафория, която представлява българската държава. По-добре е точно там да посрещнем с тържествен концерт високите гости от Европа, когато поемаме председателството на Съвета на ЕС – така ще е далеч по-честно. Ето ни, вижте българите в целия им блясък, разгледайте отблизо грозотата, която единствено те са способни да понесат и да оставят след себе си. Да я завещаят и на идните поколения, които на свой ред ще се омайват от глупости и ще овикват живота си.

Скоро ходих в Копривщица, минах и през църквата „Успение Богородично“, национален културно-исторически паметник. В нейния двор се намира параклисът, построен от хаджи Ненчо Палавеев, където богослужение е извършвано цели 15 години – от 1902 г. до 1917-а, когато в църквата тече основен ремонт. След това малката сграда функционира само като църковна кухня, трапезария и гостна стая. В писмо до Симеон Радев английският юрист и публицист Джордж Логио пише, че при гостуването си там „с вързани очи щях да си помисля, че са ме въвели в отличен софийски дом, а не в църковен пансион“. Години по-късно обаче параклисът е превърнат в склад за строителни материали, а към днешна се крепи на честна дума. Покривът е почти рухнал, дървената конструкция е прогнила. Половината от някога масивната фасадна стена се е изкривила и ще падне всеки момент.

Като ще се караме за паметници, държа да отбележа, че у повечето посетители това окаяно състояние на някогашния параклис не произведе никакво впечатление. Не възмущение, не дори цъкане с език – просто никой не го забелязваше. Може би съм случила да дойда в неподходящ ден, може би съм попаднала на рядка порода хора, които нямат представа кой е Ненчо Палавеев, но си беше точно така. Никой не знаеше нищо за моя любим герой, който тръгнал пеш към Египет, когато бил на 12 години. Баща му Дончо въртял там търговия и Ненчо отишъл да му помага. Имал огромен талант и бързо се развил като търговец – купил големи площи обработваема земя край Кайро, посадил портокалови дръвчета и започнал да изнася плодовете за Великобритания. От това спечелил милиони, а когато се създавало дружеството за прокопаване на Суецкия канал, Ненчо Палавеев влязъл в него със сериозен капитал и авоарите му се увеличи десетократно. През 1925 година се върнал в Копривщица богат като Крез. Обаче не си накупил земи и 5-6 къщи, а дал почти всичките си пари за благотворителност. С негови средства били построени паметникът на Априлското въстание, въпросният рушащ се параклис, гробницата при църквата „Св. Богородица“. Изградил и водоснабдителната система на града, залесил един връх с иглолистни дървета и издигнал основното училище. Отделно отпуснал на Министерството на народното просвещение 6000 златни британски лири, равни на 47 кг злато.

Порових се из интернет – за безобразния вид, до който е докаран параклисът, има една-единствена публикация. Една-единствена! За сметка на това споровете около премахването на шестоъгълния петохуйник, или както там го нарекоха още във времената, когато веднага след построяването му започна да се руши, има десетки хиляди. Грешка –стотици хиляди, а само във форумите и социалните мрежи са пуснати неизброимо количество мнения, като преобладават псувните и ругатните. Обществена енергия, сравнима с поне пет ядрени реактора, е била похабена и е изтекла в нищото, отравяйки всичко и всички около себе си. Наш си, български Чернобил, след който трева не никне и слънце не изгрява. Виртуален паметник на безсмислието, грубостта и глупостта, за която друг умен българин (къде изчезнаха тези?) написал:

„Ние всички живеем тук като чужди един на друг. Ако бяхме чужденци в една друга страна, щяхме да бъдем по-близки, щеше да ни свързва съзнанието, че сме на чужбина и че някъде далеч имаме своя родина. А тук като че ли нищо не ни заставя да живеем с една обща цел и да мислим за тая родина. Само стадното честолюбие, политическата злоба и отмъстителният деспотизъм, само съмнителните цели и тъмните домогвания създават у нас по-дълбоки връзки и колективност.”

Проф. Боян Пенев озаглавил статията си „Нашата интелигенция“, публикувана е в сп. „Златорог“ през 1924 г. И не е вярно, че не се е променило нищо – променило се е, станало е още по-неприятно. Една част от „нашата интелигенция“ се е втурнала да защитава корупцията, защото благодарение на нея е намерила добра хранителна среда. Друга част брани своята територия, осеяна с ретроградност, лъжи за миналото и бутафория, а трета ръкопляска на взривявания, палежи и разрушения…

Никаква интелигенция не е това, разбира се, налична е само претенция, единствено поза. Нищо добро не може да се очаква от нея – призваната да води, да сочи, да служи. И хубаво са ни го е рекли и Христо Г. Данов, и Боян Пенев, ама кой и кога ли да слуша?

Шумно е, прекалено високо се вика.

Любослава Русева
www.reduta.bg