Разединена България: и пак сме „ние” и „те”

Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+

Не беше много отдавна, когато в България присъди се раздаваха направо от телевизионния екран. Днес вече няма такава нужда, но обществото не е много напреднало – защото е дълбоко разединено. И някой има интерес от това.

Няма как да не помним. Беше точно преди пет години, когато списъкът с обявените от тогавашния вътрешен министър Цветан Цветанов за престъпници или аморални, платени и компрометирани типове растеше с по няколко души в минута. Съдия Мирослава Тодорова, която по това време оглавяваше Съюза на съдиите в България и пишеше позиции срещу опитите за вмешателство на държавната власт в съда, беше обявена за престъпник. Колегите ѝ, които я защитиха на безпрецедентен протест, също бяха престъпници. Журналисти и обикновени хора, недоволни от министъра, който даваше на полицейските акции имена и на магистрати, бяха обявявани за защитници на престъпниците. Опозиция, адвокати, лекари (назовавани от трибуната на парламента) – всички до един бяха “осъдени” и обществено порицани от Цветанов.

Недоволните от властта или от начина ѝ на упражняване бяха заклеймявани от вътрешния министър. Стигна се до там, че всеки усъмнил се в неговата правота, всеки несъгласен с него или мислещ различно от него беше обявяван за престъпник по дефиниция или за сподвижник на мафията. Тези хора, които имаха граждански права или, не дай си Боже – мнение, несъвпадащо с това на властта, бяха “онези, дежурните на всеки протест”.

Тогава и сега

И тогава Висшият съдебен съвет (в различен състав от днешния) послушно уволняваше неудобните – онези, които се противопоставяха на срастването на властите (напр. съдия Мирослава Тодорова).

И тогава обществото беше разделено, като една част от него беше нарочена за виновна, платена, престъпна и съботираща усилията на властта.

И тогава медиите, собственост на Пеевски или близки до него кръгове, бранеха усърдно властта и нейните върховни жреци: премиера Борисов и дясната му ръка Цветанов. И разделяха същото това общество.

И тогава имаше “ние” и „те”, като в единия лагер бяха управляващите, Висшият съдебен съвет и „бухалките“ на властта, произвеждащи бомбастични заглавия, а от другата страна стояха хората, които искаха ред и правила, защитаваха правата си и, не на последно място, защитаваха устоите на държавността.

Днес, пет години по-късно, нещата не са се променили много, но има и една съществена промяна: съпротивителните сили на обществото са изхабени; “дежурните протестиращи” (по Цветанов) са все по-изморени и все по-малко от тях живеят в България; журналистите, които не са собственост на Пеевски, са маргинали в професията си; а магистратите не се страхуват от вътрешния министър (без значение кой е той), а от главния прокурор. Което на практика означава, че имаме тотално овладяване на справедливостта.

Привидно спокойствие

Ето защо преди пет години протестите бяха много по-чести и по различни поводи. Тогава обществото не бе решило, че не може да се съпротивлява. Днес Цветан Цветанов е виден парламентарист, умерен и склонен да преговаря; Бойко Борисов не реже ленти на равни интервали от време; съставът на Висшия съдебен съвет е друг; а Делян Пеевски е още по-силен политически и икономически играч. Сега ситуацията в България като цяло изглежда по-спокойна (привидно), недоволствата са малобройни, а “дежурните” са намалели и всекидневно омаскарявани, клеветени и заплашвани – най-често с помощта на медиите. Ако с последни сили решат да се възмущават и да търсят правата си, машината (медии, прокуратура и държава) се задейства. Така стана с марша за европейско правосъдие, който беше заклеймен като безсрамен. Всички недоволни са протестъри, на които им се плаща, за да защитават чужди държавни и корпоративни интереси.

В тази обществена ролева игра обаче отдавна няма принципи. Ако преди имаше съпротива и от леви и от десни, от съдии и прокурори, от адвокати, лекари и журналисти, днес нещата изглеждат различни: водещите партии (системните, по думите на бившия вътрешен министър) са обладани от един и същи демон и не смеят да изразят позиция – нито срещу скандалния депутат от ДПС Делян Пеевски, нито срещу неограничените правомощия на прокуратурата.

Ето защо, когато стане  дума за видимото вмешателство в политическия живот от страна на главния обвинител, всички парламентарни партии спират да виждат очевидните факти. Медиите-бухалки пък веднага се заемат с търсенето на скандали-димки, които да отклонят вниманието от темата.

След протестите от 2013 година политическите формации използваха настъпилото разделение и се постараха да направят така, че да не се забележи извършената в България тотална подмяна. А тя изглежда така: властта се упражнява (и най-важното – разпределя се) от единен властови център, включващ прокуратурата, хотел Берлин и актуалния победител на изборите. И понеже победителите се редуват (или поне изглежда така), най-лесният враг е онази част от обществото, която иска да разобличи омертата.

Овладяните партии

По тази причина формални политически конкуренти като ГЕРБ, БСП, ДПС и Обединените патриоти, заедно с президента и кадровия орган на Темида – ВСС, в един такт с медиите на Пеевски, групово не забелязват, а после и умишлено дискредитират хората, искащи ред и правила.

Използвайки разделеното общество, те всъщност са изумително единни в това да не виждат очевидното – че в България правов ред отдавна липсва и че на негово място отдавна трайно са се настанили корупцията, подчинението и страхът. Всъщност, в България се наблюдава изумителен феномен: имаме едно разделено общество, единна политическа класа и медии на подмяната. По тази причина и Сотир Цацаров няма никаква необходимост да раздава публични “присъди”, за да укрепи властта си, както правеше Цветанов преди пет години. Това може да се случва в ЦУМ, а после действието да се пренася в хотел Берлин.

Всичко е съвсем просто: отново сме “ние” и “те”. Когато едните се опитват да протестират, другите не стоят със скръстени ръце. Лошото е, че това работи. Даже работи отлично. Което вече е опасно.
www.dw.com