Комплексът „Путин“

Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+

През 2010 година, когато Бойко Борисов подари на Владимир Путин кученце, след като подписа с него за „Южен поток“, нарекох това „дипломация на четири лапи“.

Не заради кученцето, а заради тръбата – българският премиер не просто подписа, а остави Путин да критикува европейската енергийна политика от София, че даже и му пригласяше, че „Южен поток“ бил европейски проект. Което още тогава знаехме, че не е вярно, но въпреки това, малцина се възмутихме както от наглостта на Путин (по това време премиер), така и от българската реакция.

Припомням тази история заради бурното възмущение с елементи на изненада от думите на руския президент за македонския произход на славянската писменост и свръхочакванията към българската реакция по повода. Естествено, че Путин е нагъл, но това не е нито първата, нито най-голямата му наглост (поне според мен). Разбира се, че думите на Путин са провокация. Важен е контекстът – среща с македонския президент. Почти осезаемо е удоволствието на руския президент от хвърлянето на българи и македонци в поредните крамоли за историческия прочит. Доколко и едните, и другите имат основания да се горещят толкова – вижте текста на проф. Ивайло Дичев „И ний сме дали“ в dnevnik.bg.

Но е показателен коментарът на социалистите, които са изненадани от думите на Путин и бързат да напомнят, че през 2015 г. пак той бил казал: “С българския народ сме тясно свързани – ние сме им дали свободата, те са ни дали азбуката”. „Сигурно това е някакъв сигнал към нас и трябва да го разчетем“, допуска Корнелия Нинова. Не бива така, брат, гълчат го дружески от първа страница на „Дума“. Така е – Путин е прав, дори когато греши. Затова и местната публичност сега бълбука на тема кой е създал кирилицата, чий светец е Климент Охридски и българската или славянската писменост честваме на 24 май. И така и няма да стигнем до истинския проблем – а той е „комплексът Путин“. Той се изразява в неспособността да се изгради и поддържа ясна, рационална и твърда позиция по отношение на Русия на Путин. Вместо това предпочитаме „силно да любим и мразим“, да се джафкаме като кученца всеки път, когато Кремъл ни хвърли информационен кокал. Публичните дебати са силно заразени от кремълската пропаганда, дотолкова, че без нейните „опорни точки“, афиширани или не, вече не се води спор по никакъв въпрос – бил той за Тръмп, френските избори или европейските ценности. Този проблем ми изглежда далеч по-важен от възгласа „И ний сме дали нещо на света“ – все едно оценката ни за собствената ни история и принос зависи от мнението на Путин.

Погледната в цялост, ситуацията е силно символично натоварена и Путин, очаквано, се е възползвал от нея. Македонският президент Георге Иванов е бил в Москва, за да получи присъдената му награда от Международния обществен фонд за единство на православните народи. Православието, наред със славянофилството и панславизма, формират духовната основа на съвременната руска геополитическа доктрина, която според идеолозите й  отрежда на руския народ специалната мисия да обедини и води православните славяни и да покаже истинската вяра и духовен път на Запада. Защото именно Русия има „най-големия интелектуален капитал в целия свят, който ще я изведе на лидерски позиции в 21 век“, пише Игор Панарин. Същият учен вижда в панславизма оръжие в информационната война, която Западът води срещу Русия. Ако разлистите книгата на Панарин „Великият път“ ще срещнете доста тези, които сте чували от българския телевизионен екран.

Панарин, в най-екзотичните си идеи, провижда създаването на нова държава, която нарича „Евразийска Рус“, в която Русия последователно присъединява държавите от „византийското, източноевропейското и централно-азиатското пространство“.  Според графика на Панарин, България (заедно с Гърция, Словения Хърватия и Балтийските държави) трябваше да се е присъединила към „Евразийска Рус“ през юни 2010.  А през 2012 трябваше да е присъденинен град Истанбул-Константинопол, управляван съвместно с Турция. Което ни отвежда към идеите на Петър Първи и Екатерина Велика за освобождаване на славяните от Османската империя и възстановяване на Византия, начело със сина на Екатерина като император. Оттук и образът на Русия като покровителка на поробените славяни и вярата, че „от Турция ще ни освободи дядо Иван“ („Под игото“).

Макар идеите на Панарин да звучат на места като чисти фантасмагории, някои от тях очевидно са възприети – за отношенията с медиите, публичната дипломация, меката сила и пропагандата. Самият Панарин не е случаен човек – кадър на КГБ, професор в Дипломатическата академия на Министерството на външните работи на Русия, кандидат на психологическите науки, доктор на политическите науки, академик на Академията на военните науки. Преди месец беше награден с почетната грамота на президента на Руската федерация за заслуги в укрепването на мира, дружбата и сътрудничеството между народите и голям принос в развитието на системата за колективна сигурност.

Разказвам всичко това, за да покажа, че във всичко, което Путин казва и прави, трябва да търсим знаци (сигнали, по К. Нинова), при това не просто към София. Кремъл води агресивна информационна кампания, която в последните години има много ясни послания и цели: дискредитиране на западните (либерални) ценности, подкопаване на европейската интеграция, всяване на страх и чувство на несигурност. В България се акцентира силно на традиционно топлите отношения между двата братски народа, като от време на време с възпитателен ефект ни се напомня, че може да има и по-братски, ако не се държим подобаващо.

Разбирам, че острата обществена реакция в конкретния случай е провокирана от засегнатата национална гордост, което ми изглежда твърде плитка мотивация, за да генерира състоятелна аргументация и рационален дебат. За сравнение, други, не по-малко възмутителни по моему изявления, не успяха да провокират подобна реакция, заради липсата на експлицитни външни влияния и маската на „националния интерес“ – например  твърденията на български политици, че България губи от европейските санкции срещу Русия и трябва да наложи вето на санкциите. Нито опитът на депутати от БСП през 2014 г. да прокарат проекта „Южен поток“ покрай европейските правила.

В социалните мрежи редовно и масово се споделят анонимки, съдържащи манипулации и откровени лъжи на руски медии, било по темата за бежанците (спомнете си случая „Лиза“ в Германия, изцяло изфабрикуван за целите на руската пропаганда) или за  „извратения“ Макрон, за забраната на православието в ЕС, за заличаването на народностите или разрешаването на инцеста.  А „опорните точки“ по отношение на гражданското общество и неправителствените организации са като преписани от Панарин.

Българският отговор, в конкретния случай и изобщо, може да е състоятелен и резултатен само ако е твърд, постоянен и последователен. А той може да е такъв само ако се основава на ясни национални интереси и категорични позиции. Без раболепие, снишаване и потни длани. Ето за това трябва да настояваме. Заради това си струва да сме гневни. Всичко останало е почесване по косматия корем на националното самочувствие, преди да сипем вечерната ракия и да теглим една.
Ралица Ковачева
www.reduta.bg