Скандалът между Васил Иванов и Нова телевизия е грозна картина. Той ни накара отново да се замислим за скритите зависимости на медии и отделни журналисти, както и за причините за този проблем, пише Иван Бедров./DW
Той ги обвини в системна цензура и напусна. Те го обвиниха в поръчкови разследвания. Той записвал тайно разговорите си с тях и после ги излъчи. Те реагираха емоционално: Това е дъното! Той заговори за „къртица“ в редакцията, защото така му казали от ДАНС. Те попитаха: Като какъв получаваш информация от ДАНС? Той твърди, че му забранили да рови обществени поръчки на ГЕРБ. Те показаха вече излъчените и го нарекоха „развалина от зависимости“…
Скандалът между разследващия журналист Васил Иванов и Нова телевизия е грозна картина. Личното стана прекалено много, етикетите са повече от фактите, а публиката следи историята единствено със сеирджийско наслаждение, защото ясно изговорените принципи липсват. Намесата на Пеевските медии категорично на едната страна дадоха основание на другата да заподозре заговор, опит за дискредитиране и по-лесно овладяване на телевизията. В същото време бизнесменът Сашо Дончев разказа как главният прокурор Сотир Цацаров го попитал загрижено – на среща при Георги Гергов в ЦУМ – защо му трябва да подкрепя критични медии. В този момент контекстът стана много по-широк.
Как е възможно всичко това?
Сега най-важното вече не е какво конкретно се е случило или не се е случило в редакцията на телевизията или в онзи офис в ЦУМ. Изговорени бяха думи, които отварят още и още въпроси. Могат ли медии да бъдат поставяни в зависимост от силните на деня, които да „разрешават“ теми? Могат ли журналисти да бъдат поставяни в зависимост от институции, които да им „подсказват“ какво да разследват? Може ли една авторитетна медия да бъде разклатена буквално за ден в услуга на бъдещия ѝ задкулисен купувач? Може ли най-висшата власт да привиква бизнесмени и да им държи сметка кои медии и кои партии подкрепят? Може ли едни теми в медиите да се оказват свръхприоритетни поради кефа на най-висшата власт или пък на подкрепящите я задкулисни играчи? За съжаление, отговорите на всички въпроси клонят към „да“.
И за да са още повече съвпаденията, точно в разгара на двата споменати скандала, Българският хелзинкски комитет публикува годишния си доклад за състоянието на човешките права в България. В него присъства и този параграф:
„През 2016 година абсолютният крах на свободата на изразяване в България стигна до степен дълбаене в дъното. Медии продължиха да играят ролята на „бухалки“ срещу опонентите на властта и на „пазители“ на комфорта ѝ, а властта им „плащаше“ чрез договори за реклама и за медийно отразяване. За поредна година наблюдавахме натиск върху медии и журналисти, цензура и автоцензура, силни политически и икономически зависимости, непрозрачна собственост и финансиране, потъпкване на базови етични правила, липса на ясно разграничение между редакционно и платено съдържание. Словото на омраза достигна изключителни и свръхтревожни размери. Пикът на фалшивите новини беше безпрецедентен.“